Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 23.07.2020 Град
Стара Загора
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Старозагорски районен съд Първи
граждански състав
На четиринадесети юли Година две хиляди и двадесета
В публичното заседание в следния
състав
Председател:
Генчо Атанасов
Членове:
Секретар Живка Димитрова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията
Атанасов
гражданско дело номер 58 по описа
за 2020 година.
Предявен
е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК.
Ищецът
„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, гр.София твърди в исковата си молба, че на
27.12.2013 г. в гр. Стара Загора бил сключен договор №
013LD-R-004137/27.12.2013 г. за банков кредит, по силата на който банката предоставила на кредитополучателя А.Т.Т.
банков кредит в размер на 1490 евро за погасяване на съществуващи задължения по
договор за кредитна карта с № 013СС-К-00326/03.07.2008 г. Неразделна част от
договора за банков кредит били общите условия на „Първа инвестиционна
банка" АД за кредити на физически лица. Крайният срок за погасяване на
кредита бил 03.01.2018 г. Възнаградителната лихва била в размер на базовия
лихвен процент (БЛП) на „Първа инвестиционна банка" АД за евро, увеличен с
надбавка от 10,01 пункта, като към датата на сключване на договора за банков
кредит БЛП на банката за евро бил в размер на 7,99% Наказателната лихва за забава била в размер
на законната лихва. На 30.12.2013 г. банковият кредит бил усвоен чрез
заверяване със сумата от 1490 евро на разплащателната сметка на А.Т.Т. в „Първа
инвестиционна банка" АД с IВАN ВG64FINV91501016069609. От 04.05.2014 г. кредитополучателят А.Т.Т.
изпаднал в забава на плащанията по договора за банков кредит, поради което не
били издължени: 45 броя погасителни вноски за главница със следните падежи и
размери: на 03.05.2014 г. (22,63 евро), на 03.06.2014 г. (22,27 евро), на
03.07.2014 г. (23,31 евро), на
03.08.2014 г. (22,98 евро), на 03.09.2014 г. (23,33 евро), на 03.10.2014
г. (24,35 евро), на 03.11.2014 г. (24,07 евро), на 03.12.2014 г. (25,08 евро),
на 03.01.2015 г. (24,84 евро), на 03.02.2015 г. (25,22 евро), на 03.03.2015 г.
(27,39 евро), на 03.04.2015 г. (26,04 евро), на 03.05.2015 г. (27,01 евро), на
03.06.2015 г. (26,86 евро), на 03.07.2015 г. (27,82 евро), на 03.08.2015 г.
(27,71 евро), на 03.09.2015 г. (28,14 евро), на 03.10.2015 г. (29,07 евро), на
03.11.2015 г. (29,02 евро), на 03.12.2015 г. (29,94 евро), на 03.01.2016 г. (29,94
евро), на 03.02.2016 г. (30,40 евро), на 03.03.2016 г. (31,72 евро), на
03.04.2016 г. (31,36 евро), на 03.05.2016 г. (32,24 евро), на 03.06.2016 г.
(32,35 евро), на 03.07.2016 г. (33,21 евро), на 03.08.2016 г. (33,36 евро), на
03.09.2016 г. (33,88 евро), на 03.10.2016 г. (34,72 евро), на 03.11.2016 г.
(34,95 евро), на 03.12.2016 г. (35,76 евро), на 03.01.2017 г. (36,04 евро), на
03.02.2017 г. (36,60 евро), на 03.03.2017 г. (37,83 евро), на 03.04.2017 г.
(37,75 евро), на 03.05.2017 г. (38,52 евро),
на 03.06.2017 г. (38,94 евро), на 03.07.2017 г. (39,68 евро), на
03.08.2017 г. (40,15 евро), на 03.09.2017 г. (40,78 евро), на 03.10.2017 г.
(41,49 евро), на 03.11.2017 г. (42,05 евро), на 03.12.2017 г. (42,75 евро) и на
03.01.2018 г. (43,47 евро), както и 36 броя погасителни вноски за
възнаградителна лихва със следните падежи и размери: на 03.02.2015 г. (13,53
евро), на 03.03.2015 г. (16,65 евро), на 03.04.2015 г. (18 евро), на 03.05.2015
г. (17,03 евро), на 03.06.2015 г. (17,18 евро), на 03.07.2015 г. (16,22 евро),
на 03.08.2015 г. (16,33 евро), на 03.09.2015 г. (15,90 евро), на 03.10.2015 г.
(14,97 евро), на 03.11.2015 г. (15,02 евро), на 03.12.2015 г. (14,10 евро), на
03.01.2016 г. (14,10 евро), на 03.02.2016 г. (13,64 евро), на 03.03.2016 г.
(12,32 евро), на 03.04.2016 г. (12,68 евро), на 03.05.2016 г. (11,80 евро), на
03.06.2016 г. (11,69 евро), на 03.07.2016 г. (10,83 евро), на 03.08.2016 г.
(10,68 евро), на 03.09.2016 г. (10,16 евро), на 03.10.2016 г. (9,32 евро), на
03.11.2016 г. (9,09 евро), на 03.12.2016 г. (8,28 евро), на 03.01.2017 г. (8
евро), на 03.02.2017 г. (7,44 евро), на 03.03.2017 г. (6,21 евро), на
03.04.2017 г. (6,29 евро), на 03.05.2017 г. (5,52 евро), на 03.06.2017 г. (5,10
евро), на 03.07.2017 г. (4,36 евро), на 03.08.2017 г. (3,89 евро), на
03.09.2017 г. (3,26 евро), на 03.10.2017 г. (2,55 евро), на 03.11.2017 г. (1,99
евро), на 03.12.2017 г. (1,29 евро) и на 03.01.2018 г. (0,67 евро). Поради
неиздължаване на горепосочените погасителни вноски кредитополучателят А.Т.Т. не
бил погасил и просрочил следните суми по погасителен план - приложение № 1:
главница в размер на 1427,02 евро и възнаградителна лихва, съгласно т. 4 от
договора за банков кредит в размер на 366,09 евро за периода от 03.02.2015 г.
до 03.01.2018 г. Започналата от 04.05.2014 г. забава на кредитополучателя А.Т.Т.
в плащанията по договора за банков кредит се отнасяла не само до погасителните
вноски за главница и възнаградителна лихва по погасителен план - приложение №
1, но и до наказателна лихва за забава, чиято дължимост произтичала от
разпоредбата на т. 10 от договора за банков кредит, поради което от
кредитополучателя А.Т.Т. не била погасена и просрочена и наказателна лихва за
забава съгласно т. 10 от договора за банков кредит в размер на 1265,57 евро за
периода от 04.05.2014 г. до 17.10.2019 г. По силата на т. 3 от договора за
банков кредит вземанията на „Първа инвестиционна банка" АД към
кредитополучателя А.Т.Т. били изцяло изискуеми от 03.01.2018 г. поради изтичане
на крайния срок за погасяване на кредита. При настъпване на изискуемостта на
банковия кредит на 03.01.2018 г. поради изтичане на крайния срок за неговото
погасяване кредитополучателят А.Т.Т. не бил погасил всички свои задължения по
договора за банков кредит и към 17.10.2019 г. общият размер на просрочената и
непогасена сума по договора за банков кредит възлизал на 3058,68 евро, от
които: 1427,02 евро - главница, 366,09 евро - възнаградителна лихва, начислена
съгласно т. 4 от договора за банков кредит за периода от 03.02.2015 г. до
03.01.2018 г., и 1265,57 евро - наказателна лихва за забава, начислена съгласно
т. 10 от договора за банков кредит за периода от 04.05.2014 г. до 17.10.2019 г.
На 18.10.2019 г. „Първа инвестиционна банка" АД подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК срещу кредитополучателя А.Т.Т. въз основа на
извлечение от счетоводните си книги. По заявлението на банката било образувано
ч.гр.д. № 5457/2019 г. по описа на Районен съд - Стара Загора и била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 2941/25.10.2019 г., с която било разпоредено длъжникът А.Т.Т. да заплати
на „Първа инвестиционна банка" АД следните суми: 1427,02 евро - главница,
366,09 евро - възнаградителна лихва за периода от 03.02.2015 г. до 03.01.2018
г., и 1265,57 евро - наказателна лихва за забава за периода от 04.05.2014 г. до
17.10.2019 г., законна лихва върху главницата от 18.10.2019 г. до изплащане на
вземането. Длъжникът подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение.
Моли съда да постанови решение за установяване на вземанията му към ответника А.Т.Т.
като кредитополучател по договор № 013LD-R-004137/27.12.2013 г. за банков
кредит за следните суми: 1427,02 евро - главница, 366,09 евро - възнаградителна
лихва, начислена съгласно т. 4 от договора за банков кредит за периода от
03.02.2015 г. до 03.01.2018 г., и 1265,57 евро - наказателна лихва за забава,
начислена съгласно т. 10 от договора за банков кредит за периода от 04.05.2014
г. до 17.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 18.10.2019
г. до изплащане на олихвяемото вземане, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК №
2941/25.10.2019 г. по ч.гр.д. № 5457/2019 г. по описа на Районен съд - Стара
Загора. Моли в негова полза да бъдат присъдени разноските в заповедното
производство и в настоящото производство.
Ответникът
А.Т.Т. отрича съществуването на твърдяното
заемно правоотношение от 27.12.2013 г. за сумата от 1490 евро и акцесорните
такива. Оспорва да е сключен между страните договор №
013LD-R-004137/27.12.2013 г. за банков кредит, по силата на който банката да му
е предоставила банков кредит в размер на 1490 евро за погасяване на
съществуващи задължения по договор за кредитна карта с № 013СС- R-
00326/03.07.2008 г.; да е получил общите условия на „Първа инвестиционна
банка" АД за кредити на физически лица; на 30.12.2013 г. банковият кредит
да е бил усвоен от него чрез заверяване със сумата от 1490 евро; от 04.05.2014
г. да е изпадал в забава на плащанията по договора за банков кредит. Към
договора за кредит бил подписан погасителен план, съобразно който ответникът
следвало да изплати кредита на месечни вноски, които включвали вноска главница
и вноска лихва. Така посочените суми представлявали задължение за периодични
плащания като били еднородни по основание, размер и период на плащане. Позовава
се на изтекла 3-годишна погасителна давност по отношение на дължимата главница
и лихви. Моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Ако съдът счете
предявения иск за заплащане на претендираната главница за основателен и
доказан, прави възражение по отношение на претенцията за сумата от 366,09 евро
- възнаградителна лихва, начислена от ищеца на основание т.4 от договора за
банков кредит за периода от 03.02.2015 г. до 03.01.2018 г., като счита, че вземането за лихва за
претендирания период от време е погасено по давност. Счита за нищожни клаузи на
процесния договор - чл. 9.3, предвиждащ едностранна промяна на договорения
лихвен процент при промяна на базовия лихвен процент на банката, и на чл. 10 от
договора, предвиждащ по свое усмотрение банката да капитализира начислените, но
неплатени просрочени лихви чрез прибавянето им към главницата по кредита,
позовавайки се на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Липсвали доказателства, представени от
страна на банката, че клаузата е индивидуално уговорена /чл. 146, ал. 4 ЗЗП/, в
договора не били посочени условията, при които е допустимо изменение на базовия
лихвен процент, както и липсвала яснота относно механизма и алгоритъма за
начина на формиране на конкретния размер на повишението, за да се прецени дали
изменението на цената се дължи на външни причини. С оглед на това при изчисляването
на дължимата договорна лихва следвало да се отчете първоначално уговорения
размер на лихвения процент. Ищецът не съобразил, че
след настъпване на обстоятелствата, правещи основателно обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, длъжникът по него дължи само непогасения остатък от
предоставената в заем парична сума /главница/ и законната лихва от датата на
настъпване на предрочната изискуемост до датата на плащането, като след
настъпването на предсрочната изискуемост договорна лихва не се дължала . По
силата на сключения договор предсрочната изискуемост настъпвала, след като били
налице определени факти и длъжникът следвало да дължи само непогасения остатък
от предоставената в заем парична сума /главница/ и законната лихва. Договорът
за потребителски кредит, какъвто бил и процесният,
не отговарял на императивни изисквания на ЗПК както следва: неспазване на
законоустановения размер на шрифта на договора, липса на подпис на потребителя
на всяка страница от общите условия, неспазване на чл. 11, ал.1, т. 9, 10 и т.
11 ЗПК. Договорът същото така бил сключен в нарушение на чл. 146 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, изразяващо се в уговаряне на неравноправни клаузи. Отразеният годишен
лихвен процент и годишен процент на разходите не отразявал действителните
такива по договора за кредит. Оспорва договора за кредит като нищожен поради
противоречие с добрите нрави, като посочва, че с оглед периода на кредита
общият размер на възнаградителната лихва и наказателната лихва, която следвало
да заплати като кредитополучател по договора, бил над 100 % в съотношение с
главницата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намери за установено следното:
Предявен
е иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, който представлява специален положителен установителен иск с предмет съдебно
установяване, че вземането на кредитора
съществува, т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение сума се
дължи. По този иск кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 5457/2019 г. по описа на
Старозагорския районен съд, съдът е издал заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 2941/25.10.2019 г. за сумата 1427,02 евро за главница по договор № 013LD-R-004137/27.12.2013 г., с 366,09 евро
възнаградителна лихва от 03.02.2015 г. до 03.01.2018 г., с 1265,57 евро
наказателна лихва от 04.05.2014г. до 17.10.2019г. и законна лихва върху главницата от 18.10.2019 г. до
изплащане на вземането. В срока по
чл.414, ал.2 от ГПК е постъпило възражение от длъжника и в срока по чл.415, ал.4
от ГПК е подадена настоящата искова молба.
Ищецът претендира вземане по договор № 013LD-R-004137/27.12.2013 г. за
банков кредит, по силата на
който е предоставил на ответника кредит в размер на 1490 евро. Съгласно чл.2 от договора крайният
срок за погасяване на кредита е 03.01.2018 г. Уговорено е и заплащането на
годишна лихва в размер на БЛП на банката в евро, увеличен с надбавка от 10,01
пункта. По делото е представен погасителен план, от който е видно ,че
погасяването на задължението на ответника следва да стане на 48 месечни вноски
в размер на 44,04 лв. всяка. Видно от подписано от ответника искане за
отпускане на кредит от 12.12.2013 г., ищецът е декларирал, че се е запознал
предварително с общите условия на „ПИБ“ АД за кредити на физически лица.
Ответникът е направил възражение за
нищожност на клаузите по чл.9.3 и чл.10 от процесния договор, като следва да се
отбележи, че клауза по чл.9.3 липсва, а тази по чл.10 е с различно съдържание
от соченото от ответника. От изложените
съображения в отговора обаче става ясно, че вероятно се твърди неравноправност
на клаузата по чл.4, уреждаща размера на възнаградителната лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 58, ал.
1, т. 2 ЗКИ при отпускане на кредит банката предоставя безплатно
информация в писмена форма за своите условия по кредитите, която трябва да
съдържа лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за
изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита. Обстоятелството, че лихвата се определя от
два компонента – базов лихвен процент и надбавка, всеки от които е посочен като
стойност, не внася неяснота, тъй като за средния потребител е разбираемо, че
общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само
прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Въведеното изискване
относно посочването на метода на изчисляване на лихвата, от една страна, е
изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента, а от друга страна,
евентуалната промяна на базовия лихвен процент не е предвидена в договора. В
чл.4 от договора изрично е посочен приложимият размер на базовия лихвен процент
към момента на сключването, а съдържанието на това понятие е определено в общите
условия на „ПИБ“ АД за кредити на физически лица. Ответникът е разбрал обхвата
на своето задължение в оспорената клауза на договора, като независимо, че не е
знаел как банката определя базовия си лихвен процент, той е бил наясно, че
дължи възнаграждение в конкретно посочен в договора размер. Липсата на
информация за факторите и методологията за изменение на базовия лихвен процент
на банката има значение само за евентуалната едностранна промяна на уговореното
възнаграждение, каквато уговорка липсва в договора. Посочването на лихвата, при
която се сключва договорът, представлява изпълнение на изискванията по чл. 58 ЗКИ
и е в съответствие с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения /този смисъл решение
№ 87 от 6.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 848/2017 г., I т. о., ТК, решение № 92 от 9.09.2019 г. на ВКС
по т. д. № 2481/2017 г., II т. о., ТК и др./ Следователно
клаузата по чл.4 от № 013LD-R-004137/27.12.2013г. не е неравноправна по смисъла на чл.146
ЗЗП.
Неоснователни са и доводите на ответника във връзка с неспазване на ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д.№ 4/2013 г., ОСГТК, тъй като случая липсва
позоваване на обявена от кредитора предсрочна изискуемост. Претенцията на ищеца
не се основава на предсрочно настъпване на падежа на задължението, а се
претендират вноски по договора за кредит с редовно настъпил падеж.
Направени са възражения за
неспазване изискванията на чл.11, ал.2 и чл.5, ал.4 ЗПК, но следва да се
отбележи, че тези изисквания са в сила от 23.07.2014 г. и не са действали към момента на сключване на
процесния договор. От събраните по делото доказателства не се установяват и
твърдените от ответника нарушения на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11 ЗПК, респ. липсват основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК.
В отговора на исковата молба
ответникът е направил и възражение за недействителност на клаузата, с която се
определя възнаградителната лихва поради противоречие с добрите нрави. С оглед
на това следва да се отбележи, че няма пречка страните по договор за кредит да
уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Максималният размер на договорната лихва е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави
се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг и пр. В трайната практика на ВКС е прието, че е
противно на добрите нрави да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем, противно на добрите нрави е да се уговаря лихва
за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва /в този смисъл: определение
№ 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о., решение № 1270 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. №
5093/2007 г., II г. о., ГК и др./. В разглеждания случай вземането на заемодателя е
необезпечено и уговорената между страните годишна лихва в размер на 18 % не надвишава
два пъти размера законната лихва за забава. Поради не може да се приеме, че
уговорката за заплащането й се явява нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, вр. с чл.9 ЗЗД.
От заключението на назначената по
делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на 30.12.2013 г. по
сметката на ответника в банката е предоставена сумата 1490 евро по договор
за потребителски кредит № 013LD-R-004137/27.12.2013 г. При сключване на договора за кредит
базовият лихвен процент за евро на банката е бил в размер на 7,99% и не е
променян впоследствие. Ответникът е в забава на плащанията от 03.05.2014
г. Към датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение кредитополучателят дължи следните суми: 45
броя погасителни вноски за главница в евро с общ размер 1427,02 лв., 36 бр.
погасителни вноски за възнаградителна лихва в евро с общ размер 366,09 лв. и
наказателна лихва за забава в размер на 1265,57 евро. След подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение няма настъпила промяна в размера на
горепосочените задължения.
Съдът не възприема експертното
заключение в частта относно дължимата наказателна лихва. Видно от т.10 от договор
№ 013LD-R-004137/27.12.2013 г. за банков кредит, предназначението
на тази лихва е да обезщети банката за вредите от забавеното изпълнение на
задължението на кредитополучателя за връщане на заетата сума. По естеството си
така уговорената наказателна лихва представлява неустойка за забавено
изпълнение на парично задължение. Същата е в размер на 28 % върху забавените
плащания /законната лихва от 10% + лихвата по п.II.4 от договора в размер на 18%/.
В случая спорното материално
правоотношение попада в легалната дефиниция на договора за потребителски
кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
Претендираната неустойка за
забавено изпълнение противоречи на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, според който при
забава на потребителя кредиторът има право само на законната лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Посочената норма е императивна
и не допуска уговарянето на неустойка /наказателна лихва/ за забава на
плащането на кредитополучателя по договор за потребителски кредит. Ето защо
клаузата по т.10 от договор № 013LD-R-004137/27.12.2013 г. за банков кредит се явява нищожна на
основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД – поради противоречие със закона. Същата не
поражда правни последици и претендираната въз основа на нея наказателна лихва
не се дължи от ответника.
Ответникът е направил възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца. По отношение вземането за главница
съдът счита, че е приложима общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, доколкото се касае не
за периодично плащане, а за единно вземане, по което кредиторът се е съгласил
да получи изпълнение на части /в този смисъл решение 38/26.03.2019г. по т.д. №
1157/2018г. на ІI т.о. на ВКС/. Що се отнася до
вземанията за лихви, досежно тях е приложима кратката тригодишна давност по
чл.111, б. ”в” ЗЗД. Разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД предвижда, че давността
започва да тече от датата на изискуемостта на вземането. В свое решение 45/17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ІI т.о. на ВКС се произнесъл, че началният момент, от който започва да
тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор
за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска, а не датата
на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Съгласно разяснителната част
на Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/ 2011г. на
ОСГТК на ВКС погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е
да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права.
Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска
принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната
сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските
правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото
тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на
погасителната давност и предвид обстоятелството, че погасителната давност е
свързана с бездействие на кредитора – неупражняване на негово субективно право,
за което същият може да търси изпълнение, на основание чл.114 ЗЗД началният
момент на течението на давностния срок винаги е свързано с изискуемостта на
вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси
изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния
срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение. Когато вземането
на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта
на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За
съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за
плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение,
вкл. и по съдебен /принудителен/ ред, поради което бездействието му се
санкционира с течене на давностния срок по отношение на тази част от вземането
по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на
страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по
всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течене на давността. В случая не
става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието
на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което
страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително
споразумение. Ето защо не може да се приеме, че при положение, че кредиторът
има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от
вземането, бездействието му да го направи не води до течене на давностния срок за
тази част от вземането.
Поради изложеното съдът намира
,че всички вноски, чиято изискуемост е настъпила преди повече от пет години от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
18.10.2019 г., са погасени по давност. Това са вноски за главница с пореден
номер от 1 до 6 по заявлението и исковата молба /с падежи от 03.05.2014 г. до
03.10.2014 г./ с общ размер 138,87 евро.
По същите съображения погасени по
давност са и претендираните възнаградителни лихви, чиято изискуемост е
настъпила преди повече от три години от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на 18.10.2019 г. Това са вноски за
възнаградителна лихва с пореден номер от 1 до 21 по заявлението и исковата
молба /с падежи от 03.02.2015 г. до 03.10.2016 г./ с общ размер 292,15 евро.
По тези съображения съдът намира,
че предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК се явява основателен и следва да
бъде уважен за сумата 1288,15 евро за главница по договор № 013LD-R-004137/27.12.2013г., с 73,94 евро възнаградителна лихва
от 18.10.2016 г. до 03.01.2018г. и законна лихва върху главницата от
18.10.2019г. до изплащане на вземането, присъдени със
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 2941/25.10.2019 г. по ч. гр. д.№ 5457/2019 г. по описа на Старозагорския
районен съд. В останалата част искът по чл.415, ал.1, т.1 ГПК е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК,
вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца
направените разноски в заповедното производство съобразно установената част от
вземането в размер на 97,81 лв., представляващи държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, и направените в настоящото производство разноски съобразно
уважената част от предявения иск в размер на 263,18 лв., представляващи държавна
такса, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение на вещо лице.
Воден от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение
на А.Т. *** съществуването на вземането на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, гр.София, район Изгрев, бул. „Драган
Цанков“ 37, ЕИК ********* за сумата 1288,15 евро за главница по договор № 013LD-R-004137/27.12.2013 г., с 73,94 евро възнаградителна лихва от 18.10.2016 г.
до 03.01.2018 г. и законна лихва върху главницата от 18.10.2019 г. до изплащане
на вземането, присъдени със заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №
2941/25.10.2019 г. по ч. гр. д.№ 5457/2019 г. по описа на Старозагорския районен
съд.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД,
гр.София, район
Изгрев, бул. „Драган Цанков“ 37, ЕИК ********* против А.Т. *** иск за установяване съществуването на вземането за главница
по договор № 013LD-R-004137/27.12.2013г. – в останалата част до претендирания
размер 1427,02 евро, възнаградителна лихва от 03.02.2015 г. до 17.10.2016 г. - в
останалата част до претендирания размер 366,09 евро и за сумата 1265,57 евро
наказателна лихва от 04.05.2014 г. до 17.10.2019 г., присъдени със заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 2941/25.10.2019 г. по
ч. гр. д.№ 5457/2019 г. по описа на Старозагорския районен съд, като
неоснователен.
ОСЪЖДА А.Т. *** да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД,
гр.София, район
Изгрев, бул. „Драган Цанков“ 37, ЕИК ********* сумата 97,81 лева,
представляваща разноски в заповедното производство, както и сумата 263,18 лева,
представляваща разноски в настоящото производство.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок от връчването му пред Старозагорския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: