№ 152
гр. Стара Загора, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Гражданско дело №
20235500100520 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба от Т. Г. М. от
гр. Я. и Г. А. Г. от гр. С.З. за присъждане на суми за обезщетение за
причинени неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД.
Ищците твърдят, че сутринта на 09.08.2018 г., около 9 ч., пострадалата
Д.Д. Г. - майка на първата ищца и баба на втория ищец, се придвижвала пеша
в посока към централната градска част на С.З.. Придвижвала се с помощта на
бастун, който бил в лявата й ръка. Трябвало да пресече ул. „Христо Ботев“, в
посока юг-север. Пресичането на улицата тя предприела на обозначена за
целта и маркирана пешеходна пътека, намираща се на западната страна на
кръстовището между улица „Христо Ботев“ и улица „Георги Сава Раковски“.
Времето било ясно, сухо, слънчево, като асфалтовото покритие на улицата
също било сухо. Видимостта не се нарушавала от никакви зрителни прегради.
По същото това време по ул. „Христо Ботев“ в посока от запад на изток се
движил лек автомобил марка „Опел“, модел „Астра“ с peг. № СТ *** СК,
управляван от ответницата Д. Т. Й.. Тя не видяла пресичащата пред нея на
пешеходната пътека пешеходка Г. и не намалила скоростта на управлявания
автомобил. Последвал удар на пострадалата с предна дясна част на лекия
автомобил в долния й ляв крайник. При настъпването на удара тялото на
пострадалата Г. паднало върху предния капак на колата, при което придобило
скоростта на движение на автомобила. Едва в момента на удара ответницата
Й. възприела пешеходката, като последвало спиране на движението на
автомобила. Вследствие на получената разлика в скоростите на автомобила и
на пешеходката, тялото на Г. се плъзнало по предния капак на автомобила и
изминавайки така качено отгоре на капака около 2-3 метра, пропаднало
1
напред на платното за движение по гръб. След удара автомобилът изминал в
посока изток около 10 м, където спрял.
Ищците твърдят, че пострадалата била откарана в ЦСМП С.З., а оттам -
в УМБАЛ „Проф, д-р Ст.Киркович“ АД С.З., където било констатирано, че тя
е получила тежка черепно-мозъчна травма. Била хоспитализирана в
Клиниката по неврохирургия и й била извършена операция - остеопластична
краниотомия, която преминала без усложнения. Следоперативният период
протекъл гладко. Оперативната рана зараснала първично. На 22.08.2018г.
пострадалата Г. била изписана от болничното заведение, като й била
назначена терапия за дома и проследяване от ОПЛ. На същият ден
пострадалата била настанена от дъщеря си в дом за стари хора „С.“ в гр. С.З.,
тъй като здравословното й състояния било тежко и се изисквала постоянна
грижа. На 05.09.2018 г. моментното състояние на Г. се влошило и тя
починала. За случилото се било образувано ДП № 1228 ЗМ 145/2018 по описа
на ОД на МВР Стара Загора и НОХД 315/2019 по описа на ОС Стара Загора
срещу ответницата Д. Т. Й. за престъпление по чл.343, ал.3, предл.последно,
б.“б“, предл.1, вр. ал.1, б.“в“, вр.чл.342, ал.1 предл.3 НК вр.чл.5 ал.1 т.1,
чл.116 и чл.119 ал.1 от ЗДвП, което приключило с присъда № 36 от
09.10.2019 г., с която ответницата била призната за виновна, че е причина
смъртта на пострадалата Д.Д. Г. вследствие на процесното ПТП.
Ищците твърдят, че след инцидента от 09.08.2018 г. животът им не бил
същият. Ищцата Т. М. загубила своята майка, към която е била дълбоко
привързана, а Г. Г. - своята баба, която му е останала като опора след смъртта
на баща му А. Г. Г.. Искат от съда да постанови решение, с което да осъди
ответницата да им заплати сумата от по 100 000 лв. за всеки един от тях като
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, заедно със
законната лихва, считано от 09.08.2018 г. до окончателното изплащане на
сумата.
Ответницата оспорва предявените искове. Счита, че от самите
твърдения в исковата молба не може да се направи извод, че отношенията
между пострадалата и ищеца са се характеризирали с особена зависимост и
силна връзка, която да е прекъсната с нейната смърт. Счита, че предявените
претенции са завишени с оглед на обществените критерии за справедливост и
затова оспорва размера на предявените искова. По отношение на претенцията
за лихви се позовава на погасителна давност. Освен това твърди, че
пострадалата е съпричинила вредоносния резултат. Твърди, че тя е нарушила
чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП и сама се е поставила в завишен риск спрямо
нормалния и е създала предпоставките за осъществяване на механизма на
произшествието. Твърди, че преди да навлезе на платното за движение, тя е
следвало да се съобрази с приближаващите си ППС, а тя не е упражнявала
зрителен контрол към останалите участници в движението, поради което са
налице основания за намаляване на обезщетенията поради съпричиняване на
настъпилите вредни последици.
Третото лице-помагач ЗК „Олимпик“ АД чрез „Застрахователна
2
компания „Олимпик – клон България“ КЧТ взема становище по отношение на
размера на предявените искове, както и оспорва материалната легитимация на
ищците. Твърди, че е изтекла погасителната давност на предявените главници
и лихви.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, съобрази
становищата на страните и приложимия закон, намери за установено
следното:
По делото не е било спорно, а и се установява от представеното
удостоверение за наследници, че ищците Т. Г. М. и Г. А. Г. са наследници на
Д.Д. Г., починала на 05.09.2018 г. в гр. С.З.. Установено е по делото, че с
влязла в сила присъда, постановена по НОХД № 315/2019 г. по описа на ОС
Стара Загора, ответницата Д. Т. Й. е призната за виновна в това, че на
09.08.2018 г., при преминаване през пешеходна пътека от западната страна на
кръстовището между ул.„Христо Ботев“ и ул.„Георги Сава Раковски“ в гр.
С.З., при управление на МПС - лек автомобил марка „Опел Астра“ с рег. №
СТ *** СК, е нарушила правилата за движение и по непредпазливост е
причинила смъртта на Д.Д. Г. от с. Яворово, общ. Стара Загора. Влязлата в
сила присъда на основание чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд,
който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
От показанията на разпитаните по делото свидетели Н. П. Т., Н. П. Я.-В.
и М. Д. Д. се установява, че ищците преживели загубата на пострадалата
много тежко. След като починал бащата на Г. за него се грижела баба му Д..
Той живеел с майка си, но непрекъснато бил при баба си. След загубата й
плачел непрекъснато и страдал за нея. Загубата й му се отразила много тежко.
Дъщерята Т. – също – така свид. Н. Т.. Първоначално била ядосана от
инцидента и правела всичко възможно да помогне на майка си. После, когато
тя починала, не се хранела – споделяла, че има топка в стомаха си; отслабнала
много, станала по-затворена и по-раздразнителна. Колегите й забелязали
промяната. Преди да почине майка й, всяка събота и неделя Т. си ходила на
село при нея. Поддържала градината, носила дърва – така свид. Н. П. Я.-В..
Майката на ищеца Г. А. Г. работела в чужбина от много години. Баба му е
била при него и му е помагала и обратното – той също е бил опора за нея,
защото дядо му е починал. След случилото се с баба му Г. станал асоциален,
спрял да тренира – така свид. М. Д. Д..
Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите, тъй като те имат
непосредствени впечатления от живота на ищците преди и след случилото се
произшествие. Освен това показанията им напълно кореспондират и със
заключението на вещото лице В. Б., която сочи, че смъртта на Д. Г. е била
неочаквана за ищеца Г. Г., оказала е силно негативно влияние върху него и е
нарушила психичното му равновесие за дълъг период. С времето негативните
емоционални преживявания са намалили своята сила и интензивност и той е
възстановил ежедневното си функциониране и обичайния си житейски стил,
но при пресъздаване на преживяванията, свързани със смъртта на баба му, се
3
натъжава и просълзява. Според заключението на вещото лице Б. ищцата Т. М.
също е преживяла скръб, загуба и траур, които обаче не надхвърлят
нормалното скърбене от загубата на значил и обичан човек. Към настоящия
момент те са загубили своята сила и интензивност.
По отношение на ищеца Г. Г. вещото лице дава заключение и за това, че
според обективното изследване той е бил в близки отношения с баба си и
връзката им надхвърля обичайните взаимоотношения между баба и внук.
Ранната смърт на баща му е поставила баба му в ролята на заместващ родител
и неговото формиране и израстване в значителна степен е повлияно от нея.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Нормата на чл.45, ал.1 ЗЗД установява общото правило за поведение,
което забранява да се вреди другиму, респ. задължението да се поправят
вредите, които са причинени виновно. Фактическият състав на тази правна
норма съдържа пет елемента, чието кумулативно наличие следва да бъде
установено във всеки отделен случай, за да може да се ангажира
отговорността на причинилия вредите. Необходимо е да е налице деяние,
което да е виновно и противоправно; да са налице вреди, които да бъдат в
причинно-следствена връзка с това деяние. В конкретния случай следва да се
има предвид, че за това дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца има влязла в сила присъда № 36 от
09.10.2019 г., постановена по НОХД № 315/2019 г. по описа на ОС Стара
Загора, с която ответницата Д. Т. Й. е призната за виновна в това, че на
09.08.2018 год., около 9 часа, по ул.„Христо Ботев" в гр. Стара Загора, в
посока запад-изток, при преминаване през пешеходна пътека от западната
страна на кръстовището между ул.„Христо Ботев$ и ул. „Георги Сава
Раковски“, при управление на МПС - лек автомобил марка "Опел Астра" с
рег. № СТ *** СК, е нарушила правилата за движение, предвидени в ЗДвП
(по чл.5, ал.1, т.1, по чл.116 и по чл.119, ал.1 ) и по непредпазливост е
причинила смъртта на Д.Д. Г. на 78 г. – престъпление по чл.343, ал.3, предл.
последно, б."б", предл.1, във вр. с ал.1, б."в" във вр.чл.342, ал.1, предл.3 от
НК във вр. с чл. 5, ал. 1, т.1, във вр. с чл.116 и чл.119, ал.1 от ЗДвП.
Присъдата е влязла в сила и съгласно разпоредбата на чл.300 ГПК тя е
задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици
от деянието, относно това дали то е извършено, неговата противоправност и
виновността на дееца. С оглед на това съдът намира, че не следва да излага
съображения относно наличието на първите три предпоставки от фактическия
състав на чл.45 ЗЗД.
Другите два елемента от фактическия състав също са налице по
отношение на иска на ищцата Т. Г. М.. Установено е, че тя е претърпяла
неимуществени вреди под формата на негативни преживявания и скръб от
загубата на пострадалата, които следва да бъдат обезщетени. Не може да има
спор, че те са настъпили по причина и в следствие на деянието на
ответницата. Неоснователно е възражението й, че пострадалата жена е
4
съпричинила вредоносния резултат, тъй като преди да навлезе на платното за
движение е следвало да се съобрази с приближаващите се ППС.
Неоснователно се твърди, че вместо това тя не е упражнявала зрителен
контрол към останалите участници в движението, което е нарушение на
чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП и по този начин сама се е поставила в завишен риск
спрямо нормалния и е създала предпоставките за осъществяване на механизма
на произшествието.
Съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването
на вредите, обезщетението може да се намали. Наличието на съпричиняване
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен
начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той
обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е
улеснил неговото настъпване. Дали поведението на пострадалия е допринесло
за възникване на самото ПТП, като правно значим факт, и/или за настъпване
на вредата спрямо самия пострадал, подлежи на установяване във всеки
конкретен случай, като от значение е наличието на каузална връзка между
поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. В случая не
се установява поведението на пострадалата да е било такова, щото да се е
поставила в риск и да е създава предпоставките за осъществяване на
механизма на произшествието. Във връзка с изясняването на механизма на
настъпването на ПТП ответницата е дала отговори по реда на чл.176 ГПК, от
които се установява, че тя не е видяла движещата се по пешеходната пътека
Д. Г.. От назначената и изслушана съдебно автотехническа експертиза се
установява, че мястото на удара на пешеходката от управлявания от
ответницата лек автомобил е в зоната на пешеходната пътека - пострадалата
е предприела пресичане на ул. „Христо Ботев“ по пешеходната пътека, на 1 м
от източния й край. Автомобилът, управляван от ответницата, се е движил в
посока изток, пропуска пешеходец (мъж), който се е движил в посока север-
юг, и блъска с централната предна част пешеходката Г., която е вървяла от юг
на север. Последвало е спиране, при които попадналото при удара тяло на
предния капак на автомобила се плъзга и пада на пътното платно. Вещото
лице дава заключение, че ответницата е възприела пешеходката едва в
момента на удара. Скоростта на движение на автомобила преди настъпване на
произшествието и към момента на удара е била 34,2 км/ч. Опасната зона за
спиране на автомобила при тази скорост на движение е била 16,7 м и се
изминала за 2,4 сек. ПТП не би възникнало и автомобилът би спрял на около
1 м от мястото на удара, ако се е движил със скорост 18,8 км/ч и по-ниска от
нея. Опасността на водачката е възникнала, когато пешеходката с бастун в
ръка е навлязла по пешеходната пътека. Отстоянието на автомобила от
мястото на удара в този момент е 53,4 м, което е по-голямо от опасната зона
за спиране и от разстоянието, от което водачката е имала възможност да
забележи навлизащата върху платното за движение по пешеходната пътека
пешеходка, което е 24 м. Вещото лице дава заключение, че при своевременно
възприемане на опасността от ответницата автомобилът би спрял преди
5
мястото на удара при спокоен ход на пешеходката. Тя не е попадала в
опасната зона за спиране. В момента, в който автомобилът е отстоял на
разстояние равно на дължимата на опасната зона (16,7 м), водачката му е
имала обективна възможност да възприеме пред погледа си намиралата се
пред автомобила пешеходка и при адекватна реакция с аварийно спиране е
могла да спре преди мястото на удара, респ. да предотврати настъпването на
ПТП.
При упражняване на правото на пешеходците да преминат през
сигнализирани, маркирани и други участъци от пътното платно, които са
определени от закона като пешеходни пътеки, законодателят е установил
право на предимство, съпътстващо правото на преминаване. Предимство по
смисъла на ДР на ЗДвП, §6, т.31 е правото на един участник в движението да
премине преди друг през дадено място от пътното платно. За да могат
пешеходците да осъществят това свое право, е необходимо те да са стъпили
на пешеходна пътека или да преминават по нея. Законодателят въвежда
задължение на водача да осигури предимство от момента на стъпване на
пешеходеца на пешеходната пътека, дори и от предходното му поведение да е
ставало напълно ясно, че той има намерение да премине през нея. Наличието
на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на пътя, поради
което появата на пешеходец върху нея не е непредвидимо събитие. При
преминаване през пешеходна пътека водачът има задължение да намали
скоростта или да спре. То възниква при наличието на две предпоставки -
пешеходците да са стъпили или да преминават през нея. При използване на
своето право на преминаване през пешеходна пътека пешеходецът пресича
със съзнанието, че водачите имат задължението да му осигурят
упражняването на това право, за разлика от преминаването на необозначено
място.
За да е налице е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на специално
очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но
сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, когато водач на моторно
превозно средство е нарушил правилата за движение относно скоростта по
ЗДвП, пешеходецът трябва да е нарушил правилата на чл. 113, и чл. 114 от
ЗДвП. В случая това не е така. Пострадалата при пресичане на платното за
движение не е нарушила правилата за движение. Съгласно чл.113, ал.1, т.1
ЗДвП преди да навлязат на платното за движение, пешеходците трябва да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства. В случая при
навлизането на пострадалата на пешеходната пътека, както е посочено
изрично в заключението на автотехническата експертиза, отстоянието на
автомобила от мястото на удара е 53,4 м, което е по-голямо от опасната зона
за спиране. Водачката е имала възможност да забележи навлизащата върху
платното за движение по пешеходната пътека пешеходка от 24 м. Опасната
зона за спиране на автомобила при тази скорост на движение е била 16,7 м.
Следователно пострадалата е започнала да пресича пътното платно по
6
пешеходната пътека, когато автомобилът на ответницата е бил на достатъчно
далечно разстояние. От друга страна следва да се има предвид, че правото на
преминаване през пътното платно е абсолютно. Водачите на превозни
средства са задължени да спазват такова поведение, което да осигури на
пешеходеца възможност за реализация. Следва да се отбележи и още нещо -
законът предвижда засилена защита по отношение на определени категории
пешеходци – чл. 116 ЗДвП, в т.ч. и възрастни хора – арг. §6, т.75 от ДР на
ЗДвП. Закрилата на тези категории пешеходци при пресичане на пешеходна
пътека е всеобхватна и не се влияе от спецификата на правилата за пресичане
по пешеходна пътека, валидни за останалите пешеходци. В тези случаи
водачът не може да повдига възражение за съпричиняване, дори такива лица
да не са съобразили приближаването му и да са пресекли внезапно
пешеходната пътека. Възложените задължения на водачите на превозни
средства в това отношение имат императивен характер, като правото им да
преминат през пешеходните пътеки е подложено на значителни ограничения
и забрани. Няма непосредствена корелация между техните права и
задължения и тези на пешеходците, тъй като преследваните цели са различни
- едните следва да опазят живота и здравето на уязвимите участници в
движението, а другите - да съхранят своя живот и здраве. Затова обемът и
интензивността на задълженията са различни за водачите от една страна и за
пешеходците - от друга (така ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС, т.6, б.
„а“).
Съгласно чл.52 ЗЗД обезщетението за претърпени неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Според задължителните за съдилищата
указания, дадени в ППлВС № 4/23.12.1968 г., понятието „справедливост” не е
абстрактно, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни
обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените
болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на
моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета
и продължителността на болките и страданията, както и икономическата
конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за
„справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата
(Р-53-2012, ІІ т.о.; Р-211-2010, ІV г.о.).
В случая се претендира вредите се търпят от дъщерята на пострадалата
и от нейния внук, които имат различно положение от гледна точка на
разясненията, дадени в ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Прието е, че
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №
4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., а именно най-близките роднини
като низходящите, възходящите и съпруга. При определяне на сумата, която
следва да обезщети пострадалата дъщеря за претърпените болки и страдания
от смъртта на майка й, настъпила в резултат на ПТП, следва да се отчетат
поотделно редица фактори – възраст, съвместно живеене и общ бит,
емоционална близост, социална обвързаност и пр., които обстоятелства се
7
установяват на базата на опитните плавила и конкретните доказателства по
делото. Както бе посочено по-горе, от свидетелските показания се
установява, че ищцата живее в гр. Я.. Тя е била на 58 години към момента на
настъпването на произшествието. Имала е семейство и е живеела
самостоятелно в друг град. Въпреки това е поддържала топли отношения с
майка си. Посещавала я всяка събота и неделя и й е помагала. Случилото се е
било тежко преживяно от ищцата, която е била много разстроена.
Преживяната скръб обаче не надхвърля нормалното скърбене от загубата на
значим и обичан човек според заключението на вещото лице Б.. Към
настоящия момент негативните емоции са загубили своята сила и
интензивност, макар загубата на майката да не може да бъде напълно
преодоляна. Затова с оглед на установеното съдът приема, че отношенията
между пострадалата и дъщеря й са били в рамките на общоприетото и
присъщото за всяко семейство. Не се събраха доказателства, от които да се
направи извод, че отношенията им са били такива, че да надхвърлят това,
което обществото приема за нормално, в рамките на добрите нрави като
отношение между родители и деца. Затова и като взе предвид, че
минималната работна заплата за 2018 г. е била в размер на 510 лв., съдът
намира, че исканата от ищцата сума от 100 000 лв. е напълно адекватна и
достатъчна, за да я обезщети за преживените душевни болки и страдалия,
свързани със загубата на майка й.
С оглед на тези съображения съдът намира, че предявеният от Т. Г. М.
иск по чл.45 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен изцяло. Сумата се
дължи ведно със законната лихва, считано от 05.09.2020 г. на основание чл.
84, ал.3 ЗЗД и по аргумент от чл.111, б.“в“ ЗЗД в какъвто смисъл е и
възражението на ответницата.
Както бе посочено по-горе, с ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС е
прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък освен лицата,
посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на тълкувателното
решение е посочено, че възможността за обезщетяване на други лица извън
изброените в двете постановления следва да се допусне по изключение - само
за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина
между починалия и съответното лице да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди. ВКС е разяснил, че особено близка привързаност може
да съществува между починалия и неговите внуци, баба/дядо или
братя/сестри. Традиционно в българското общество тези връзки се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
8
близост, но когато поради специфични обстоятелства тези традиционни
отношения станат изключителни, тогава смъртта на единия от родствениците
може да причини на другия морални болки и страдания, надхвърлящи
нормално присъщите за съответната родствена връзка. В различни решения
ВКС е анализирал различни житейски ситуации, при които привързаността
между баба/дядо и внук/внучка е обусловила особено силна привързаност,
тъй като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо
връзката родител – дете, или отглеждането на внук/внучка от баба/дядо
поради болест, работа в чужбина или друга обективна пречка на родителите е
изградила връзка, наподобяваща връзката родител – дете. За установяване на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се отчитат
конкретните житейски обстоятелства, поради които привързаността между
баби/дядовци и внуци е станала толкова силна, че загубата на родственика е
причинила страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене обичайно
присъщите. Преценката за наличие на такива обстоятелства се извършва въз
основа на съответните конкретни доказателства по всяко отделно дело.
Обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък родственик (баба
или дядо) следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може
да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е
провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт
сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания.
В случая съдът намира, че не се установява такава изключителност на
отношенията между ищеца Г. Г. и баба му Д. Г.. На първо място следва да се
има предвид, че самият ищец твърди в исковата си молба само и единствено
това, че баба му е била опора след смъртта на баща му, починал през 2002 г.
Не се твърди наличието на някакви особени отношения между внук и баба,
различаващи се по съдържание от традиционните за българското общество
отношения. Оказването на подкрепа в труден за едно дете период, каквото
безспорно е било времето след смъртта на бащата на ищеца, е израз на
нормално и загрижено отношение на бабата към внука, но не разкрива
изключителност на съществуващата емоционална връзка между тях. От
показанията на свидетелите Н. Т. и М. Д. се установява изградена между
ищеца и баба му привързаност, взаимна обич и разбирателство, които са
традиционни за съществуващите в българското общество отношения между
членовете на едно семейство, между баби и дядовци и техните внуци.
Възникналата между ишеца и баба му близост и характерна за българската
традиция, тъй като обикновено бабите и дядовците оказват необходимата
помощ за отглеждането на своите внуци, в чести случаи не само
ежеседмично, но и ежедневно, както в хипотезата на раздяла на родителите
или при работещи родители, така и в случаите за загуба на родител. По
делото е установено, че ищецът Г. е живеел при своята майка, но
непрекъснато е бил с баба си. В тази връзка следва да се съобрази
9
обстоятелството, че по делото няма твърдения, а и доказателства, че майка му
се е дезинтересирала от него или го е изоставила. Няма данни за това кога е
заминала на работа в чужбина, което да е наложило поемане изцяло на
грижите и възпитанието на внука от бабата. Вярно е, че в заключението си
вещото лице Б. приема, че връзката между ищеца и неговата баба надхвърля
обичайните взаимоотношения между баба и внук, но съдът не възприема
заключението в тази част, тъй като този извод на вещото лице е изграден само
въз основа на данните, съдържащи се в обективното изследване и оценъчното
интервю, което съдържа твърдения на ищеца. Съгласно чл. 202 ГПК
заключението на вещото лице не е абсолютно доказателство по делото, а
следва да бъде преценявано от съда с оглед на всички събрани по делото
доказателства и в съвкупност с тях. Проверката на заключението се извършва
не само чрез оценка на изложените в него мотиви на вещото лице за даване на
приетия от него отговор на поставения му въпрос, но и чрез съпоставката му с
останалите писмени и гласни доказателства по делото, а също така и с оглед
на неговата документираност, т.е. дали същото се потвърждава от останалите
по делото доказателства и дали почива на обективни факти, документи и
други, които биха могли да бъдат проверени от съда и страните. В случая
изводът на вещото лице относно нивото на връзката между ищеца и баба му
не се подкрепя от останалите по делото доказателства (свидетелските
показания), а и в исковата молба липсват твърдения за наличието на такива
изключителни взаимоотношения.
Както бе посочено по-горе, обезщетение се присъжда при доказана
особено близка връзка с починалия и настъпили в резултат на неговата смърт
сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания. В
случая в резултат на загубата на баба му, ищецът безспорно е преживял скръб
и тъга, но тези емоции са намалили своята сила и интензивност с времето и не
са оказали значително влияние върху цялостното му функциониране. В този
смисъл е заключението на вещото лице, което преценено съвкупно с
показанията на свидетелите Т. и Д. дава основание на съда да приеме, че
претърпените от ищеца скръб и тъга от смъртта на баба му не надвишават
нормалните болки и страдания при загуба на близък родственик. От
свидетелските показания се установява само, че ищецът е понесъл тежко
смъртта на баба си, но негативните емоции от нейната загуба нормално са
намалели. Липсват и твърдения, и доказателства, от които да се направи
извод, че смъртта й е причинила на ищеца болки и страдания, които да
надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за
съответната връзка. Предвид изложените съображения се налага изводът, че
ищецът не доказва пълно и главно, че претърпените от него болки и
страдания от смъртта на баба му, както и страданията, които продължава да
изпитва, надхвърлят като интензитет и продължителност болките и
страданията, които е нормално да търпи внук по повод загубата на обичана от
него баба. С оглед на изложеното съдът приема, че ищецът не е от кръга лица,
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
10
от причинената смърт на неговата баба, поради което предявеният от него иск
по чл.45 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
На основание чл.38, ал.2 ЗАдв на процесуалния представител на ищцата
М., адв. М. Т. следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 1000 лв.
Така определеният размер на възнаграждение съответства на вида на спора,
интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото. В този случай съдът намира, че
нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на
правото на ЕС, поради което не следва да се прилага (така решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22). Ответницата дължи
на държавата по сметка на ОС Стара Загора на основание чл. 78, ал.6 ГПК
дължимата държавна такса в размер на 4000 лв. и заплатеното от бюджета на
съда възнаграждение за вещото лице в размер на 750 лв. На основание чл.78,
ал. 3 ГПК ищецът Г. следва да заплати на ответницата сумата от 6325 лв. за
направените разноски за възнаграждение за един адвокат.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.45, ал.1 Д. Т. Й. от гр. С.З., ***, ЕГН
**********, ДА ЗАПЛАТИ на Т. Г. М. от гр. Я., ***, ЕГН **********, сумата
от 100 000 лв. (сто хиляди лева), представляваща обезщетение за
неимуществени вреди за претърпени болки и страдания вследствие на ПТП,
настъпило на 09.08.2018 г., поради което на 05.09.2018 г. е настъпила смъртта
на майка й Д.Д. Г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
05.09.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан предявения от Г. А. Г. от
гр. С.З., ***, ЕГН ********** срещу Д. Т. Й. от гр. С.З., ***, ЕГН **********,
иск по чл.45 ЗЗД за присъждане на сумата от 100 000 лева, представляваща
обезщетение неимуществени вреди за претърпени болки и страдания
вследствие на ПТП, настъпило на 09.08.2018 г., поради което на 05.09.2018 г.
е настъпила смъртта на баба му Д.Д. Г..
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 ЗАдв ГПК Д. Т. Й. от гр. С.З., ***,
ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на процесуалния представител на ищцата Т.
Г. М., адв. М. Т., гр. С.З., *** сумата от 1000 лв. (хиляда лева) за адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство по делото пред Окръжен
съд – Стара Загора.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК Д. Т. Й. от гр. С.З., ***, ЕГН
11
**********, ДА ЗАПЛАТИ в полза на съдебната власт по сметка на ОС Стара
Загора сумата от на 4000 лв. за дължимата държавна такса върху уважения
иск, както и сумата от 750 лв. за заплатеното от бюджета на съда
възнаграждение за вещото лице.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК Г. А. Г. от гр. С.З., ***, ЕГН
**********, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Т. Й. от гр. С.З., ***, ЕГН **********
сумата от 6325 лв. (шест хилязи триста двадесет и пет лева) за направените от
нея разноски за възнаграждение за един адвокат съобразно отхвърления иск.
Решението е постановено при участието на ЗК „Олимпик“ АД чрез
„Застрахователна компания „Олимпик – клон България“ КЧТ.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд - Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Окръжен съд – Стара Загора: _______________________
12