Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София,
04.03.2025 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, IV-г
с-в,
в публичното заседание на седми юни през 2022 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Виктория Иванова, като
разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 1856 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С
решение № 279378 от 19.11.2019 г. СРС, 78 с-в, по гр.д.№ 17225/2019 г. е
признал за установено на основание чл.415, ал.1 ГПК, че З.П.Т. дължи на ищеца „О.Ф.Б.“
ЕАД следните суми като задължения по договор за кредит от 22.10.2009 г.,
прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 13.02.2013 г.: 6 760,69 лв.
главница; 653,12 лв.-договорна лихва; 311,24 лв.-санкционна лихва и 60 лв.
заемни такси със законната лихва върху главниците, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на сумата.
Срещу
така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответницата З.П.Т. с
оплаквания, че същото е недопустимо, евентуално неправилно.Твърди, че ищецът е
предявил два обективно съединени иска при условията на
евентуалност-първият-установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.415 ГПК и вторият-осъдителен иск с правно основание чл.432 ТЗ вр. чл.79,
ал.1 ТЗ вр. чл.86 ЗЗД.Поддържа, че съгласно практиката на ВКС в хипотезата на
частно правоприемство, извършено с договор за цесия, сключен след издаването на
заповедта за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, само цедентът е активно легитимиран
да предяви иска по чл.422 ГПК, не и цесионерът-новият кредитор, който няма
специалното качество на банка.Позовава се и на разясненията по т.4г и по т.9 на
ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№ 4/13 г. на ОСГТК на ВКС и твърди, че съдът не е
взел предвид новонастъпили след издаване на заповедта за изпълнение релевантни
факти от значение за правилното решаване на делото-сключено извънсъдебно
споразумение от 20.08.2014 г., с което страните са се съгласили да възстановят
срочността на задълженията, като са приели и нов погасителен план и по този начин
са новирали задължението.Твърди, че ищецът е представил документ, в който е
посочено, че към 29.11.2018 г. задължението на ответницата е в общ размер на
10 725,82 лв., както и че при възстановяване на висящността по евентуалния
иск съдът е следвало да изготви нов доклад по чл.146, ал.1 ГПК с разпределение
на доказателствената тежест между страните.Излага доводи, че в новия
погасителен план е налице анатоцизъм, който е забранен в отношенията между
търговец и лице, нямащо такова качество, както и че по евентуалния иск ищецът
претендира както възнаградителна, така и наказателна лихва за един и същи
период-13.03.2012 г.-13.03.2019 г., което е недопустимо съгласно т.2 от ТР от
27.03.2019 г. по т.д.№ 3/17 г. на ОСГТК на ВКС.Позовава се и на изтекла
погасителна давност.Претендира разноски.
Ответникът
по въззивната жалба-„О.Ф.Б.“ ЕАД /сега-„Банка ДСК“ ЕАД поради настъпило
правоприемство под формата на вливане след устните състезания пред въззивната
инстанция/ оспорва същата.Поддържа становище, че обжалваното решение е допустимо,
правилно и законосъобразно.Твърди, че въззивницата се е позовала на
незадължителна съдебна практика /решение № 1/2017 г. по т.д.№ 3228/15 г. на
ВКС/ и че в т.4г от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не е
посочено, че цесионерът трябва да притежава специално качество и при
предявяване на иск по чл.422, ал.1 ГПК.Излага твърдения, че цесионерът се
ползва от вече издадената заповед за незабавно изпълнение в полза на
банката-цедент и че противното би означавало да не се зачитат основните
принципи на правните сделки в гражданския оборот.В подкрепа на това становище е
и т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.10б от ТР № 4/2013 г.Твърди, че
доводите във въззивната жалба относно извънсъдебното споразумение, сключено
между О. „Ф.Б.“ ЕАД и З.П.Т. на 20.08.2014 г. не следва да се обсъждат, тъй
като то не е изпълнено от страна на въззивницата и е прекратено съгласно т.3,
ал.1.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира разноски.Прави
възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Съдът,
като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Районният
съд е бил сезиран с искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ/.Ищецът-„О.Ф.Б.“ ЕАД твърди,
че на 22.02.2019 г. е уведомен от „Банка ДСК“ ЕАД за дадени указания за
предявяване на иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415 ГПК срещу З.П.Т..Твърди,
че със заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от
06.12.2012 г., издадена по ч.гр.д.№ 57063/2012 г. на СРС, 78 с-в,
кредитополучателят З.П.Т. е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми
по договор за кредит за текущо потребление от 22.10.2009 г.: 6 760,69
лв.-главница със законната лихва от 30.11.2012 г. до окончателното плащане;
653,12 лв.-договорна лихва от 06.04.2012 г. до 29.11.2012 г.; 311,24
лв.-санкционираща лихва от 13.06.2012 г. до 29.11.2012 г.; 60 лв.-заемни такси
и 529,25 лв.-разноски.На 13.02.2013 г. по силата на договор за цесия „Банка
ДСК“ ЕАД му е прехвърлил пакет от
вземания ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и
изтекли лихви и вземането срещу З.П.Т. по договор за кредит за текущо
потребление от 22.10.2009 г.Ищецът твърди, че като частен правоприемник на
заявителя се ползва от издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист.На
22.10.2009 г. между „Банка ДСК“ ЕАД като кредитор и З.П.Т. като кредитополучател е сключен
договор за кредит за текущо потребление за сума в размер на 8 000 лв. със
срок 120 месеца при краен падеж-22.10.2019 г.Към датата на сключване на
договора базовият лихвен процент се е равнявал на 7,44%, като заедно със
стандартната надбавка от 3,51% общият размер на лихвения процент се е равнявал
на 7,44%, а заедно със стандартната надбавка общият размер на лихвения процент
е бил на стойност 10,95% при годишен процент на разходите /ГПР/ от 12,06%.В
т.19.1 от ОУ кредитополучателят се е съгласил, че при забава на плащане на
месечната вноска, от деня, следващ падежната дата, частта от вноската,
представляваща главица, се олихвява с договорения лихвен процент /в случая
10,95%/, увеличен с наказателната надбавка в размер на 10 процентни
пункта.Съгласно т.19.2. от ОУ при допусната забава в плащанията на главница
и/или лихва на 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се
отнася в просрочие, като до предприемане на действия по съдебен ред за събиране
на остатъка от кредита, същият се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.В т.20.1. от ОУ
е уредено преобразуващото право на банката при неизпълнение от страна на кредитополучателя
да превърне целия остатък от кредита в предсрочно изискуем.При настъпване на
основания за предсрочна изискуемост на кредита се прилага т.20.2 от ОУ.Ищецът
твърди, че видно от извлечението от счетоводните книги на „Банка ДСК“ ЕАД по
кредитна сметка № 17746628, към 15.06.2012 г. не са били погасени общо 4 броя
вноски, поради което на основание т.19.2. от ОУ остатъкът от задължението е
станал автоматично предсрочно изискуем и банката е подала заявление за издаване
на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, въз основа на което е
образувано ч.гр.д.№ 57063/2012 г. на СРС и на 06.12.2012 г. е издадена заповед
за изпълнение и изпълнителен лист за посочените по-горе суми.На основание
изрично пълномощно, предоставено му от цедента, ищецът е уведомил ответницата
за цесията, като писмото е получено на 20.08.2014 г.Независимо от полученото
уведомление длъжникът е уведомен за настъпилото правоприемство с връчване на
исковата молба с приложените към нея писмени доказателства, сред които и
договорът за цесия.Твърди, че на 20.08.2014 г. ответницата е сключила
извънсъдебно споразумение за разсрочване на задължението с новия кредитор „О.Ф.Б.“
ЕАД, с което е признала целия размер на задължението и е поела задължение да
изплати доброволно остатъкът от
задължението, като същото е било разсрочено, с което на основание чл.116, б.
„а“ ЗЗД погасителната давност е прекъсната.Ответницата не е изпълнила и
посоченото споразумение, поради което ищецът го е прекратил едностранно и е
подал молба за образуване на изпълнително дело № 112/2017 г. по описа на ЧСИ Л.М..С
исковата молба ищецът е направил изявление за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем на основание т.19.2 от ОУ.Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответницата, че му дължи
следните суми: 6 760,69 лв.-главница със законната лихва от 30.11.2012 г.
до окончателното плащане; 653,12 лв.-договорна лихва от 06.04.2012 г. до
29.11.2012 г.; 311,24 лв.-наказателна /санкционираща/ лихва от 13.06.2012 г. до
29.11.2012 г.; 60 лв.-заемни такси, а в условията на евентуалност-в случай на
прекратяване на производството по установителните искове или на отхвърляна на
исковете като неоснователни, ответницата да бъде осъдена да му заплати
посочените суми.
Ответницата
е оспорила предявените искове с твърдения, че са налице неравноправни клаузи в
договора за кредит-р-л II
от ОУ.Излага твърдения,че т.9.3. от ОУ дава правото на кредитора едностранно да
проченя БЛП и таксите по кредита.Твърди, че с подписаното споразумение страните
са новирали задължението и че не е била уведомена за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем.
Със
заявление вх.№ 3146797/30.11.2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД е поискала издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу З.П.Т. за сумата от 6 760,69
лв.-главница със законната лихва от 30.11.2012 г. до окончателното плащане;
653,12 лв.-договорна лихва от 06.04.2012 г. до 29.11.2012 г.; 311,24
лв.-санкционираща лихва от 13.06.2012 г. до 29.11.2012 г.; 60 лв.-заемни такси.Като
документ, от който произтича вземането, е посочено извлечение от счетоводни
книги за сметка № 17746628 по договор за кредит.Заявителят е посочил, че
кредитът е станал предсрочно изискуем поради допусната забава в плащанията на
месечни вноски повече от 90 дни съгласно т.19.2. от ОУ към договор за
кредит, като към 15.06.2012 г. не са
погасени 4 броя дължими погасителни вноски в размер на 439,88 лв.На 06.12.2012
г. СРС, 78 с-в, по ч.гр.д.№ 57063/2012 г. е издал заповед по чл.417 ГПК за
изпълнение на парично задължение.Длъжникът е подал възражение по чл.414 ГПК.Заявителят
е получил съобщение с указание за предявяване на иск за установяване на
вземането си на 22.02.2019 г.Исковата молба е подадена на 22.03.2019 г. /в
срока по чл.415 ГПК/.
На
22.10.2009 г. е сключен договор за кредит за текущо потребление между „Банка
ДСК“ ЕАД като кредитор и З.П.Т. като кредитополучател за сумата от 8 000
лв. със срок за издължаване 120 месеца с краен падеж-22.10.2019 г.Съгласно чл.8
за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов
лихвен процент-7,44%, стандартна надбавка в размер на 3,51% или общият лихвен
процент по кредита е 10,95%.Годишният процент на разходите /ГПР/ е 12,06%
/чл.9/.Неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на кредити
за текущо потребление на физически лица, които кредитополучателят е получил и
приема с подписването на договора.
Съгласно
т.19.1 от ОУ при забава на плащане на месечната вноска, от деня, следващ
падежната дата, частта от вноската, представляваща главица, се олихвява с
договорената лихва, увеличена с наказателната надбавка в размер на 10 процентни
пункта.
При
допусната забава в плащанията на главница и/или лихва на 90 дни целият остатък
от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.До предявяване на молбата
за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения
лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта
/т.19.2/.
В
т.20.1. от ОУ е предвидено, че кредиторът има право да превърне кредита в
предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по
лихви и/или главница.Изискуемият кредит се отнася в просрочие и се олихвява по
реда на чл.19.2. /т.20.2/.
Представен
е и погасителен план към договора с размер на месечната вноска от 109,97 лв.
На
13.02.2013 г. е сключен договор за покупко-продажба на вземания /цесия/, сключен
между „Банка ДСК“ ЕАД /продавач/ и „О.Ф.Б.“ ЕАД /купувач/, по силата на който
вземането на „Банка ДСК“ ЕАД по процесния договор за кредит срещу З.П.Т. е
прехвърлено на „О.Ф.Б.“ ЕАД.Съгласно чл.5.4. от договора продавачът се е
съгласил да упълномощи изрично купувача от негово име и за своя сметка да
изпраща писмени уведомления до длъжниците за извършеното прехвърляне на
вземанията.
Уведомителното
писмо за извършената цесия е върнато с отбелязване, че пратката е
„непотърсена“.
На
20.08.2014 г. е подписано споразумение между ищеца и ответницата, с което
страните са се съгласили, че по силата на договор за покупко-продажба на
вземания от 13.02.2013 г. ищецът е придобил от „Банка ДСК“ ЕАД вземанията й
срещу З.Т. по договор за кредит за текущо потребление от 22.10.2009 г., за
които са издадени заповед за изпълнение от 06.12.2012 г. и изпълнителен лист от
същата дата по ч.гр.д.№ 57063/12 г. на СРС за следните суми: 6 760,69
лв.-главница със законната лихва от 30.11.2012 г. до окончателното плащане;
653,12 лв.-договорна лихва от 06.04.2012 г. до 29.11.2012 г.; 311,24 лв.-санкционираща
лихва от 13.06.2012 г. до 29.11.2012 г.; 60 лв.-дължими суми по извлечение от
сметка и 529,25 лв.-разноски по делото.Към 20.08.2014 г. остатъчният размер на
задължението е 9 047,31 лв.Кредитополучателят се е съгласил да погаси
дълга си към кредитора на 40 месечни вноски съгласно чл.1.1 от споразумението
съгласно приложения погасителен план до 20.11.2017 г., като първата вноска е с
падеж 20.08.2014 г.При неизпълнение на което и да е от условията по
споразумението, вкл. при забава в плащането на която и да е погасителна вноска
кредиторът има право незабавно да предприема действия по образуване на
изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист /чл.3.1./.В чл.3.2.
е предвидено, че при неизпълнение на което и да е от условията по споразумението
от страна на кредитополучателя, вкл. при забава на плащането на която и да е
погасителна вноска по чл.1.1., това споразумение автоматично отпада и
изпълнението ще продължи с образуване на изпълнително производство.
От
заключенията на приетите по делото ССчЕ на вещото лице В.П. е установено, че предоставената
сума по договора за кредит от 22.10.2009 г. в размер на 8 000,00 лв. е
усвоена на същата дата.Постъпилите от ответницата сума за погасяване на кредита
са в размер на 3 183,08 лв., с които са погасени следните задължения:
главница-1 239,31 лв.; редовна лихва-1 941,53 лв., санкционираща
лихва-2,24 лв.Последната платена от ответницата сума е на 10.05.2012 г. в
размер на 100,00 лв. След тази дата плащането по процесния кредит е преустановено.Непогасените
задължения към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист-30.11.2012 г. са в размер на 7 785,05 лв.
/6 760,69 лв.-главница; 653,12 лв.-редовна лихва и 1,04 лв.-санкционна лихва;
310,20 лв.-наказателна лихва и 60 лв.-заемни такси/.Към датата на изготвяне на
заключението-17.10.2019 г., като се вземат предвид извършените плащания след
30.11.2012 г., непогасените задължения са в размер на 11 330,53 лв.- 6
760,69 лв.-главница; 964,37 лв.-редовна лихва; 206,09 лв.-наказателна лихва;
373,55 лв.-разходи на „Банка ДСК“ ЕАД; 2 947,83 лв.-законна лихва и 78
лв.-разходи от „О.Ф.Б.“ ЕАД.Извършените от ответницата плащания след 30.11.2012
г. са в размер на 1 785,00 лв., с които са погасени закупени разходи от „Банка
ДСК“ ЕАД-215,70 лв. и законна лихва, начислена от ищеца-1 569,30 лв.Неиздължените
анюитетни вноски с настъпил падеж на погасяване към датата на получаване на
препис от исковата молба от ответницата-19.04.2019 г., са 84 броя с общ размер
на 9 237,48 лв., а към датата на изготвяне на експертизата-17.10.2019 г.
са 89 броя с общ размер от 9 787,33 лв.Размерът на наказателната лихва по
чл.19.1 от ОУ, начислена поотделно върху всяка една от главниците, възлиза на
310,20 лв.Извършените от ответницата плащания след 20.08.2014 г.-датата на
сключване на споразумението с ищеца, са в размер на 1 335,00 лв., с които
са погасени задължения за законната лихва /на 07.10.2014 г. са платени 200 лв.,
на 12.11.2014 г.-60 лв., на 10.02.2015 г.-25 лв., на 15.08.2016 г.-50 лв. и на
03.10.2016 г.-1000 лв/.След тази дата няма други плащания.Задълженията на
ответницата след направените вноски към 14.09.2019 г.-датата на изготвяне на
допълнителната експертиза, са 12 410,35 лв.-това са дължимите суми, като
се съобразят всички плащания, вкл. по споразумението от 20.08.2014 г. /6 760,69
лв.-главница; 4 233,74 лв.-редовна лихва; 415,55 лв.-разноски/.
Останалите
доказателства не установяват относими към предмета на спора обстоятелства.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Съгласно
чл.430, ал.1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Според чл.430, ал.2 ТЗ заемателят заплаща лихва по
кредита, уговорена с банката.Договорът за банков кредит се сключва в писмена
форма. Съгласно чл.60, ал.2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно
изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита.
От
събраните по делото доказателства се установи, че на 22.10.2009 г. между
заявителя-„Банка ДСК“ ЕАД и ответницата е сключен договор за потребителски
кредит за сумата от 8 000,00 лв. за срок от 120 месеца, която сума е
усвоена от ответницата.След подаване на заявлението за издаване на заповед по
чл.417, т.2 ГПК банката е прехвърлила вземанията си по процесния договор на
ищеца-„О.Ф.Б.“ ЕАД.
Съдът намира за неоснователно
възражението на въззивницата, че ищецът не е активно легитимиран да предяви иск
по реда на чл.422, ал.1 ГПК.Съгласно разясненията по т.
10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при частно правоприемство по договор за
цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до
предявяване на иска по чл. 422 ГПК, легитимиран да предяви иска по чл. 422 от ГПК освен цедента, е и цесионерът, ако е спазил срока по чл. 415, ал. 1 /сега
ал.4/ ГПК.Това разрешение е приложимо и в хипотезата на издадена заповед за
изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги, с които се установява
вземане на банка, тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на
горепосоченото ТР са посочени изключения, свързани с активната
процесуалноправна легитимация на цесионера да установи съществуването на
вземането, предмет на издадена в полза на банката /цедент/ заповед за
изпълнение по чл. 417, т.2 ГПК, след като прехвърлянето на вземането е
осъществено след издаване на заповедта за изпълнение, но преди завеждане на
иска по чл. 422 ГПК. Не може да се приемат като довод за обратното становище
разясненията в т. 4г на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящи се до
хипотезата на настъпило преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ частно правоприемство от кредитор, притежаващ
особено предвидено в закона качество в полза на лице, което не притежава такова
качество /възможността цесионерът да е заявител в тази хипотеза би довело до заобикаляне
на закона/, но не и до хипотезата на настъпване на такова правоприемство след
издаване на заповедта за изпълнение /заповедта е издадена в полза на
притежаващия особеното качество кредитор и последващото цедиране на вземането
не заличава правните последици на издадената заповед за изпълнение /в този
смисъл- определение № 501 от 16.12.2020 г. по т. д. № 2275/2020 г.ІІ ТО на ВКС
и др./.В случая заповедта за изпълнение е издадена в полза на „Банка ДСК“ ЕАД,
като договорът за цесия, с който се прехвърлят вземанията по процесния договор
за кредит, е сключен след подаване на заявлението и издаването на заповедта за
изпълнение и изпълнителен лист, а искът е предявен в срока по чл.415 ГПК,
поради което установителните искове са допустими.
Настоящият съдебен състав
счита, че с оглед липсата на изрично отправено изявление за предсрочна
изискуемост на ответницата преди подаване на заявлението, същата е настъпила с връчването на препис от исковата
молба, в която се съдържа изрично изявление на кредитора-на 19.04.2019 г. и от
тази дата ответницата дължи пълния размер на непогасената част от главницата.Възможността
такова изявление да се направи от цесионера на банката се признава в съдебната
практика /решение № 204/25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г. на ВКС, I ТО; решение
№ 147/10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на ВКС, II ТО/.
Съдът намира, че цесията
е надлежно съобщена на ответницата с връчването на препис от исковата молба, с
която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното
вземане.Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването
на спорното право, получаването на уведомлението от цедента следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, съгласно разпоредбата на чл. 235,
ал. 3 от ГПК /в този смисъл-решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. №
2352/2013г., II ТО; решение № 123/24.06.2009 г. по т.д.№
12/2009 г. на ВКС, II
ТО;
решение № 3/16.04.2014 г. на ВКС, т.д.№ 1711/13 г., I ТО/.В случая освен че към исковата молба са приложени
договора за цесия и пълномощното за упълномощаване на цесионера от цедента да
уведоми длъжниците по чл.99, ал.3 ЗЗД от името на банката за прехвърлените
вземания, е приложено и споразумение от 20.08.2014 г., подписано между
цесионера и ответницата, поради което същата е надлежно уведомена за
извършената цесия.
Съдът не споделя
становището на въззивницата, че
споразумението, с което страните са уточнили размера на задължението и са
приели нов погасителен план, представлява новиране на задължението.Отсрочването,
разсрочването или друго преструктуриране на задължението по договор за банков
кредит, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване
на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново
задължение, различно от основното, не представлява обективна новация по смисъла
на чл.107 ЗЗД.
Настоящият съдебен
състав счита, че споразумението от 20.08.2014 г., с което се изготвя нов
погасителен план за погасяване на задължението на кредитополучателя, е
прекратено на основание клаузата на чл.3.2. от същото предвид забавата в
изпълнението за заплащане на първите две погасителни вноски с падеж съответно
20.08.2014 г. и 20.09.2014 г., тъй като видно от приетите по делото ССчЕ
първото плащане след сключване на споразумението
е в размер на 200 лв., извършено на 07.10.2014 г.
Съгласно ТР № 3/27.03.2017 г. по т.д.№
3/17 г. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането при предсрочна изискуемост по
договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения
остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната
лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането.За периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на
вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според
клаузите на договора преди изменението му.
От заключението по
основната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че през исковия период
базовия лихвен процент е увеличен за периода 15.06.2012 г.-13.11.2012 г. в
размер на 14, 95%, вместо първоначално договорения от 10,95 %.
Съгласно
разясненията, дадени с ТР № 1/27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС
съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки или за отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.В този смисъл е и
нормата на чл.7, ал.3 ГПК.Разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност
на сделките, са императивни и за приложението им съдът следи служебно.Доводи за
нищожност на договора за потребителски кредит са изложени от въззивницата и
пред настоящата инстанция.
Договорът за банков
кредит е възмезден- срещу задължението на банката да отпусне парична сума за
определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава да
върне заетата сума съобразно уговореното в договора и да заплати уговорената с
банката лихва по кредита /чл. 430, ал. 1, вр. ал. 2 от ТЗ/. Лихвата е
своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като насрещна
престация за ползването на предоставените от нея парични средства, т.е.
представлява възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за
срока на договора.Възнаградителната лихва се дължи в уговорения в договора
размер, но само за срока на договора, а задължението на кредитополучателя за
заплащане на лихвата се изпълнява на части, според уговореното в погасителния
план- на погасителни вноски с отнапред определен размер и падеж.Съгласно
чл.8 за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана от
базов лихвен процент-7,44%, стандартна надбавка в размер на 3,51% или общият
лихвен процент по кредита е 10,95%.
Посочено е, че към датата на сключване на договора базовия лихвен процент е 7,
44 % и стандартна надбавка от 3,51%, или лихвения процент по кредита е 10,95 %.
Според чл. 8.1. от
Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление при промяна на
базовия лихвен процент кредиторът определя нов размер на месечната вноска за
лихва и предоставя на кредитополучателя нов погасителен план.Съгласно чл. 9.3
от цитираните Общите условия /ОУ/ кредиторът има право да променя едностранно
приложимия базов лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя по
подходящ начин при наличие на някое от следните условия: а/ при изменение от
поне 1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; б/ при изменение от
поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; в/ при
изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени за България
/CPI/; г/ въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху
банковата система и/или върху Банка ДСК; д/ промени в нормативните актове,
както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията
към банките; е/ при изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните
годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови
институции, обявявани в статистиката на Централната банка; ж/ съществена
промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния
борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
В първоинстанционното
производство е оспорена валидността на чл. 9.3. от Общите условия на банката,
съгласно които кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен
процент и таксите, за което уведомява кредитополучателят по подходящ начин по
възражение за нищожност поради нейната неравноправност /чл. 143, т. 10 от
ЗЗП/. Съгласно константната практика на
ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК -
решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО; решение № 424 от 02.12.2015 г. по
гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, IV
ГО; решение № 51 от
04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 95 от 13.09.2016 г. по
т.д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II
ТО; решение № 205 от
07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, I ТО; решение № 165/02.12.2016 г. по
т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I
ТО I ТО; решение № 201/02.03.2017 г. по
т.д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО;
решение № 299 от 15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., една договорна клауза е
неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията- съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.Основният
критерий за приложимост на изключението по чл.144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавния регулатор, тъй като само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 ЗЗП, доколкото увеличението на престацията, макар и
едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали
конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия
принцип, въведен с чл. 143 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
Уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за
едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП.Методът на изчисляване на
съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретна процедура за определяне на възнаградителната
лихва, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки
от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори.
Уговорената
неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от
страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен
процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на
договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да
се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за
добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.Посочването на тази информация е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които
търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така
и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна
вноска.По изложените съображения следва да се приеме, че клаузите на чл.8.1 от
договора за кредит, предвиждаща, че банката има право да определя периодично
базовия лихвен процент, както и на т. 9.3. от Общите условия в посочените
части, са нищожни на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП
/в редакцията към датата на сключване на процесния договор/.С оглед изложеното
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва следва да се определи при
първоначално уговорения лихвен процент от 10,95 %.
Съдът счита, че клаузата
на т.19.1 от ОУ не противоречи на изискванията за добросъвестност и не е
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП.Неплащането на погасителните вноски в
срок представлява виновно поведение на кредитополучателя и е допустимо същият
да бъде санкциониран за неизпълнението под формата на наказателна надбавка, с
което не се нарушава принципа за добросъвестност и равновесието между правата и
задълженията на страните по договора.
С оглед представения
погасителен план към договора за кредит дължимата възнаградителна лихва за целия
период на действие на договора възлиза на 5 132,78 лв., а за периода до
настъпване на предсрочната изискуемост-19.04.2019 г. сумата възлиза на
4 144,50 лв.Със заявлението се претендира договорна лихва в размер на
653,12 лв. за периода от 06.04.2012 г. до 29.11.2012 г.Съгласно този план договорната
лихва за този период /без съобразяване на последващото увеличение на лихвения
процент/ възлиза на 492,74 лв., а санкционната лихва за периода 15.06.2012 г.-29.11.2012 г.-на 297,79
лв.
Поради изложените
съображения искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД
следва да се уважи за сумата от 6 760,69 лв.-главница със законната лихва
върху сумата от 4 146,19 лв. от 30.11.2012 г. /датата на подаване на
заявлението/ до 19.04.2019 г. /датата на обявяване на предсрочната изискуемост
с връчване на препис от исковата молба/ и със законната лихва върху сумата от
6 760,69 лв.-от 20.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумата; за
сумата от 492,74 лв.-договорна лихва за периода 06.04.2012 г.-29.11.2012 г.; за
сумата от 297,79 лв.-наказателна /санкционираща/ лихва за периода 13.06.2012
г.-29.11.2012 г., както и за сумата от 60 лв.-заемни такси.
Постъпилото плащане на
сумата от 1 335,00 лв. следва да се съобрази, тъй като е извършено преди
образуване на изпълнителното производство по изп.д.№ 112/2017 г. на ЧСИ Л.М.,
но същото не се отразява върху дължимата искова сума, тъй като видно от
заключението на ССчЕ с посочената сума е погасена законна лихва.
Други конкретни
оплаквания не се съдържат във въззивната жалба, а съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото в нея.
Поради частично
разминаване на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да
се отмени в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата над
4 146,19 лв. до 6 760,69 лв. за периода от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение-30.11.2012 г. до 19.04.2019 г.;
в частта, с която е уважен иска за договорна лихва за сумата над 492,74 лв. до
653,12 лв. за периода 06.04.2012 г.-29.11.2012 г.; в частта, с която е уважен
иска за санкционна лихва над 297,79 лв. до 311,24 лв. за периода 13.06.2012
г.-29.11.2012 г., както и в частта, с която на ищеца са присъдени разноски на
основание чл.78, ал.1 ГПК над 635,05 лв. до 654,71 лв., като вместо това се
постанови решение, с което законната лихва за периода от 30.11.2012 г. до
19.04.2019 г. се присъди върху главница от 4 146,19 лв., а исковете за
договорна лихва и санкционна лихва в посочената част се отхвърлят като
неоснователни.
Поради ненастъпване на
процесуалното условие съдът не следва да разглежда евентуално предявените
искове.
С оглед изхода на спора
и на основание чл.78, ал.3 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на
въззивницата сумата от 21,04 лв.-разноски за заповедното производство, както и
сумата от 33,97 лв.-разноски за настоящата инстанция за държавна такса и за
адвокатско възнаграждение или общо 55,01 лв.Съдът намира за неоснователно
възражението на въззиваемия по чл.78, ал.5 ГПК относно размера на адвокатско
възнаграждение от въззивницата за настоящата инстанция, тъй като минималният
размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /сега Наредба
за възнаграждения за адвокатска работа/ възлиза на 719,25 лв. и претендираният
размер от 920 лв. не се явява прекомерен.По делото не са представени
доказателства за направени от въззивницата разноски за първата инстанция,
поради което такива не следва да й се присъждат,
На основание чл.78, ал.1 ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия общо сумата
от 291 лв.-разноски за ССчЕ и за юрисконсултско възнаграждение /100 лв. на
основание чл.25, ал.1 НЗПП/.
Водим от горното съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 279378 от 19.11.2019 г. на СРС, 78 с-в, по
гр.д.№ 17225/2019 г. в частта, с която е
признато за установено, че З.П.Т. дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД /сега Банка „ДСК“ ЕАД/ законна лихва върху
главницата над 4 146,19 лв. 6 760,69 лв. за периода от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-30.11.2012 г. до
19.04.2019 г.; в частта, с която е признато за установено, че З.П.Т. дължи на „О.Ф.Б.“
ЕАД /сега Банка „ДСК“ ЕАД/ договорна
лихва за сумата над 492,74 лв. до 653,12 лв. за периода 06.04.2012
г.-29.11.2012 г. и санкционна лихва над 297,79 лв. до 311,24 лв. за периода
13.06.2012 г.-29.11.2012 г., както и в частта, с която З.П.Т. е осъдена на
основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на
„О.Ф.Б.“ ЕАД /сега Банка „ДСК“ ЕАД/
разноски над 635,05 лв. до 654,71 лв. на основание чл.78, ал.1 ГПК,ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете с
правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, предявени от „О.Ф.Б.“
ЕАД с ЕИК ********* и със седалище и адрес на управление:*** /сега Банка „ДСК“
ЕАД/ срещу З.П.Т. с ЕГН ********** и с адрес: *** за признаване за установено,
че З.П.Т. дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД /сега
Банка „ДСК“ ЕАД/ договорна лихва за сумата над 492,74 лв. до 653,12 лв. за
периода 06.04.2012 г.-29.11.2012 г. и наказателна /санкционна/ лихва над 297,79
лв. до 311,24 лв. за периода 13.06.2012 г.-29.11.2012 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата част.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД с ЕИК ********* и със
седалище и адрес на управление:*** /сега Банка „ДСК“ ЕАД/ да заплати на З.П.Т.
с ЕГН ********** и с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 55,01
лв.-разноски за заповедното производство и за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
З.П.Т. с ЕГН ********** и
с адрес: *** да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД с ЕИК ********* и със седалище и адрес
на управление:*** /сега Банка „ДСК“ ЕАД/ на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от
291 лв.-разноски за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.