Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София,
………..01.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, XVI въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
ХРИСТИНА
Н.А
при секретаря Нели Драндарова и прокурора Албена Тараланска,
като разгледа докладваното от съдия КЕХАЙОВА ВНОХД №4981/2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на гл.21 от НПК.
С присъда, постановена на 10.04.2017г. по НОХД №
12026/2013 г., по описа на СРС, НО, 109 състав, подсъдимият Т.В.Т. е признат за
виновен в това, че на 06.04.2013г., около 10.00 ч., в гр. София, кв. „********е
причинил средна телесна повреда на Д.А.Л., като му нанесъл удар с детско столче
за автомобил в областта на гърдите, изразяваща се в счупване на тялото на
гръдната кост, довело до реализиране на медико-биологичния признак „трайно
затруднение на движенията на снагата“ за срок повече от 30 дни - престъпление
по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК. На осн. чл. 129, ал.2 вр. ал.1, във
вр. с чл.54, ал.1 от НК на Т. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за
срок от една година и
шест месеца. Съдът е признал подсъдимия Т.Т. за виновен и в това, че на 06.04.2013г., около 10.10 ч., в гр. София, кв. „********е
извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи
явно неуважение към обществото - буйствал, крещял и многократно отправял
репликата „********“ към служителя на 09 РУП - СДВР М.И.Г., хванал Г.за яката и
му се заканил, че ще го уволни - престъпление по чл.325, ал.1 от НК. На
осн. чл.325, ал.1, във вр. с чл.54, ал.1 от НК на подсъдимия са наложени
наказания „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца и „обществено порицание“, което да се изпълни чрез прочитане на
присъдата пред събрание на етажната собственост по местоживеенето му. На осн.
чл.304 от НПК Т.Т. е признат за невинен и оправдан
по обвинението за това, че е отправил репликата „********“ и към Т.Г.Т.- служител
на 09 РУП - СДВР.
Със същата присъда, на осн. чл.23,
ал.1 от НК, съдът е определил на Т. общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца, като на осн. чл.23, ал.2 от НК е присъединил
към определеното най-тежко наказание наложеното наказание „обществено порицание“, което да се изпълни чрез прочитане на
присъдата пред събрание на етажната собственост по местоживеене на подсъдимия.
На осн. чл.66, ал.1 от НК съдът е отложил изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ с изпитателен срок от три години.
Съдът е осъдил подсъдимия Т.Т. да
заплати на гражданския ищец Д.Л. сумата от 10 000 лева, като обезщетение за
причинени неимуществени вреди - болка и страдание, ведно със законната лихва,
считано от 06.04.2013г. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлил
гражданския иск до пълния му предявен размер от 20 000 лева. Т. е осъден и да
заплати в полза на държавата, по сметка на СДВР, сумата от 65,00 лв. /шестдесет
и пет/ лева за изготвена експертиза, както и в полза на бюджета на съдебната
власт, по сметка на Софийски районен съд, сумата от 1091,08 лв. /хиляда
деветдесет и един лева и осем стотинки/ за разноски по делото, както и сумата
от 400 лева - държавна такса върху уважената част от гражданския иск. Без
уважение е оставено искането за осъждане на Т.В.Т. за заплащане на Д.А.Л. на
направените по делото разноски за ползване на повереник.
Срещу
съдебния акт на районния съд е постъпила въззивна жалба от защитника на подсъдимия
Т.Т. - адв. Н.Д.. В нея се излагат аргументи за незаконосъобразност и
неправилност на постановения съдебен акт и твърдения за постановяването му при
съществени нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Сочи се, че
същите се изразяват в това, че съдът противоправно е провел съдебно следствие
по общия ред вместо по реда на чл. 371, т. 1 от НПК. Твърди се, че приемането
на гражданския иск и допускането на доказателства от един състав на съда, не
може да породи правни действия за състава на съда разгледал впоследствие
делото. Излагат се и съображения за противоречие между диспозитива и мотивите
на присъдата. Отделно от това се сочи, че съдът неправилно е възприел
фактическа обстановка, идентична с тази, изложена от пострадалия и членове на
неговото семейство, без да се обсъдят противоречията между показанията на
всички разпитани свидетели. Счита, че в случая не е налице средна телесна
повреда, доколко затруднението в движението на пострадалия е било краткотрайно.
Излагат се твърдения, че в случай, че съда все пак приеме, че е налице
извършено умишлено престъпление, то следва да се обсъди дали то не е било
осъществено в състояние на силно раздразнение. Излагат се и аргументи за
недоказаност на обвинението за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. Предлага се въззивната инстанция да
отмени обжалваната присъда и на основание чл.336, ал.1, т.3 от НПК да постанови
нова, с която подс. Т.В.Т. да бъде признат за невиновен и да бъде оправдан по
повдигнатото му обвинение, като бъде изцяло отхвърлен и гражданския иск.
Алтернативно се иска отмяна на присъдата и връщане на делото на първоинстанционния
съд или намаляване на наложеното наказание.
В закрито заседание на 30.10.2017г. въззивният съдебен
състав, по реда на чл.327 от НПК, е преценил, че за правилното решаване на
делото не се налага събирането на нови гласни и писмени доказателства, както и
изслушването на допълнителни експертизи.
В открито заседание пред въззивната инстанция подсъдимият
Т. се явява лично и с адв. Д. и адв. М..
В
дадения ход по същество адв.
Д. поддържа въззивната жалба и изложените в нея аргументи. Настоява, че в хода
на първоинстанционното производство са допуснати съществени процесуални
нарушения, тъй като след смяната на единия съдебен заседател съдът не е
конституирал наново граждански ищец и частен обвинител, а е приел, че е това
вече било сторено. Освен това, не било проведено съдебно следствие по реда на
чл.371, т.1 от НК. На следващо място се твърди, че съдът не е оценил правилно
доказателствения материал, като не е съобразил сложните отношения между
участниците в инцидента. Оспорва се субективната страна на престъплението по
чл.129, ал.2 от НК, като се излага и становище, че подсъдимият е бил в
състояние на силно раздразнение и деянието следва да се квалифицира по чл.132
или чл.133 от НК. Алтернативно се отправя молба за намаляване размера на наказанието
и на обезщетението по гражданския иск.
Вторият
защитник на подсъдимия - адв. М., коментира обвинението за престъпление по
чл.325 от НК, като твърди, че то не се подкрепя от показанията на двамата
полицейски служители, както и че съдът е дал възможност на същите да се
конституират като граждански ищци, макар при това престъпление да няма
пострадали. Поддържа направените от адв. Д. искания за оправдаване на
подсъдимия или за намаляване на размера на наказанието и на обезщетението по
гражданския иск.
Представителят
на държавното обвинение счита присъдата за правилна и законосъобразна. Намира,
че описаните в обвинителния акт деяния се установяват по безспорен начин от
събраните по делото доказателства - свидетелските показания, СМЕ и медицинската
документация. Счита за неоснователни твърденията на защитата за допуснати
съществени процесуални нарушения и отчита, че след смъртта на член от състава
съдът е преповторил извършените дотогава процесуално-следствени действия.
Смята, че с оглед несъгласието на частния обвинител и граждански ищец, правилно
съдът не е провел съдебно следствие по чл.371, т.1 от НПК. Предлага
първоинстанционната присъда да бъде оставена в сила.
Адв.
С. - повереник на частния обвинител и граждански ищец Д.Л., счита обжалваната
присъда за законосъобразна и справедлива. Намира, че не са налице твърдените от
защитата процесуални нарушения. Разминаването в датите в мотивите и присъдата
определя като техническа грешка. На следващо, споделя дадения от първата
инстанция анализ на свидетелските показания и некредитирането на изложеното от
брата на подсъдимия. Смята, че е налице умисъл за престъпление по чл.325 от НК,
както и пряк умисъл за причиняване на телесната повреда. Изтъква
характеристиките на използваното детско столче и възможността с него да се
причини средна телесна повреда, както и нанасянето на удара от близко
разстояние и със значителна сила. Моли за потвърждаване на първоинстанционната
присъда.
В
предоставената му последна дума подсъдимият Т. заявява, че е бил на мястото на
инцидента единствено, за да вземе детето си и не е извършвал никакви
престъпления. Моли за обективна оценка.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
XVI-ти
въззивен състав,
след като обсъди доводите в жалбата и допълнението, както и тези, изложени в
съдебно заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 НПК провери
изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена
фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от кредитираните
доказателствени материали, обсъдени в мотивите на присъдата. Аналитично са
изследвани фактите и обстоятелствата, установявани и изведени от събраните по
делото доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд, след като
подложи на внимателен анализ доказателствената съвкупност по делото, не
установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни
изводи относно фактите по делото, поради което споделя фактическите констатации
на СРС. Предвид гореописаното, СГС приема за установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият Т.В.Т., с ЕГН ********** е роден на ***г.
в гр. София, живее в гр.София, ж.к. „Т.Г.Т.. Същият е българин, български
гражданин, неосъждан, разведен, със средно образование, работи.
Подсъдимият и свидетелката Ц.Л.били разведени. От брака
си, те имали дете, което към 2013г. било малолетно. Отношенията по
упражняването на родителските права спрямо детето били уредени по съдебен ред,
като подсъдимият имал право да взима детето всеки вторник и всяка сряда в
седмицата и през една събота и неделя в месеца, в определени часове на вземане
и връщане.
Свидетелката Ц.Л.и детето живеели с баща ѝ - Д.Л.
и неговата съпруга, на адрес в кв. „Филиповци“, ул. „*******. Преди раздялата
им, подсъдимият Т. и Ц.Л.живеели на втория етаж на къщата на същия адрес.
Отношенията между подсъдимия и семейството на Ц.Л.били
влошени във връзка с начина на общуването им и упражняването на родителските
права.
В началото на април 2013г. подсъдимият взел детето от
въпросния адрес, като семейството на свидетелката Л.обвинявало подсъдимия за
насилствени действия спрямо съпругата на Л. и стресиране на детето.
На 06.04.2013г. около 10,00 часа подсъдимият бил
очакван на посочения адрес, за да вземе детето, като в къщата се намирала и
свидетелката Н.Х.- балдъза на пострадалия Л.. Х.и Л.били притеснени от
предходното поведение на подсъдимия. Той пристигнал пред къщата с автомобил,
заедно с брат си - свидетеля М.Т.. Свидетелките Л.и Х.наблюдавали същия от
прозорец на къщата.
Д.Л. излязъл от къщата и провел разговор с подсъдимия през
портата към улицата. Л. казал на Т.Т., че детето било болно, поради което не
можело да го вземе. Подсъдимият се подразнил от това, но предложил да даде на Л.
детско столче за автомобил, което се намирало в колата му. Последният се
съгласил. Подсъдимият взел столчето от автомобила си, а Л. поискал подсъдимият
да му го предаде над портата. Той не се съгласил, поради което Л. се върнал в
къщата, взел ключ и отключил вратата на портата. Подсъдимият и брат му влезли в
двора на къщата, като между тях и Л. възникнал конфликт. Свидетелят М.Т. хванал
Л. за ръката, а подсъдимият му нанесъл силен удар в гърдите с детското столче.
В резултат на нанесения удар в гръдния кош, пострадалият Л. получил отток на
меките тъкани, болка и затруднено дишане, както и счупване на тялото на
гръдната кост, реализирало медико-биологичния признак трайно затруднение на
движението на снагата за срок по-дълъг от 30 дни от датата на травмата, при
ненастъпили усложнения в оздравителния период. Подсъдимият и брат му продължили
да нанасят удари и ритници на пострадалия, от които същият получил кръвонасядания
на клепачите на лявото око и на лявото бедро - мекотъканни травми. Л. се
развикал за помощ към съседа си, при което подсъдимият и брат му преустановили
физическото въздействие върху пострадалия и излезли на улицата.
Нанасянето на удара със столчето било видяно от
свидетелките Л.и Х.от прозореца на къщата. Двете слезли на двора, като
междувременно Л.сигнализирала за инцидента на тел. 112.
В това време, подсъдимият и брат му отишли при
свидетелите А.и И.И., които живеели през една къща от къщата на Л.. И.И.подписал
документ, в който удостоверил, че подсъдимият не успял да вземе детето.
След това подсъдимият и брат му се придвижили отново
към къщата на Л., като седнали на отсрещния тротоар, за да изчакват органите на
МВР. На другия тротоар седнал пострадалия, който се оплаквал от болки в гърдите
и затруднено дишане и се бил привел напред. По това време свидетелките Л.и Х.били
излезли от къщата и възприели състоянието на пострадалия Л..
Във връзка с подадения от Л.сигнал, на мястото
пристигнали свидетелите Т.и Г.- полицейски служители. На улицата те провели
разговор със страните в конфликта, като подсъдимият се оплакал, че не му било
предадено детето, а Л. - за упражненото му насилие от страна на подсъдимия.
Свидетелката Л.донесла съдебното решение за упражняване на родителските права,
като полицейските служители установили, че подсъдимият имал право да вземе
детето въпросния ден.
Свидетелката Т.се качила в къщата, за да установи
състоянието на детето. То било разстроено и стресирано и не искало да бъде
предадено на подсъдимия. Междувременно, ядосан от ситуацията, подсъдимият Т.
започнал на обижда служителя на 09 РУ-СДВР - Г., като го псувал с израза „********“,
крещейки същия многократно, буйствал и хванал за яката Г.и му се заканил, че ще
го уволни. Т.излязла от къщата, за да съобщи за състоянието на детето и
възприела действията на подсъдимия спрямо нейния колега.
Заради поведението си подсъдимият бил задържан от
органите на МВР и отведен в 09 РУ СДВР. След това, пред къщата на Л.
пристигнала линейка. На Д.Л. била оказана спешна медицинска помощ, като
първоначалния му преглед бил извършен в линейката, а след това пострадалият бил
транспортиран от екип на ЦСМП в УМБАЛСМ „Пирогов“, където бил прегледан,
консултиран, диагностициран и хоспитализиран в III-та клиника
по хирургия за провеждане на текуща диагностика, активно клинично наблюдение и
специализирано и симптоматично лечение. Два дни след инцидента, в УМБАЛСМ
„Пирогов“, пострадалият Л. бил освидетелстван от съдебен лекар.
Изложената фактическа обстановка
въззивният съд приема за установена след анализ на събраните по делото доказателства - показанията на
свидетелите Д.Л., Т.Т., М.Г., Ц.Л., Н.Х., А.И., И.И., К.Н., М.М.и М.Т.;
обяснения на подсъдимия Т.; писмените доказателства - мед. изследвания на Т.Т.
от 11.12.2001г. /л. 15 от ДП/ и от 10.06.1999г. /л. 16 от ДП/, епикризи на
подсъдимия Т. от 01.12.1995г. и от 23.01.2002г. /л. 17 и л. 18/, заповед за
задържане на лице /л.19 от ДП/, характеристика на подсъдимия Т. /л.24 от ДП/, справка
за съдимост за подсъдимия, писмо от Национални система 112 /л. 51 от ДП/, медицински
документи относно заболяването на Д.Л. от УМБАЛСМ „Пирогов” ЕАД /л. 53 от ДП/,
епикриза на Д.Л. /л. 61 от ДП/, медицинска документация за спешна помощ на Д.Л.
- У.Ф №257 и приложение №3 /л. 64 и 65 от ДП/, декларации от И.И.и А.И.,
Решение №111-84-180 от 05.07.2013г. по гр.дело №5618/2013г. по опис на СРС,
Решение от 13.01.2014г. по гр.дело №13135/2013г. по опис на СГС, както и
заключенията по изготвените в хода на производството съдебно медицинска
експертиза /л.33 и сл. от ДП/, съдебно психиатрична експертиза, комплексна
съдебно медицинска експертиза, включително приложените по делото ренгенови снимки
на гръдна кост.
Възприетите
от първата инстанция фактически отношения относно основните факти са правилно
установени, като при съвкупната оценка на събраните по делото доказателства не
са допуснати логически грешки. Съдът прецизно и в съответствие със изискванията
на процесуалния закон е анализирал доказателствените източници, като е
обосновал подробно съображенията си, въз основа на които е дал вяра на едни от
тях и не е кредитирал други. Липсват основания, които да мотивират въззивният
съд да промени съществено направените в първоинстанционния съдебен акт
фактически констатации, тъй като в мотивите му са обсъдени събраните по делото
доказателствени материали и не е допуснато превратното им тълкуване. В тази
връзка е необходимо да се отчете, че когато изразява съгласие с
доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е
длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да
анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на
наведените доводи в жалбата или протеста /р.372/01.10.2012г. по н.д. №
1158/2012г., ВКС, Н.К., ІІІ Н.О/.
Във
връзка с горното въззивният съд намира за необходимо да обсъди изрично част от
свидетелските показания и дадената им от районния съд доказателствена оценка,
излагайки съображенията, поради които се солидаризира с нея.
Правилно
първата съдебна инстанция е кредитирала показанията на св. Л., св. Л.и св. Х.относно
случилото се на инкриминираната дата. Те излагат логично и последователно
възприетите от тях събития, като между разказите им липсват съществени
противоречия. Освен това, както уместно е отчел и районният съд изложеното от
тях е еднопосочно, но без да се наблюдава дословна еднаквост в думите им, което
е индикация, че въпросните свидетелите представят обективно непосредствените си
възприятия. Въззивният съд счита, че основателно контролираният съдебен състав
е основал фактическите си изводи именно на показанията на тези свидетели, а не
на обясненията на подсъдимия и на показанията на неговия брат. Действително,
доколкото пострадалият Л. е конституиран, като страна в процеса, неговите
показания и тези на близките му следва да бъдат внимателно преценени предвид възможната
тяхна заинтересованост от определен изход на делото. Съпоставяйки ги с
останалите източници на доказателствена информация, въззивният съд също прие,
че следва да им се довери, тъй като те кореспондират и със заключенията на СМЕ
и КСМЕ и със свидетелските показания на
полицейските служители - Г.и Т., за които липсват основания за съмнение в
тяхната обективност. Л., Л.и Х.на практика са възприели непосредствено
поведението на подсъдимия и категорично излагат твърдения, че той е нанесъл
удар с детското столче в гърдите на Л., докато му го е предавал. В унисон с разказите
на тези свидетели полицейските служители излагат, че след пристигането им на
мястото Л. се оплаквал, че не можел да диша - обстоятелство, което е обяснимо с
оглед на дадените пред първия съд пояснения от страна на вещите лица, извършили
КСМЕ, според които болките при дишане са типични при счупена гръдна кост,
каквото нараняване е обективно установено при Л.. Освен това, свидетелката Т.разказва,
че пострадалият имал зачервяване в областта на гърдите. Нещо повече - за
оплакванията на Л., че не можел да диша свидетелства и брата на подсъдимия - М.Т.,
макар и същият в основни линии да подкрепя версията на подсъдимия за случилото
се. За тези оплаквания на Л.свидетелства и медицинското лице от екипа на ЦСМП,
отзовал се на мястото - свидетелката - М.М.. Свидетелят Кр. Н. - шофьор на
линейката пък споделя пред съда, че пострадалият се оплакал от болка в гърдите.
Всичко изложено кореспондира и с двете заключения на СМЕ и КСМЕ, видно от които
установените при Л. травматични увреждания съответстват, както на изложеното от
пострадалия и близките му, така и на показанията на полицейските служители и на
екипа на ЦСМП, които свидетели въззивният съд намира за несъмнено обективни и
незаинтересовани от изхода на делото. Изявленията на Л. за нанесени му удари и
след този със столчето също се потвърждават от установеното със СМЕ и КСМЕ -
наранявания на крака и клепача, а и с показанията на Т., според която Л. имал
охлузване на крака. Така описаната корелация на показанията на пострадалия и
неговите близки с други безспорно обективни доказателствени източници, каквито
са обективните медицински находки,
изследвани в СМЕ и КСМЕ и показанията на Г., Т., М.и Н., мотивира въззивния съд
да се съгласи изцяло с преценката на районния съд за кредитиране на посочените
доказателствени източници, които действително формират по-голямата част от
доказателствената съвкупност и еднопосочно обуславят фактическите изводи на
първата съдебна инстанция.
На
следващо място, правилно на обясненията на подс. Т. и показанията на брат му е
дадена само частична вяра - в частта им относно времето и мястото на събитията,
но не и на твърденията им, че не са упражнявали насилие върху пострадалия Л.. Въззивният
съд също дава само отчасти вяра на изложеното посредством обясненията на
подсъдимия, но ги приема в останалата им част за изградена защитна версия,
която се опровергава от останалите доказателства, събрани по делото. В тези
обяснения прозира двояката им правна природа на основно гласно доказателствено
средство, но така също и на такова, чрез което лицето упражнява в пълен обем
правото си на защита. В тази насока на мисли, достоверността им следва да бъде
установена при спазване на общите правила относно гласните доказателствени средства
и при съблюдаване на дефинитивните правила за оценка на доказателствата.
Подобно на районния съд и въззивната инстанция не ги приема за достоверни в
частта им, в която Т. отрича да е упражнявал насилие над Л. и да е буйствал
пред полицаите или да ги е обиждал, доколкото в тази им част обясненията му не
съответстват на гореобсъдените доказателства. Фактът на извършването на
инкриминираните деяния, както и авторство им се установяват по несъмнен начин,
като освен вече изложените съображения в таза насока, настоящата инстанция
споделя и аргументираните изводи на първостепенния съд, изложени в мотивите на
обжалваната присъда. Не отговарят на установеното по делото и доводите на
защита, че полицейските служители не потвърждават, че подсъдимия е псувал. Действително
не се установява Т. Т. да е обиждал свидетелката Т., в каквато насока са
ѝ изводите на районния съд. Отправянето на репликата „********!“ към Г.,
както и хващането за яката и заплахата, че ще го уволни се установяват по
несъмнен по делото начин. Дословно ги възпроизвежда свидетелката Линдарева, а
пострадалият също помни псуване, макар и не дословно. В дадените от Г.показания,
депозирани пред друг състав на първия съд и приобщени по надлежния ред също се
съдържат такива данни - че подсъдимият е използвал обидни думи и го е заплашвал.
Ето защо, в посочените им части, настоящият съдебен състав не се довери на
изложеното от подсъдимия, а го прие за неуспешен опит за изграждане на защитна
версия, която обаче остава непотвърдена от по-голямата част от доказателствата
по делото. Впечатление прави и известната противоречивост в обясненията на Т.,
който твърди, че не помни как точно е предал на Л. детското столче. Освен това
разказва, че е бил бесен от ситуацията, но отрича да е буйствал пред полицаите,
каквото поведение не само се доказва по делото, но и логично отговаря на
емоционалното състояние, в което подсъдимият се е намирал и за което и сам
споделя пред съда.
В
сходна насока настоящият съд оцени и показанията на свидетеля М.Т., който
обяснимо заема версията на подсъдимия, предвид близката родствена връзка
помежду им. Неговите показания, в частта им, в която той отрича брат му да е
удрял пострадалия, както и да се е държал агресивно към св. Г.и да го е обиждал
не се кредитират от въззивния съд. Подобно на изложеното от подсъдимия,
разказаното от М.Т. се противопоставят несамо на показанията на Л. и неговите
близки, но и на редица други доказателствени източници, изтъкнати по-горе, за
които липсват съмнения относно достоверността им. В тази връзка следва да се
обърне внимание и на показанията на свидетелката А.И., която в прочетените
нейни показания, дадени пред друг състав на съда излага версия, сходна с тази
на подсъдимия. Въззивната инстанция третира с недоверие тези показания. На
първо място, след прочитането им свидетелката не ги подкрепя - тя заявява, че
може и да е било така, но настоява, че няма спомени за случилото се. Последното
създава основателни съмнения относно достоверността на показанията ѝ, тъй
като и нейния съпруг отрича да си спомня случилото се, а и по делото се
установява, че И. живеели през една къща от Л., като поради плътната ограда на
имота на последните, единствено от втория етаж на къщата на И. имало видимост и
то само към портата на Л.. Освен това, няма как да бъдат подминати и наличните
по делото нотариално заверени декларации от А.И. и И.И., според който никой от
тях не е бил очевидец на инцидент, а получил информация за него от подсъдимия.
Последно логично обяснява защо И. пресъздава събития, отговарящи почти изцяло и
на изложеното от подсъдимия. Така въззивната инстанция прецени, не че И.
съзнателно е изложила неистина пред съда, което би разкривало данни за
извършено от нея престъпление по чл.290, ал.1 от НК, а че тя добросъвестно е
изложила споделеното ѝ от подсъдимия Т., за което обаче в хода да делото
по несъмнен начин се установява, че не отговаря на обективно осъществилите се
събития, а представлява негова защитна версия. По тези съображения и въззивната
инстанция не се довери на подсъдимия и свидетеля М.Т., а кредитира изложеното
от пострадалия и неговите близки, което категорично се подкрепя и от редица
други достоверни и безспорно обективни доказателствени източници.
Съдебният
състав приема за обективни и компетентни заключенията на извършените по делото
СМЕ, КСМЕ и СПЕ. Посредством тях се изясняват получените от пострадалия телесни
увреждания при процесния инцидент, тяхната медико-биологична характеристика и
възстановителния период на същите, както и психическото състояние на подсъдимия
към момента на осъществяване на инкриминираните деяния. СГС кредитира заключенията
по експертизите, като обосновани, изготвени от лица с нужните специални знания
и отговарящи с необходимата прецизност на поставените въпроси. Уместно същите са
били възприети от СРС при формирането на фактическите и правни изводи по
делото. Тук е и мястото да се отчете, че въззивната инстанция не се съгласява с
твърденията на защитата, че по делото се установява период по-кратък от 30 дни,
в които движението на снагата на пострадалия е било затруднено. Противното се
установява категорично не само посредством специалните познания на вещите лице
по двете медицински експертизи, но и от показанията на самия Л. и на неговите
близки, които еднопосочно свидетелстват за затруднения в ежедневието му,
продължили над 2 месеца. Така, еднопосочността на експертизите със
свидетелските показания опровергава безспорно коментираните твърдения на
защитата. В такава насока въззивният съд оцени и доводите, че подсъдимият се е
намирал в състояние на физиологичен афект. Заключението на СПЕ е категорично в това
отношение, като приема, че Т. действително е бил в афектирано емоционално
състояние, с характеристики на унижение, раздразнение и яд, което обаче не е
покривало характеристиките на физиологичен афект. Също така, следва да се
отбележи, че едно такова състояние, за да окаже влияние на квалификацията на
деянието, то следва да е било предизвикано от пострадалия, а в конкретния
случай такива данни липсват. Нещо повече - самият подсъдим в своите обяснения
излага, че емоционалното му състояние се е дължало на цялостната и
продължителна ситуация около режима на виждане с дъщеря му, а не някакво
конкретно поведение на пострадалия. Правилно СРС е преценил усложнените
отношения между подс. Т. и семейството на бившата му съпруга, като улесняващ
фактор и съответно смекчаващо обстоятелство, но не е приел фактически да е бил
налице физиологичен афект.
Относими
към предмета на доказване и имащи значение за изясняване на фактическата
обстановка по делото са и приобщените и надлежно изготвени в процеса писмени
доказателства. При служебната проверка на изброените по-горе такива, съдът не
откри да са допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и
изготвянето на същите, които да обосновават изключването им от доказателствения
материал по делото. Освен това, те съответстват на кредитираните свидетелските
показания и служат за тяхна доказателствена проверка, като по този начин се
затвърждават изводите досежно стеклите се събития.
На
следващо място, въззивният съд намира за неоснователни възраженията на защитата
за допуснати в хода на производството съществени процесуални нарушения. Не
представлява съществено процесуално нарушение непровеждането на съкратено съдебно
следствие по чл.371, т.1 от НПК, след смяната на един от съдебните заседатели,
въпреки направеното от защитата искане в такъв смисъл. Очевидно не е била
налице изискуемата от закона воля за провеждане на въпросната процедура от
страна на гражданския ищец и частен обвинител, който е държал на разпита на
посочените в искането на защита свидетели. Освен това, съдебното следствие по
общия ред /чл. 276-290 от НПК/ създава необходимите гаранции за установяване на
обективната истина по делото - в условията на публичност, устност и
състезателност се събират нужните доказателства за включените в предмета на
доказване обстоятелства; страните имат възможност да направят своите
доказателствени искания и да развият тезите си по обвинението; съдът има задължение
да постанови съдебен акт при пълно и задълбочено обсъждане на доказателствените
материали. Неправилно е да се твърди, че провеждането на съдебно следствие по
общия ред /вместо съкратено/ в рамките на стандартния модел на наказателното
производство не обезпечава охрана на процесуалния статут на всички страни,
включително и на подсъдимия.
Неоснователно
е и възражението на защитата, че след смяната на починалия съдебен заседател,
съдебният състав е следвало да приеме отново гражданския иск за съвместно
разглеждане и да конституира наново пострадалия, като граждански ищец и частен
обвинител. Липсва правна норма или принцип на наказателния процес, който да
налага горното. Принципът на непосредственост в наказателното производство
изисква съдът да основава решенията си на доказателствени материали, които е
събрал и проверил лично. Именно поради тази причина, след промяната в съдебния
състав, е било отменено определението, с което е бил даден ход на съдебното
следствие, като извършените процесуално следствени действия са били
преповторени. Така изискванията на закона са били спазени и присъдата е
постановена от законен състав. В тази връзка следва да се посочи, че са
неоснователни и твърденията на защитата за неспазване на принципите на
производството, тъй като една от приетите по делото експертизи не е била
допусната от съдебния състав постановил присъдата. Същественото в случая е, че
експертизата е приета именно от въпросния състав, който е изслушал и поясненията
към нея, като по този начин е събрал лично доказателствата въз основа на които
е формирал вътрешното си убеждение. Такъв е и трайният подход на съдилищата към
експертизите, изготвени на ДП, при който се изслушват вещите лица и експертизите
се приемат или не, без да бъдат наново назначавани от съдебния състав, като
последното по никакъв начин не нарушава принципите на наказателното
производство, в каквато насока са изцяло несъстоятелните доводи на защитата на
подсъдимия.
На
следващо място, настоящият съдебен категорично отхвърля доводите на защитата за
наличие на противоречие между присъдата и мотивите, от което да не може да се
изведе волята на съда. Действително в мотивите към присъдата, посочвайки за
какво е обвинен подсъдимият съдът е посочил две дати - процесната дата -
06.04.2013г. и 07.11.2014г., която дата няма връзка с настоящото дело. Очевидно
е в случая, че посоченото представлява техническа грешка, а не противоречие
между присъдата и мотивите към нея. Освен това, въпросната грешка е допусната в
самото начало на мотивите, където съдът е посочвал, какви обвинения са
повдигнати против Т., а не какво е приел за установено. Последното, ведно с
пределно ясно описаната от районния съд фактическа обстановка, съответстваща с
диспозитива на присъдата не оставят никакви съмнения относно волята на съда и
възприетите от него за установени факти.
Съгласявайки се с правните изводи
на районния съд и на основата на изяснената фактическа обстановка, въззивният
съд намира от правна страна
следното:
Подсъдимият Т.В.Т. е осъществил от
обективна и субективна страна съставите на престъпления по чл.129, ал.2 вр.
ал.1 от НК и чл.325, ал.1 от НК. Провереният от съда доказателствен материал
установи наличието на обективните и субективните съставомерни признаци на
визираните престъпления.
Телесната повреда е типично
престъпление против здравето, чийто непосредствен обект са обществените
отношения, осигуряващи неприкосновеност на човешкото здраве и физическата
цялост на личността. Касае се за резултатно увреждащо престъпление, изразяващо
се в противоправно и виновно увреждане на здравето на друг човек чрез
нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на тъканите, органите
или системите на човешкия организъм или причиняване на болка и страдание.
Обосновани са заключенията на
първостепенния съд, че от обективна страна по делото е безспорно установено, че
на 06.04.2013г., около 10.00ч., в гр. София, кв. „Филиповци“, ул. „*****, подс.
Т. е нанесъл удар с детско столче за автомобил в областта на гърдите на Д.Л.,
вследствие на което му причинил счупване на тялото на гръдната кост, реализирало
медико-биологичния признак трайно затруднение на движението на снагата за срок
по-дълъг от 30 дни от датата на травмата.
Предвид безспорно констатираните нарушения
на телесната цялост на св.Л., районният съдия правилно е приел, че на
пострадалия е причинена средна телесна повреда. Същата се изразява в
настъпилите травматични увреждания, като е налице пряка причинно-следствена
връзка между действията на подсъдимия Т. - нанасяне удар с детско столче за
автомобил в областта на гърдите на Д.Л. и получените от последния увреждания. В
тази насока е и изводът на вещото лице, че най-честият възможен механизъм на
деянието е именно нанасянето на директен удар в областта между мечовидния
израстък и тялото на гръдната, както е в настоящият случай.
По отношение на субективната
страна, въззивният съдебен състав споделя извода на първостепенния съд, че
подсъдимият е действал при форма на вината пряк умисъл, което се извлича от
обективните признаци на самото деяние. Той е съзнавал общественоопасния
характер на действията си и е предвиждал общественоопасните последици от своето
поведение. Във волево отношение е искал и е целял настъпването на тези последици,
а именно причиняването на телесна повреда. Той е използвал тежък и твърд
предмет, като е нанесъл удар с голяма сила и от близко разстояние, при това
директно в областта на гърдите на пострадалия. Поради горното съдът отхвърля,
като неоснователни възраженията на защитата, че е налице форма на вината,
различна от прекия умисъл.
По изложените съображения районният
съд основателно е заключил, че подсъдимият е осъществил от обективна и
субективна страна състава на престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК.
Цялостната преценка на обстановката показва, че деянието на Т. осъществява
състава на посоченото престъпление. Авторството на деянието и механизмът на
неговото осъществяване са доказани по категоричен и несъмнен начин, с оглед на
което първоинстанционната присъда съответства изцяло на изискванията на чл.303,
ал.1 и ал.2 от НПК.
Според въззивния съд подсъдимият Т.Т.
е осъществил от обективна и субективна страна и състава на престъплението по чл.325,
ал.1 от НК, като на 06.04.2013г., около 10.10ч., в гр. София, кв. „********извършил
непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно
неуважение към обществото - буйствал, крещял и многократно отправял репликата „********!“
към служителя на 09 РУП - СДВР - М.И.Г., хванал Г.за яката и му се заканил, че
ще го уволни.
Правилни са съображенията на СРС
досежно обективната съставомерност на осъщественото от Т.Т. поведение, като в
тази връзка следва да се посочи, че в ППВС №2/1974г. непристойните действия са
определени като „неприлични, безсрамни, които са израз на ругатни, буйство,
невъзпитаност и други, скандализиращи обществото“, а грубо нарушение на
обществения ред има, когато „деецът чрез действията си изразява брутална
демонстрация против установения ред“. Явното неуважение към обществото е
налице, когато деецът, чрез действията си изразява открито висока степен на
неуважение към личността и правилата на обществото. В конкретния случай действията
на подсъдимия несъмнено са били от естеството да предизвикат реакция на
възмущение и безпокойство у възприелите ги лица и действително са израз на
буйство, невъздържаност и неуважение към обществото и неговите институции, като
грубо са нарушили обществения ред. По делото безспорно е установена липсата на
каквито е да е лични мотиви. Подсъдимият и полицейския служител Г.не са се
познавали до момента на извършване на инкриминираното деяние. Създалата се
напрегната ситуация във връзка режима на срещи с дъщеря му, не е била основание
подсъдимият да извърши осъществените от него действия по грубо нарушаване на
обществения ред и да проявява агресия към полицейски орган, като го обижда,
заплашва и хваща за яката. От конкретните действия на Т. се установява
наличието именно на хулигански подбуди за извършване на въпросните действия, с
цел да демонстрира пренебрежение и незачитане на обществото и отделната
личност, да изяви себе си над останалите хора и да погази, при това грубо,
установените правила за нормално общуване и зачитане на човешката личност.
Поведението и конкретните действия на Т. по безпричинна и демонстративна агресия
спрямо полицай безспорно сочат, че в съзнанието му е била оформена ясна
представа, че нарушава по груб и безпардонен начин съществуващите в обществото
правила за общоприето поведение. Налице е проява на неуважение във висша степен
и засягане с висок интензитет на установените в обществото порядки, закрилящи
добрите нрави и спазването на обществения ред. Поведението на подсъдимия
обуславя изводите на настоящия и контролирания съд, че той е демонстрирал по
един недопустим за общоприетите в обществото порядки начин, собствените си
виждания за чест и справедливост и своето чувство на превъзходство над
останалите негови членове, себепоставяйки се над всички тях и показвайки, че
може да върши каквото си пожелае, независимо от нормите на обществото. Освен
това, деянието е осъществено на публично - улица и в присъствието на свидетели.
От
субективна страна престъплението е извършено виновно при условията на пряк
умисъл - Т. е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е
неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им /чл.11, ал.2,
пр.1 НК/. Той е наказателноотговорно лице, без данни, изключващи възможността
му да носи наказателна отговорност или такива, подлагащи на съмнение неговата
вменяемост, в каквато насока е и заключението на СПЕ, което категорично
изключва и наличието на физиологичен афект - въпрос, вече обсъден от на
настоящия съдебен състав.
По изложените съображения, правилно и в съответствие с
разпоредбата на чл.303, ал.2 от НПК, подсъдимият Т.Т. е бил признат за виновен и
в извършването на престъпление по чл. 325, ал.1 от НК.
Във връзка с определеното на
подсъдимия наказание, СГС
намира, че справедливо и в съответствие с изискванията на чл.36 от НК, при
първоинстанционното разглеждане на делото, съдът е наложил на Т. наказания при
условията на чл.54 от НК. Правилно, като смекчаващи наказателната отговорност
обстоятелства, съдът е възприел чистото съдебно минало на подсъдимия, както и натрупаното
напрежение между страните в конфликта по повод упражняване на родителските
права, което действително е довело до улесняване на вземането на решението за
извършване на деянията. Последното касае задръжките на подсъдимия и далеч не
означава, че при осъществяването на непристойните му действия той е имал личен
мотив, особено спрямо полицейските служители, или че не е целял да демонстрира
явно неуважение към обществото.
Уместно за отегчаващи обстоятелства
са приети извършването на две престъпления в реална съвкупност, както и възможните
сериозни последствия за здравето на пострадалия при настъпили усложнения, което
действително разкрива немалката обществена опасност на деянието по чл.129, ал.2
вр. ал.1 от НК. Относно формата на вината, следва да се отчете, че действително
тя е съставомерно обстоятелство. В същото време обаче, доколкото, за да е
налице престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК законът изисква пряк или
евентуален умисъл, без да разграничава отделни санкции, то осъществяването на
деянието именно с пряк умисъл несъмнено разкрива по-висока степен на обществената
опасност на деянието и дееца, което следва да се прецени на общо основание при
определяне на наказанието. При деянието по чл.325, ал.1 от НК правилно е
отчетено и че то е извършено спрямо служител на МВР, изпълняващ служебните си
задължения по опазване на обществения ред, което обстоятелство не е част от
престъпния състав, по който СРП е повдигнала обвинение на подс. Т..
Районният съд обосновано е приел,
че е налице превес на отегчаващите обстоятелства, като е определил справедливи
размери предвидените в закона наказания за извършените престъпления, а именно:
за престъплението по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК - „лишаване от свобода“ за
срок от една година и шест месеца и за престъпление по чл.325, ал.1 от НК -
„лишаване от свобода“ за срок от шест месеца и „обществено порицание“, което да
се изпълни чрез прочитане на присъдата пред събрание на Етажната собственост по
местоживеене на подсъдимия.
Правилно първостепенният съд е
преценил, че на основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия следва да бъде
определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените му за
престъпленията по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК и чл.325, ал.1 от НК, а именно
„лишаване от свобода“ в размер на една година и шест месеца, чието изтърпяване
да бъде отложено за изпитателен срок от три години на основание чл.66, ал.1 от НК, както и „обществено порицание“, законосъобразно присъединено на основание
чл.23, ал.2 от НК.
Настоящият състав се съгласява, че
са налице и предпоставките на чл.66, ал.1 от НК, доколкото подсъдимият е
неосъждан към момента на извършване на престъпленията, всяко от определените от
съда наказания е в рамките до изискуемия 3-годишен срок на наказанието
„лишаване от свобода” и най-вече за постигане целите на наказанието и преди
всичко за поправянето на осъдения не е наложително той да изтърпи наказанието в
затвор. Въззивният съд счете, че приложението на чл.66, ал.1 от НК за срок от
три години в необходимата степен би осъществило адекватно и достатъчно
интензивно репресивно и възпитателно-поправително действие върху подсъдимия,
поради което прие, че действително не се налага откъсването му от нормалната
социална и семейна среда.
Настоящият съдебен състав е на
становище, че определеното с присъдата общо най-тежко наказание ще окаже нужния
възпитателно-поправителен и възпиращ ефект, не само върху личността на
подсъдимия, но и върху другите неустойчиви членове на обществото, в каквато
насока е и основният смисъл на генералната и специална превенция по чл.36 от НК. В същото време, ще се даде възможност на Т. да се поправи и превъзпита, без
да бъде демотивирана от едно ненужно тежко наказание.
По отношение на предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск от пострадалия Д.Л.,
настоящият състав е на следното становище:
Искът е с правно основание чл.45 и сл. от Закона за задълженията и
договорите, ведно с чл.52 от с.з. касателно гражданско-правното искане за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деянието, предмет на
обвинението. Същият е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес,
предвид своевременното му подаване от лице, което твърди да е пострадало по
смисъла на чл.74 от НПК и което притежава процесуално-правните възможности за
конституиране в процеса като граждански ищец. С оглед съставомерността на
деянието по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК, съдът счете, че са доказани общите
предпоставки на отговорността по чл.45 от ЗЗД - вреда, противоправно поведение
/нарушен е запретът на нормата на чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК, вр. чл.45
от ЗЗД/, причинна връзка /увреждането на защитените от закона обществени
отношения е в пряка причинна връзка с деянието на подсъдимия Т./ и вина, която, както беше изяснено
по-горе, е във формата на пряк умисъл. Налице са основания за ангажиране
гражданската отговорност на подсъдимия Т.Т., доколкото св. Л. е претърпял
неимуществени вреди от извършеното престъпно деяние, явяващи се деликтно
основание за присъждане на размера на тези вреди като негова последица, предвид
на което и искът е основателен.
По отношение размера на приетия граждански иск и при съблюдаване принципа
на справедливостта съгласно чл.52 от ЗЗД, съдът прие, че адекватното
обезщетение, което в пълна степен би репарирало причинените на пострадалия
неимуществени вреди в случая възлиза на сумата от 10 000лв. /десет хиляда
лева/, като в останалата му част до пълния предявен размер от 20 000лв.
/двадесет хиляди лева/ искът следва да бъде
отхвърлен, като недоказан. Горното означава, че за разликата от 10 000лв. /десет
хиляди лева/, гражданският иск на пострадалия Л. се явява прекомерен, тъй като
би бил нарушен принципа за недопускане на неоснователно обогатяване за сметка
на другиго /чл.55 от ЗЗД/. Обезщетението в определения размер напълно
съответства на изискването за справедливост, заложено в чл.52 от ЗЗД. Съгласно
указанията, дадени в Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и
множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, понятието
„справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни
обективно съществуващи в действителността обстоятелства. За да се реализира
справедливо възмездяване на претърпени от деликт морални вреди е необходимо да
се съобразят характерът и тежестта на накърняване на чуждите права, причинените
уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на засягането, както и
икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за
„справедливост“. В конкретния случай при определяне размера на дължимото
обезщетение за причинени неимуществени вреди съдът отчете изпитаните от
пострадалия болки и страдания, както и остатъчните у него други негативни
емоции, които били силно изразени в продължение на месеци след инцидента. Взе
се предвид и че се касае за възрастен човек, на когото с престъплението са
причинени продължителни затруднения в ежедневието, в каквато насока са и
показанията на свидетелките Л.и Х..
Според въззивния съд присъдената по-горе сума на конституирания в
качеството на граждански ищец Д.Л. е достатъчна и годна да репарира причинения
му с инкриминираното поведение на подсъдимия Т. вредоносен резултат и да го
възмезди за извършеното спрямо него неправомерно посегателство върху телесната
му неприкосновеност.
Акцесорната материално-правна претенция /по чл.86 от ЗЗД/ на гражданския
ищец за присъждане законната лихва върху присъдените по-горе суми за репарация
на претърпените от него неимуществени вреди от датата на увреждането /14.01.2016г./ до
окончателното изплащане на сумите също е основателна. Деликвентът, в случаят
подсъдимият Т.Т. е в забава, считано от датата на извършване на деянието, дало
основание за ангажиране на гражданската му отговорност за непозволено
увреждане.
Предвид изхода на делото, районният съд законосъобразно, на основание чл.189, ал.3 от НПК, е поставил в тежест на подсъдимия направените в хода на производството разноски. Правилно е отчетено, че по делото не се доказва да е заплатено възнаграждение от гражданския ищец и частен обвинител Л. на повереника му адв. С., с оглед на което искането за заплащане на същото от подсъдимия основателно е било оставено без уважение.
Въз основа на изложеното и с оглед съвпадението на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема, че обжалваната
присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да се потвърди.
Изложените в жалбата и в съдебното заседание доводи в обратна насока са
неоснователни. Присъдата е постановена при безспорно и коректно изяснена
фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на процесуалните правила и
на материалния закон. Определеното наказание не е явно несправедливо и напълно
съответства на обществената опасност на деянието и дееца.
Така, при извършената на основание чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК
цялостна служебна проверка на
правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция не констатира
наличие на основания, налагащи неговата отмяна или изменение,
поради което същият следва да бъде потвърден, а въззивната жалба - да бъде
оставена без уважение, като неоснователна.
Мотивиран
от горното и на основание чл.334, т.6 вр. чл.338 НПК, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 10.04.2017г., постановена от СРС, НО, 109 състав
по НОХД № 12026/2013г.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.