Р Е Ш Е Н И Е
№ 2265
град Пловдив, 09.12.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІ
к.с., в открито заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ХАРИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
при
секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и участието на прокурора ПЕТЪР ПЕТРОВ, като разгледа
докладваното от член-съдия Ангелов касационно АНД № 1411 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по касационна жалба на С.А.А., с ЕГН **********, подадена чрез адв. Н. Д. срещу Решение № 4 от
15.04.2020 г. по АНД № 2 от 2020 г. на Районен съд – Пловдив.
С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на
настоящия касатор срещу Заповед за задържане на лице рег. № 438зз-26/01.02.2020
г. издадена от полицейски орган Н.В.М. на длъжност младши полицейски инспектор при III-то
РУ-Пловдив, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е заповядано
задържане за срок до 24 часа на С.А. в помещение за временно задържане на III-то РУ-Пловдив.
С жалбата се настоява, че решението на РС
Пловдив е постановено при неправилно приложение на материалния закон, в нарушение на процесуалните норми, поради
липсата на мотиви за достигнатите правни заключения, както и че решението е в противоречие с установените по делото
обстоятелства. Искането е съдът да отмени обжалвания съдебен акт и да отмени
процесната заповед за задържане на касатора.
В съдебно заседание С.А.А. не се явява, не се
представлява.
Ответникът по касационната жалба - полицейски
орган Н.В.М. не се явява, не се представлява.
Участващият по делото прокурор дава
заключение за неоснователност на жалбата.
Съдът, като прецени доводите на страните,
заключението на прокурора и фактите, изведени от РС - Пловдив от събраните по
делото доказателства, в рамките на
наведените от касатора касационни основания и предвид разпоредбата на чл.
218, ал. 2 АПК, определяща обхвата на служебната проверка, намира от
фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е процесуално допустима -
подадена е в срока по чл.
211, ал. 1 от АПК, от лице с правен интерес от обжалване на решението като
неизгодно за него.
Оспорената заповед е издадена от компетентен
орган, за срок, посочен в закона и в изискуемата писмена форма, поради което не е
нищожна.
РС-Пловдив стига до извод, че процесното
задържане на А. е обосновано и в
съответствие с принципа за съразмерност, регламентиран в чл.
6 от АПК, и съответства на целта на закона. Прието е, че са спазени всички
изисквания, предвидени в чл.
74, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, като касатора е бил уведомен за правата си, което
съдът е установил от оспорената заповед и от декларацията за правата и
желанието да се ползва от тях.
Настоящият касационен състав намира, че
обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Задържането на лице, на основание чл.
72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, за срок не по-дълъг от 24 часа представлява
принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от
Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/, която има за цел
преустановяване възпрепятстващото изпълнението на полицейските функции
поведение, да се отстранят пречките пред полицейските органи и да им се даде
възможност да изпълнят възложените им задачи/задължения по служба дори, когато
отделни лица съзнателно им създават затруднения. Целта на мярката е да се
проведат действия във връзка с потвърждаването или оборване на съпричастността
на лицето към определено деяние. За прилагане на нормата е достатъчно наличието
на данни за извършено престъпление и данни то да е извършено от задържаното
лице, без да е необходимо да се уточнява характерът на престъплението. Следва
да се посочи, че понятието "данни" по смисъла ЗМВР е с различно
съдържанието от понятието "достатъчно данни" по смисъла на чл.
207, ал. 1 от НПК, като при налагането на принудителната административна
мярка "задържане до 24 часа" по чл.
72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е необходимо наличните данни да са достатъчни за
извод, че задържаното лице има вероятност да е извършило престъпление. Т. е. да
са налице данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е
извършител на престъплението, които именно дават право на полицейските
служители, при условията на оперативна самостоятелност да наложат въпросната
мярка. Следва да се посочи и че заповедта за задържане, поради естеството си,
предполага издаването й при условията на неотложност по реда на специалния
закон – ЗМВР. Задържането в такива
неотложни случаи представлява временна мярка, премахваща възникналата пречка
съобразно със законово определената цел по чл. 22 от ЗАНН. В този смисъл е и трайната
съдебна практика на Върховния административен съд – Решение № 1027 от
24.01.2019 г. по адм. дело № 5928/2017 г., Решение № 11556 от 02.10.2018 г. по
адм. дело № 4928/2017 г., Решение № 2463 от 20.02.2019 г. по адм. дело № 5227/2018
г. и други.
При издаване на процесната заповед, с която
на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е задържал за срок до 24 часа С.А. в
помещение за временно задържане е посочен мотив за задържането „заподозрян за
извършено престъпление по чл. 304а от НК по ЗМ №68/2020 г. по описа на Трето РУ Пловдив“. Законът – чл. 72, ал. 1 ЗМВР, допуска
задържане на лица от полицейските органи, но само в изрично предвидените в него
случаи, сред които попада и процесният – задържане на лице, за което има данни,
че е извършило престъпление – чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като за
законосъобразното упражняване на това правомощие следва да се спазят стриктно
императивните изисквания регламентирани в чл. 72 – чл. 74 ЗМВР. Съобразно чл. 74, ал. 1 ЗМВР при задържане на
лице, за което има данни, че е извършило престъпление се издава писмена
заповед, която трябва да отговаря на изискванията за съдържание визирани в чл.
74, ал. 2 ЗМВР, според който : „В заповедта по ал. 1 се посочват: името,
длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта; фактическите
и правните основания за задържането; данни, индивидуализиращи задържаното лице;
датата и часът на задържането;
ограничаването на правата на лицето по чл. 73; правото му: а) да обжалва
пред съда законността на задържането; б) на адвокатска защита от момента на
задържането; в) на медицинска помощ; г) на телефонно обаждане, с което да
съобщи за своето задържане; д) да се свърже с консулските власти на съответната
държава, в случай че не е български гражданин, както и по негово искане
незабавно се уведомяват консулските органи на държавата, чийто гражданин е
задържаният, чрез Министерството на външните работи; ако задържаният е
гражданин на две или повече държави, той може да избере консулските органи на
коя държава да бъдат уведомени за задържането му и с които желае да осъществи
връзка; е) да ползва преводач, в случай че не разбира български език.“
Касаторът е подписал Декларация на 01.02.2020 г. в 21.30 ч., в
която е удостоверил, че при задържането му е запознат със следните права и е
декларирал, че : желае адвокатска защита по негов избор и за негова сметка; не
желае адвокатска защита от служебен адвокат по реда на Закона за правната
помощ; има здравословни проблеми, изразяващи се във високо кръвно налягане и главоболие,
но не желае медицински преглед от лекар по негов избор и за негова сметка, а
също и не желае медицински преглед от лекар; желае член от семейството му или
друго заинтересовано лице да бъде уведомено за задържането му; е уведомен за
правото му на свиждания, да получава колети и храна; няма нужда от специална
хранителна диета; при задържането му устно е бил запознат с правата си по чл.
72, чл. 73 и чл. 74 ЗМВР; е запознат при задържането му с правото му на отказ
от защитник и последиците от него.
От събраните по делото доказателства се
установява, че процесната заповед за задържане не е била самоцелна мярка,
накърняваща правата и законните интереси на касатора. За установеното при
задържането деяние е повдигнато обвинение за престъпление по чл.304а, вр.чл.304,
ал.1 от НК, внесен обвинителен акт и образувано НОХД № 249 от 2020 г. на
Окръжен съд Пловдив, по което А. е бил признат за виновен.
Обоснован е извода на първостепенния съд, че
при издаване на заповедта не са нарушени императивните изисквания на чл. 74,
ал. 2, т. 6, б. „в” и б. „г” ЗМВР.
Правилно първоинстанционния съд приема, че
оспорената заповед е издадена в
съответствие с принципа за съразмерност, като мотивите на първоинстанционния
съд изцяло се споделят от настоящата инстанция. В
случая безспорно оспорената заповед е насочена към постигане на легитимна цел.
Не е налице нарушение и на чл. 5 от
КЗПЧОС. Съгласно § 1 от същия, никой не може да бъде лишен от свобода,
освен в изрично посочените случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от
закона. Съобразно б. "c" от посочената разпоредба, допустимо
ограничение на посоченото основно право е законен арест или лишаване от свобода
на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение
за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта
да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на
престъпление. Тъй като процесният административен акт е обоснован с наличието
на посочените в цитираните разпоредби на
ЕКЗПЧОС обстоятелства, то с налагането на коментираната ПАМ не е допуснато
нарушение на разпоредбите на Конвенцията.
Като е достигнал до същия краен извод – за
законосъобразност на обжалваната заповед и е отхвърлил жалбата срещу нея,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
оставено в сила.
Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе Административен съд Пловдив, ХХI състав:
РЕШИ:
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение № 4 от 15.04.2020 г. по
АНД № 2 от 2020 г. на Районен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: