РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 22.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „А“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Стефка Александрова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 16308 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на А.И.М. срещу Решение № 294774/15.12.2017 г. по гр. дело № 9120/2017 г. на Софийския районен съд, 77. състав, изменено с Решение № 506549/11.10.2018 г. и Определение № 506564/11.10.2018 г. по същото дело, в частта, с която е признато за установено по отношение на въззивницата, че същата дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите от 1 765, 21 лева – цена за потребена в топлоснабден имот с адрес: София, ул. „******, за периода от месец май 2014 г. до месец април 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 07.11.2016 г. до пълното ѝ изплащане,  69, 11 лева – цена за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за посочените по-горе имот и период, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 07.11.2016 г. до пълното ѝ изплащане, както и сумата от 126, 59 лева – лихва за забава за плащане на сумата от 1 765, 21 лева в периода от 15.09.2015 г. до 31.10.2016 г. – вземания по издадена по частно гражданско дело № 63261/2016 г. по описа на Софийския районен съд, 77. състав, заповед за изпълнение, като с решението са присъдени и разноски.

Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете за разликата между посочените по-горе суми и пълния им предявен размер.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение и неговата неправилност поради необоснованост, противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения в първоинстанционния процес. Сочи се, че по делото не били платени в пълен размер дължимите се държавни такси, които следвало да се съберат върху четири отделни иска, а не върху претендирания по делото интерес. Твърди се, че претенцията на въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, не била доказана с писмени доказателства, а освен това не се установило въззивницата да е собственик на топлоснабдения имот. Сочи се, че съдът не бил отчел, че въззиваемото дружество не било представило в оригинал отчетен картон и свидетелства за метрологична проверка, въпреки че му било указано да ги представи. Така искът бил недоказан, защото не се доказвала годността на средствата за измерване на доставената топлинна енергия. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не бил отчел приложимите се разпоредби на Закона за защита на потребителите, според които между страните била налице непоискана доставка, за която не се дължало плащане. Твърди се, че общите условия на „Т.С.“ ЕАД не били нормативен акт и не можело да налагат задължения. Оспорва се изслушаната по делото съдебнотехническа експертиза, тъй като същата не била работила по първични документи. Излагат се доводи, че съдът бил уважил вземане за начислена по документи топлинна енергия, без да са представени реални отчети за потребление и други преки доказателства за потребление. Излагат се доводи, че собствеността върху топлоснабден имот не можела да обоснове наличие на облигационно отношение, като се излагат подробни аргументи за това, че при прехвърляне на собствеността старият собственик, който имал облигационно отношение, следвало изрично да го прекрати, за да може същото да се поеме от новия собственик. Оспорват се извършени от „Т.С.“ ЕАД прихващания на суми със задължения за периоди, предхождащи исковия, като се излагат подробни аргументи. Твърди се, че по делото няма доказателства за изправността на уредите за отчитане на топлинна енергия, а също и че не било възникнало валидно отношение с дружеството, извършващо услугата „дялово разпределение“. Излагат се доводи, че на въззиваемото дружество не се дължали разходи за извършване на услугата „дялово разпределение“, тъй като същата е извършвана от друго лице, и липсвало облигационно отношение, по което тези суми да се дължат на „Т.С.“ ЕАД. Липсвали и твърдения в исковата молба относно съдържанието на услугата „дялово разпределение“. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на исковете в цялост.

По делото не е постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД, както и от третото лице – помагач – „Т.с.“ ЕООД.

В съдебното заседание страните не изпращат представител. Въззивницата Митова представя писмена молба, с която моли делото да се разгледа в нейно отсъствие и възпроизвежда доводите от въззивната си жалба.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните е налице облигационно отношение, възникнало по реда на чл. 150 и 153 ЗЕ по силата на това, че въззивницата М. е собственик на описания по-горе топлоснабден имот – факт, приет за безспорен от първоинстанционния съд, и който не се оспорва и във въззивната жалба. Поради това съдът е приел, че между страните е налице договор при общи условия възникнал от посочените два факта и публикуването на общите условия на въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, в пресата след одобряването им от компетентния държавен орган – ДКЕВР. Съдът е приел, че страните не спорят, че третото лице – помагач по делото – „Т.с.“ ЕООД, е извършвало топлинно счетоводство в сградата, където се намира топлоснабдения имот, като е посочил, че дори и договорът между живущите и това лице да е бил прекратен, съгласно чл. 139б ЗЕ в този случай въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, може да избере топлинен счетоводител, което е направено по делото. Съдът  е кредитирал изслушаната по делото комплексна съдебносчетоводна и съдебнотехническа експертиза, като е приел, че до имота е доставяна топлинна енергия, измервана чрез автоматични отчети. Посочил е количеството начислени за имота при физическо посещение единици топлинна енергия за отопление и количества използвана топла вода. Съдът е приел въз основа на заключението на кредитираната от него техническа експертиза, че правилно е изчислена и топлинната енергия за отопление на общите части, като е определил размерът на задължението на 1 765, 21 лева, както и 69, 11 лева за услугата „дялово разпределение“, която съдът е приел, че се дължи на основание клаузи в общите условия на „Т.С.“ ЕАД и чл. 61 от Наредбата за топлоснабдяването. Съдът е приел, че доколкото дължимите се суми за доставена топлинна енергия са с падеж, предвиден в общите условия на „Т.С.“ ЕАД – 30 дена след изтичане на месеца, за който е доставена енергия, въззивницата е изпаднала в забава за плащането им, поради което дължи и законна лихва, която съдът е изчислил в размер на 126, 59 лева. Претенцията за законна лихва върху задълженията за дялово разпределение е отхвърлена, тъй като за същата не е установен падеж и не била изпратена покана до въззивницата М..

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По оплакването за неплатена в пълен размер държавна такса за първоинстанционното производство от страна на ищеца – въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, настоящият съдебен състав намира, че незаплащането на такси в производството не може да доведе до недопустимост на съдебното решение. В случая се установява, че общия размер на дължимата се държавна такса по предявените при действието на първоначалната редакция на чл. 72, ал. 1 ГПК след приспадане на внесената в заповедното производство такса е 106, 35 лева, а „Т.С.“ ЕАД е внесла само 92, 45 лева. Този недостатък обаче не води до недопустимост на решението, тъй като нередовността на исковата молба, която не засяга съществените елементи на иска (посочване на основание и искане, надлежна процесуална легитимация на страната) не е предпоставка за допустимост на процеса, а подлежи на поправка (чл. 129, ал. 4 ГПК). Невнасянето на държавна такса пък може да се санира и с крайния акт по делото съгласно чл. 77 ГПК. В случая с настоящото решение въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното производство) – „Т.С.“ ЕАД, следва да бъде осъдено да довнесе държавна такса в размер на 13, 90 лева по сметка на Софийския районен съд. Първоинстанционното решение обаче не страда от порок, който да го направи недопустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

На първо място въззивницата М. оспорва основанието, на което между нея и въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД, е възникнало облигационно отношение, като посочва, че само собствеността върху топлоснабдения имот не била факт, годен да обоснове възникването на такова. Съдът констатира, че нормативната уредба в областта на енергетиката – чл. 153, ал. 1 ЗЕ предвижда именно това – собственикът или титулярът на вещно право на ползване на недвижими имот в сграда в режим на етажна собственост е длъжен да заплаща доставената до имота му топлинна енергия. Тази законодателна разпоредба не противоречи на нормативни актове от по-висока степен, поради което съдът е длъжен да я приложи. Що се отнася до разсъжденията, че за имота имало друг потребител, който бил подал по-рано заявление-декларация за заплащане на топлинната енергия и не бил прекратил възникналото с него правоотношение, такива доказателства по делото не са събрани. Съгласно представения на лист 25 от първоинстанционното дело Нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ, № 29/24.07.1991 г., том IV, нот. дело № 629/1991 г. на С. Т., нотариус при Софийския районен съд, въззивницата А.И.М. е първи собственик на процесния недвижим имот, който е получила след построяването му като обезщетение за отчуждаване на друг неин собствен имот. Поради това посочените аргументи за правоотношение с предходен собственик са неотносими към установените по делото факти.

По отношение на твърдението за противоречие на уредбата на чл. 150 и чл. 153 ЗЕ с разпоредбата на чл. 62 ЗЗП, настоящият съдебен състав намира, че такова противоречие не се установява в процесния случай. Съгласно чл. 62, ал. 1 ЗЗП потребителите не са длъжни да заплащат доставени до тях непоискани стоки или услуги. В настоящия случай по делото са представени от третото лице – помагач два броя годишни отчети – за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. с № 110800-052 0033-01 от 23.05.2015 г. (на лист 62 от първоинстанционното дело), и за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г. с № 0920/01115 0033/0-10 от 15.05.2016 г. (на лист 63 от първоинстанционното дело), които носят неоспорен подпис на длъжницата А.М.. С подписването на тези отчети същата е признала, че до дома ѝ е доставяна топлинна енергия, т.е. че е искала да се извърши такава доставка. Следователно е налице признание на неизгоден за страната факт (чл. 175, ал. 1 ГПК), и доколкото това признание не се оборва от други събрани по делото доказателства, съдът следва да го смята за доказателство за изявена воля за получаване на топлинна енергия. Последното пък изключва хипотезата на „непоискана“ доставка – щом е признато, че в имота е консумирана енергия, то е било налице желание за отоплението му и снабдяването му с гореща вода у въззивницата М..

Следователно по делото е установено наличието на облигационно отношение между страните, по което въззивницата М. се е задължила да заплаща доставената до имота ѝ топлинна енергия.

Втората група възражения във въззивната жалба са относно отчитането на действително потребената енергия.

На първо място следва да се посочи, че по делото „Т.С.“ ЕАД е установила реална консумация на енергия в имота и не са налице начисления по нормативен ред („на база“), поради което тези възражения във въззивната жалба са неотносими към установените по делото факти.

По възражението за липса на облигационно отношение с третото лице – помагач за отчитане на енергията, настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно. Освен цитираната от първоинстанционния съд нормативна уредба на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, според която при липса на избор разпределението на топлинната енергия в сгради в режим на етажна собственост се извършва от лице, определено от топлопреносното предприятие, по делото е установено, че въззивницата М. е използвала услугите на топлинния счетоводител „Техем сървисис“ и с подписа си върху цитираните по-горе годишни отчети е признала, че се намира в правоотношение с него. Поради това и тези възражения са неоснователни.

По възраженията за липса на документи за въвеждане на абонатната станция в сградата, в която се намира процесния апартамент, в експлоатация, настоящият съдебен състав намира, че същите са неотносими към предмета на делото. Абонатната станция за отопление представлява строеж по смисъла на ЗУТ и невъвеждането му в експлоатация е основание за премахване на строежа при наличие на такова разпореждане на администрацията (чл. 225 и 225а ЗУТ). До премахването ѝ обаче абонатната станция е годна да пренесе топлинна енергия до абонатите в съответната сграда, а именно това е предметът на договора между страните. При договорите на гражданското право интересът на страните по принцип е в получаването на определен резултат. При липса на противна уговорка средствата за постигането на резултата не са релевантни по отношение на изпълнението на договора. Поради това доколкото в случая абонатната станция  е доставяла топлинна енергия до имота на въззивницата М., то е без значение дали същата е била въведена в експлоатация законно или не.

Направени са и възражения за неправилно отчитане на енергия от съответните измервателни уреди, като се твърди, че по делото не били събрани доказателства за тяхната техническа годност за правилно измерване. Такива обаче са били допуснати по делото и представени от въззиваемото дружество – „Т.С.“ ЕАД. На лист 88 – 92 са представени удостоверения за годност на топломера в абонатната станция, издадени при метрологични проверки на 26.11.2012 г., 20.10.2014 г. и 07.12.2016 г. Тези документи не са оспорени от въззивницата и удостоверяват съответствие на измерващите уреди с изискванията за точност, като всяко от тях има валидност от 2 години. Т.е. налице са документи за метрологични проверки на измервателните уреди, които установяват тяхната годност за измерване и точността им. Поради това няма основание да се приеме, че събраните по делото данни за потребление на топлинна енергия не са снети по изискуемия се от закона ред.

Неоснователно е и  възражението, че по делото липсвали данни за извършен индивидуален отчет при абоната, като по-горе бяха посочени датите на посещението и номерата на извършените годишни отчети, които не са оспорени от въззивницата М..

От всички тези доказателства следва да се направи извод, че по делото са събрани неоспорени доказателства за извършените в процесния период отчети на консумираната енергия. Част от данните – годишните отчети от уредите в топлоснабдения имот, са подписани от въззивницата М. и съставляват признание за консумация, което съдът цени по реда на чл. 175, ал. 1 ГПК (виж по-горе). Следователно са налице изходящи от самата въззивница М. данни за потреблението ѝ, които са били използвани от изслушаната по делото комплексна експертиза. Поради това и съдът няма основание да не кредитира същите, доколкото са последователни и логични, посочват източниците, въз основа на които са достигнали до изводите си, като единственото оспорване на експертизата е било, че тя не се базира на обективни данни.  Доколкото се установи, че такива са налице по делото, съдът следва да приеме изводите на вещите лица за достоверни и да ги кредитира изцяло.

Следователно по делото е установено, че до процесния имот е доставена топлинна енергия на стойност 1 765, 21 лева и първоинстанционният съд правилно е уважил предявения главен иск за цена на топлинна енергия в тази част.

Въззивницата М. оспорва решението в частта по иска за цена на услугата „дялово разпределение“, като посочва, че от една страна „Т.С.“ ЕАД не било изложило в исковата молба факти относно основанието на тази претенция, а от друга -  че претенцията за „дялово разпределение“ била различна от претенцията за „реален отчет“.

И двете възражения са неоснователни. На страница трета от исковата молба (лист 4 от делото) изрично е посочен механизмът за отчитане на топлинната енергия, като е посочено, че в случая е извършено дялово разпределение на потребената в сградата енергия след извършен реален отчет на уредите от третото лице – помагач по делото. Настоящият съдебен състав не открива разлика в понятията „дялово разпределение“ и „реален отчет“, тъй като обхватът на първата услуга включва в себе си извършването на реални отчети. Именно въз основа на тези отчети (които не са в киловатчаса като мярка за енергия, а в други условни единици, които следва след съответни превръщания да се превърнат в мярка за потребена енергия) се извършва преизчисляване на енергията и разпределението на потребената за общите части на сградата, което се обозначава като „дялово разпределение“. Поради това няма основание да се приеме, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нещо, което не е било поискано с исковата молба.

Съгласно чл. 36 от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. (на лист 34 от първоинстанционното дело) цената за извършеното дялово разпределение се заплаща именно на това предприятие, което в последствие я прехвърля на фактически извършилите услугата дружества. Следователно не е налице плащане на лице, което няма право да го получи.

Поради това и в тази си част – относно цената на услугата „дялово разпределение“, първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди.

В останалата си част – по претенцията на „Т.С.“ ЕАД за лихва за забава, въззивната жалба е бланкетна. Следователно в тази част на решението въззивният съд дължи проверка за неговата правилност единствено в случай, че са нарушени императивни материалноправни норми (съгласно чл. 269 ГПК и указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 на ОСГТК на Върховния касационен съд за въззивното производство). В случая не се установяват такива нарушения, поради което решението следва да се потвърди и в тази част.

Следователно първоинстанционното решение следва да се потвърди изцяло в обжалваните си части.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има единствено въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. Дружеството не е направило такова искане, поради което разноски не следва да се присъждат.

Тъй като решението е постановено по искове с цена под 5 000 лева, същото не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, втори „а“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 294774/15.12.2017 г. по гр. дело № 9120/2017 г. на Софийския районен съд, 77. състав, поправено с Решение № 506549/11.10.2018 г. по гр. дело № 9120/2017 г. на Софийския районен съд, 77. състав, и изменено с Определение № 506564/11.10.2018 г. по гр. дело № 9120/2017 г. на Софийския районен съд, 77. състав, в обжалваната му част.

В частта, с която са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД срещу А.И.М. първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.

ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК:*******, с адрес: ***, да плати по бюджетната сметка на Софийския районен съд още 13, 90 лева (тринадесет лева и 90 стотинки) – държавна такса в първоинстанционното дело.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.