Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети април
две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ИВАН КИРИМОВ
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия И.
Киримов в. гр. д. № 8276 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 42020 от
17.02.2020 г., постановено по гр.д. № 30770/2019 г. на СРС, I ГО, 43
състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Е.Т.З.
искове. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението в
обжалваната част поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Посочено е, че е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че ответницата
не е потребител на топлинна енергия за целия исков период. Излагат се
съображения, че в случай, че върху топлофициран имот има учредено право на
ползване, то е въпрос на вътрешните отношения между „голия собственик“ и
ползвателя кой ще стане потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 от
ЗЕ и ще носи отговорност за заплащане на стойността на потребената топлинна
енергия. Не са заявени доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от ответницата Е.Т.З., с който същата се оспорва като неоснователна. Не са
заявени доказателствени искания.
Третото лице-помагач „ПМУ-И.г“ ООД не е взело становище по въззивната жалба
Депозирана е частна жалба от ответницата Е.Т.З. срещу определение № 115615
от 10.06.2020 г., постановено по гр.д. № 30770/2019 г. на СРС, I ГО, 43
състав, по реда на чл.248 ГПК.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не са постъпили отговори на частната жалба от „Т.С.“
ЕАД и третото лице-помагач „ПМУ-И.г“ ООД.
Първоинстанционното решение е влязло в сила в
уважителната част като необжалвано.
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Представен е нотариален акт за прехвърляне на
недвижим имот срещу гледане и издръжка № 90, том LLXXXV, дело № 27318/93 от 27.10.1993 г., по силата на
който Ц.З.П.прехвърля на дъщеря си Е.Т.З. следния свой собствен недвижим имот,
а именно: апартамент № 96, находящ се в гр. София, ж.к. „**************състоящ
се от: три стаи, столова, кухненски бокс и сервизни помещения със застроена
площ от 98, 46 кв.м., като прехвърлителката запазва за себе си правото на
ползване върху целия прехвърляем имот до края на живота си.
Представен е списък за броя на живущите по
апартаменти в жилищна сграда на блок *, ж.к.
„*****5“, вх. „Б“ от 17.11.1998 г., съгласно който за процесния имот като
обитател е посочена Ц.З.П..
Представен е списък на етажните собственици на
блок *, ж.к.
„*****5“, вх. „Б“ от 2002 г., в който е посочена Ц.З.П., с положен от нея
подпис.
Представено е удостоверение за наследници на Ц.З.П.,
изх. № РВЕ19-УФ01-522, съгласно което същата е починала на 25.04.2015 г. и е
оставила за наследници А.И.Г.и Е.Т.З..
Представени са протоколи за отчет на уреди за
абонатен № 194557, съгласно които като абонат за адрес ж.к. „***************е
посочена Ц.З.П..
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259,
ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е изцяло неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото са включени установителни
искове, предявени от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в
срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок.
Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата
страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна
собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия
за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена
форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните
уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. С оглед на така установената законова уредба на договора за доставка на
топлинна енергия за битови нужди се налага заключението, че страните по
неформалното правоотношение са императивно уредени – собственикът или титулярът
на вещното право на ползване. При наличие на учредено вещно право на ползване
облигационното правоотношение възниква между топлопреносното дружество и вещния
ползвател. Това е така защото при пораждането на ограничено вещно
право на ползване възниква конститутивна сукцесия, тъй като собственикът отделя
от притежаваното от него абсолютното сложно субективно право на собственост
едно вещно правомощие и го предоставя да бъде упражнено от друг правен субект,
което има право да ползва чуждата вещ по предназначение и да извлича
естествените и гражданските плодове, която тя дава – арг. чл. 56, ал. 1 ЗС.
Съгласно правната норма, уредена в чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят е длъжен да
плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси,
поради което по смисъла на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, респ. по чл. 153, ал. 1 ЗЕ при
учредено ограничено вещно право на ползване потребител на топлинна енергия е
неговият носител, т.е. вещният ползвател. С оглед императивната разпоредба на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ въпросите относно подаването на заявление-декларация и
откриване на партида на титуляра или на друго лице имат само счетоводно
значение и не обуславят друг извод относно страните по облигационната връзка.
При така изложеното и доколкото по делото безспорно
се установи, че за част от исковия период вещен ползвател на процесния имот е
била Ц.З.П., то същата се явява и задължена за съответната част от
претендираната сума. С оглед изложеното правилен се явява изводът на
първоинстанционния съд, че искът за главница, представляваща стойността на
доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013 г. до
30.04.2015 г. следва да бъде отхвърлен.
По
отношене на вземането за обезщетение за забава върху непогасената главница за
периода от 15.09.2014 г. до 14.07.2017 г. са действали Общите условия от 2014
г. /доколкото самият ищец се позовава на същите/, според които продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са заплатени в срок, т.е. само върху
сумата по общата фактура за съответния отчетен период на база изготвената
изравнителна сметка, а не върху месечните прогнозни сметки за топлинна енергия.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от приложимите за този период Общи условия, клиентите са
длъжни да заплащат сумите за съответните отчетни периоди, формирани след
изготвяне на изравнителната сметка, в 30 дневен срок от публикуването им на
интернет-страницата на продавача. В разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите
условия от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са
заплатени в срока по ал. 2. По делото обаче липсват доказателства на коя дата
сметките на ответника са били публикувани, поради което настоящата инстанция
намира, че не е доказан фактът на изпадане на ответника в забава по отношение
на дължимите суми за периода от 15.09.2014 г. до 14.07.2017 г., поради което и
правилно първоинстанционният съд е отхвърлил този иск.
В
останалата част /по исковете за дължими суми за главница за дялово
разпределение и лихва за забава върху тази сума/, доколкото във въззивната
жалба не са наведени конкретни доводи, настоящата инстанция на основание чл.
272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
в обжалваната част.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има
въззиваемия. Ответницата по жалбата претендира разноски за въззивната инстанция, които
следва да бъдат изчислени съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ
РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ, доколкото е предоставена безплатна правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съдът като съобрази уважената част
от въззивната жалба, намира че дължимите разноски за въззивната инстанция,
които следва да бъдат присъди в полза на адв. Т.П., са в размер на 489,17 лева.
По частната
жалба:
Депозирана е
частна жалба от Е.З., чрез адв. Т.П. срещу определение № 115615/10.06.2020 г.
по гр.д. № 30 770/2019 г. на СРС, 43 състав, с което е оставена без
уважение молба с вх. № 5040027/05.03.2019 г. от адв. Т.П. за изменение на
решение № 42020/17.02.2020 г. по гр.д. № 30770/2019 г. в частта за разноските.
С отговора
на исковата молба е представен договор за правна защита и съдействие между Е.З.
и адв. Т.П., с предмет процесуално представителство по гр. д. №
30 770/2019 г. по описа на СРС. Уговорено е, че възнаграждението за предоставената
адвокатска помощ в първоинстанционното производство следва да се определи по
реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. С представения списък на разноски адв. П. е
претендирал адвокатски хонорар за първоинстанционното производство в общ размер
на 1415,74 лева изчислен върху всяка от предявените искови претенции. С
решението си първоинстанционният съд е посочил, че адвокатския хонорара следва
да се изчислява върху материалния интерес, а не съобразно броя на предявените
искове. Настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд
по отношение механизма за изчисляване на адвокатското възнаграждение в
хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, поради което и намира за неоснователна
подадената частна жалба. Поради изложеното неоснователни
са оплакванията на жалбоподателя, че минималният размер на адвокатското
възнаграждение следва да се определя съобразно материалния интерес на всеки от
исковете поотделно, а не от аритметичния сбор на всички претенции. Съгласно
трайната практика на ВКС, обективирана в определение №366/18.07.2016г. по ч.
гр.д.№2443/16г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение №95/03.04.2017г. по ч.
гр.д.№868/17г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №292/13.06.2017г. по ч.
гр.д.№2096/17г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в хипотеза на обективно съединяване на искове
материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 42020 от 17.02.2020 г.,
постановено по гр.д. № 30770/2019 г. на СРС, I ГО, 43
състав, в частта, в която са отхвърлени исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Е.Т.З., че
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата над 1227,19 лева до пълния предявен размер от
4081,94 лева, представляваща главница за топлинна енергия за периода от
01.05.2013 г. до 30.04.2015 г.; сумата от 64,22 лева – главница за услуга
дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до
30.04.2016 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на Е.Т.З., че дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 767,05 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 14.07.2017 г., както и сумата
от 16,34 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за услуга
дялово разпределение на топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2014 до
14.07.2017 г.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК **********да заплати на адв. Т.П.,
адрес: ***, офис 236, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 489, 17 лв. разноски за въззивното
производство.
Първоинстанционното решение е влязло в сила, в
частта, в която са уважени предявените искове като необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „П.И.“ ООД.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№ 115615 от 10.06.2020 г. постановено по гр.д. № 30770/2019 г. по описа на СРС,
ГО, 43 състав.
Решението не
подлежи на касационното обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.