Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 20.11.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през 2018 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7839 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 345790 от 22.02.2018
г., постановено по гр.д. № 25618/2016 г. на СРС, 124
състав, е осъден Н.В.Ц. да
освободи заетия имот, а именно - апартамент № 87, находящ се в гр.София, ж.к.******,
ведно с принадлежащото му избено помещение, и да върне същия на А.К.Ц., както и да й заплати 415 лева разноски по делото.
Срещу това
решение е подадена в срок въззивна жалба от ответника Н.В.Ц. чрез пълномощник
адв.Б., с искане за отмяната му и отхвърляне изцяло на
предявения иск, с доводи за неправилност на решението, тъй като по делото не
било доказано, че между тях двамата имало облигационен договор. Подържа твърдението си, че от раждането си през 1992 год. до момента е живял само в това
жилище и никога между него и баба му не е имало устна уговорка, съгласие, както за ползване на апартамента, така и за неговото
предаване. Съобразно изложеното от ищцата с исковата молба и
нотариалната покА.от нея до него, счита, че ищцата-негова баба твърди да е
сключила договор за заем за послужване с баща му, а не с него, както и че с
нотариалната покА.е заявила, че жилището се ползвало от ответника без правно
основание и че за това й дължи обезщетение 6000лв., което изключвало
твърдението й по исковата молба, че между страните по делото имало сключен договор
за заем за послужване. Счита, че неоснователно първоинстанционният съд не е оценил
значението на възражението му за погасяване по давност на вещното право на
ползване на ищцата поради неупражняването му, както и е кредитирал безрезервно показанията
на единствения изслушан свидетел - сестрата на ищцата, без да прецени нейната
занитересованост. Моли решението да се отмени и искът да се отхвърли.
Въззиваемата страна-ищец А.К.Ц. оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.И.. Излага доводи за
правилност на решението, като постановено при оценка за наличие на облигациоене
договор с ответника по заем за послужване, който договор е неформален, жилището
е било предоставено от ищцата за послужване на ответника от раждането му, заедно
с неговите родители, безвъзмездно, а притежаването на други права на ищцата
върху жилището е без значение, както е било прието и в определение
от 25.09.2017 год.
на СГС по ч.гр.д. № 11279/2017 год., с което е отменено определение за спиране на настоящето дело поради друг съдебен процес, по
който Н.Ц. иска признаване погасяване вещното право на ползване на баба му
върху имота.
С решение по чл.250 от ГПК № 393256 от 24.04.2018 г. по
същото дело, по повод молба на ищцата за допълване на първоинстанционното
решение, СРС е допълнил решението си от 22.02.2018 г., като е оставил без
уважение искането на ищцата за допускане на предварително изпълнение на
решението.
Това решение по чл.250 от ГПК е обжалвано от ищцата с
оплакване, че решението няма мотиви, поради което като немотивирано и
необосновано подлежи на отмяна. Счита, че производсството по иска й-като бързо
такова, е продължило повече от две години и така надхвърлило занонните срокове
по чл.311,312 , 316 и сл. ГПК за защита на нитереса й, причинявало й забавянето
вреди при основателност на иска й, и предвид възрастта й- над 70 год и нуждата
от средства, този отказ й пречи да упражнява
правата си върху жилището за покриване на належащите й нужди, търпи и
пропуснати ползи. Счита, че за нея са налице предпоставките по чл.243 ГПК и моли да се отмени решението и да се уважи молбата й за предварително
изпълнение.
Въззиваемата страна по тази втора жалба-ответникът Н.Ц.,
оспорва същата с писмен отговор чрез пълномощника си адв.Б., с възраженията, че
по делото няма доказателства, обосноваващи наличие на презпоставките по чл.242,
ал.2, т.3 от ГПК-възможността от настъпване на непоправими вреди или
затрудняване или невъзможност изпълнение на решението.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение по същество на спора от 22.02.2018 г. е валидно, и допустимо, тъй като
има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената
с исковата молба претенция, правилно квалифицирана като такава по чл.243 от ЗЗД
въз основа на твърденията на ищеца в исковата
молба и уточнителната такава от 20.05.2016г. за вида на търсената защита с
иска.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответницата оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Ищцата твърди, че е прехвърлила
заедно със съпруга си –вече покойник от 2009г., на сина си В.Ц. правото на
собственост върху апартамент №
87, находящ се в гр.*******, ведно с
принадлежащото му избено помещение през 1993 г., като прехвърлителите си запазили вещното
право на ползване на жилището докато са живи, а след това, със сделка от 1997г.
синът препвърлил правото на собственост на своя син-внук на ищцата Н.Ц., тогава
малолетен, като изрично е отбелязано, че се прехвърля правото на собственост
без запазеното право на ползване на ищцата и съпруга й. Твърди се, че като
добри родители ищцата и съпругът й били предоставили ползването на жилището на
сина им и семейството му безвъзмездно, за задоволяване на неговите и на
семейството му жилищни нужди, като след развода на сина им в жилището останал
да живее само внукът Н.Ц.-ответника по иска. Твърди, че ищцатап рез цялото време от запазване
правото на ползване на жилището е имала необезпокояван достъп до него,
до 11.04.2016 г., когато установила че е сменен патронинка на входната му врата,
което й пречело да ползва жилището по предназначение и да контролира
стопанисването му. По тази причина отправила нотариална покана до
ответника-неин внук, с която прекратила заемането на жилището от него и го
поканила да го освободи и предаде обратно, което не се случило. Ето защо моли съда
да осъди ответника да й предаде обратно заетото жилище.
Ответникът Н.В.Ц. оспорва иска, с
възраженията по отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК, с които отрича качеството на вещен ползвател на ищеца, като погасено по давност вещното й право на ползване поради
неупражняването му повече от 5 години. Излага твърдения, че ищцата и покойният
й вече съпруг от запазването за себе си на вещното право на ползване през
1993г. до 2006 г. са упражнявали това свое право върху жилището, в което
живеели заедно с родителите на ищеца и него самия. Твърди, че от 2006г. ищцата
живела в друго собствено жилище в жк.******в София, и до сега, и не се е
грижила за процесното жилище, а повод за иска й е станал развода на родителите
му през 2016 г. възразява, че всички разходи за жилището са били поемани от
неговите родители, а след тях от него самия, вкл. и ремонтите и обзавеждането
на същото. В първото съдебно заседание пред СРС на 08.02.2018 г., ответникът не
е направил възражение по проекто доклада по чл.140 от ГПК на съда-сочещ, че е
предявен иск с основание чл.243 от ЗЗД и в тежест на ищцата е да докаже наличие
на договор за заем между страните и ползването на имота от ответника.
От събраните по делото писмени
доказателства се установяват твърдените от ищцата прехвърлителни сделки в
нотарилана форма с гореописания имот в жк.Сухата река, по силата на които
ищцата А.Ц. и никола В. са запазили за себе си вещното право на ползване върху
жилището докато е жив и последния от двамата, като с тази тежест имотът е
придобит в собственост от ответника пред 1997 г. –тогава малолетен, роден
1992г., със съгласието и чрез представляващата го по сделката негова майка.
Бракъкт на родителите на ответника е бил прекратен по взаимно съгласие на 08.02.2016
г.
Не е спорно между страните,
според изложените от ищцата твърдения в исковата молба, и съвпадащите такива
твърдения на ответника с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, че в
процесното жилище наред с ищцата и нейния съпруг, още от 1992г. най-рано е
живеело и семейството на техния син и детето им-ответника Н.Ц. от раждането му.
Към 1992г. жилището още е собственост на ищцата и съпруга й, и едва на
30.12.1993г. прехвърлят голата собственост на сина си, със запазване доживот на
вещното право на ползване върху жилището, което сезапазва и при последващото
прехвърляне правото на гола собственост от сина им към внука –ответника Н.Ц. с
н.а. 168/3.11.1997г. Показанията на свидетеля А.райчева потвърждават тези факти
на обитаване на жилището от брака на родителите на ответника и от него след
раждането му, заедно с ищцата и съпруга й, до рпеди 2009г., когато ищцата и
съпругът й се преместили в друго жилике в София, жк.******да гледат майката на
ищцата и останали да живеят там, ав процесното жилище останало семейството на
сина им с ответника Н., като за ползване на жилището от ответника и родителите
му свидетелят не знае за има писмен договор нито да се плаща наем. Показанията на свидетелят, при отчитане на
родствената връзка, въззивният съд, както и първоинстанционния съд, кредитира, тъй
като те не са опровергани от други доказателства по делото, поради което няма
основание да се считат за дискредитирани само поради факта на родството на свидетеля
с ищцата-нейна сестра.
Спорният въпрос по делото се
свежда до доказване наличие на договор за заем за послужване за процесното
жилище, и за правното значение на
притежаваното от ищцата вещно право на ползване върху същото жилище.
Основателността на иск по чл. 243 ЗЗД е предпоставена от установяването на
следните факти: постигане на съгласие между страните за безвъзмездното ползване
на описания по-горе имот; В тежест на ответника е, при доказване на горните
факти, да докаже евентуалните си правоизключващи и правопогасяващи възражения,
в частност, че е върнал държането на имота. В това производство въпросът за собствеността върху
имота, или за вещното право на ползване върху имота, не подлежи на изследване и установяване със сила на пресъдено нещо, нито
като елемент на претенцията, имаща облигационноправен, а не петиторен характер,
нито чрез инцидентен установителен иск за наличие, респ. липса на право на
собственост/вещно право на ползване върху предоставения въз основа на договора за заем за послужване имот.
Достатъчно е ищецът да установи качеството си на заемодател, като характера на договора е облигационне такъв, и се сключва с постигане
на съгласие за това, както и че са налице
предпоставките за прекратяване на договора по чл. 249, ал. 1 ЗЗД /изтичане на
уговорения срок или завършване на ползването/ или тази по ал. 2 на същата
законова разпоредба /ако не е уговорен срок или не е определена целта на
ползването/-да е поканил заемателя да върне вещта.
Събраните по делото доказателства, и съвпадащите си твърдения на страните,
сочат, че още към 1992г. е сключен неформален, устен договор по заем за
послужване, между ищцата/заедно тогава със съпруга й/, и родителите на
ответника, за ползване от семейството на сина на собствениците- В.Ц., на процесното
жилище. След раждането на ответника Н.В., същият, като част от семейството на В.Ц.,
и допуснат да обитава жилището от собствениците –негови баба и дядо, също е бил
обвързан от вече сключения договор по заем за послужване на жилището от
неговите родители, съгласно чл.25, ал.2, вр. чл.73, ал.1 от Семейния кодекс СК/
от 1985 г., /отм./ но приложим в случая като действащ до 01.10.2009г., и чл.3,
ал.2 от Закона за лицата и семейството, доколкото малолетното дете се
представлява от своите родители, и за сключването на договор за заем за
послужване и в полза на малолетното дете, няма ограничение по чл.73, ал.2 и 3
от приложимия СК от 1985г./отм./ . Няма
данни по делото така сключеният неформален договор- с конклудентни действия
чрез фактическото предоставяне на жилището за ползване като е допуснато
семейството на сина Н.В. в жилището, страни по който договор като заематели са
родителите на ответника и самия ответник, да е бил прекратен нито към датата на
прехвърляне правото на гола собственост на бащата на ответника, нито към
момента на прехвърляне на голата собственост на самия ответник. Не се е
налагало след навършване на пълнолетие от ответника, съобразно изложеното в
предното изречение, да се сключва с него отново договор за заем за послужване с
ищцата, нито по-късно-при напускане на жилището и от двамата му родители в
началото на 2016 г., да се сключва нов договор за заем за послеждане с него от
ищцата, след като ищцата като наемодател не е демострирала такова искане, нито
искане за промяна в начина на ползване на
жилището от ответника, до момента на отправяне на нотариланата покана
около 2 месеца след развода на родителите ответника. Няма твърдения от страните
по делото, нито се събраха доказателства, ответникът Н.Ц. в някакъв момент-било
чрез родители докато е бил малолетен, било след това със съгласие на едни от
родителите като непълнолетен, било след пълнолетието му сам, да е обективирал
несъгласие относно установеното отпреди, още от раждането му правно положение,
даващо му право да ползва жилището по силата на договор за заем за послужване, както
прие съда. Следователно, след напускане
на процесното жилище от ищцата и съпругът й около 2006, но преди 2009г., в
жилището за останали да живеят заемателите- ответникът и родителите му, и срещу
продължаваното от тях общо ползване на заетото жилище не е имало
противопоставяне от заемодателите- ищцата и съпругът й, т.е. договорът за заем
е продължил да действа. След развода на родителите на ответника и напускане на жилището
от тях, същото е продължило да се ползва от ответника по силата на сключения
договор по заем за послужване, което е било необезпокоявано до връчването му на
нотариалната покана от ищцата-заемодател, на 26.04.2016 г. дори и да не беше
връчвана такава изрична покана, изискуемостта на
задължението за връщане може да настъпи и след покана, каквото функция има
исковата молба. Извод в различна насока от тази, че ответникът-който не оспорва,
че държи жилището, трябва да го върне на ищцата като заемодател, не следва от притежаването от ответника на право на собственост върху същото жилище, тъй като по изрична уговорка в
договора за покупко-продажба, легитимиращ го като собственик–н.а.168/1997г., е изключено правомощието ползване-последното запазено от ищцата и съпруга й, за което ответникът чрез законния си
представител-майка, е изявил съгласие.
При тези данни очевидно несъстоятелно е възражението за липсата на съгласие
между страните за ползването на жилището - самите действия на страните
обективират подобно съгласие, което не е задължително да бъде изрично изразено,
а може да бъде изразено и чрез конклудентни действия. Що се отнася до това дали
страните са постигнали съгласие за срока за ползване на жилището, същото не е
от значение за това дали има сключен договор за заем за послужване, тъй като
при него е допустимо времето на ползване да не бъде определено - видно от
изричната разпоредба на чл. 249, ал. 2 ЗЗД. По смисъла на чл. 243 ЗЗД
временният характер на ползването е част от естественото съдържание на този
договор и той се изразява в това, че заемодателят винаги може да поиска
връщането на вещта от заемателя, а не че срокът на ползване следва да бъде
изрично уговорен. Ето защо въззивният съд приема за доказано, че ответникът
ползва процесното жилище по силата на договор за заем за послужване с ищеца без
определен краен срок и безвъзмездно. При това положение същият може да
бъде прекратен от заемодателя по всяко време - чл. 249, ал. 2 ЗЗД, което ищцата е
сторила с нотариалната покана.
Ответникът следователно
дължи връщане на жилището на заемодателя-ищцата. След като по делото
не се установява връщането на фактическата власт към приключване на устните
състезания, искът се явява основателен и подлежащ на уважаване.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението от 22.02.2018 г. следва да се потвърди. Решението
в тази част подлежи на обжалване като по неоценяем иск, нямащ за предмет вещно
право .
По жалбата срещу решението по
чл.250 от ГПК
За да остави без уважение
искането за допускане на предварително изпълнение, разгледано по реда на чл.250
от ГПК, първоинстанционният съд е приел, че няма основание то да бъде уважено.Този
извод, макар и недобре мотивиран, води до необоснованост на същото, но като
краен резурат се явява правилен, по следните съображения:Искането си ищцата е
обосновала при устните прения чрез пълномощника си с наличие на предпоставки по
чл.242, ал.2, т.3, предл.първо от ГПК- може да последват значителни и
непоправими вреди на ищеца, обосновани с невъзможността да го ползва и да
реализира доходи от него. Събраните по делото доказателства-свидетелските
посказания, сочат, че ищцата няма жилищна нужда-същата живее в друго/собствено
според свидетелката/ жилище отпреди 2009г. Евентуален доход също е вероятност,
която не е установено със сигурност, че ищцата би реализирала ако се допусне
предварителното изпълнение, нито е доказана от нея нуждата от средства под
формата на доход от това жилище, нито и финансово нейно затруднение. Предпоставките
по чл.242, ал.2, т.3, предл.първо от ГПК
не се предполагат, и не зависят и от продължителността на съдебния процес, а
следва да се докаже от ищеца тяхното наличие, което не е сторено по делото. Ето
защо направената преценка от първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение по чл.250
от ГПК, е правилна, съобразно
твърденията на страните и събраните доказателства. И това решение следва
да се потвърди. Въззивното решение в тази част е
окончателно, съгласно ТР № 5/12.07.2018 г. по т.д.№ 5/2015 г. на ОСГК на ВКС,
тъй като разглежда жалба срещу отказ на СРС да постанови предварително
изпълнение, макар и във форма на решение по чл.250 от ГПК.
По разноските за въззивната
инстанция: При
този изход на спора направените от въззивника-ответник разноски остават в
негова тежест. Въззиваемата страна-ищец е направила разноски пред СГС в размер
на 300лв. за платено адвокатско възнаграждение съгласно договора за правна
помощ с адв.Св.И. от 29.05.2018 г., които ответникът й дължи да възстанови
съгласно чл.78, ал.1 от ГПК, и при липсата на възражение относно размера.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 345790 от
22.02.2018 г., постановено по гр.д. № 25618/2016 г.
на СРС, 124 състав.
ОСЪЖДА Н.В.Ц., ЕГН **********, от ж.к.******, апартамент 87, да
заплати на А.К.Ц., ЕГН **********, от гр.София, ж.к.******, сумата от 300 лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО В ТАЗИ ЧАСТ подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните.
ПОТВЪРЖДАВА решение по чл.250 от ГПК №
393256 от 24.04.2018 г. постановено също по гр.д. № 25618/2016 г.
на СРС, 124 състав.
РЕШЕНИЕТО В ТАЗИ ЧАСТ е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.