МОТИВИ
към Присъда № 149/20.09.2019г. по НОХД № 2223/2019г. по описа на
РС-Бургас
Производството по делото е образувано въз основа на внесен
от Районна прокуратура- гр. Бургас обвинителен акт, с който против А.Х.Ш., ЕГН **********,
роден на ***г***, българин, български гражданин, със средно образование, ЕТ „*-А.Ш.“***, неосъждан, женен, e
повдигнатo обвинениe, за това, че на
23.11.2016г. в гр. Бургас, се заканил на Д. ***, с убийство чрез думи: „Ще те
убия, няма да видиш бял ден оттук нататък, ще избия семейството ти и оттук
нататък те чакат само черни дни“ и това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му- престъпление по чл. 144, ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК.
В съдебно заседание съдът прие за съвместно
разглеждане и граждански иск от пострадалия, с който се иска осъждане на
подсъдимия да заплати сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за причинени
с гореописаното деяние неимуществени вреди от непозволеното увреждане в
резултат от извършеното престъпление.
В пледоарията си пред съда прокурорът поддържа, че са
доказани всички признаци на престъплението, за което е повдигнато обвинение.
Прави подробен доказателствен анализ, като сочи, че
по отношение на основния факт- отправените изрази, показанията на свидетелите
са непротиворечиви, а наличните останали противоречия са незначителни. Пледира
за налагане на наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, което да
бъде отложено за изпитателен срок от три години, като изтъква като смекчаващо
обстоятелство нанесеното два дни преди деянието телесно увреждане на сина на
подсъдимия от страна на пострадалия.
В пледоарията си пред съда повереникът
на гражданския ищец – адв. Д. – БАК, се присъединява
към изложеното от прокурора и моли за уважаване на предявения граждански иск.
Гражданският ищец се присъединява към казаното от повереника, като посочва изрично, че е посещавал
многократно психолог след случая.
Защитникът на
подсъдимия - адв. Г. –
БАК, счита, че подзащитният му следва да бъде признат
за невиновен. Прави детайлен анализ на доказателствената
съвкупност, като счита, че от същата не се доказват твърденията в обвинителния
акт. Прави детайлен анализ на събраните по делото доказателства и по-конкретно-
на свидетелските показания на пострадалия и св. Б. и П., като изтъква множество
противоречия в тях. Съпоставя същите с депозирани от тези свидетели
показания и сведения по приобщеното по
делото ДП № 102/2017 г. по описа на Първо РУ на МВР-гр. Бургас. Също така се
позовава на заключението на изготвената по делото комплексна експертиза и
заявеното в съдебно заседание от д-р З., който посочва, че в експертизата,
която е изготвил по ДП № 102/2017 г. по описа на Първо РУ на МВР-гр. Бургас не
е имало никакви данни пострадалият да е посещавал психолог. Посочва също така,
че жалбата била подадена няколко месеца след датата, на която се твърди да е
извършено деянието. Моли съда за постановяване на оправдателна присъда.
Подсъдимият Ш. се
присъединява към казаното от своя защитник, като в предоставената от съда
възможност за последна дума заявява, че иска обвинението да бъде снето от него.
Пред съда, производството по делото протече по общия
ред, като бяха разпитани всички свидетели и вещи лица, посочени в обвинителния
акт и бяха приобщени относимите и необходими писмени
доказателства.
Съдът, след като
обсъди събраните доказателства и доказателствени
средства по отделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с разпоредбите на
чл. 13 и чл. 18 НПК, намери за установено следното:
От фактическа страна:
Подсъдимият А.Х.Ш.,
ЕГН **********, е роден на ***г***, българин, български гражданин, със средно
образование, ЕТ „Атлас-А.Ш.“***, неосъждан, женен.
Подсъдимият А.Ш. има син- *Ш.. Последният се познавал със свидетеля Д.Р.Д..
