Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр. София, 11.08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК,
ІІ- Б въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова гр. дело № 8691 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 66512/15.03.2019 г., постановено по
гр. д. № 20606/2015 г. по описа на СРС, 175 състав, са уважени в една част
предявените по реда на чл. 422 от ГПК установителни искове с правно основание
чл.79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за
установено, че А.И.С., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******следните
суми: сумата от 1089,95 лева, представляваща цена на доставена от ищеца
топлинна енергия за периода от м.12.2011г. до м.04.2014г. за имот, находящ се в
гр.София, ул.*******, аб. № 117237, ведно със законната лихва от 19.12.2014г.
до изплащане на вземането; сумата от 205,67 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 31.01.2012г. до 05.12.2014г.; сумата от 36,72 лева,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м.12.2011г.
до м.04.2014г., заедно със законната лихва от 19.12.2014г. до изплащане на
вземането; и сумата от 6,69 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода от 31.01.2012г. до 05.12.2014г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
71214/2014 г. по описа на СРС, 27-ми състав.
С постановеното
решение са отхвърлени като неоснователни предявените установителни искове за
цена на доставена топлинна енергия за периода от м.12.2011г. до м.04.2014г. за
разликата над сумата от 1089,95 лева до пълния предявен размер от 1213,91 лева,
както и за мораторна лихва върху главницата за периода от 31.01.2012г. до
05.12.2014г. за разликата над сумата от 205,67 лева до пълния предявен размер
от 238,41 лева.
На основание чл.78,
ал.1 ГПК, с оглед изхода на спора, А.И.С., ЕГН ********** е осъдена да заплати
на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата от 298,37 лева, представляваща разноски в
заповедното производство и сумата от 513,42 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство; на основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА е осъдена „Т.С.“
ЕАД да заплати на Адвокатско съдружие „В.“, сумата от 37,71 лева,
представляваща възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство
на ответника.
Делото е разгледано
с участието на трето лице - помагач на страната на ищеца „Б.“ ООД.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в
която се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
постановеното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове. Същото
се оспорва и като необосновано. Изразено е становище, че неправилно
първоинстанционния съд е формирал извод, че част от дължимата сума е погасена,
чрез плащане извършено преди образуване на производството като е основал същия
на приетата в производството ССчЕ. Според въззивника при постановяване на
крайният съдебен акт първоинстанционния съд е следвало да съобрази само
констатациите на приетата в производството СТЕ, която е дала констатации за
реално потребената в имота ТЕ за периода м.12.2011 г.-м.04.2014 г.
Констатациите на ССчЕ не е следвало да бъдат възприемани, тъй като същите не са
съобразени с периода, който е въведен като предмет на спора и отчитат плащане
на две вноски, което е основано на извършено прихващане. Освен това, според
жалбоподателя, първоинстанционният съд не е съобразил действащата разпоредба на
чл.31, ал.2 / одобрени 2002 г/ и чл.32, ал.3 /одобрени 2008 г./ от ОУ за
продажба на топлинна енергия на потребители за битови нужди, с които е
договорено между страните начина на начисляване на потребената ТЕ и
възможността за погасяване на стари задължения предхождащи процесния период със
суми за възстановяване съобразно реалният отчет.
Моли за отмяна на
решението в посочената част и уважаване на исковете в цялост. Претендира
разноски.
Въззиваемият А.И.С.
е подал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за нейната
неоснователност. Претендира разноски.
Третото лице
помагач на страната на ищеца - „Б.“ ООД не е изразил становище по подадената
въззивна жалба.
Софийският градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.149, чл.150 и чл.153,
ал.1 ЗЕ и с правно основание чл.86, ал. 1 ЗЗД.
С оглед действащата за процесния период м.12.2011г. до м.04.2014г.
разпоредба на чл.153, ал. 1 ЗЕ е установено, чрез
представения в производството пред първата инстанция нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № 24, том VII, рег. № 8346, дело № 1122 от
2006г. от 16.11.2006г. на нотариус И.И.е установено, че ответницата А.И.С., като собственик на имота, за който са доставяни количества ТЕ за битови
нужди е клиент на топлинна енергия за битови нужди за имот, находящ се в гр.София,
ул.*******, аб. № 117237.
Нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл. 57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с
ползването на вещта. Тази хипотеза е приложима, доколкото относно доставката на
топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор
/чл. 149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните
правоотношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна
автономия /чл. 8 и чл. 9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата на
топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата
на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи
условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите
/потребителите/ в сграда- етажна собственост. При наличието на такъв договор,
сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот, е без значение
дали освен страната по така възникналото договорно правоотношение /клиент,
потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права върху имота.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена
форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от
закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год./.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ,
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва
по система за дялово разпределение. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 от ЗЕ
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая е установено и че имота е бил
топлоснабден, както и че услугата дялово разпределение на потребената в имота
ТЕ е била извършвана от фирмата „Б.“ООД.
Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61,
ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите
условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда -
етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение.
С оглед тези фактически констатации при
възприемане заключението на приетата СТЕ, която настоящия състав кредитира
изцяло по реда на чл.202 ГПК, правилно, законосъобразно и обосновано първата
инстанция е формирала изводи за доказване претенциите на ищеца по основание.
Досежно формираните изводи по размера на
претенциите, настоящия състав намира следното:
Доводите на въззивника за неправилно основаване
на решението на заключението на приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза
настоящия състав намира за неоснователни. Именно поради разминаване крайните
изводи на СТЕ и ССчЕ по отношение на размера на дълга на ответницата,
първоинстанционния съд е посочил, че дава вяра и възприема констатациите на
СТЕ, тъй като същата е определила размера при въвеждане на резултата от
изравнителните сметки при съобразяване предмета на спора и периода на
задължението м.12.2011г. до м.04.2014г. Настоящият състав изцяло
възприема констатациите на приетата пред първата инстанция СТЕ, която
установява, че след въвеждане на изравнителните сметки абоната следва да
доплати сумата 154,50 лева, а не както е посочено в приетата ССчЕ – сумата 222,57
лева. Крайните констатации на ССчЕ се основават на включване в периода на
изчисление на период, който не е предмет на процеса - (м.05.2011г. –
м.11.2011г.). Именно поради това в посочената част съдът не възприема приетата
ССчЕ. С оглед това размерът на дълга на ответницата за реално доставената и
отчетена топлинна енергия за периода от м.12.2011г. до м.04.2014г. възлиза на сумата
1475,05 лева.
Оплакванията на въззивника, че съдът неправилно е формирал изводи за
погасяване, чрез плащане на част от задължението на ответницата, настоящия
състав намира за неоснователни. В производството е установено, че на 30.04.2014
г. /преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
19.12.2014 г./ е платена сумата от 160,21 лева, с която е погасена част от
стойността на общата фактура за отоплителен сезон 05.2013г. – 04.2014г., а на 12.01.2015
г. / в хода на заповедното производство/ е заплатена сумата 205,72 лева с
изрично основание за заплащане- по месечни фактури от м.01.2014г. до
м.11.2014г. При съобразяване приемането на тези плащания от кредитора – ищец в
производството с оглед указаното в чл.76, ал.1, изр.1 ЗЗД правилно и
законосъобразно първата инстанция е отчела намаление на задължението за
посочените периоди, за които длъжника изрично е указал, че отнася погашенията
при съобразяване, че предмет на спора е периода м.01.2014г. до м.04.2014г.
При така формираните изводи, размерът на дължимата сума за цена на
доставена топлинна енергия след приспадане на двете плащания се равнява на
1089,95 лева (1475,05 – 160,21 – 224,89 = 1089,95), до който размер предявеният
иск за главница за цена на доставена топлинна енергия е основателен, а за
разликата до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен.
Освен това, настоящият съдебен състав приема, че
по делото не са ангажирани доказателства, че длъжникът е бил поставен в забава
по отношение на задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия за периода м.05.2013 г.-м.04.2014 г. – виж клаузите на чл. 33, ал. 1 и
2 от Общите условия от 2014 год., а доказателствената тежест в тази насока е
била на ищеца, поради което не са налице основания за ангажиране на
отговорността на ответницата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 32.74 лв. Изложените
правни аргументи от първоинстанционния съд са правилни и законосъобразни.
Същите се основават на правилно изложени фактически констатации по спора, по
които страните не спорят.
При тези съображения, поради съвпадане изводите
на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение,
което е правилно в обжалваната част, следва да бъде потвърдено.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
В полза на процесуалния
представител на ответника следва да бъде присъдено на основание чл.78, ал.3 ГПК
и чл.38, ал.2 ГПК адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в
размер на сумата 300.00 лв. за въззивната инстанция.
С оглед на цената
на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 66512/15.03.2019 г., постановено по гр. д. № 20606/2015 г. по описа
на СРС, 175 състав, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу А.И.С., ЕГН **********, установителни
искове по чл. 422 от ГПК установителни искове с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване съществуване на
парично вземане за заплащане на цена на доставена топлинна енергия за имот,
находящ се в гр.София, ул.*******, аб. № 117237 за периода от м.12.2011г. до
м.04.2014г. за разликата над сумата от 1089,95 лева до пълния предявен размер
от 1213,91 лева /за сумата 123.96 лв./, както и за мораторна лихва върху
главницата за периода от 31.01.2012г. до 05.12.2014г. за разликата над сумата
от 205,67 лева до пълния предявен размер от 238,41 лева /за сумата 32.74 лв./,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
71214/2014 г. по описа на СРС, 27-ми състав.
В останалата част,
като необжалвано постановеното решение е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******да заплати
на адв.К.И.Б. от РАК, на основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.38, ал.2 от ЗА сумата
300.00 лв.-адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ответницата А.И.С., ЕГН ********** за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на трето лице — помагач на ищеца - „Б.“ ООД.
Настоящото
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.