Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 02.02.2018г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
четиринадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
БИЛЯНА
КОЕВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 9871 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ответника „Т.М.“ ЕООД против решението от 29.03.2017г. по гр. дело №
14867/2016г. на Софийския районен съд, ГО, 125 състав, с което съдът е уважил
предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от изрази в публикувана статия от 16.01.2016г. във вестник
„Труд“ /като изразите са конкретно посочени в диспозитива на съдебното
решение/, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 16.01.2016г. до
окончателното изплащане.
В
жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение
поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на обжалвания съдебен акт. Конкретно се сочи, че районният
съд е установил неправилно фактите, относими към фактическия състав на деликта,
като неправилно е приел, че авторът на статията не е извършил добросъвестна
проверка преди публикуването на процесната статия. Поддържа, че посочените в
същата обстоятелства са резултат на надлежно направени справки в общодостъпни
публични регистри – в Търговия регистър и в Агенцията за обществени поръчки.
Жалбоподателят излага, че авторът на статията не е извършил противоправно
поведение, тъй като в същата не са употребени изрази, които осъществяват
признаците на обида или клевета. Отделно от това счита, че статията отразява
коментар-анализ и мнение на нейния автор, вследствие упражненото конституционно
право на свобода на изразяване, а за изразеното субективно мнение и оценка не
може да бъде носена отговорност. Поддържа се още, че ищецът като публична
личност и държавен служител, чиято дейност е обект на обществен интерес, следва
да търпи по-голяма степен на критика. Навежда се оплакване за необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, че ищецът е претърпял
неимуществени вреди. Счита, че съдът неправилно е кредитирал показанията на
разпитаните свидетели, както и заключението на съдебно-психиатричната
експертиза, тъй като последната била необоснована. В условията на евентуалност
поддържа доводи за завишен размер на присъденото обезщетение за неимуществени
вреди.
Въззиваемата
страна – Д.П.Д. оспорва жалбата като неоснователна по подробно изложени
съображения. Изразява становище, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно, постановено с оглед събраните по делото доказателства и предвид
правилата за разпределение на доказателствената тежест.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Предявен
e иск с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
причинени неимуществени вреди от разпространяването на неверни и
позорящи личността факти,
съдържащи се в процесната статия.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че страните
не спорят относно съществуването на процесната статия с посоченото от ищеца
съдържание, както и че ответникът е издател на вестник „Труд“. Счел е, че
изложените в статията твърдения са неверни и позорящи личността на ищеца и
обективно са в състояние да уронят престижа му в обществото и сред колегите му.
Налице било публично разпространение на клеветническо изявление, с което на
ищеца се приписва извършване на престъпление. По възражението на ответника, че
в случая била извършена добросъвестна журналистическа проверка в публични
регистри, е приел, че същото е неоснователно, тъй като проверката е касаела
факти, осъществени през 2012г., а същевременно изнесените в статията данни
касаят дейността на ищеца през 2014-2015г. Отделно от това е посочено, че не са
ангажирани доказателства, че е извършвана проверка поне от два независими един
от друг източника. СРС е кредитирал събраните по делото гласни доказателствени
средства и заключението на психиатричната експертиза, като при съвкупната им
преценка е направил извод, че справедливият размер на дължимото обезщетение е
6 000 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към мотивите на
първоинстанционното решение. По
изложените във въззивната жалба оплаквания намира следното:
Отговорността
по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за
чужди виновни противоправни действия. По така предявените искове с правно
основание чл. 49 от ЗЗД по делото следва да бъдат установени следните елементи
от фактическия състав, пораждащ отговорността на ответника: виновно
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което от ответника
е възложено извършване на някаква работа, като вината се презюмира /чл. 45, ал.
2 от ЗЗД/, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената
работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния
резултат, съответно - твърденият размер на вредите.
Настоящият
съдебен състав намира за правилен и обоснован извода на СРС за липса на спор
между страните по делото по част от релевантните обстоятелства, а именно: за
факта, че процесната статия е публикувана във вестник "Труд" от
18.01.2016г., чийто издател е ответното дружество, поради което е доказано
възлагането на работата /изготвянето и публикуването на статиите/ от страна на
ответника на неговите служители-автори на статиите. Правилен и законосъобразен
е изводът на СРС, с който е прието, че в доказателствена тежест на ответника е
установяване верността на публикуваната информация, като в допълнение на това
следва да се посочи, че ответникът носи отговорност само за верността на
информацията, но не и за негативни субективни оценки и мнения на авторите,
освен ако последните сами по себе не засягат достойнството на лицето, /т.е.
самите те осъществяват престъпния състав на обидата/. Нормата на чл. 40, ал. 1
от Конституцията на Република България прокламира основния принцип на свободата
на печата и другите средства за масова информация, която свобода, обаче, не е
неограничена, тъй като тя опира до границата, установена от нормата на чл. 41,
ал. 1 от, а именно - правата и доброто име на другите граждани. В конкретният
случай ищецът поддържа, че с процесните статии е нарушена именно посочената
рамка, установена от нормата на чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република
България, тъй като с клеветнически твърдения, изнесени в процесните статии е
засегнато доброто му име в обществото и човешкото му достойнство.
Едно
изявление е противоправно само доколкото накърнява доброто име на адресата му в
обществото и доколкото това изявление не е вярно. Това е така, тъй като съгласно чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България всеки има право да изразява мнение и да го
разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по
друг начин. Обективният критерий
за ограничаване на това основно право на гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст,
а именно
- това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на
другиго. Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима
ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно
право от категорията на абсолютните права
/арг. и от чл.32, ал.1 от Конституцията/.
Разгласяването на неистински
позорни обстоятелства и/или приписването на неизвършено престъпление е
противоправно деяние
– клевета /чл.147, ал.1 от НК/, с което се накърнява правото на чест и достойнство
на лицето и
положителната обществена оценка за личността му.
Законосъобразен
и обоснован е извода на първоинстанционния съд, с който е прието, че в
процесната статия е изнесена информация, която свързва ищеца с твърдения за извършени
от него престъпления, а именно: измама – чл. 212 от НК; злоупотреба на доверие
– чл. 217 от НК, престъпления по служба – чл. 282 от НК /“с фалшиво ЕГН
болничен шеф точел държавни пари“, “управлявал с подменени лични данни“; „във
фалшифициране на лични данни, злоупотреба с власт и конфликт на интереси е
забъркан бившият изпълнителен директор на столичната болница „Св. Иван Рилски
доктор Д.Д.“, уточнено е, че „закононарушенията, за които Наказателният кодекс
предвижда затвор, медикът е извършвал в месеците преди да оглави лечебното
заведение и впоследствие докато заемал шефският пост“; „докторът управлява
фирма скрит зад различно ЕГН“; „тоест Д. посочва себе си за победител и прибира
14 024 лева без ДДС“; „първо е организирал документна измама, като е
използвал неверно ЕГН“; „и накрая – злоупотребил е с дадената му държавна
власт, като си е възложил обществени поръчки“/, както и съдържа конкретни
позорящи личността факти /“докато заемал поста изпълнителен директор на УМБАЛ
„Свети Иван Рилски“, д-р Д.Д. възложил обществени поръчки на своя фирма“;
„докато е ръководел болницата „Св. Иван Рилски“, д-р Д.Д. е извършил поне три
силно съмнителни от законова гледна точка деяния“; „после, когато става
началник на лечебното заведение, управлява частни фирми в здравния сектор,
което е тежък конфликт на интереси“/. В случая са изнесени данни, засягащи
пряко личността на ищеца, които представляват набеждаване в престъпление
/клевета/ и разгласяване на неверни позорни обстоятелства, които са свързани с
твърдяно участие на ищеца в качеството му на изпълнителен директор на УМБАЛ
„Свети Иван Рилски“ в „точене на държавни пари“. Другите процесни изрази имат
пояснителен характер към разпространените твърдения, поради което следва да се
разглеждат в тяхната взаимна връзка. Използваните в статията изрази
осъществяват признаците на клеветнически
твърдения, тъй като
представляват разгласяване за другиго на конкретни обстоятелства,
определени факти, които са позорни - неприемливи от гледна точка на
общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на
обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т. е. да не съществуват в
обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче
има правно значение само ако те са обективно позорни. В случая употребените изрази в процесната
статия, въведени като предмет на спора, се отнасят до факти за ищеца, което могат
да бъдат преценени като неморални,
недостойни
и са от естество да предизвикват еднозначна отрицателна оценка на обществото.
По
делото не се установи изнесените факти да са верни. Напротив, от приложените
писмени доказателствени средства – справки от Търговския регистър по партидата
на „Р.“ ЕООД и учредителен акт-устав на еднолично дружество с ограничена
отговорност „Р.“ ЕООД, е видно, че едноличният собственик на капитала на
дружеството и негов управител е различно от ищеца лице. Налице е съвпадение на
трите имена на физическото лице, но ЕГН е различен.
Противно
на твърденията на жалбоподателя, в процесната статия не става въпрос за
оценъчни съждения с негативен характер, а за фактически твърдения, които не са
доказани и са с клеветнически характер. Тези твърдения не представляват
негативно становище за личността и поведението на ищеца, а касаят неосъществени
позорящи факти във връзка с професионалната му дейност, които са неверни и
позорящи. Изнесената информация е създала невярна представа у читателите на
вестника относно изложените обстоятелства, а именно – че ищецът чрез описаните
способи „точи държавни пари“.
Неоснователно
е възражението на ответното дружество, че авторът на статията е извършил
добросъвестна проверка на изложените в нея факти преди публикуването й. Журналистите
следва да действат добросъвестно и да изнасят информация, която е базирана на
точна фактическа основа. Действително, в статията са цитирани данни и обстоятелства,
които са вписани в публични регистри – Търговския регистър и Агенцията по
обществени поръчки. Това обаче не е достатъчно за да се направи извод, че е
налице добросъвестна журналистическа проверка, още повече, че в статията
изрично е посочено, че е налице съвпадение на имената на ищеца и управителя на
търговско дружество „Р.“ ЕООД, но е установена разлика в основния
индивидуализиращ белег на физическите лица – ЕГН. Добросъвестността в този
случай безспорно изисква да се направи допълнителна проверка преди публикуване
на статията за установяване на обстоятелството дали е налице грешка при
посочване на ЕГН на управителя на търговското дружество или се касае до две
различни лица. По делото не се установи авторът на статията да е потърсил
информация от засегнатото лице /от ищеца, от управителя на търговското дружество
или от друг източник/ с оглед установяване на действителното фактическо
положение.
Съгласно
разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията
на РБ, както и съгласно чл. 10, § 2 от Европейската конвенция за правата на човека,
свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели,
преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са
личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на
гражданите. Вярно е, че публичните лица са длъжни да търпят критика в по-голяма
степен от частните лица, но те не са длъжни да търпят всяка критика, всяка
обида и клевета. В случаите, при които чрез печатно или електронно издание са
разпространени обидни и клеветнически твърдения или други данни с негативен
подтекст, издателят носи отговорност за причинените вреди на основание чл. 49
от ЗЗД, тъй като е възложител на работата на длъжностните лица, определящи
характера и съдържанието на публикуваните материали.
В 40, ал. 1 от Конституцията на Република България е закрепена свобода на печата и другите средства за масова информация, която е свързана с правото на личността и на обществото да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. С разпоредбите на чл. 39-41 на Конституцията на Република България се уреждат и права и свободи на гражданите като основни човешки права, произтичащи от върховния принцип за достойнство на личността. Всяко едно от тях е конституционно гарантирано, равно е по тежест на останалите и подлежи на защита. Възможната колизия на двете групи права - между свободата на словото и правото на информация, от една страна и правата и доброто име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България. С посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до там, от където настъпва засягане на други конституционно защитени ценности - правата и доброто име на гражданите. Свободата на словото не съдържа възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права.
В
конкретния случай се установи, че е нарушен баланса на посочените
конституционно защитени ценности - свободата на словото от една страна и
доброто име на гражданите от друга.
При съобразяване на посочените
правни
констатации се налага извод за наличието на предпоставките на чл. 49, вр. чл.
52 от ЗЗД по отношение както на причинителя на вредата, така и на възложителя
на работа, в лицето на ответника. При това положение ищецът има правото да
получи обезщетение за причинените неимуществени вреди. При определяне на
размера на понесените вреди съдът съобрази следното:
Както
е прието в константната практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен
състав, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от
деликт, причинен чрез изнесено в медиите клеветническо твърдение, следва да се
преценяват всички обективно установени обстоятелства, в това число характера на
твърдението и в каква степен то е злепоставящо; изживените от пострадалия
негативни емоции и доколко това клеветническо твърдение се е отразило на
общественото мнение за личността, включително и с оглед заеманата от
пострадалия обществена длъжност. Когато публикацията е насочена срещу лице с
общественозначима професия, по отношение на която обективно са завишени
изискванията за почтеност и професионализъм, естествено и логично е мненията и
квалификациите да засегнат в по-голяма степен личния му живот, поради което
създадените неудобства и притеснения от публикуваните мнения и оценки следва да
се преценява и с оглед обществената значимост на длъжността, която пострадалият
заема.
За
установяване настъпването на твърдените неимуществени вреди по делото са
събрани гласни доказателствени средства. Свидетелят П.Ц.има непосредствени
възприятия относно реакцията на ищеца при прочитане на процесната статия, тъй
като са били заедно в този момент. Неговите показания следва да бъдат
кредитирани като логични и кореспондиращи с останалите събрани по делото гласни
доказателства. От тях се установява, че ищецът се е променил след като е прочел
статията, започнал да изпитва срам от околните предвид написаното в нея,
затворил се в себе си, не искал да обсъжда статията с останалите, станал
потиснат и затворен.
Заключението
на съдебно-психиатричната експертиза, преценено по реда на чл. 202 от ГПК,
следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и безпристрастно. По аргумент
от чл. 201 от ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и
мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка
с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата
е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са
необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на
фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Противно на
възраженията на жалбоподателя, приетото в първоинстанционното производство
заключение е обосновано. В случая вещото лице е мотивирало изводите са за вида
и степента на психическата травма, както и за наличието на причинно-следствена
връзка между противоправното деяние и вредата, въз основа на притежаваните от
него специални медицински знания и опит, след личен преглед на ищеца
/психиатрично интервю/, както и при съобразяване на събраните по делото гласни
доказателствени средства.
При
съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства и
заключението на съдебно-психиатрична експертиза, се налага извод, че ищецът е
претърпял болки и страдания, изразяващи се в тревожно-депресивна реакция с
неврастеноподобни, вегатативни и соматични симптоми, което разстройство
продължило около месец, при симптоми – афектиране, раздразнителност, нежелание
за разговор и затваряне в себе си и лошо настроение, нежелание да общува и
сутрешна отпадналост, продължило около месец, а около три месеца след статията
ищецът продължил да има неприятни изживявания, че у хората има съмнение относно
вината му. Вещото лице е направило извод, че психотравмата е била преработвана
по-интензивно в първите три месеца след публикацията и е повлияла поведението на
ищеца, като не се очаква същата да
остави трайни последици върху психиката му.
При
съобразяване на посочените по-горе критерии за определяне на справедлив размер
на обезщетението за неимуществени вреди и с оглед обстоятелството, че с
изнесените неверни клеветнически твърдения за злоупотреба със служебно
положение в качеството му на директор на болница, е уронен и престижа на ищеца като професионалист,
настоящият съдебен състав счита, че предявеният иск е основателен в пълен
размер.
Като
е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане, на
въззиваемата страна следва да се присъдят претендираните разноски в настоящото
производство според представения договор за правна защита и съдействие, възлизащи
на сумата от 300 лева.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77024 от 29.03.2017г., постановено по гр.д. № 14867/2016г., по описа на СРС, ГО, 125 състав.
ОСЪЖДА „Т.М.“ ЕООД, с ЕИК********, седалище и адрес на управление *** да заплати
на Д.П.Д., ЕГН **********,***, на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300
/триста/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.