На 21.11.2016 г., двамата, тогава 16-годишни, заедно с техни компании от
познати, се намирали в кафе „*“ в гр. Бургас. Между двамата възникнал конфликт,
като св. Д. нанесъл удари с юмрук в лицето на *Ш.. Последният се прибрал вкъщи,
където родителите му забелязали наранявания по лицето му, но *Ш. си легнал. На
следващата сутрин- 22.11.2016 г., майката на *Ш.- св. Г.Ш., забелязала кръв по
възглавницата на сина си, като заедно с баща му го откарали в болница „Бургасмед“. Там се
установило, че *Ш. имал травматично разкъсване на тъпанчето, като бил извършена
спешна операция. Установило се, че има и фрактура на лявата скула, като скулата
била вдлъбната, като към този момент не било ясно дали ще може да бъде
възстановен предишния профил на лицето. Същата вечер, с помощта на другия си
син, подс. Ш. намерил снимка на св. Д.Д. във „Фейсбук“.
На следващия ден- 23.11.2016г., св. Д.Д. бил със своите
приятели- св. В.П. и св. И.Б., като тримата отивали към СУ „*“ - гр. Бургас и
се движили по ул. „*“. По това време подс. А.Ш. бил
със съпругата си - св. Г.Ш., като двамата тъкмо излизали от бързо хранене „*“, където
били обядвали. На входа се спрели да разговарят със свой познат, като
междувременно покрай тях минали тримата свидетели. Подс.
Ш. ги видял и разпознал св. Д. като момчето, с което предишните дни синът им - *Ш.
имал конфликт. След като го разпознали, подс. Ш. и
св. Ш. тръгнали след трите момчета.
На ул. „*“, малко преди СОУ „*“, в близост до павилион за бързо хранене, *настигнали
св. Д.Д., св. В.П. и св. И.Б.. Подс.
Ш. хванал за ръката св. Д., избутал го встрани и го попитал „Ти ли си Д.?“.
След това подсъдимият се представил, като заявил, че бил бащата на *Ш.. Подс. Ш. започнал да дърпа тениската на пострадалия, да го
бута в гърдите и му казал думите: „Ще те убия, няма да видиш бял ден оттук
нататък, ще избия семейството ти и оттук нататък те чакат само черни дни“.
Думите на подсъдимия били възприети и от св. Б. и св. П., които се намирали
непосредствено до тях двамата.
По-късно, същият ден, св. Д. отишъл при св. А.Р. - педагогически съветник в
СУ „*“ - гр. Бургас, където той учил. Пред нея св. Д. разказал, както за
конфликта с *Ш., така и за заплахите, които били отправени от подс. Ш. спрямо него. На св. Р. й направило впечатление, че
св. Д. бил много притеснен и уплашен. Малко след това, Д. се обадил на своите
приятели- св. Б. и П., да дойдат да го приберат от училище. Впоследствие Д. разказал
и на майка си- св. П.Д., за случилото се.
След това, в продължение на около месец, пострадалият Д. изпитвал страх за
живота си, поради което го било страх да излиза навън сам, дори когато отивал
на училище, като бил придружаван от негови приятели, без обаче да е преживял
диагностично значим стрес или такъв, свързан с промяна на психичното му състояние.
На 28.11.2016 г. била извършена втора операция на *Ш.. Във връзка с
нанесените от св. Д. по отношение на *Ш. удари било образувано ДП № 102/2017 г.
по описа на Първо РУ на МВР- гр. Бургас, което било прекратено с постановление
на наблюдаващия прокурор от 02.03.2018 г. на основание чл. 24, ал. 1, т. 8 от НПК, вр. чл. 61, ал. 1 от НК. Впоследствие преписката
била прекратена от Местната комисия за борба с противообществените прояви на
малолетните и непълнолетните, тъй като Д.Д. щял да
навърши 18-годишна възраст много скоро след получаване на съобщението от
прокуратурата, поради което разглеждането на преписката било технически
невъзможно.
По
доказателствата:
Изложената фактическа обстановка
се установява по безспорен начин от доказателствата и доказателствените
средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, както следва:
От гласните доказателствени
средства: частично от показанията на св. Д.Д. (л. 38-39);
св. И.Б. (л. 40- гръб- л. 41), св. В.П.
(л. 41-гръб- л.42), включително и
прочетените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т.
2, пр. 2 от НПК, частично от показанията на св. П.Д. (л. 42 и л. 42-гръб), св. А.Р.
(л. 42-гръб – л. 43-гръб), частично от показанията на св. Г.Ш. (л. 44 и л. 44-гръб),
както и частично от обясненията на подсъдимия (л. 37-38).
От писмените доказателства и доказателствени средства: Епикриза
от МБАЛ „Бургасмед“ (л. 10 от ДП № 102/2017 г. по
описа на Първо РУ на МВР- гр. Бургас); Епикриза от МБАЛ „Лайф Хоспитал“ (л. 33); Справка
за съдимост (л. 20), копия на дневници от СУ „*“ (л. 53-119).
От експертизите:
Съдебномедицинска експертиза (л. 25-32 от ДП), включително и от отговорите на
вещите лица в съдебно заседание (л. 39-гръб- л. 40).
Съдът направи оценка на
горепосочените доказателствени източници на основание
чл. 305, ал.3 НПК, както поотделно, така и съвкупно, като достигна до следните
изводи:
На първо място, следва да се
разясни, че показанията на свидетелите, депозирани в настоящото наказателно
производство няма как да бъдат съпоставяни с техни показания, дадени по друго
наказателно производство или пък със сведения, дадени от тях (т.е. без свидетелите
да са имали процесуално качество на такива към момента на даването на тези
сведения) по което и да е от двете производства, поради което всички доводи на
защитата в тази насока са ирелевантни.
Показанията на свидетелите Д., Б.
и П. (последните двама очевидци) са на първо място вътрешно последователни и
непротиворечиви. И тримата свидетели излагат сходна обстановка за случилото се,
както и за обстоятелствата след това. На следващо място, съпоставени помежду
си, техните показания отново не съдържат някакви съществени противоречия.
Напълно нормално е, предвид обстоятелството, че е изминал период от около три
години към настоящия момент, така и че към момента на инцидента, лицата са били
непълнолетни и с все още неукрепнала напълно психика, а оттам и способност да
запомнят значими факти и да се концентрират върху важни обстоятелства, да има
разминавания по отношение на отделни детайли около случилото се. Така например,
тримата не излагат абсолютно припокриващи се изрази, които да са били изречени
от подсъдимия, но е видно, че всичко изложено от тях е в един и същи смисъл,
което както посочи и прокурорът е индиция, че липсва
наговаряне от страна на свидетелите. Още една индиция
за добросъвестност при изложеното от св. Б. и П. е обстоятелството, че същите
не потвърждават пострадалият да е посещавал многократно психолог след инцидента.
За този, на практика ползващ го факт, Д. излага подробности, като предвид
данните за близкото приятелство между тримата, изглежда нелогично той да не е
споделил на двамата свидетели за своите посещения. В конкретния случай също е
без значение и дали пострадалият е бил бутнат към стена, или опрян към нея,
както и дали се касае точно за стена или за някакъв друг тип преграда на
улицата. Съществено е, че и тримата свидетели твърдят, че е имало физическо
съприкосновение, при което очевидно св. Д. е бил изтласкан към единия край на
улицата, където е имало някакъв вид преграда. Неоснователни са доводите за
неистинност на изложеното, тъй като нямало нито едно обаждане на тел. 112, тъй
като това не е напълно изключено от чисто житейска гледна точка и предвид
факта, че се твърди наоколо да е имало основно ученици. Накрая, както посочи и
прокурорът, цялостното поведение на св. Б. и св. П., които са приятели на св. Д.,
е житейски обосновано, като те, въпреки уплахата си, поради която не са могли
да реагират по някакъв начин, са останали на място, а не са се отдалечили.
Съдът не взема предвид
показанията на св. Б., които бяха прочетени по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като същият в съдебно заседание
разясни причината за противоречието и потвърди, че действително не се спомня присъствието
на жена в момента на инцидента, което е лесно обяснимо с оглед отправените от
подсъдимия изрази и сравнително неукрепналата психика на присъстващите
свидетели, а и с оглед на това, че основно подсъдимият е говорил. Самият
свидетел заяви пред съда: „Концентрирах се към сцената пред мен. Не се опитах
да се намеся. Бях уплашен и затова не се намесих.“. Съдът не взема
предвид и показанията на св. Д., които бяха прочетени по реда на чл. 281, ал.
5, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като изложеното от
него в съдебно заседание, че след отправените изрази първо е отишъл на училище,
а после се е прибрал у тях, като по-късно е споделил на майка си за инцидента,
се подкрепя от показанията на св. Б. ( „Три часа по-късно Д. се обади и каза,
че не може повече да стои на училище и ни каза да отидем да го вземем…) и св. П.
( „По-късно той се обади и каза, че е уплашен и с И. отидохме да го вземем от
училище.“). От прочетените показания, съдът кредитира единствено тези на св. П.,
прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1
от НПК, тъй като изложеното относно инцидента между *Ш. и св. Д. се подкрепя от
материалите по ДП № 102/2017 г. по описа на Първо РУ на МВР- гр. Бургас.
Най-същественото по отношение на
показанията на св. Д., Б. и П. е, че в тяхна подкрепа са и показанията на св. Р..
Същата излага възприятията си за случая последователно и логично, като за съда
не възникват съмнения относно истинността на изложеното от нея, още повече, че тя
се явява единственият свидетел по делото, който може да се приеме за изцяло
безпристрастен. Освен това същата заема длъжност „педагогически съветник“, т.е.
по правило притежава определени социални умения и етични качества, поради което
за съда не възникват основания да се съмнява в изложеното от нея. Р. посочва,
че Д. й е разказал за отправените заплахи, като е бил видимо уплашен, т.е. Д. е
разказал за случилото се непосредствено след това. Това оборва съмненията на
защитата, че подаването на жалбата от страна на пострадалия сочело, че случката
не се е развила по описания в обвинителния акт начин, тъй като много по-рано,
едно външно за семейството на пострадалия лице, узнава за нея. Също така, Р.
посочва, че Д. й е признал, че е набил сина на подсъдимия, като това сочи
отново на извод за нейната безпристрастност, тъй като излага неблагоприятен за
него факт. Следва да се отбележи, че приложеният по делото Протокол за
психологическо изследване (л. 132 от ДП) е без значение, тъй като в показанията
си, свидетелката възпроизведе неговото основно смислово съдържание. Показанията
на тази свидетелка от друга страна оборват изложеното от пострадалия Д., че
многократно я е посещавал в качеството й на психолог във връзка със случая. Действително,
в представените дневници на педагогическия съветник на 23.02.2017 г. (л. 91) е
отразена консултация с „Д. Р.“ и на 19.04.2017 г. (л. 102) е отразена
консултация с „Д. Р. Изготвяне на характеристика на Д. Р.“. Видно е, че тези консултации
са били на дати, сравнително отдалечени от датата на деянието, а едното от тези
посещения е било с цел изготвяне на характеристика. Иначе казано, тези
посещение по никакъв начин не сочат обвързаност с процесния
случай. Вярно е, че св. Р. заяви, че невинаги дневникът се води точно, поради
множеството посещения, но изглежда житейски нелогично тя да не си спомня
посещения, свързани със случай с подобен характер, още повече, че през този
период е имало досъдебно производство по отношение на Д., а тя самата е била
разпитвана в качеството на свидетел. В тази насока са и отговорите на д-р З.
при изслушване на експертизата, за което ще бъдат изложени мотиви по-долу. Именно
поради тези съображения съдът не кредитира показанията на свидетеля Д. в тази
част. По отношение на св. Р., съдът не взема предвид показанията, прочетени по
реда на чл. 281, ал. 5, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като впоследствие същата
разяснява подробно начина си на работа и воденето на документацията.
На последно място, предвид
изложените съображения по отношение на горните свидетели, съдът не намира
основание да не кредитира показанията на св. П.Д., в които се излага преразказаното
й от сина й във връзка с инцидента. Това, което същата заявява, че е казал
синът й се припокрива с показанията му, както и с тези на Б. и П.. Съдът не
кредитира нейните показания в частта относно посещенията при психолог, тъй като
тя няма никакви преки наблюдения върху това, дали Д. е посещавал психолог в
месеците след инцидента.
По отношение на показанията на
свидетелката Ш. и обясненията на подсъдимия Ш., съдът кредитира същите частично
по отношение на изложеното от тях до момента, в който подсъдимият е извикал
пострадалия по име. Обясненията на подсъдимия за случилото се след този момент
представляват защитна версия, като същите не се подкрепят, тъй като съдът не
кредитира и показанията на св. Ш. в тази част. На първо място, тези гласни доказателствени средства противоречат на изложеното от
другите свидетели, за чието кредитиране съдът вече изложи мотиви. Отделно от
това, свидетелката е съпруга на подсъдимия, т.е. същата е заинтересована от
изхода на делото. На последно място, прави впечатление, че обясненията на
подсъдимия и показанията на съпругата му са изключително сходни по структурата
си и изключително подробни до момента, в който подсъдимият извикал пострадалия
по име. В обясненията си след този момент обаче, подсъдимият прави подробно
изложение на проведения между тримата разговор, докато показанията на св. Ш. в
тази част са доста по-лаконични и дори има разминавания. Така тя например
твърди, че първото, от което Д. се заинтересувал било „какво да каже на
техните“, докато подсъдимият посочва, че са обсъждали защо Д. е ударил сина му,
как с такива като него следвало да се постъпва по законния начин и т.н. Именно
обстоятелството, че за всичко изложено до този момент показанията на Ш. са
много подробни, а за най-същественото по делото- момента на срещата и проведения
разговор, същата не излага такива подробности, а напротив- има противоречия с
изложеното от подсъдимия, мотивират съставът да не кредитира нейните показания
в тази част. От своя страна, обясненията на подсъдимия в тази част остават
изолирани и неподкрепени от останалия доказателствен
материал.
Съдът кредитира заключението на
изготвената комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза, тъй като
същата е изготвена от компетентни лица, които са отговорили подробно на всички
поставени въпроси, включително и на зададените в открито съдебно заседание. Тук
следва да се отбележи, че с оглед признаците на състава на престъплението, за
което е повдигнато обвинение, заключението на такава експертиза би имало
значение единствено за предявения граждански иск, тъй като дори и пострадалият
от това престъпление да не е изпитал страх за живота си, съставомерността
на деянието не се изключва. Именно поради това, евентуалният опит на св. Д. да преекспонира изпитания от него страх не би повлияло на
евентуалната преценка за съставомерността на
поведението на подс. Ш.. По отношение на заявеното от
д-р З. във връзка с изготвена по друго досъдебно производство експертиза следва
да се отбележи, че отново се касае за лични възприятия на вещото лице, като няма
пречка той да излага твърдения за факти, станали му известни, макар и във
връзка с друго наказателно производство, тъй като чрез разпита в настоящото
производство, тези факти биват приобщавани към настоящия процес.
По отношение на изброените
по-горе писмени доказателства следва да се отбележи, че същите се явяват в
допълнение на изложеното от свидетелите и не са оспорени от страните.
От правна страна:
Съгласно разпоредбата на
чл.303, ал.2 НПК, за да постанови осъдителна присъда,
съдът следва да установи по несъмнен начин, както авторството на
инкриминираното деяние, така и всички признаци от фактическия състав на
престъплението.
Престъплението по чл.144, ал.3 НК
- закана с убийство, е квалифициран състав на престъплението по чл.144, ал.1 НК
- закана с престъпление. За осъществяване на това престъпление от обективната
страна се изисква обективиране, чрез думи или
действия, на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от
него и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й. От
субективна страна деецът следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя е
възприета от заплашения, като действителна заплаха. Не е необходимо лицето
действително да се е изплашило, а само да съществува основание, че заканата би
могла да се осъществи. Видно от приетото в Тълкувателно Решение № 53/89 г. на
ОСНК не е необходимо у извършителя да е било оформено решение да осъществи
заканата за убийство, което значи, че обективирана с
действия закана с убийство, насочена към конкретното лице, трябва само да е
била възприета от него и да се съзнава и желае от дееца да бъде оценена като
реална, за да възбуди основателен страх от осъществяването й, т.е. да е
манифестирана по начин, време, със средства и конкретна обстановка, при които е
в състояние да породи страхови изживявания у
пострадалия. Посоченото по-горе Тълкувателно решение е категорично, че за съставомерността на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК
не е необходимо деецът към момента, в който отправя заканата да има
предварително оформено решение да извърши убийство и да действа в осъществяване
на това решение.
В конкретния случай изпълнително
деяние е осъществено чрез думи- изразите: „Ще те убия, няма да видиш бял ден оттук
нататък, ще избия семейството ти и оттук нататък те чакат само черни дни“,
които по съдържанието си безспорно представляват заплаха по отношение на живота
на пострадалия, а и на неговите близки. По мнение на настоящия състав и
обстановката е била такава, че изречените изрази са от естество да възбудят
основателен страх у Д. за осъществяването им. Това се обуславя на първо място
от обстоятелството, че подсъдимият Ш. е бутал по гърдите пострадалия по време
на деянието, т.е. същият е демонстрирал незачитане на личното пространство и
ясно е показал незачитане на телесната неприкосновеност на Д.. По-същественото
обаче е, че подсъдимият се е представил на пострадалия като бащата на Теодор,
при което неминуемо в обстановката се въвежда случката между сина на подсъдимия
и пострадалия отпреди два дни. При това положение ясно е манифестирана
причината за посегателството, както и мотивите за него. Безспорно по този начин
се очертава своеобразен конфликт между всички субекти, в хода на който
подсъдимият изрича горепосочените изрази и именно наличието на подобен фон на
отношенията между всички в този момент създават предпоставки отправената закана
да бъде оценена като реална.
Инкриминираното поведение на
подсъдимия съдържа всички признаци на престъпния състав по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, като не само би могло да възбуди, а и
реално е възбудило основателен страх за осъществяването на заканите, което се
установява както от показанията на пострадалия, така и от тези на св. Б., П. и Р..
Следва да се посочи и, че заканата с престъпление е особена форма на
неправомерно въздействие върху свободното протичане на психичните процеси, при
които се формира волята на човека и изпълнителното й деяние се изразява в обективиране на намерение за извършване на посегателство
срещу човешката личност или имуществото на пострадалия, от естество да възбуди
основателен страх за реализирането му.
От субективна страна деянието е
извършено от подсъдимия при форма на вина пряк умисъл, като същият е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им.
Конкретно - интелектуалната страна на умисъла на подс.
Ш. включва съзнаване от същия, че изразите, който е казал на пострадалия Д. обективират закана към живота на последния, както и че с
оглед конкретиката, заканата е годна да възбуди у Д.
основателен страх за осъществяването си, а от волева страна е искал
настъпването на този основателен страх у пострадалия.
В конкретния случай обаче, следва
да намери приложение разпоредбата на чл. 9, ал.2 НК. Съгласно тази разпоредба
на материалното наказателно право, не е престъпно деянието, което макар и
формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради
своята малозначителност не е общественоопасно
или неговата обществена опасност е явно незначителна. Законът предвижда малозначителност на деянието, извеждаща липса на
престъпление, в два варианта-отсъствие (липса) на обществената опасност поради
негова малозначителност /на деянието/; или наличие на
обществена опасност на деянието, но с нейна явна незначителност. Съдебната
преценка по този въпрос се извършва на основата на фактическите данни по
делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на
предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и всички други
обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и укоримост на извършеното. Съвкупната оценка на посочените
обстоятелства трябва да очертава липса или явна незначителност на обществената
опасност на деянието, за да се приложи разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК.
Безспорно, единствен мотив на
подсъдимия Ш. за извършване на деянието е бил осъщественото спрямо неговия син
посегателство от страна на Д.Д., при което на *Ш. са
били причинени телесни увреждания, които по медикобиологичните
си характеристики съответстват на средна телесна повреда. Именно воден от
желанието си да осигури някаква форма на защита на сина си, подсъдимият е
извършил процесното деяние, като е целял под
въздействие на заканата, Д. да предприеме съответното поведение- да не закача
сина на подсъдимия. Съставът приема, че деянието е извършено под влияние на
силни негативни емоции и тревожност, тъй като са били изминали по-малко от 48
часа от нанесения от страна на Д. на *Ш. побой, като здравословното състояние
на последния и евентуалните последици за здравето му в дългосрочен план все още
не са били ясни. Подсъдимият и неговият син очевидно се намират в нормални за
едно семейство отношения, като чисто житейски за един човек в зряла възраст
едно от най-тежките от емоционална гледна точка преживявания е посегателството
върху собственото му дете. Впрочем , в тази насока е и казаното от адв. Д., че бащата на пострадалия Д. искал да се
саморазправя. Освен изложеното, следва да се посочи, че деянието е осъществено
единствено чрез думи, т.е. без използването на някакви средства (напр. оръжие),
като цялата ситуация е продължила сравнително кратко време, т.е. интензитета на
посегателство е сравнително нисък. Допълнително следва да се отчете, че подсъдимият
не е осъждан, липсват данни за други противоправни
прояви, полага труд, като са налице и добри характеристични данни.
Всички тези обстоятелства не са в
състояние да изключат изцяло обществената опасност на деянието, тъй като същото
е извършено по отношение на непълнолетно лице. По мнение на настоящия състав обаче,
обстоятелствата, свързани с мотива за извършване на деянието, както и
обстоятелствата, свързани с ниската степен на обществена опасност на дееца,
сочат на извод за явна незначителност на обществената опасност на деянието на Ш.,
т.е. налице е такава ниска степен на обществена опасност, която не позволява
извършеното да бъде третирано като престъпление.
След като съдът
намери, че обществената опасност на деянието на подсъдимия е явно незначителна
по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, т.е. същото не съставлява престъпление, на
основание чл. 304 от НПК го оправда по повдигнатото му обвинение по чл. 144,
ал. 3, вр. ал. 1 от НК.
По гражданския иск:
За да бъде уважен
граждански иск на деликтно основание по чл. 45 ЗЗД
следва да бъдат установени следните материалноправни
предпоставки: деяние, противоправност на деянието,
вреди, причинно-следствена връзка между деянието и вредите и виновно поведение.
Както се посочи,
съдът намира, че е налице извършено деяние, чиято обществена опасност е такава,
че не обуславя ангажирането на наказателната отговорност на дееца. Малозначителността на извършеното обаче не променя характеристиката
му на "деяние" по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, като фактическият състав
на посочената норма не изисква то да съставлява престъпление. Достатъчно е
обективното проявление в тези действия на нарушаването на забраната да се вреди
другиму, обосноваващо и неговата противоправност.
Предвид установените факти по делото, настоящият състав, като взе предвид
обстоятелството, че е налице противоправно деяние,
макар и не престъпление, както и че са налице всички останали елементи от
фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД - вреда, пряка причинна връзка между тях,
доказана вина на подсъдимия по отношение на деликта,
намира, че следва да бъде дадена защита на увреденото лице, респ. да бъде
ангажирана деликтната отговорност на причинителя,
възникнала, поради виновно неизпълнение на общото задължение да не се вреди
другиму. В този смисъл предявеният от гражданския ищец против подсъдимия иск е
установен по основание, поради което предмет на доказване по делото остава
единствено претендираният размер на причинените неимуществени
вреди, които гражданският ищец Д. е претърпял вследствие на телесното
увреждане, причинено му от ответника.
Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Според задължителната и константна практика на ВКС - ППВС № 4/1968г., понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на
обезщетението- характер на засегнатото благо и степен на засягането,
начин и обстоятелства, при които е засеганто благото,
последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено
и социално положение и др.
В конкретния случай,
към момента на посегателството, гражданският ищец е бил на непълнолетен, т.е.
същият все още е бил с неукрепнала психика, като отправените заплахи са
засягали както него, така и неговото семейство. Следва да се отчете обаче , че
по делото са налице доказателства за наличие на притеснение и страх, вследствие
на отправените закани за сравнително недълъг период от около един месец, когато
приятелите на ищеца са го придружавали почти навсякъде и същият е спрял да
излиза и да води обичайния си социален живот. За такъв период свидетелства
самият пострадал като неговите показания се подкрепят от показанията на св. П.,
който също говори за около месец и св. Б., който посочва период повече от
седмица. Не се доказаха твърденията на ищеца, че е посещавал многократно
училищния психолог, за което бяха вече изложени мотиви при доказателствения
анализ. Показанията на св. Д.- майка на ищеца, не допринасят за изясняването на
това обстоятелство, тъй като тя посочва, че класната ръководителка й казвала,
че освобождавала Д., за да посещава психолога, т.е. няма достатъчно преки
възприятия за това обстоятелство. Освен това, съдът също вече изложи
съображения за кредитирането на показаният на св. Р., като последната твърди,
че не си спомня да е имала други разговори с Д. след като той й споделил за
отправените заплахи. На последно място, следва да се отчете и че
посегателството върху ищеца Д. е било мотивирано единствено и само от негова
предходна проява на физическо насилие по отношение на сина на делинквента Ш..
Предвид всички тези
изложени обстоятелства, съдът намира претендирания
размер на обезщетение от 5000 лв. за прекомерен, като справедливо обезщетение
се явява такова в размер на 1000 лв., а за размера до 5000 лв. искът следва да
бъде отхвърлен. Предвид направеното искане за присъждане на лихва, съдът осъди
подсъдимия да плати същата от датата на деянието- 23.11.2016 г.
По
тези съображения съдът постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОДОР
МИТЕВ
Вярно
с оригинала: Д.Б.