Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 14.04.2020 год.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ А въззивен състав,
в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева ч.гр.дело
№ 2500 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 435 - 438 от ГПК.
Образувано
е по жалба на „Т.С.“
ЕАД с вх. № 00842/30.01.2020г. - длъжник по изпълнително дело № 20199240401427 по описа на
частен съдебен изпълнител Г.К., с рег. №
924 по описа на КЧСИ,
чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, срещу разпореждане от 10.01.2020г., с което е отхвърлено
искането на длъжника за намаляване на размера на приетите за събиране в полза
на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение
и за таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ.
Жалбоподателят поддържа неправилност на постановеното разпореждане за разноските.
Счита, че в случая определеното адвокатско възнаграждение е прекомерно предвид
фактическата и правна сложност на изпълнителното дело и следва да бъде намалено
до минимален размер от 200 лева, съответстващо на обема на предоставената от
процесуалния представител правна помощ и съдействие. Навежда съображения, че взискателят не е предприел действия с цел
удовлетворяване на паричното вземане, поради което не може да претендира
разноски за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 10, т. 2 от Наредба №
1 за минималните размери на адкокатските възнаграждения. Към момента на
изпращане на поканата за доброволно изпълнение било извършено едно единствено
действие, а именно – по образуване на изпълнително производство. Обжалва се и
отказът на съдебния изпълнител да измени размера на начислените такси по т. 26
от ТТРЗЧСИ. По изложените съображения прави искане за отмяна на обжалваното разпореждане
и намаляване на приетите за събиране такси и разноски по изпълнителното
производство.
В срока по чл. 436,
ал. 3 от ГПК взискателят Д.К.Д.е подал възражение, с
което оспорва жалбата като неоснователна. На първо място излага съображения, че
е налице хипотеза на злоупотреба с процесуални права, тъй като длъжникът се
възползва от възможността да обжалва постановлението за разноски с единствената
цел да попречи на взискателя да реализира законните си права. С всички свои
действия – преди образуване на изпълнителното производство, както и в рамките
на изпълнителното дело, длъжникът целял забавяне на изпълнението и ангажирането
на съда с незначителен спор, който обаче би довел до увреждане на взискателя, а
именно – забавяне удовлетворяването на паричното вземане. Счита, че сумата в
размер на 230 лева, съставляваща договорен и заплатен адвокатски хонорар по
изпълнителното дело, е изцяло съобразена с Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съгласно която критерий за размерът на адвокатския
хонорар е материалният интерес за завеждане и водене на делото, правната и
фактическа сложност на конкретното дело, както и необходимият обем на правните
и фактически действия, които следва да бъдат извършени. Поддържа, че противно
на твърденията в жалбата, взискателят е извършил процесуални действия, които
попадат в приложното поле на нормата на чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, поради което счита, че в негова полза
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение с оглед извършеното
процесуално представителство с цел удовлетворяване на паричното вземане.
Навежда съображения, че претендираният адвокатски хонорар представлява реално
заплатено адвокатско възнаграждение, което е съобразено с минималния размер на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл счита искането за намаляване на
разноските за неоснователно.
В мотивите си частният съдебен изпълнител
заявява становище за
неоснователност на жалбата.
Сочи, че вземането е удовлетворено въз основа на наложен запор върху банковите
сметки на длъжника, поради което е налице хипотеза на извършване на
изпълнителни действия по молба на взискателя.
Софийският
градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по
делото, намира
следното:
Изпълнително дело № 20199240401427 по описа на
частен съдебен изпълнител Г.К., с рег. №
924 по описа на КЧСИ, е образувано въз основа на
молба от Д.К.Д.от 11.11.2019г. срещу „Т.С.“ ЕАД, за принудително събиране на
присъдените по гр.д. № 61752/2018г. по описа на СРС, ГО, 166 състав в полза на взискателя
парични суми в размер на 50 лева, представляваща разноски по делото. Молбата е
депозирана чрез адв. Д.Д., като в същата е поискано да бъдат събрани от длъжника и направените от
взискателя разноски по изпълнителното дело, включително и за адвокатско
възнаграждение в размер на 230 лева. По делото
е представен договор за правна защита и съдействие от 08.11.2019г., от който се
установява, че взискателят е заплатил в брой при подписване на договора
адвокатско възнаграждение на довереника в размер на 230 лева за образуване на
изпълнителното дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на паричното
вземане.
По делото е
изготвена, изпратена и получена от длъжника на 02.12.2019г. покана за
доброволно изпълнение на вземане за следните суми: сумата от 50 лева главница, 230 лева разноски
по изпълнителното дело, 99, 60 лева такси по ТТРЗЧСИ, с включено ДДС.
На 03.12.2019г. по
делото е постъпило възражение от длъжника за намаляване на размера на приетите
за събиране в полза на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение и таксата
по т. 26 от ТТРЗЧСИ, тъй като същите не са съобразени с действителната
фактическа и правна сложност на делото, както и не са съобразени с размера на
главното вземане.
С разпореждане от 10.01.2020г.,
получено от длъжника на 21.01.2020г., съдебният изпълнител е отказал да намали
приетите за събиране по делото разноски.
Анализът на така
установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
Жалбата е депозирана
от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване акт и в преклузивния
двуседмичен срок за това по чл. 436, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Разгледана по
същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно разпоредбата
на чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК /изм.,
ДВ, бр. 86 от 27.10.2017г./
длъжникът може да обжалва разноските
по изпълнението.
Въпросът за
разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му
в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за
исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство –
задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника,
освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК,
освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство,
или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени
от съда, както и когато разноските,
направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.
В разглеждания
случай по делото няма данни, че процесните изпълняеми права са били погасени от
длъжника преди образуване на изпълнителното производство. А след като длъжникът
не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното
производство, то настоящият съдебен състав приема, че няма основание за
отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това
число и за процесуално представителство, защита и съдействие.
По отношение на
релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК досежно претендираното от взискателя
адвокатско възнаграждение:
Разпоредбата на чл.
78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата.
Съобразно
утвърдената съдебна практика разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е приложима не само в съдебните производства,
но и в изпълнителните – в този смисъл е определение № 403/01.12.2008г. по
ч.гр.д. № 1762/2008г. на ВКС, V ГО. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 год.
по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата
наредба минимален размер.
По процесното изпълнително
дело се претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение
в размер на 230 лева. В случая
изпълнителното дело
не се отличава нито с
фактическа, нито с правна сложност. Преценката за правната и фактическа сложност на
изпълнителното дело следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема
и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид
извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща правна и
фактическа сложност на делото. В конкретния случай се установява, че в рамките
на изпълнителното производство взискателят е подал молба за образуване на
изпълнителното производство, в която е посочен конкретен изпълнителен способ –
запор върху вземанията на длъжика по банкови сметки, разкрити в “ОБЩИНСКА
БАНКА” АД. Видно от материалите по изпълнителното дело, запорът е наложен на
25.11.2019г. и изпълнен от третото лице на 26.11.2019г., на която дата сумата,
предмет на принудително изпълнение, е преведена по сметка на съдебния
изпълнител.
Настоящият съдебен
състав приема, че посочването на начин на изпълнение в молбата за образуване на
изпълнителното дело, представлява задължителен реквизит на същата – чл. 426,
ал. 2 от ГПК, като непосочването на начин на изпълнението представлява
нередовност на молбата и е основание за прилагане на последиците по чл. 129 от ГПК.
Следователно за посочването на изпълнителен способ в молбата за образуване на
изпълнително дело, не се дължи отделно адвокатско възнаграждение от това,
дължимо за образуването на изпълнителното дело, ако след изтичане на срока за
доброволно изпълнение не е било необходимо да се извършват действия по принудително
събиране на дълга. Обстоятелството, че в случая длъжникът не е платил в срока
за доброволно изпълнение, а дължимите суми са преведени въз основа на реализиран
запор върху вземанията му по банкови сметки, не обуславя извод, че в полза на
взискателя се дължи адвокатско възнаграждение за извършване на действия с цел
удовлетворяване на вземанията. И това е така, тъй като третото задължено лице е
изпълнило запора, преди да е изтекъл срокът на длъжника за доброволно
изпълнение, поради което доброволното плащане от страна на самия длъжник е
станало безпредметно, т.е. длъжникът е бил лишен от възможността да заплати в
срока за доброволно изпълнение. Поради това в случая развитието на
изпълнителното производство може да се приравни на случаите, в които длъжникът
е изпълнил доброволно в срока за доброволно изпълнение. Поради това няма
основание в негова тежест да се възлагат разноски за адвокатско възнаграждение
за извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания, доколкото
предприемането на такива в срока за доброволно изпълнение не е било нужно. Този
извод се основава и на обстоятелството, че предмет на принудително изпълнение е
вземане в размер на 50 лева, а изпълнението е насочено срещу дружество, за
което се предполага, че разполага с необходимия финансов ресурс, за да изпълни парично
задължение в такъв размер.
Действително,
взискателят при сключване на договора за правна защита и съдействие не би могъл
да знае кога и чрез какъв способ /принудителен или чрез доброволно плащане/ ще
бъде удовлетворено вземането, както и дали това ще стане преди или след
изтичане на срока за доброволно изпълнение. Уговарянето в този момент на
хонорар и за водене на делото с цел удовлетворяване на паричното вземане е на
риск на възложителя. Този извод се подкрепя от факта, че не съществува пречка
да се уговаря възнаграждение за адвокатска защита и съдействие само за
образуване на изпълнително дело и в случай, че не се погаси дългът в срока за
доброволно изпълнение, да се уговори допълнително възнаграждение за процесуално
представителство, защита и съдействие с цел удовлетворяване на паричните
вземания.
Поради изложеното взискателят
има право на адвокатско възнаграждение за образуване на изпълнителното дело по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 200 лева, но
не и за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнителното
дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания по чл.
10, т. 2 от Наредбата. По тези съображения се налага извод, че определянето /”присъждането”/ на разноски в
претендирания по изпълнителното дело прекомерен размер е необосновано.
При съобразяване с
действителната фактическа и правна сложност на изпълнителното дело, съдът
приема, че възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно и определеното
адвокатско възнаграждение от съдебния изпълнител в размер на 230 лева като
прекомерно следва да бъде намалено до размер на сумата от 200 лева.
По отношение на
доводите за неправилно определяне размера на таксата по т. 26 от ТТР към ЗЧИ:
Съдебният
изпълнител е определил размера на пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата
на 33, 60 лева с ДДС.
Съгласно т. 26, б.
„а“ от ТТРЗЧСИ за изпълнение на парично вземане се събира такса върху събраната
сума, както следва: до 100 лв. - 10 лeва. Следва да се посочи, че
пропорционалната такса за изпълнение на парично задължение по т. 26 от Тарифата
се начислява и събира, дори длъжникът да погаси дълга си след получаване на
поканата за доброволно изпълнение. В този смисъл е и решение № 640/04.10.2010г.
по гр.д. № 920/2009г. IV ГО на ВКС. Когато изпълнителният лист е предявен пред частен съдебен
изпълнител и длъжникът плати в срока за доброволно изпълнение, от него се
събират дължимите от взискателя авансови такси за извършените действия по
изпълнителното дело и разноските на взискателя за представителство, както и т.нар.
окончателна такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ /решение № 82 от 08.05.2012г. по гр.д. №
1891/2010г., IV ГО на ВКС/.
Разпоредбата на т.
26 от ТТРЗЧСИ ясно сочи, че визираната в нея пропорционална такса се събира
върху събраната сума, а съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1, т. 1 и чл. 83,
ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/, таксите по изпълнението
се събират за извършването на изпълнителни действия, като пропорционалните
такси се събират в процент според материалния интерес. Под „парично вземане“ по
смисъла на посочената норма се разбира само вземането, което е предмет на
изпълнителния лист, а не и таксите и разноските по самото изпълнително дело,
върху които такса по т. 26 от Тарифата не се дължи. Заплатеното от взискателя адвокатско
възнаграждение за защитата в изпълнителното производство представлява направени
от него разноски по изпълнението, които са за сметка на длъжника, но същите не
се включат в базата при изчисляването на пропорционалната такса по т. 26 от
Тарифата. Противното би означавало, че и върху самата такса по т. 26 следва да
се дължи такса по т. 26, върху която също се дължи такса и т.н. Поради това и
пропорционални такси върху претендираното от взискателя адвокатско
възнаграждение не се начисляват и събират.
При така формирания
извод следва, че дължимата от жалбоподателя пропорционална такса по т. 26 от
ТТРЗЧСИ се формира на базата на сумата по изпълнителния лист в общ размер на 50
лева. Дължимата пропорционална такса по т. 26, б. „а“ от ТТРЗЧСИ върху това парично
вземане е в размер на 10 лева без ДДС или 12 лева с ДДС. Доколкото съдебният
изпълнител е определил таксата по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ в по-висок размер,
включвайки в базата при изчисляването и претендираното от взискателя адвокатско
възнаграждение в изпълнителното производство, са налага извод, че жалбата в
тази част е основателна и следва да се уважи за разликата над сумата от 12 лева
с ДДС до определения от съдебния изпълнител размер от 33, 60 лева.
Искането за
присъждане на сторените от жалбоподателя съдебно-деловодни разноски в
настоящото производство е неоснователно, независимо, че жалбата е уважена.
Отговорността за разноски се понася от страната, срещу която е постановено
решението, спрямо която тя е санкция за неоснователно предизвикан спор. В случая
производството е по повод жалба срещу действия на съдебен изпълнител като
взискателят /ответникът по жалбата/ не е дал повод за съдебното производство
със свое поведение или действие. В този случай взискателят не може да носи
отговорност за разноските по обжалване на незаконосъобразното действие на
съдебния изпълнител. Отговорността на съдебния изпълнител за вреди се реализира
по друг ред, регламентиран в нормата на чл. 441 от ГПК.
На основание чл.
437, ал. 4, изр. 2-ро от ГПК настоящото решение не подлежи
на обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
по жалба на
длъжника “Т.С.” ЕАД разпореждане от 10.01.2020г. по изпълнително дело № 20199240401427
по описа на частен съдебен изпълнител Г.К., с рег. № 924 по описа на КЧСИ,
в частта, в която е отказано намаляване на размера на приетите за събиране в
полза на взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за сумата над 200
лева до 230 лева, както и в частта на приетите за събиране такси по
изпълнителното дело по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ за разликата над 12 лева с ДДС до
определения размер от 33, 60 лева с ДДС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
НАМАЛЯВА на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК размера на приетите за събиране в полза на взискателя разноски за
адвокатско възнаграждение по изпълнително дело № 20199240401427 по описа на частен съдебен изпълнител Г.К., с рег. № 924 по описа на КЧСИ, дължимо от “Т.С.” ЕАД от 230 лева
и определя размер от 200 лева.
НАМАЛЯВА
пропорционалната такса, начислена по т. 26 от
ТТР към ЗЧСИ от 33, 60 лева и определя
размер от 12 лева с ДДС.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.