Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 15.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-въззивни състави, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и втори октомври
през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева
Ива
Нешева
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 7027 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 12.04.2019
г. на ищеца „К.” ЕООД и по въззивна жалба от 20.03.2019 г. на ответника А.М.М. срещу
решение № 51423 от 26.02.2019 г., постановено по гр. дело № 38149/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, 78 състав
Жалбоподателят-ищец „К.” ЕООД обжалва
решението на СРС в частта, в която е отхвърлен изцяло като неоснователен
предявения от него срещу А.М. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 6 159,40 лв. – дължим от ответника ДДС, начислен от дружеството
по фактура № 506/05.12.2017 г. и фактура № 331/16.02.2018 г. и в частта, с
която по насрещен иск на ответника с правно основание 92, ал. 1 ЗЗД е осъден да
заплати сумата от 5 327,93 евро – неустойка, ведно със законна лихва от
06.06.2018 г. до окончателното плащане. С решението жалбоподателят - ищец е
осъден да заплати на ответника А.М. разноски в размер на 2 317 лв.
В жалбата се поддържа, че решението е
неправилно и необосновано, тъй като е постановено в противорчение с материалния
закон и в нарушение на съдопроизводствените правила. Ввъззивникът счита, че първоинстанционният
съд неправилно е приложил материалния закон, тъй като към датата на сключване
на предварителния договор -10.06.2011 г. и датата на сключване на окончателния
договор за учредяване на правото на строеж – 19.09.2011 г., приложима е била
редакцията на ЗДДС, съгласно която тази бартерна сделка е била освободена от
ДДС и данъкът е бил изискуем едва при завършване на сградата на груб строеж.
Именно поради тази причина в предварителния договор и в нот.акт за учредяване
правото на строеж клаузи за начисляването и плащането на ДДС по сделката не са
били включени. След изграждане на сградата в груб строеж, дружеството е издало
фактура № 506/05.12.2017 г. и фактура № 331/16.02.2018 г., в които е начислило
ДДС по данъчната оценка на отстъпеното от ответника право на строеж и същите му
били предявени за плащане съгласно чл.130 ЗДДС. Сочи се, че поради факта, че
сделката по учредяването на правото строеж е необлагаема съгласно закона, тъй
като не е сварзана с плащане на сума, а се компенсира с бартер, в нот.акт не е
коментиран размера или включването на ДДС. Втората сделка обаче (за бартера-доставка
на СМР услуги) е облагаема, като при нея ищцовото дружество, което е
регистрирано по ДДС, се явява продавач, поради което е задължено да начисли и събере
от ответника – купувач, дължимия ДДС. По отношение на решението по предявения от ответника насрещен
иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД въззивникът –ищец поддържа, че СРС
неправилно е тълкувал клаузите на предварителния договор. Поддържа се, че
волята на страните е била, неустойката по чл.20 от договора да се начислява по
„стойността на определените обекти”, като съгласно общите клаузи на договора и
тези в нот.акт за учредяване за учредяване право на строеж, това е данъчната
оценка на обектите, оставащи в собственост на ответника след построяване на
сградата. Неясен бил мотивът на съда да осъди дружеството за сумата от
5 327,93 евро без да е посочено върху каква застроена площ и при каква
стойност на имотите, е изчислена неустойката. Неправилно била посочена и
началната дата на дължимата законна лихва, която следвало да бъде от 12.10.2018
г. – датата на подаване на насрещния иск, а не датата на завеждане на исковата
молба от дружеството. Въз основа на изложеното жалбоподателят - ищец иска
отмяна на решението в обжалваните части и вместо него постановяване на друго, с
което предявение от него иск по чл.59, ал.1 ЗЗД да бъде уважен изцяло, а
насрещният иск на ответинка по чл.92, ал.1 ЗЗД да бъде отхвърлен за разликата
над 472,евро /923,31 лв./ до пълния предявен размер от 10 419,43 лв.
/5327,93 евро/, ведно със законната лихва от 12.10.2018 г. Претендира разноски
за въззивното производство.
Насрещната страна - А.М. не е депозирал
отговор на въззивната жалба на ищеца. В о.с.з. на 22.10.2019 г. процесуалният
му представител заявява становище за неоснователност на жалбата.
Жалбоподателят – ответник А.М. обжалва решението
на СРС в частта, с която е уважен
предявения срещу него иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над
2364,84 лв. до присъдените 12414,55 лв.
Поддържа се, че решението в тази му част е
необосновано и неправилно, тъй като по делото липсват доказателства за
твърдението на ищеца, че размерът на принадлежащите идеални части към обектите
- собственост на ответника, е по-голям отколкото посочения такъв в нотариалния акт.
Сочи, че нотариалният акт за учредяване правото на строеж е изготвен въз основа
на одобрен архитерктурен проект, придружен от таблица за площоразпределение, по
силата на която били определени и припадащите се на всеки обект идеални части
от общите части на сградата. Поддържа се, че твърдяната от ищеца разлика в
площта на припадащите се ид.части към обектите на ответника, не се установява с
представената към исковата молба таблица. Поддържа се, че неоснователно съдът
поставя знак на равенство между уговорената в предварителния договор застроена
площ на обектите-собственост на ответника и така нареченото „реално установено
положение”, без да се прави разлика между застроена площ на индивидуалните
обекти и площ на общите части на сградата. С оглед изложеното, жалбоподателят
ответник моли решението на СРС в обжалваната от него част да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което искът по чл.79, ал.1 ЗЗД да бъде
отхвърлен за разликата над 2 364,84 лв. до присъдените 12 414,55 лв.,
ведно със законната лихва от предявяване на иска.Претендира разноски за
въззивното производство.
Ищцовото дружество е депозирало отговор на
въззивната жалба, в който поддържа неоснователност на същата. Излага становище,
че по делото е безспорно установено - при съпоставяне на параметрите в
таблицата за площообразуването, неразделна част от одобрения и на името на
ответника инвестиционен проект и тези, посочени в нот.акт за учредяване правото
на строеж, че е налице превишение дела на ответника от РЗП на сградата със 7,70
кв. м., които той следва да заплати на ищцовото дружество.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Производството по гр. дело № 38149/2018 г.,
Софийски районен съд, 78 състав е образувано по искова молба на „К.” ЕООД срещу
А.М.М., с която се предявени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 12 414,55 лв. с вкл.ДДС, представляща цена на 7,70
кв.м. застроена площ от сградата, които са неразделна част от обектите в
сградата, за които ответникът си е запазил правото на строеж съгласно нот.акт №
45, том II, рег. V 25449,
дело № 244/2011 г. и иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 6159,40 лв., представляваща
дължим ДДС по фактура № 506/05.12.2017 г. и по фактура № 331/16.02.2018 г. върху
цената на обектите, за които ответникът си е запазил правото на строеж съгласно
нот.акт № 45, том II,
рег. V 25449, дело № 244/2011 г. , ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане. В исковата молба е изложено, че на
10.06.2011 г. между дружеството, в качеството му на инвеститор и ответника А.М.
и още две физически лица /учредители/, е сключен предварителен договор за
учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу обезщетяване за
учредителите-съсобственици на имота. Като обезщетение на ответника, било
уговорено, последният да получи следните завършени жилищни обекти в сградата: 1/
апартамент №1 с площ 81,74 кв.м. на втори етаж от сградата, ведно с мазе със
застроена площ от 4,37 кв.м. и обща площ от 11,67 кв.м.; 2/ апартамент № 3 с
площ 57,21 кв.м. на втори етаж на сградата, ведно с мазе със застроена площ от
3,08 кв.м. и обща площ от 9,07 кв.м.; 3/ подземен гараж №1 с площ 21,84 кв.м. ведно
с паркомясто №1 от 20,39 кв.м., като ответникът се задължил да доплати на
инвеститора разликата за 1,76 кв.м. от застроената площ на горепосочените
обекти при цена от 678,00 евро без ДДС за един кв.м. преди подписването на акт
обр.16. В договора е посочено, че ответникът си запазва правото на строеж върху
процесните обекти, които след окончателното завършване на сградата ще станат
негова изключителна собственост. Впоследствие на 19.09.2011 г. страните за
сключили и окончателен договор за учредяване право на строеж, обективиран в
нот.акт № 45, том II,
рег. V 25449, дело № 244/2011 г., като цената на правото на строеж за обектите
била в размер на 30 797 лв., равняваща се на съответната част от данъчната
му оценка / 1/3 част от 92391,00 лв. –данъчна оценка на правото на строеж за
учредителите/. С констативен протокол от 11.08.207 г., владението върху
обектите било предадено на ответтика М. и останалите учредители. Ищецът
поддържа, че в изпълнение на задължението си по чл.130 ЗЗД е начислил ДДС върху
цената на правото на строеж на обектите на ответника, т.е. върху 30 797,00
лв., в размер на 6 159,40 лв., отразено като част от общо начисления ДДС в
размер на 13 178,66 лв. във фактура № 506/05.12.2017 г., корегирана с
фактура № 331/16.02.2018 г., която била изпратена на ответника, но последният
отказъл да заплати дължимия от него ДДС върху цената на обектите от сградата,
върху които си е запазил правото на строеж. Отделно от това ищецът твърди, че поради
разминаване между предвидената по инвестиционен проект площ на общите части,
припадащи се към обектите на ответника и действително получените от него
такива, посочени в нот.акт за учредяване правото на строеж, които възлизат 7,70
кв.м. в повече, като в тях е включена и площта от 1,76 кв.м., за която изрично
е уговорено доплащане от ответника в предварителния договор, последният дължи
заплащане на тази допълнително получена застроена площ по цена 687 евро за един
кв.м. без ДДС, представляваща прилежащи общи част на сградата към собствените
му обекти.
В
срока за отговор ответникът А.М. оспорва исковете със следните възражения: По
иска за заплащане на начисления от ищцовото дружество ДДС върху стойността на
обектите, на които ответникът е станал собственик в резултат на реализираното право
на строеж, възразява срещу дължимостта на сумата, тъй като договорът за
учредяване право на строеж срещу обезщетение е бартерна сделка и съответно
освободена доставка съгласно чл.45, ал.1 ЗДДС-срещу учреденото право на строеж е
получена строителна услуга /построяване на обектите, за които си е запазил
правото на строеж. Поддържа, че нито в предварителния договор, нито в
окончателния такъв, страните са уговаряли каквото и да било заплащане на
осъществените от ищеца СМР, освен доплащането на 1,76 кв.м. застроена площ по
цена 687 евро без ДДС, т.е. ако цената на тази услуга включва ДДС, то той
следва да бъде начислен и заплатен от доставчика на тази услуга към държавния
бюджет. По отношение на иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД не оспорва
същия до размера от 1 209,12 евро, представляваща цената на 1,76 кв. м. съгласно
предварителния договор между страните. В останалата част оспорва иска като
неоснователен с възражение, че не е получил в повече идеални част от общите
части на сградата, припадащи се към неговите собствени обекти в нея, като
идеалните части към тях следва се изразяват в проценти съгласно чл.40 ЗС, а не
като реална площ. Освен това поддържа, че не дължи заплащане на получени в
повече идаелни части от общите части на сградата, тъй като не се е задължавал
да доплаща такива, поради което ако е налице изобщо разлика в размера на идеалните
части от общите части на сградата при учредяване правото на строеж и
впоследствие при построяването й, то тази разлика следва да бъде за сметка на
инвеститора-строител.
Ответникът е предявил насрещен иск с правно
основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 5 327,93 евро – неустойка за
забавено изпълнение на строителството по чл.20 от предварителния договор от
10.06.2011 г. в размер на 3% върху стойността на обектите в сградата, предвидени
за обезщетяване на ответника, ведно със законна лихва от 16.10.2018 г. (датата на
предявяване на иска) до окончателното плащане. Твърди, че доколкото в договора
тази стойност не е определена, справедливо било тя да се определи по цената,
посочена в чл.1б от предварителния договор, т.е. тази по която се е задължил да
доплати на инвеститора разликата в квадратурите.
В срока за отговор ищцовото дружество не
оспорва иска по основание и до размера от 923,31 лв., като поддържа, че уговорената
между страните неустойка в размер на 3 %, следвада се изчисли върху данъчната
оценка на запазеното от ответника право на строеж, която е в размер на 30797,00
лв.
По делото пред СРС са приети следните
писмени доказателства: 1/предварителен договор от 10.06.2011 г. за учредяване
право на строеж върху недвижим имот срещу обезщетение, в който е предвидено, че
инвеститорът се задължава срещу учреденото право на строеж да извърши
необходимите строително-монтажни работи за изграждане на жилищната сграда, в това
число да изгради обектите, предмет на обезщетението за учредителя за своя
сметка, съгласно договорените условия и одобрените по законния ред архитектурен
проект с всички специалности и външни връзки в срок две години и шест месеца от
датата на започване на строителството, а в чл. 20 е уговорено, че ако в
указания срок инвеститорът не изпълни задължението си да построи сградата и
предаде владението на обектите на учредителите, той им дължи неустойка за
закъснението в размер на 0,1 % от стойността на определените обекти – като
обезщетение за всеки просрочен ден, но не повече от 3 %. 2/ нотариален акт №
45, том ІІ, рег. № 25449, нот. дело № 244/2011 г. за учредяване право на строеж
от 19.09.2011 г.; 3/ разрешение на ДНСК за ползване № СТ-05-625/01.06.2017 г.; 4/
нотариална покана от „К.” ЕООД до А.М., връчена му на 20.06.2017 г., в която е
поканен да обсъдят възникнало задължение за доплащане от негова страна на
установените разлики в общите площи на сградата, явяващи се припадаща част към
самостоятелните му обекти в сградата; обсъждане на начин и срокове за доплащане
на дължимото от него ДДС; обсъждане и вземане на решение за изплащане на
неустойката за забавеното изпълнение; 5/ констативен протокол от 11.08.2017 г.
на нотариус с рег. № 530 за предаване владението на недвижими имоти; 6/ покана
от 05.12.2017 г. за изплащане на фактура за дължимия ДДС; 7/ декларация по чл.
14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти, подадена от „К.” ЕООД за
конкретно посочени недвижими имоти, находящи се в построената сграда с
идентификатор 68134.606,686.
Пред първоинстанционния съд е изслушано и
прието заключение на ССчЕ, според което двете процесни фактури са осчетоводени
в счетоводството на ищцовото дружество, като с тях последното е начислило
дължимия ДДС върху цената на обектите от сградата, върху които М. си е запазил
правото на строеж и за фактурите е подадена справка-декларация в ТД на НАП
съответно на 12.01.2018 г. и на 13.03.2018 г. Според заключението разликата в
квадратурата по описаните данни в нотариалния акт и таблицата за квадратура на
обектите, за ап.№1 и ап.№3 е само по отношение на прилежащите общи части към
тези имоти и е в размер на 7,70 кв.м. застроена площ.
Във въззивната инстанция не са допускани и
събирани нови доказателства.
При така установените по делото факти,
въззивният съд намира следното от правна страна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
По въззивната жалба на ищеца „К.” ЕООД
Процесното първоинстанционно решение в частта
по предявения насрещен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД е валидно, но е
недопустимо в частта, с която СРС е присъдил законна лихва върху размера на
неустойката от 06.06.2018 г. до
11.02.2018 г.,
тъй като такова искане не е заявено от ищеца по насрещния иск. В останалата
обжалвана част решението по този иск е допустимо и правилно.
Настоящият въззивен състав намира за неоснователни доводите на ищеца за
неправилност на решението по насрещния иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД,
като съображенията за това са следните:
Съгласно чл.20 от предварителния
договор, към който препраща чл. VI от окончателния договор, при неспазване на срока за изпълнение на
договора, дружеството-ищеца дължи неустойка в размер на 0,1% на ден, но не
повече от 3 % от стойността на договора, т.е. размерът на неустойката се
изчислява въз основа на стойността на определените на учредителите като обезщетение
обекти. В действителност конкретната стойност на тези обекти не е посочена като
абсолютна стойност, нито в предварителния договор, нито в нот.акт за учредяване
на правото на строеж, но в чл.1, б. А, Б и В от предварителния договор е
уговорено, че учредителите ще доплатят на инвеститора разликата за 3,31 кв.м.
от застроената площ на обектите, които получават в обезщетение при цена от 687,00
евро без ДДС за 1 кв.м., т.е. стойността на обектите следва да се изчисли
именно съобразно приетото от страните – по 687,00 евро без ДДС за един
квадратен метър, съответно 824,40 евро с ДДС, а не по данъчната оценка на
обектите, оставащи в собственост на учредителите след построяване на сградата.
С оглед притежаваните от ответника обекти и тяхната площ, а именно: апартамент
№ 1, ведно с прилежащо мазе и общи части – 97,78 кв.м.; апартамент № 3, ведно с
прилежащо мазе и общи части – 69,36 кв.м.; подземен гараж № 1 с площ от 21,84
кв.м.; паркомясто № 1 с площ от 20,39 кв. м. и 1/3 ид.ч. от магазин с площ от
18,17 кв.м., стойността на последните с оглед уговорената крайна цена за
квадратен метър от 824,40 евро, възлиза на 177 592,25 евро, респективно
неустойката от 3% върху тази стойност е 5 327,76 евро. При съобразяване и
тълкуване на клаузите на предварителния договор поотделно и във връзка една с
друга, въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника – ищец, че
под „стойността на определените обекти“ в чл. 20 от предварителния договор,
следва да се разбира данъчната оценка на обектите, оставащи в собственост на
учредителите на правото на строеж, след построяване на сградата. При това
положение насрещният иск по чл.92, ал.1 ЗЗД се явява основателен и следва да
бъде уважен, ведно със законната лихва от предявяването му -12.10.2018 г. до
окончателното изплащане, както е поискано в насрещната искова молба. Решението
на СРС в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумата от 5 327,76
евро от датата на депозиране на първоначалната искова молба - 06.06.2018 г. до
11.02.2018 г. следва да бъде обезсилено, тъй като съдът се е произнесъл
свръхпетитум.
Решението на СРС в
частта по предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като съображенията на въззивния съд са следните:
За да отхвърли иска на дружеството-ищец за заплащане от ответника на
сумата от 6 159,40 лв., представляваща начислен ДДС по фактура № 506/05.12.2017
г. и фактура № 331/16.02.2018 г., първоинстанционният съд е приел, че бартерът
не е освободена от заплащане на ДДС доставка, като се е позовал на разпоредбите
на чл.45, ал.1 и ал.2 ЗДДС. Приел е, че процесното прехвърляне на вещно право на
строеж срещу задължение за построяване на обекти не е освободена доставка по
смисъла на цитираните разпоредби, тъй като последните предвиждат хипотези на
освободена доставка когато се учредяват вещни права върху земя, но не и когато
се получават новопостроени имоти като насрещна престация на учредяване на правото
на строеж. Същевременно е приел, че съгласно разпоредбата на чл.67, ал.2 ЗДДС,
когато при договаряне на доставката не е изрично посочено, че данъкът се дължи
отделно, приема се, че той е включен в договорената цена и доколкото в случая
страните не са постигнали уговорка, че ДДС се дължи отделно от договорената
цена на доставката, следва че той е включен в нея, т.е. че е платен от
ответника с прехвърляне на вещното право на строеж и именно ищецът е субектът,
който следва да внесе или приспадне платения вече от ответника ДДС.
Тези изводи на СРС се споделят от въззивния
съд, тъй като са съобразени с действащите към момента на учредяване на правото
на строеж разпоредби на ЗДДС, както и с практиката на ВКС, обективирана в
решение № 557/13.07.2010 г. по гр.д. № 116/2009 г., в което е даден отговор на
материалноправния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.67, ал.2 ЗЗД, а именно, че когато в договора не е изрично посочено, че ДДС се дължи
отделно, то се приема, че той е включен в договорената цена, като разпоредбата
има императивен характер. Не намират опора в закона доводите на ищеца за
причините поради които в нот.акт за учредяване право на строеж от 19.09.2011 г.
не е коментиран размера или включването на ДДС по сделката, а именно поради
факта, че сделката по учредяване на правото строеж е необлагаема съгласно
действалите към момента на сключване на договора разпоредби на чл.45 ЗДДС, тъй
като не е свързана с плащане на сума, а се компенсира с доставка на услуги. По
силата на чл.130 ЗДДС, когато е налице доставка, по която възнаграждението /изцяло
или частично/ е определено в стоки или услуги, приема се, че са налице две
насрещни доставки, като всеки от доставчиците се смята за продавач на това,
което дава, и за купувач на това, което получава. Съгласно редакцията на
чл.130, ал.2 ЗДДС, в сила от 01.01.2009 г., данъчното събитие за бартерните
доставки възниква по общите правила на закона, т.е. за всяка от двете доставки
на датата, на която са налице условията на чл.25 от закона за данъчното събитие
и изискуемост на данъка, а според ал.3 на чл.130 ЗДДС доставката с по-ранна
дата на възникване на данъчното събитие се смята за авансово плащане по втората
доставка. За тази цел размерът на данъчната основа на полученото авансово
плащане е равен на размера на данъчната основа на доставката с по-ранна дата. В
конкретния случай доставката с по-ранна дата е тази по прехвърляне на правото
на строеж върху земята, т.е. ищцовото дружество-строител е получило авансово
плащане по облагаема доставка, която то ще извърши в бъдеще и задължението за
плащане на ДДС от строителя възниква от момента на учредяване на правото на
строеж. За целта дружеството е следвало да издаде данъчна фактура за получения
аванс, при съобразяване на изискването на чл.26, ал.7 ЗДДС в редакцията му в
сила от 01.01.2011 г., според което когато възнаграждението е определено изцяло
или частично в стоки или услуги /плащането се извършва в стоки или услуги/,
данъчната основа на всяка от доставките е пазарната цена на предоставяната
стока или услуга, изчислена към датата, на която данъкът е станал изискуем,
т.е. ако преди да е възникнало данъчното събитие се извърши цялостно или
частично авансово плащане по доставката, данъкът става изискуем при получаване
на плащането /за размера на плащането/, като в този случай се приема, че
данъкът е включен в размера на извършеното плащане. С оглед изложеното и
доколкото в нот. акт за учредяване право на строеж не е посочено, че ДДС ще се
дължи отделно от договорената цена на доставката, то следва да се приеме, че в
тази цена е включен 20% ДДС, който е платен от ответника с прехвърляне на
правото на строеж. Неоснователно е позоваването на въззивника-ищец на нормата
на чл.45, ал.2 ЗДДС, в редакцията й към датата на сключване на договора за
учредяване на право на строеж. Разпоредбата на чл.130, ал.1 ЗДДС урежда
бартерната сделка като единство на две насрещни доставки с дата на настъпване
на данъчното събитие тази на по-ранната доставка.Транслативното действие на
договора за учредяване на право на строеж е от датата на сключването му във
формата на нотариален акт, поради което и данъчното събитие за доставката на
услугата СМР е настъпило на тази дата. Обстоятелството, че учредяването на
правото на строеж е освободена доставка по чл.45, ал.2 ЗДДС не разколебава
горния извод. Както сочи СЕС в решението по дело С-549/2011 учредяването на
право на строеж следва да се възприема като авансово плащане на СМР, а
принципът на равно третиране изключва възможността приложението на чл.65 от
Директивата за ДДС да зависи от формата на получената от данъчно задълженото
лице насрещна престация. Съдържанието на цитираната разпоредба от Директивата е
за изискуемост на данъка в момента на получаване на плащането в хипотезите,
когато то предхожда доставката на стоките или услугите. Предвид изложеното искът се явява
неоснователен, поради което решението на СРС в частта, с която е отхвърлил иска
по чл.59 ЗЗД следва да бъде потвърдено.
По въззивната жалба
на ответника А.М.
Ответникът обжалва решението на СРС само в
частта, с която е уважен предявения
срещу него иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 2364,84
лв. до присъдените 12414,55 лв., като признава иска по отношение на дължимата
цена за разликата в площта от 1,76 кв.м. при уговорена в предварителния договор
от 10.06.2011 г. цена от 687,00 евро без ДДС за един кв.м., или до размера от 2
364,84 лв. По отношение на превишаването в площта от 5,94 кв.м. оспорва иска,
като поддържа, че по делото не е установено фактически такова превишаване да е
налице.
Според ищеца процесните 5,94 кв.м.
представляват разлика между квадратурата на общите части към прилежащите на
ответника обекти съгласно таблицата на квадратурите-неразделна част от
инвестиционния проект и квадратурата на общите части към обектите, посочена в
нотариалния акт за учредяване право на строеж. За установяване на тези
твърдения от страна на ищеца е представен документ, озаглавен „квадратури на
обектите и общите части към тях“ за обект „жилищна сграда с подземен гараж УПИ VI-686, кв.44, м. „Хаджи Димитър“, изготвен
от „А.“ ООД и е поискано допускане на съдебно-счетоводна експертиза за
установяване на разликите в квадратурата на общите части, прилежащи към
обектите, собственост на ответника – ап. №1 и ап. №3 съгласно посоченото в
нот.акт от 19.09.2011 г. и приложената таблица на квадратурите на обектите в
сградата. Вещо лице е посочило, че според отразеното в тези документи,
разликата е в размер на 7,70 кв.м., в която се включва и тази от 1,76 кв.м., за
която изрично е предвидено доплащане в сключения между страните предварителен
договор. Посочило е също така, че разликата от 7,70 застроена площ ищцовото дружество
е включило към общата застроена площ на ап. №2, като вместо общо застроена площ
от 58,78 кв.м. за обекта е декларирало 87,55 кв.м. и е платило съответно местен
данък върху така посочената допълнително застроена площ през 2018 г.
При така ангажираните доказателства настоящият
въззивен състав намира, че искът е доказан по основание само по отношение на
превишаването в застроената площ на обектите на ответника от 1,76 кв.м., за
което превишаване последният дължи цена от 824,40 евро с ДДС за един кв.м. съгласно
уговореното в предварителния договор от 10.06.2011 г. или искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е основателен до размера от 1 450,94 евро /2 842,14 лева/. В останалата
част искът е неоснователен, тъй като по делото не е установено, че реално
такова превишаване е налице. С оглед изричното оспорване на ответника, ищецът
не е доказал при условията на пълно и главно доказване /например чрез изслушване
на СТЕ/, обстоятелството, че такова фактическо превишаване в квадратурата на
обектите и общите части към тях е налице. Ето защо изводът на СРС, че такова
превишаване реално е налице е необоснован. Отделно от това, дори и да се
приеме, че такова превишаване е установено, не е налице фактическия състав на
чл.210 ЗЗД / последният е приложим и в конкретната хипотеза съгласно чл.233 ЗЗД/, тъй като посочената разпоредба се отнася единствено за разликите в площта
на недвижимите имоти, представляващи самостоятелни обекти на собственост, а не и
до прилежащите му общи части и освен това изисква превишаването да е с повече
от 1/10 от действителното пространство на имота, за да може продавачът да иска
увеличение на цената. В настоящия случай посочените предпоставки на чл.210,
ал.2, предл. последно ЗЗД безспорно не са налице.
С оглед изложеното, решението на СРС следва
да бъде отменено в частта, с която искът е уважен за разликата над 2 842,14 лв.
до пълния предявен размер от 12 414,55 лв. и вместо него да се постанови друго,
с което искът да бъде отхвърлен за разликата над 2 842,14 лв .Решението на СРС
следва да се отмени и в частта, с която А.М. е осъден да заплати на „К.“ ЕООД
разноски по делото за разликата над 582,18 лв.
При този изход на спора – неоснователност
на жалбата на въззивника-ищец, на последния не следва да се присъждат разноски
за въззивното производство.
На
въззивника – ответник се дължат разноски за държавна такса и за адвокатско
възнаграждение съобразно уважената част на жалбата, които са в размер на 1657,01
лв. Неоснователно е направеното от процесуалния представител на насрещната
страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 1 900,00
лв., уговорено в договор за правна помощ и съдействие от 18.10.2019 г. за
изготвяне на жалба и за защита по въззивното дело, което е образувано и по
жалба на насрещната страна. Отчитайки обжалваемия интерес в производството,
уговореното адвокатско възнаграждение е малко над предвидения в чл. 7, ал.2, т.
4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер, поради което
възнаграждението не следва да бъде редуцирано.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 51423 от 26.02.2019 г.,
постановено по гр. дело № 38149/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 78
състав в частта, с която А.М.М. е
осъден да заплати на „К.“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата над 2
842,14 лв. до присъдените 12 414,55 лв. както
и в частта, с която А.М.М. е осъден да заплати на „К.“ ЕООД разноски за
производството пред СРС за разликата над 582,18 лв., като вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ ЕООД, ЕИК********срещу А.М.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата
над 2 842,14 лв. до пълния предявен размер от 12 414,55 лв., представляваща
цена на превишаването в квадратурата на общите части към прилежащите на
ответника самостоятелни обекти в сградата, находяща се в гр.София, ул. „********,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 06.06.2018
г. до окончателното изплащане.
ОБЕЗСИЛВА решение № 51423 от 26.02.2019 г.,
постановено по гр. дело № 38149/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 78
състав в частта, с която „К.“ ЕООД е осъдено да заплати на А.М.М.
по предявения насрещен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, законна лихва
върху сумата от 5 327,76 евро от датата на депозиране на първоначалната искова
молба - 06.06.2018 г. до 11.02.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51423 от 26.02.2019 г., постановено по гр. дело № 38149/2018
г. по описа на Софийски районен съд, 78 състав в останалите обжалвани от ищеца
„К.“ ЕООД и от ответника А.М., части.
ОСЪЖДА К.“ ЕООД, ЕИК********да заплати на А.М.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1 657,01
лв.-разноски за производството пред СГС.
Решението подлежи да обжалване с касационна
жалба пред ВКС при условията на чл.289, ал.1 и ал.2 ГПК, в тридесет дневен срок
от връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.