РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 30.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на тридесети септември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 14374/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е искова молба с вх. № 147956/06.11.2017 г., предявена от Ц.Т.С., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против З. „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***.
Ищецът Ц.Т.С. твърди, че на
09.06.2017 г., около 22.50 часа, в гр. София, на кръстовището на бул.
„Константин Величков“ и ул. „Мелник“, М.М., при управление на лек автомобил „Нисан Примера“, с
peг. № *****, нарушил правилата за движение по пътищата, в резултат на което станал причина и
реализирал пътнотранспортно произшествие (ПТП) с пешеходеца Н.Н.С., който починал вследствие
на получените при ПТП травматични увреждания.
По
случая бил съставен Констативен протокол за ПТП с пострадали лица №
К-378/09.06.2017 г. и било образувано досъдебно производство № 11179/2017 г. по
описа на РТП-СДВР.
Ищцата
твърди, че от 1990 г. е живяла на съпружески начала с Н.Н.С.. Починалият участвал в
отглеждането на децата на ищцата и всички живеели като семейство. Ищцата
преживява много тежко загубата на Н.Н.С., към когото била силно привързана.
Връзката между двамата била изключително силна. Неочакваната и ненавременна
смърт на Н.Н.С. довела до
продължителни морални страдания, голяма мъка и шок у ищцата. Тя загубила скъп за нея човек, на когото имала
пълно доверие, и от когото очаквала подкрепа във всяка една житейска
ситуация. След произшествието, при
ищцата били налице психологични проблеми, наблюдавала се и забавената физическа и умствена дейност,
загубата на апетит, потиснатото настроение,
В
исковата молба се твърди, че към датата на увреждането, по силата на
застраховка „Гражданска отговорност“, сключена със застрахователна полица № BG/28/116003142042 от
10.12.2016 г., валидна до 10.12.2017 г., ответникът е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил „Нисан Примера“, с peг. № *****, включително и на водача М.М..
Предвид
гореизложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди от смъртта на Н.Н.С., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът З. „Л.И.” АД е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът
не оспорва, че към датата на ПТП, по силата на договор за застраховка
„Гражданска отговорност", е застраховал гражданска отговорност на М.М.,
като водач
на лек автомобил „Нисан Примера“, с peг. № *****. Ответникът
оспорва иска с възражението, че е неоснователен, евентуално – завишен по размер.
Ответникът
оспорва твърдения в исковата молба механизъм на процесното ПТП, както и че
причина за настъпването му е виновно и противоправно поведени от страна на
водача М.М..
Ответникът
оспорва и ищецът да има качеството на трето лице с право на обезщетение за
неимуществени вреди по смисъла на чл. 477 КЗ, както и твърдението за настъпване
на риск, покрит от застрахователен договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Ответникът
твърди, че пешеходецът Н.С.се е движил по пътното платно по начин и на място,
когато това не е било безопасно, с което си поведение е станал основна причина
за настъпване на процесното ПТП. Сочи, че пешеходецът е нарушил разпоредбите на
чл. 108, ал. 1, чл. 113, ал. 1 и чл. 114, ал. 1 от Закона за движение по
пътищата, тъй като се е движел на платното за движение при ограничена видимост,
не се е съобразил с разстоянията на приближаващите се превозни средства и с
тяхната скорост на движение. Твърди, че
пострадалият е попаднал в опасната зона на автомобила и ударът за водача е бил
непредотвратим. Водачът М. не е могъл и не е бил длъжен да предвиди
настъпването на общественоопасните последици, поради което за е било налице
случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК и деянието не е било извършено виновно.
Евентуално,
ответникът релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищеца, поради настъпване на посочените факти.
Ответникът
оспорва и твърденията за съществували отношения на общност, привързаност, обич
и доверие между ищцата и пострадалия, които да са били прекъснати единствено с
оглед настъпилото ПТП. Сочи, че няма данни относно периодичността и естеството
на поддържаните между тях отношения. Ответникът оспорва и твърденията за
търпени от ищцата неимуществени вреди – болки и страдания, както и твърденията
за тяхната интензивност и продължителност. Излага съображения, че ищцата не е
от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на Н.Н.С..
Ответникът
счита и че размерът на претендираното с исковата молба обезщетение за
неимуществени вреди е завишен и не отговаря на принципа на справедливостта и
съдебната практика.
Ответникът
оспорва и претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата.
Претендира направените по делото разноски.
В допълнителната искова молба, ищецът
поддържа предявения иск и оспорва
възраженията на ответника, като неоснователни.
В отговора на допълнителната искова молба,
ответникът поддържа релевираните възражения.
Третото
лице помагач на страната на ответника – М.М. счита, че искът е неоснователен. Евентуално излага
съображения, че пострадалият пешеходец е съпричинил вредоносния резултат.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ - обн.,
ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 09.06.2017 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 10.12.2016 г. във формата на застрахователна полица № BG/28/116003142042, валидна
от 10.12.2016
г. до 10.12.2017 г., З. „Л.И.” АД е застраховало гражданската
отговорност на лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Нисан Примера“, с
peг. № *****, включително и на водача М.М.. Този факт е приет за безспорен и
ненуждаещ се от доказване в отношенията между страните по делото (с
определението от 09.07.2018 г.), а и се установява от представената Справка от
базата данни на Информационния център към Гаранционен фонд (л. 10).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти, представляващи
елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът приема за установено по делото, че на 09.06.2017 г., в
гр. София, на бул. „Сливница“, с посока на движение от бул. „Константин
Величков“ към ул. „Кукуш“, М.М., при управление на лек автомобил „Нисан Примера“, с peг. № *****, е
нарушил правилата за движение по пътищата, и е реализирал
пътно-транспортно произшествие с пешеходеца Н.Н.С., който вследствие на
получените при ПТП травматични увреждания
е починал.
Тези факти се установяват от присъда № 158 от
20.06.2018
г. по НОХД № 1575/2018 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 18
състав, с която М.М., род. на *** г., в гр. Белград, Република
Сърбия, сърбин, сръбски гражданин, с адрес: гр. София, ж.к. „*****, е признат
за виновен в това, че на 09.06.2017 г., в гр. София, на бул. „Сливница“, с
посока на движение от бул. „Константин Величков“ към ул. „Кукуш“, в района на
кръстовището с ул. „Мерник“, в пияно състояние и след употреба на наркотични
вещества, при управление на МПС – лек автомобил „Нисан Примера“, с peг. № *****, в
нарушение на правилата за движение, визирани в чл. 21, ал. 1 ЗДвП, по
непредпазливост е причинил смъртта на Н.Н.С., поради което и на основание чл.
343, ал. 3, пр. 1 и пр. 2, б. „Б“, вр.
ал. 1, б. „В“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 58А, ал.1 НК, е осъден на наказание „Лишаване от свобода“ за срок от две години и
осем месеца. Със същата присъда, на основание чл. 66 НК, изтърпяването на
наложеното на подсъдимия наказание е отложено за срок от четири години.
Присъдата на Софийски градски съд е
потвърдена с решение № 189/03.05.2019 г. по ВНОХД № 1292/2018 г. по описа са на
Апелативен съд – София, и е влязла в сила на 07.06.2019 г. (видно от
извършеното върху нея отбелязване).
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо
ли е деянието. Аналогична е и разпоредбата на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от Софийски градски съд присъда по НОХД № 1575/2018 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че М.М. е извършил деянието, че то е противоправно,
че деянието е извършено виновно, както и че М.М. по непредпазливост е
причинил смъртта на Н.Н.С.. В
случаите когато с деянието са причинени вреди и те са елемент от състава на
престъплението, влязлата в сила присъда, формира сила на пресъдено нещо, поради
което е задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т.
д. № 3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС и
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на
ВКС). Ето защо по делото е установено, че в резултат на виновното и
противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 09.06.2017 г.
са причинени травматични увреждания на Н.Н.С., които са довели до неговата смърт.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Р.Г.Х.,
която е дъщеря на ищцата. Свидетелката сочи, че познава Н.С.от деветгодишна
(към датата на разпита й на 30.09.2019 г., свидетелката е на 39 години).
Свидетелката сочи, че Н.С.и майка й са живели на „семейни начала“ близо 29
години. Двамата били в прекрасни отношения. Живеели заедно в разбирателство,
заедно със свидетелката и брат й, а впоследствие – със съпруга и двете деца на
свидетелката. Н.С.се грижел за свидетелката и брат й, „като баща“, плащал
сметките, екзурзии, училищни лагери, ходел на родителски срещи. Свидетелката
сочи, че Н.С.се е грижел за тях повече отколкото биологичния им баща. През тези
години, нямало момент, в който двамата с ищцата да се разделят. Свидетелката
заявява, че майка й е приела много тежко смъртта на Н.С.. Три месеца по-късно,
тя получила инсулт и „в момента“ била полуинвалид. След смъртта на Н.С., ищцата била
тъжна, самотна, липсвало й „другарчето“ в живота.
Съдът,
прецени със засилена критичност показанията на свидетелката Р.Г.Х., предвид
най-близката й родствена връзка с ищцата (свидетелката е нейна дъщеря). След
като взе предвид, обаче, че показанията и на разпитания свидетел са
последователни, непротиворечиви, взаимно допълващи се, почиващи на непосредствени впечатления и
кореспондиращи на събраните по делото доказателства и доказателствени средства,
съдът им даде вяра и ги кредитира.
Както
беше посочено, разпоредбата на чл. 432,
ал. 1 КЗ дава право на увреденото лице при пътно-транспортно произшествие
да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу
застрахователя, при който деликвента има застраховка „Гражданска
отговорност”. Когато пострадалият е
починал, обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител могат да
претендират и неговите най – близките роднини, чиито кръг е подробно очертан в
ППВС № 4 от 1961 г. – раздел ІІІ, т. 2 – низходящи, възходящи и съпруг, както и
лицата между които са установени трайни връзки, аналогични между родител и дете
и между съпрузи, които не са оформени по законоустановения ред посочени в ППВС
№ 5 от 1969 г. – взетото за отглеждане и осиновено дете, съответно отглеждащият
го, ако единият от тях почине, както и лицето, което е съжителствало на
съпружески начала с починалия от непозволеното увреждане. Следователно
описаните категории лица са легитимирани да искат обезщетението и направо от
застрахователя, който е застраховал гражданската отговорност на деликвента.
При
установените по делото факти, съдът приема, че се установяват всички елементи
от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и доказателства и
доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, застрахователят по
застраховка „Гражданска отговорност“ З. „Л.И.” АД дължи да заплати обезщетение за доказаните
неимуществени вреди на увреденото лице, каквото се явява ищцата. Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС
№ 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, ищцото е в кръга
на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на Н.Н.С..
Що
се отнася до размера на обезщетението
за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Както
беше посочено, ищцата Ц.Т.С. е съжителствала на съпружески начала с починалия Н.Н.С..
Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от
ищцата от смъртта на Н.Н.С., и паричната престация, законодателят е дал
възможност на увредените да претендират
парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда
да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са
възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени
вреди, конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта; как са е
отразила върху психиката и емоциите на ищците; възрастта на пострадалия и тази
на ищците към датата на деликта; родствените и емоционални отношения между ищците
и пострадалия, близостта между тях; конкретните чувствата на ищцата към момента
на деликта и след това; отражението върху психиката и начина им на живот, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните
последици от претърпените от ищците страдания, в каквато насока е константната
съдебна практика на всички съдилища в Република България, вкл. и указанията,
дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на
Пленума на ВС. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени
неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и
средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на
увреждането. Нивата на застрахователно покритие, респ. нормативно определените лимити на отговорност
по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от значение
при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно
възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя
при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе
си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този
см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на Н.Н.С., съдът съобрази всички
посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните процеси към момента на
увреждането, определящи стандарта в страната към релевантния период, лимитите,
вменени на застрахователните дружества, както и съдебната практика по
аналогични случаи (напр. решение № 196
от 10.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 396/2017 г. на ВКС, II ТО, решение № 2240/01.11.2017 г. по в. гр. д. № 1486/2017 г. на САС, решение
№ 2202 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 2875/2017 г. на САС, решение №
2966/17.12.2018 г. по гр.д. № 4537/2018 г. на САС, и др.).
Съобразявайки
всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените от ищцата неимуществени вреди ще
бъдат възмездени чрез парично обезщетение в размер на 120 000 лева.
Неимуществените вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто
и размер на обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата.
Размерът на обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява
загубата на ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да
се определи размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по
чл. 52 ЗЗД. Този критерий включва освен обективно установените по делото факти
и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение № 169/28.02.2012г.
по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о.,
решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и
др.), Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че
намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД
е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и
произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото
поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е.
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като
вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или от съществено значение е конкретното
проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява
пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на
ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е
прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на
предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу
делинквента или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя
съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на
предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към
увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените
по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на
деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество твърди, че Н.Н.С., като пешеходец, се
е движил по пътното платно по начин и на място, когато това не е било безопасно,
с което си поведение е станал основна причина за настъпване на процесното ПТП.
Сочи, че пешеходецът е нарушил разпоредбите на чл. 108, ал. 1, чл. 113, ал. 1 и
чл. 114, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, тъй като се е движел на
платното за движение при ограничена видимост, не се е съобразил с разстоянията
на приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение.
В мотивите на присъда №
158/20.06.2018
г. по НОХД № 1575/2018 г. на СГС, НО, 18 състав, е прието, че „Към
момента на удара сигналът на светофара, регулиращ преминаването на автомобили
през кръстовището в посока от центъра на града към ж.к. „Люлин“ бил „зелен“ на
цвят – разрешителен за преминаване на кръстовището“, както и че „светофарът,
регулиращ преминаването на пешеходците светел в червено – забранителен за
преминаване, като преминаващият пешеходец изкочил внезапно на пътното платно“.
При определяне на вида и размера на наказанието на виновния водач, съдът е
отчел „като смекчаващо отговронстта обстоятелство и поведението на пострадалия
от пътния инцидент“, като е съобразил „степента, в която същият е съпричинил
вредоносния резултат, доколкото е пресичал на червен сигнал на светофарната
уредба и не е осигурил собствената си безопасност“.
В решение на САС (решение № 189/03.05.2019 г.
по ВНОХД № 1292/2018 г.) е прието, обаче, че неправилно и необосновано СГС е
приел, че се касае за „съпричиняване от страна на пострадалия, с пресичането му
на пътното платно на червен сигнал на светофарната уредба, регулираща
движението на въпросното кръстовище“.
Както беше посочено, съгласно чл. 300 ГПК и
чл. 413, ал. 2 НПК, влезлите в сила присъди и решения са задължителни за
гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е
деянието. Следователно, когато поведението (приносът) на пострадалия не е
елемент от престъплението, влязлата в сила присъда (решение) на наказателния
съд не го установява и същото не се обхваща от силата на присъдено нещо на съдебния акт. В този смисъл е и решение № 15/16.06.2017 г. по т.д. № 2662/2015 г. по описа на ВКС, ІІ ТО,
с което е даден отговор на допуснатия до касационно
обжалване въпрос, а именно-относно доказателственото значение на влязлата в
сила присъда и констатациите на наказателния съд в мотивите й за приноса на
пострадалия за настъпването на вредоносния резултат и необходимостта от
доказването му в гражданския процес като условие за прилагане разпоредбата на
чл. 51 ал.2 ЗЗД и кога фактите, относими към възражението за съпричиняване, се
обхващат от последиците на чл. 300 ГПК. В посоченото решение е прието, че позоваването
единствено на мотивите на присъдата, съдържащи констатации за съпричиняващо
поведение на пострадалия, не означава надлежно установяване на твърденията за
принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат освен ако то не
съставлява елемент от състава на престъплението. Във всички случаи на предявен
иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл. 226, ал. 1 КЗ КЗ (отм.) срещу
застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от страната, която го е
въвела в процеса.
В настоящия случай, по делото не се спори, че при настъпване на
процесното ПТП, Н.Н.С. е пресичал пътното платно на бул. „Сливница“ в гр.
София.
Видно
от Протокол № А-381/2018 г. (л. 53 от настоящото дело) от извършената на
13.06.2017 г. химическа експертиза в досъдебното производство, в предоставената
за изследване проба кръв, иззета от трупа на Н.Н.С., е установено наличие на
етилов алкохол с концентрация 2.00 промила (което е констатирано и в съдебно-медицинската
експертиза на труп, л. 49 и сл.).
Сама
по себе си, обаче, употребата на алкохол от пешеходец не е забранена и не е
противоправно деяние. Както беше посочено, за да е налице съпричиняване,
необходимо е да се установи нарушение на
ЗДвП, което се намира в причинна
връзка и обективно е допринесло за настъпването на вредоносния резултат.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля К.С.Б.. За процесното ПТП, свидетелят сочи, че
е пътувал по бул. „Сливница“, с посока от пл. „Сточна гара“ към гр. Банкя. Било
в тъмната част на денонощието, но имало осветление по булеварда.
Малко
преди кръстовището на бул. Сливница и ул. „Константин Величков“, свидетелят се
разминал с шофьора, причинил ПТП, при което този шофьор блъснал пешеходец,
който пресичал на червен световар.
Свидетелят
сочи, че „там“ (на мястото на ПТП) пътят се състои от шест ленти, три ленти от които, в посоката, в
която се е движел свидетелят. В
най-лявата лента за ляв завой имало коли, които пречели на видимостта за
пешеходеца от ляво на дясно.
Свидетелят
се движел в най-дясната лента, пред него била колата, която ударила пешеходеца,
като между тях нямало други автомобили. Ударът станал в най-дясната лента.
Св.
Б. бил на около 50 метра зад шофьора, който причинил ПТП, и се движели в една
посока. Свидетелят карал с около 55 км.ч., шофьорът, който причинил ПТП, не се
отдалечавал от него, поради което според свидетеля би трябвало да е карал със
същата скорост. Всички коли се движели
горе – долу с еднаква скорост
Свидетелят
Б. категорично заявява, че за водачите
на леки автомобили светофарната уредба е била зелена, а пешеходецът е пресичал
на червено. За това свидетелят прави заключение от това, че за автомобилите
е било зелено.
Освен
това, свидетелят сочи, че когато е
приближавал към кръстовището е наблюдавал светофарната уредба, която била
зелено и не намалил, а имал намерение да продължи направо. Свидетелят не
може да определи точно на какво разстояние е бил, но сочи, че не е бил далече
от него. За автомобилите в лявата
лента останал останал червен светофар.
Ударът
станал преди кръстовището, не били преминали светофара, непосредствено под
светофара, на пешеходната пътека. Преди това нямало други хора да минават или
тичат, само пострадалия.
Свидетелят
заявява, че самият той не е видял пешеходеца откъде идва и не може да определи
в каква посока е пресичал пешеходеца. Сочи, че преди удара сякаш е „мернал“
силует, след което видял тялото му над колата. Пострадалият бил с тъмни дрехи, добре облечен като за студено
време.
Видно
от заключението по АТЕ, процесното ПТП е настъпило при следния механизъм: На 09.06.2017
г., на 09.06.2017 г., около 22.50 ч., в гр. София, по бул. „Сливница“, в
най-дясната пътна лента, в посока на движение от бул. „Константин Величков“ към
ул. Кукуш се е дивжил л.а. „Нисан Примера“, с peг. № *******, управляван от М.М., със скорост 60 - 65
км/ч. Когато се е приближавал към кръстовището с ул. „Мелник“, в същото време пешеходецът Н.С.- 67 г., предприел пресичане на платното за движение на
бул. „Сливница”, в посока от ляво на дясно спрямо движението на автомобила, по
пешеходната пътека преди кръстовището с ул. „Мелник”.
Водачът на л.а. „Нисан Примера“ не е реагирал
своевременно за спиране и е настъпил удар с предната дясна част на автомобила в
зоната на десния фар в дясната страна на пешеходеца, в областта на долните
крайници, в областта на подбедриците, които се вдигат нагоре, а главата пада
надолу и е ударена с дясната част на челното стъкло, което се е счупило. От
удара, пешеходецът е бил отхвърлен напред и надясно от автомобила, като се е
спрял в мястото, където е намерен.
Произшествието е настъпило в тъмната част на
денонощието при добра видимост, работещо улично осветление и сухо пътно платно.
Причини за настъпване на процесното ПТП е закъснялата
реакция за спиране на водача на лекия автомобил.
ВЛ по АТЕ е приело, обаче, че причината за създаване
на опасната ситуация са и действията на пешеходеца, който е предприел пресичане
на платното за движение на бул. „Сливница“ при червен сигнал на пешеходния
светофар (според свидетелят Б.).
В открито съдебно заседание, ВЛ по АТЕ е посочило, че
при светофарната уредба за пешеходците има особеност, че им се дават 5 – 10 секунди, за да навлязат на
пешеходната пътека. След това се подава червен сигнал за пешеходците, но другите автомобили не се пропускат,
а се изчаква да минат пешеходците.
ВЛ е посочило, че светофарите се изчисляват с осреднена
скорост на пешеходец 1.4 метра в секунда (като посоченото по-горе е съобразно
осреднени скорости).
В заключение, ВЛ след като е съобразило възрастта на
посрадалия пешеходец в конкретния случай, и при уточнението, че е здрав, е
посочило, че пешеходецът би трябвало да се движи поне с тази скорост, а „може и
по-бързо“. Предвид липсата на данни за нещо, което да му пречи да пресече и при
липса на данни за болест, ВЛ по АТЕ експертиза е приело, че пешеходецът е могъл да да пресече пътното платно (докато
светофарът е бил на зелен сигнал).
При така установените факти, съдът приема, че е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец.
Последният е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 3, предл.
1 от ЗДвП, предвиждаща, че при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по
пешеходните пътеки и да спазват светлинните сигнали. В случая, пострадалият
пешеходец е предприел пресичане на пътното платно на бул. Сливница на червен
сигнал на светофарната уредба, което несъмнено се установява от показанията на
св. Б. и заключението по АТЕ. С оглед установените от АТЕ правила, а именно, че
по светофарните уредби за пешеходците са
настроени така че имат зелен сигнал за 5 – 10 секунди (за да навлязат на
пешеходната пътека), след което се подава червен
сигнал за пешеходците, но другите автомобили не се пропускат, а се изчаква да
минат пешеходците. Същевременно, св. Б. (който е управлявал МПС
непосредствено след автомобила, управляван от водача М.М.) е приближавал към кръстовището, видял е, че
за него е светел зелен сигнал на светофарната уредба, продължил е да наблюдавал
светофарната уредба (която е била зелено) и не намалил (а имал намерение на
премине). Анализирайки така установените факти, несъмнен е изводът, че
пешеходецът е предприел пресичане на червен сигнал на свтофарната уредба. Освен
това, пешеходецът не се е съобразил и с приближаващите го пътни превозни
седства, с което е допуснал нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП.
При така
установените факти, съдът приема, че е налице съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия пешеходец.
Ако той беше спазил правилата за
движение на пешеходците, установени в чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 113, ал.
1, т. 3, предл. 1 от ЗДвП, вредоносният резултат е имало възможност да не
настъпи.
При
този извод, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на
вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на
делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до
настъпване на вредоносния резултат. Паралела и сравнението на поведението на
участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да
съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и
разпределянето на отговорността за причиняването на деликта (решение №
117/08.07.2014 г. по гр.д. № 3540/2013 г. на ВКС, І ТО).
Пострадалият пешеходец е предприел пресичане на пътното
платно без да се съобрази с приближаващия го лек автомобил (автомобили) и на
червен сигнал на светофарната уредба.
Независимо от това негово нарушение на правилата за
движение по пътищата, ако водачът на лекия автомобил беше изпълнил
задълженията си по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, пътно-транспортното произшествие със сигурност е щяло да бъде
предотвратено. Видно от влязлата в сила
присъда, при настъпване на процесното ПТП, М.М. е управлявал автомобила със
скорост 66 км/ч. (след употреба на кокаин и алкохол), а според приетото по
настоящото дело заключение по АТЕ – със скорост 60 - 65 км/ч. И в двата случая,
тази скорост е над разрешената скорост в населено място
50 км./ч.
При движение с разрешената за населено място скорост,
водачът на лекия автомобил е имал
възможност да предотврати удара. Освен това, водачът на лекия автомобил не е
реагирал своевременно на възникналата ситуация, а е реагирал със закъснение. Видно
от АТЕ, при своевременно реагиране на опасността, ударът е бил предотвратим, дори
и при наличието на допуснатите от пешеходеца нарушения (при бавен ход, спокоен
ход, бърз ход и спокойно тичане).
В тази връзка съдът съобрази и установеното в чл. 116 ЗДвП задължение на водачите на пътни превозни средства, да бъдат внимателни и
предпазливи към пешеходците и към престарелите хора. Следователно, по-голям
принос за настъпване на вредоносните последици има не поведението на
пострадалия пешеходец, а поведението на водача на лекия автомобил. С оглед на
изложеното, съдът приема, че приносът на пострадалия следва да бъде определен
на 40 %, с колкото и на основание
чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде намалено определеното застрахователно
обезщетение.
Поради
изложеното, искът е основателен и доказан за сумата от 72 000 лева (120 000 лева – 40 %) – обезщетения за
неимуществени вреди.
Сумата
е дължима, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
предявяване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
Относно разноските:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата – адв. В.О., сумата от 1990.80
лева, съразмерно на уважената част от иска (5530 лв. х 0.36).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
128 лева от общо направените разноски
в размер на 200 лева (200 лв. х 0.64) – депозит за АТЕ. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя
на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 192 лева (300 х 0.64) за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от исковете,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 3106.80 лева, включващи: държавна
такса – 2880 лева (72000 лв. х 4 %), и депозит за АТЕ, СМЕ и свидетел – 226.80
лв. (630 лв. х 0.36), от внасянето на които ищцата е била освободена.
Съгласно чл. 78, ал. 9 ГПК, на третото лице – помагач не се присъждат
разноски.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З. „Л.И.“
АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Ц.Т.С., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, сумата от 72 000 лева –
главница, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди от смъртта на Н.Н.С., настъпила вследствие на пътно –
транспортно произшествие, реализирано на 09.06.2017 г., в гр. София, ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 06.11.2017 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, иска по
чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ,
за разликата над 72 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на адвокат В.В.О.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 1990.80 лева – адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Ц.Т.С., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, да
заплати на З. „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 128 лева - разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата от 192 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 3106.80
лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на М.М., с ЛНЧ **********,
с адрес: *** - трето лице помагач на ответника.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: