Решение по дело №4635/2019 на Районен съд - Русе

  Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  №  220

гр.Русе, 14.02.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н  А Р О Д А

 

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, II-ри граждански състав, в публично заседание на 11-ти февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН П.

 

при секретаря Т. ПЕТРОВА,

като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 4635 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Предявен е иск с правно основание чл.422  ГПК.

 Ищцовото дружество „Теленор България” ЕАД- гр.София твърди, че на 24.12.2015г., 03.02.2016г. и на 31.10.2016г. сключил с ответника  три договора  и три договора за лизинг за   предоставяне на три мобилни устройства Поддържа, че през периода м.05.2017 г.-м. 09.2017 г. били издадени общо 8  бр. фактури, цената по  която не била заплатена от ответника в уговорените срокове, поради което договорите били прекратени по вина на последния. Поради предсрочното им прекратяване ищецът претендира и неустойка в общ размер на 264,96 лева.Ищецът поддържа, че за сумите по главницата и неустойката се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2196/2019 г. по описа на РРС. Длъжникът не е бил открит на установените му постоянен и настоящ адрес и съда му е предоставил 1-месечен срок съгласно чл.415, ал.1, т.2 ГПК за предявяване на иск срещу ответника. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на последния, че дължи вземанията по заповедта за изпълнение. Претендира разноски.

Ответникът А.В.П., чрез назначения му от съда особен представител взема становище за неоснователност на иска. Прави  възражение за изтекла погасителна давност на претенциите и за прекомерност на дължимата се неустойка.Не оспорва представените писмени доказателства от ищеца.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

В доказателствена тежест на ответника, съгласно чл.154, ал.1  ГПК, е да установи твърдения от него факт, а именно че през процесния период е заплащал дължимите абонаментни такси, стойността на далекосъобщителните услуги по приложимия абонаментен план и лизинговите вноски в уговорените размери и срокове. Такива доказателства по делото липсват, дори напротив-приетата по делото и неоспорена от страните експертиза безпротиворечиво установява, че П. дължи на Теленор България” ЕАД сумата от 334.13 лева-неплатени далекосъобщителните услуги по приложимия абонаментен план и лизинговите вноски. По изложените съображения главният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.

Онователен е и искът за неустойката. В подписаните и неоспорени от ответника договори за мобилни услуги изрично е предвидено, че в случай на прекратяване на договора през първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочена в него, по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка. Разпоредбата на чл.229а, ал.1, изр. трето  ЗЕС предвижда, че абонатът има право да прекрати безсрочния договор с едномесечно предизвестие, без да дължи неустойки за това. По аргумент от противното, при прекратяване на срочен договор преди изтичането на неговия срок, както е в настоящия случай, е допустимо уговарянето на такава неустойка. Известно е, че освен обезщетителна, неустойката има и санкционна функция. В този смисъл от гледна точка на кредитора тя съставлява не само обезщетение за вредите от неизпълнението, каквито безспорно съставляват месечните такси и лизинговите вноски, от които  последният се е лишил и е щял да получи, ако договорите с ответника не бяха предсрочно прекратени, но и санкция за неизправния длъжник за неговото неизпълнение. Тази санкция, разбира се, не следва да бъде прекомерна. При извършената служебна проверка за валидност /чл.146, ал.1 вр.чл.143, т.5 ЗЗП/ съдът не констатира прекомерност на уговорената сума на неустойката, съпоставена със стойността на договорите , която да обуславя нищожност на клаузата.

Неустойката се претендира и в размер по-никък от уговорения. Видно от представените писмени доказателства и приетата експертиза, същата е дължима в размер на 867,68 лева, докато ищеца претендира само сумата от  264,96 лева. По изложените съображения иска и в тази му част е основателен.

Неоснователно е възражението на особения представител на ответника, че претенциите са погасени по давност. Няма спор, че задължението за заплащане на претендираните суми представлява такова за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения /в т.см. ТР №  3/2011 г. на ОСГТК на ВКС./. Падежът на първата издадена фактура е настъпил на 16.05.2017г., а заявлението за издаване на ЗИ е подадено в РРС на 17.04.2019г. Според трайната практика на ВКС, искът по чл.422 ГПК се счита предявен от подаване на заявлението в съда за издаване на заповед за изпълнение. Заявлението по ч.гр.д.№2196/2019г. е подадено, както бе посочено по-горе от ищеца на 17.04.2019г., поради което и всички вземания по процесните фактури са  непогасени по давност.

 На основание чл.78, ал.1 ГПК и предвид уважаването на исковете, ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по настоящето производство разноски в размер на 985,00 лева-заплатени държавна такса, възнаграждения за особен представител, за вещо лице  и адв. възнаграждение. Съгласно т.12 на ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по тълкувателно дело №4/2013г., съдът който разглежда иска с правно основание чл.422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. Предвид изхода на спора, ответника следва да заплати на ищеца сумата от 385,00 лева –разноски по  ч.гр.дело № 2196/2019г. по описа на РРС. 

Мотивиран така, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че А.В.П., ЕГН ********** ***  дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от Д. К. К. и М. С. сумата от 599,09 лева – незаплатени далекосъобщителни услуги и неустойки  по Договори за мобилни услуги и Договори за лизинг от 24.12.2015г., 03.02.2016г. и  31.10.2016г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.04.2019г. до окончателно изплащане, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение № 1048/22.04.2019г., издадена по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 2196/2019г. по описа на РРС.  

ОСЪЖДА А.В.П., ЕГН ********** ***  да заплати на "Теленор България“ ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от Д. К. К.и М. С. сумата от 985,00 лева -разноски по настоящето производство и сумата от 385,00 лева –разноски по  ч.гр.дело № 2196/2019г . по описа на РРС.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Русенски  окръжен  съд  в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: