Решение по дело №752/2020 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер  1255      Година  2020, 16.07.,    Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІ състав

 

   на 16.06.2020 година

 

 в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

     ЧЛЕНОВЕ:     ЯНКО АНГЕЛОВ

                              ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА

 

при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и при участието на прокурора КОСТАДИН ПАСКАЛЕВ, като разгледа доклад­ва­ното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ к. адм. де­ло но­­­мер 752 по описа за 2020 годи­на и като обсъди:

            

           Производство по чл.208 и сл. АПК във връзка с чл.285 ал.1 ЗИНЗС.

Образувано е по подадени две касационни жалби срещу Решение №2732/ 19.12.2019г. по адм. дело №1329/2019г. на Административен съд – Пловдив, II състав, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София /ГДИН/ да заплати на Б.К.Д. обезщетение за причинени неиму­ществени вреди в размер на 1 380 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска, а именно 07.05.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част до пълния предявен размер от 15 000 лева е отхвърлен искът като неоснователен. Със същото решение съдът е осъдил ГДИН да заплати на Д. разноски в размер на 110,16 лв. и е отхвърлено искането на ГДИН за присъждане на разноски.

Първата касационна жалба е подадена от Б.К.Д. *** чрез адв.Ч. и адв.Л., като се твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с мате­риалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводстве­ните действия – касационни основания по чл.209 т.3 АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща отхвърления размер на предявения иск и вместо него да постанови друго по същество, с което да се осъди ГДИН да заплати пълния предявен размер от 15 000 лева. Претендира разноски. Възраже­ния са изложени и досежно редуцирания размер на претендираното адвокатско възнаграждение, като се иска същото да бъде присъдено в целия заплатен от ищеца размер.

Ответникът по тази касационна жалба - ГДИН – София не изразява стано­вище по допустимостта и основателността и.

Втората касационна жалба е подадена от ГДИН – София, чрез процесуал­ния си представител юриск. Ч., който обжалва решението в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на Б.Д. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 1380 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска, а именно 07.05.2019г. до окончателното изпла­щане на сумата. В жалбата са релевирани доводи, че в обжалваните части реше­нието е неправилно и необосновано - касационни основания по чл.209 т.3 АПК, поради което моли да бъде отменено в обжалваната му част и бъде отхвърлен предявеният от Б.Д. иск.

Ответникът по тази касационна жалба – Б.К.Д. счита същата за неоснователна и нас­тоява за отхвър­лянето и. Претендира разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадените касационни жалби.

Пловдивският административен съд – двадесет и първи състав, след ка­то разгледа поотделно и в съвкупност наведените с жалбите касационни основа­ния, намира за установено следното.

Касационните жалби са предявени от надлежни страни, за които решението в обжалваните части е неблагоприятно за тях, подадени са в срок, поради което са ДОПУСТИМИ за разглеждане по същество. Разгледани по същество, същите са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Производството по адм. дело №1329/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, се е развило по искова молба на Б.К.Д. против ГДИН за присъждане на обезщетение в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба, до оконча­телното изплащане, за неимуществени вреди, за понесени от ищеца болки и стра­дания, вследствие на поставянето му при нечовешки и унизителни условия в Арест - Пловдив и Затвор - Пловдив за периода на задържането му от 22.06.2017г. до 26.07.2017г. включително.

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на стра­ните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират дока­зателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка.

С обжалваното решение съдът, след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извод, че така предявеният иск е частично доказан и основателен.

За да стигне до този резултат, от фактическа страна съдът е установил, че съгласно приложена по делото справка, за исковия период от 22.06.2017г. до 25.06.2017г. Д. *** и е бил настанен в арестно помещение №209 с обща площ 12,8 кв.м. и площ на прилежащ санитарен възел – 1,08 кв.м. с постоянно течаща топла и студена вода и с прозорец с размер 2,28 кв.м. с отваряема част от 0,9 кв.м., осигуряващ дневна светлина и възможност за проветряване. Установено е също така, че по време на предстоя си Д. е пребивавал в същото арестно помещение с още 2 лица - П.А.А. и С.К.М.. Така установените от справката данни съдът е приел, че кореспондират с показанията на разпитания по делото свидетел П.А., който заявява, че помещенията в следствения арест като размери са около 5 на 2.50-3 метра, с отделена част за тоалетна, която е около квадрат, както и че в арестното помещение има три легла. С оглед така установените данни, решава­щият съд е приел, че в Арест – Пловдив е спазено изискването за минимална площ на човек, няма нарушение на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС, тъй като в ареста е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветря­ване, няма и нарушение на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като в арестното помещение е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода. Съобразени в тази връзка са показанията на свидетеля П.А., който е заявил, че в ареста нямало гризачи и няма спомен да е имало хлебарки. По отношение поддържането на хигиената, по делото е установено, че същата е била задължение на самите пре­би­ваващи в ареста, като в тази връзка свидетелят А. е заявил, че веднъж в седмицата се предоставяли препарати за почистване и парцал и се сменяли чаршафите, които били изпрани и миришели на чисто. Относно храната същият свидетел е заявил, че е била приготвяна в кухнята на затвора, а относно престоя на открито е посочил, че всеки ден по един час правили разходка, което съдът е констатирал, че е в съответствие с разпоредбата на чл.86 ал.1, т.1 ЗИНЗС, съг­ласно който лишените от свобода имат право на престой на открито не по-малко от един час на ден. С оглед на така приетите за установени факти и обстоятелст­ва, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че не се установяват твърде­ните нарушения за периода на задържане от 22.06.2017г. – 25.06.2017г., когато ищецът е бил настанен в Арест – Пловдив.

По отношение периода от 26.06.2017г. до 26.07.2017г., съдът е установил, че ищецът е пребивал в Затвор – Пловдив, констатирана е допусната грешка по отношение на капацитета за настаняване и фактически настанените и за трите помещения, в които е бил настанен Б.Д. в таблицата на представеното по делото становище от Затвор – Пловдив, след като е съпоставил представената докладна записка от Затвор – Пловдив с показанията на разпитаните по делото свидетели и е установил, че ОП 2 е с площ 26,28 кв.м. без санитарен възел, 2-ри пост, 72 стая с площ от 25,73 кв.м. без санитарен възел и 2-ри пост, 70 стая - с площ от 25,02 кв.м. без санитарен възел, където заедно с Д. са пребивавали още от 7 до 9 души, в 72 стая – общо 11 души, а в 70 стая – общо 9 човека. Или, за периода от 26.06.2017г. до 26.07.2017г. вкл. е установено, че ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвиде­ните стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу България“, е прието, че съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в раз­рез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.

По отношение хигиената в Затвор - Пловдив решаващият съд е достигнал до извод, въз основа на показанията на свидетеля С. и свидетеля Н., че поддържането на хигиената е задължение на самите лишени от свобода, които сами си почиствали килиите по график, като си правят препарати и ако искат за тоалетната може да се вземе хлорна вар, или, условията в затвора са били нор­мални, а хигиената на ниво, като вътре е имало вода и тоалетна и когато постъпва нов лишен от свобода или задържан, са му били предоставяни чаршафи, одеяла и калъфки и след това е имало пералня, където са се носили на две седмици един път, за да се перат. При това положение, в тази част направените твърдения, съответно оплаквания съдът е приел за неоснователни.

Досежно твърденията, че в помещенията има хлебарки и гризачи, първо­инстан­ционният съд е приел, че ответникът по делото не е представил протоколи за периодично извършвани дезинфекция, дератизация и дезинсекция или други доказателства в тази насока, поради което и показанията на свидетеля С., които са в насока, че в помещенията има дървеници и хлебарки, са приети като истинни и твърденият факт - доказан.

Прието е, че няма нарушение на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС, съответно на чл.20 ал.3 ППЗИНЗС, тъй като в пребиваваните от ищеца помещения е бил осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, съответно в ОП2, стая 72 и стая 70 в Затвор – Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода.

Съдът е приел за недоказани оплакванията на ищеца в частта относно хра­ната в затвора, като отново се е позовал на свидетелските показания на разпита­ните по делото свидетели – С., който не си спомня какво са яли през 2017г., но заявява, че по принцип качеството на храната не е чак толкова добро, колкото се очаква да бъде; свидетелят П. Н., който заявява, че храната винаги е различна и според него е нормална. Отделно от това е прието, че по делото няма данни, а и ищецът не твърди да е заявил изрично пред Началника на Затвор – Пловдив или пред служители на затворническата администрация, че е на храни­телен режим, като не става ясно и какво е наложило необходимостта от спазване на този хранителен режим – дали медицинска или друга необходимост. При това положение и твърденията в тази насока са приети за неоснователни и недоказани, тъй като не е установено незаконосъобразно бездействие.

Като неоснователни са приети и твърденията по отношение на времето за престой на открито, въпреки непредставените от ответника доказателства, но възприемайки свидетелските показания на свидетеля С., който заявява, че от 10 до 11 часа лишените от свобода са на каре, от 11.30 е обядът, от 3 до 4 /има се предвид 15,00-16,00 ч./ пак са заключени и от 4 до 7 /има се предвид 16,00-19,00 ч./ може да се разхождат в коридора, съдът е приел, че е спазена разпо­редбата на чл.86 ал.1 т.1 ЗИНЗС.

Въз основа на така приетото, решаващият съд е заключил, че са налице незаконосъобразни бездействия от страна на служителите на ГДИН само по отно­шение на конкретно установените и доказани факти по делото, относно прена­селеността на помещенията и наличието на хлебарки в Затвор – Пловдив, като по този начин е достигнал до извода, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС за периода от 26.06.2017г. до 26.07.2017г. включително, като съобразявайки се с продължител­ността, характера и интензивността на претърпените от Д. неимуществени вреди и отражението върху психическото му здраве, и съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД е определил обезщетение в размер на 1380 лв.

Решението на съда е валидно, допустимо и правилно, както по отношение на изводите за основателността на исковата претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението.

Правилно съдът е разгледал исковата претенция в светлината на ясно обособената и изпъкваща със спецификата си група от дела, заведени пред българските съдилища, а впоследствие и пред ЕКПЧ, на лица, лишени от свобода, които изтърпяват наказанието си в условия, неотговарящи на стандартите, уста­новени от Съвета на Европа, определени сами по себе си, поради наличие на конкретни и ясни параметри, като условия, нарушаващи забраната за нечовешко и унизително отнасяне – чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка съдът обосновано е разгледал приложимата практика на ЕКПЧ по дела от групата К. п/в България/ в случая делото Й. с/у България/ и при формиране на правните си изводи е приложил установените за защита на правото по чл.3 ЕКПЧ стандарти, установени от Европейския съд по правата на човека. Постановено е пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н. и др. с/у България, в което Европейският съд е дал генерални мерки за преодоляване на проблемите на условията в затворите, нарушаващи забраната по чл.3 ЕКПЧ. В решението Н. ясно се сочи по какъв начин следва да се прилага българският закон, предоставящ компенсаторно средство, а именно ЗОДОВ/а понастоящем този въпрос е разрешен и с измене­нието на ЗИНЗС, където в чл.284 и чл.285н стандартите на ЕКПЧ вече са въве­дени в българския закон с национална законова норма/, за да може да изпълни изискването за ефективно вътрешноправно компенсаторно средство за защита от нарушаване на чл.3.

Видно от мотивите на съдебния акт, първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, вкл. и от делото Н. с/у България, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплаква­нето в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и причинно-следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца, т.е., не е приложил елементите от фактическия състав на чл.1 ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано.

В случая съдът е процедирал правилно, като е приложил както нормата на чл.284 ЗИНЗС, така и нормата на чл.3 ЕКПЧ – разпоредба от международен договор, чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон /чл.5 ал.4 КРБ/, а за защита на основните права е приложил стандартите, установени в прак­тиката по чл.3 на ЕКПЧ.

С оглед изложеното, като взе предвид, че решаващият съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото по чл.3 ЕКПЧ по отношение на ище­ца, настоящият съдебен състав намира, че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон, без наличие на нарушение на съдо­производствените правила.

Правилно е определен и размерът на обезщетението, като същият е съоб­разен изцяло с релевантните обстоятелства. В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, характерът, видът и изражението на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси на ищеца. Взета е предвид и практиката на ЕКПЧ и размерът на определените от съда обезщетения по сходни случаи по български дела.

Доводите, наведени в касационната жалба на Д., са идентични с тези, наведени и пред първоинстанционния съд, който в мотивите на решението си ги е обсъдил подробно. Твърденията, че в оспореното решение съдът е пропуснал да се произнесе по част от оплакванията, както и че свидетелските показания са ценени избирателно, настоящият съдебен състав намира за неоснователни.

На първо място следва да бъде съобразено, че претендираните неиму­ществени вреди от ищеца, са групирани от решаващия съд в няколко насоки, а именно: като последица от липса на достатъчно жилищна площ; лоша хигиена; наличието на гризачи и хлебарки; липсата на дневна светлина и вентилация в помещенията; ниско качество на храната; лоша миризма от тоалетната; липсата на постоянна топла вода; изкарването навън само за един час и по този начин са били обсъждани.

По отношение на твърденията за липса на достатъчно жилищна площ/наведени в т.1.24, т.1.26 и т.1.33 от исковата молба/, съдът е приел, че същите не са доказани досежно престоя на ищеца в Арест – Пловдив, докол­кото в това помещение с обща площ от 12,8 кв.м. са пребивавали общо три лица, или, на всяко едно се полагат приблизително по 4,27 кв.м. Съответно за доказани са приети твърденията досежно престоя му в Затвор – гр.Пловдив. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател Д., че съдът си е позволил да коригира данните в представената от Затвор – Пловдив справка, доколкото същият само е констатирал неточността, но при определяне на разполагаемата площ, се е базирал на другите представени от затворническата администрация доказателства, както и на показанията на разпитаните по делото свидетели, които съдът е допуснал по искане на ищеца. Все в тази насока и с оглед наведените твърдения, че са пренебрегнати минималните стандарти за осигуряване на при­лични неунизителни условия за пребиваване, следва да се посочи, че в разпоред­бата на чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването мини­малната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите пра­вила, а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструк­тивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н., каквато възможност за престоя на ищеца в Арест – Пловдив се установи, че е била осигурена на лицето, за разлика от престоя му в Затвор – Пловдив. Или, неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател Д. в тази насока.

Във връзка с твърденията на ищеца за лошата хигиена в Арест – Пловдив и в Затвор – Пловдив/наведени в т.1.22, т.1.26 и т.1.32/, настоящият съдебен състав намира, че действително, от твърденията на Д. е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от лишените от свобода, които се грижат за почиства­нето, освен това, същите са имали свободен достъп през цялото денонощие до санитарен възел и течаща вода, както и възможност през времето, през което не са били заключени, а именно от 09,00 часа до 13,00 часа, както и от 16,00 часа до 19,30 часа да излязат в коридора, както и да ползват общия санитарен възел, където е имало и топла течаща вода. Непротиворечиви в тази насока са и показа­нията на разпитаните по делото свидетели, посочени от ищеца. В този смисъл се е произнесъл и първоинстанционният съд, поради което и наведените възражения от касационния жалбоподател Д. съдът намира за неоснователни.

На следващо място следва да се приеме като недоказано и твърдението, че неправилно съдът е приел за неоснователни оплакванията относно наличието на вредители и насекоми в помещенията. Тук е мястото да се посочи, че тези твър­дения решаващият съд е приел за доказани, с оглед липсата на представени как­вито и да било доказателства за противното от страна на затворническата администрация, поради което и е безпредметно тяхното подробно обсъждане. 

Твърденията за липса на дневна светлина и вентилация в помещенията са били обсъдени от първоинстанционния съд, който е приел, че няма нарушение на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС, като се е позовал на приложените по делото доказателства. Въпреки, че не е посочил кои конкретно са тези доказателства, същите се устано­вяват от подробно изложената фактическа обстановка – т.напр. от справка/л.108-109 от адм.дело №1329/2019г./ се установява, че в помещението, в което Д. *** разполага с прозорец с размер 2,28 кв.м. с отва­ряема част от 0,9 кв.м., осигуряващ дневна светлина и възможност за провет­ряване. Тази справка не е оспорена от ищеца, в т.ч. и процесуалният му предста­вител в съдебно заседание заявява, че същата е пълна. По отношение на престоя на лицето в Затвор – Пловдив е налице Становище/л.138-139 от адм. дело №1329/ 2019г./, което също е описана от съда и от което се установява, че помещенията, в които е пребивавал Д. разполагат с по два отваряеми прозореца с размери, както следва: за ОП 2 – 0,44х1,18 и 0,98х1,18, за 2-ри пост, 72 стая – 1,00х1,17 и 0,45х1,17 и за 70 стая – 0,65х1,17 и 0,96х1,17, прозорци са налични и в санитарния възел. Допълнително е посочено в становището, че спалните помещения са добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация, като проветряването на помещението се извършва от лишените от свобода, настанени в килията, като никога не е имало проблем стаята да бъде проветрена, като така представените доказателства в тази им част също не са били оспорени от страна на ищеца.

По отношение твърденията за лошата храна в Затвор – Пловдив, съдът е изложил подробни съображения защо приема, че същите са недоказани, като се е позовал както на свидетелските показания, така и на липсата на изложени конк­ретни данни Д. да е имал потребност от специален хранителен режим през разглеждания период, респ. конкретен проблем в тази насока, за решението на който да му е било отказано от затворническата администрация. Все в тази насока следва да се добави, че правото на лишените от свобода да получават безплатна храна е уредено в чл.84 ал.2, т.1 ЗИНЗС. В посочената разпоредба ясно е разпи­сано, че лишените от свобода имат право на безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав, съгласно таблици, утвърдени от министъра на пра­во­съдието, съгласувани с министъра на здравеопазването и министъра на финан­сите. Така цитираната разпоредба налага да се приеме, че за да е налице незако­носъобразно действие или бездействие, свързано с осигуряването на безплатна храна на лишените от свобода, трябва да се докаже или отказът да бъде пре­доставена безплатна храна, или предоставената такава да не отговаря по химически и калориен състав на утвърдените таблици. Съдът намира, че в конк­ретния случай не са доказани подобни хипотези. Или, в тази част възраженията на касационния жалбоподател Д. също са неоснователни.

Настоящият съдебен състав намира за правилни изводите на първоинстан­ционния съд за недоказани твърдения във връзка с престоя на открито, който се установовява от събраните в хода на производството доказателства, в т.ч. и сви­детелски показания, че е в съответствие с разпоредбата на чл.86 ал.1, т.1 ЗИНЗС.

Действително, липсва произнасяне по конкретно наведените твърдения във връзка с обявената карантина, заради заболели от морбили, както и че Д. се е страхувал за здравето и живота си, вкл. от пребиваването му в едно помещение с лица от ромски произход и с такива, осъдени за убийства, но при определяне на конкретния размер на следващото се обезщетение, съдът е взел предвид както предизвиканите у лицето негативни емоции като притеснение, срам, понижение на самочувствието и унижение, следствие от лошите битови условия в Затвор – Пловдив, така и стресът и страхът, предизвикани от тези обстоятелства, като в тази връзка се е позовал на свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели М.Д. и И.Д., които е приел за логични и после­дователни. Друг е въпросът, че в голямата си част твърденията на ищеца, както показанията на разпитаните по делото свидетели навеждат на мисълта, че Д. се е страхувал по-скоро от неизвестността от предстоящите събития, в т.ч. от екстрадирането му в Белгия, отколкото от съжителството с криминално проявени, респ. осъдени лица и/или такива от ромски произход.

Останалите наведени в исковата молба възражения и преповторени в каса­ционната жалба, правилно първоинстанционният съд е приел, че не са предмет на воденото исково производство.

От страна на касационния жалбоподател ГДИН са направени възражения, които освен, че носят бланкетен характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с възраженията, изложени в първоинстаннционното производство, като съдът е направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция и няма да бъдат преповтаряни.

Касационната жалба на Д. в частта, с която се оспорва решението, досежно осъждането на ГДИН да заплати разноските в производството, представ­лява по съществото си искане за изменение на решението в частта по разноските, по което искане компетентен да се произнесе е съдът, който е постановил решението, а именно Административен съд – Пловдив, II състав. Поради това, производството по касационната жалба в тази й част следва да бъде изпратено на Административен съд – Пловдив, II състав за произнасяне по реда на чл.248 ГПК във връзка с чл.144 АПК.

Консеквентно това обосновава и изводите на настоящия състав за неосно­вателност на касационните жалби. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски на стра­ните по делото.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХХІ състав:

 

Р      Е      Ш      И

 

ОСТАВЯ В СИЛА съдебно решение №2732 от 19.12.2019г. на Администра­тивен съд – Пловдив, ІI състав, постановеното по адм. дело №1329/2019г.

ИЗПРАЩА делото на Административен съд – Пловдив, II състав за произна­сяне по искането с правно основание чл.248 ал.1 ГПК във връзка с чл.144 АПК за изменение на първоинстанционното решение в частта по присъдените на Б. К.Д. разноски.

 

РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на обжалване.

 

                                                 

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                       

 

 

 

     ЧЛЕНОВЕ :  1.

 

 

  

                                                                                      2.