НОХД №
808/2018 г.
МОТИВИ:
Обвинението против подсъдимия Д.П. *** е за извършено
престъпление по чл.210 ал.1 т.5 във вр. с чл.209 ал.1 от НК, а именно за това,
че през пролетта на 2009 г. в гр. Пазарджик, с цел да набави имотна облага за
себе си, е възбудил и до м. февруари 2012 г. е поддържал заблуждение у К.Д.М. ***,
че ще му прехвърли чрез покупко-продажба собствеността върху недвижим имот апартамент № 3, находящ се на ул. „***“
№56 в гр. Пазарджик, като в резултат на измамливото си поведение е причинил на
същия имотна вреда в големи размери- в размер на 34 440 лв. (платена на вноски
в периода 10.06.2009 г.- 20.10.2011 г.).
В съдебно заседание представителят на
Районна прокуратура-Пазарджик поддържа изцяло така повдигнатото обвинение.
Излага подробни съображения по същество в хода на съдебните прения. Пледира за
постановяването на осъдителна присъда спрямо подсъдимия и налагане на наказание
лишаване от свобода, чиито размер да бъде определен при превес на смекчаващите
вината обстоятелства.
Подсъдимият се явява лично в съдебно
заседание и с упълномощен защитник. Не се признава за виновен и дава обяснения
по обвинението. Защитникът му пледира да бъде оправдан по повдигнатото
обвинение, излагайки обосновани доводи в подкрепа на искането си.
В
процеса пострадалият К.М. бе конституиран като частен обвинител. Чрез
повереника си поддържа обвинението против
подс. П., като пледира за осъдителна присъда спрямо него, аргументирайки искането
си.
Районният съд като обсъди и прецени
събраните по делото писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност и след като спази разпоредбите на чл.301 от НПК, прие за установено
от фактическа страна следното:
Подс. Д.П. и св. В.С. имали съвместен
бизнес, при който подсъдимият върху собствени поземлени имоти строял сгради, а С.
осъществявал строителството на същите. По този начин била изградена и жилищна
кооперация на ул. „***“ № 56 в гр. Пазарджик. За реализацията на бизнеса си
обаче и снабдяване с нужните парични средства за това, подс. П. били учредявани
ипотеки върху имоти, в това число и новопостроени такива. Такава ипотека била
учредена и върху посочената жилищна сграда. На 02.08.2007 г. св. М.С., от която
подс. П. имал дете и която била служител в неговия офис сключила договор за
кредит с Банка ДСК, който бил обезпечен с имот нейна собственост и още един
имот- жилище от посочената по-горе жилищна кооперация, а именно ап.3 на ет.3. Преди
да бъде учредена договорната ипотека подс. П. прехвърлил собствеността върху
посочения апартамент от кооперацията на св. В.С., по силата на сключен между
двамата на 30.03.2007 г. договор за покупко-продажба. Реално обаче св. В. С. не
влязъл във владение на този имот, а той продължил да бъде във владението на
подс. П..
През пролетта на 2009 г. св. К.М. и
жената, с която живеел на съпружески начала- св. С.Д. започнали да си търсят
жилище. М. се познавал с П. отпреди, като преди години бил закупил офис от него
на изплащане. Поради тази причина св. М. потърсил подс. П., като двамата се
срещнали. В хода на разговора св. М. споделил, че търси да закупи апартамент.
Подс. П. му заявил, че имал жилище за продаване, като му предложил ап.3 на ет.3
на ул. „***“ № 56 в гр. Пазарджик. След тази среща подс. П. завел свидетелите М.
и Д. в апартамента, които след като го видели, се съгласили да го купят. Между П.
и М. обаче била постигната единствено устна договорка, като не бил сключен
предварителен договор за покупко-продажба, тъй като двамата се познавали от
дълги години и си имали взаимно доверие. Двамата се договорили М. да закупи
апартамента за сумата от 100 000 лева, която следвало да заплати на части,
като след изплащане на уговорената сума, подс. П. щял да прехвърли
собствеността върху апартамента. Уговорено било за всяка заплатена сума от
страна на св. М. да бъде изготвяна разписка за това, удостоверяваща, че подс. П.
е получил съответната сума. Така от м. юни 2009 г. св. М. получил владението
върху посочения имот и започнал да извършва ремонт в него. На 10.06.2009 г. той
заплатил на подс. П. първата парична вноска в размер на 2 500 лева, а до
края на месеца още 2 500 лева на три вноски. Така св. М. продължил да
плаща вноски в различен размер, нерегулярно на подс. П. до 20.10.2011 г., като
за целия този период платил сума в общ размер на 30 240 лева. Между тези
вноски имало и непарични вноски, а предметни, които били остойностявани и за
тях била изготвяна разписка за парична сума равна на размера на стойността на
съответната предметна престация. За всяка една от платените вноски била
изготвена разписка, удостоверяваща че същата е направена от св. М. и че подс. П.
е получил сумата. Така получаваните парични суми били използвани за покриване
на част от вноските по ипотечния кредит, а останалата част от тях се заплащала
от св. С., в чиято ползва бил сключен договора за ипотечен кредит. Тъй като св.
М. не заплащал редовно вноски по сключения договор, а и св. С. изпаднала в
затруднение да заплаща пълният размер на ипотечната вноска, договорът за кредит
започнал да изпада в просрочие, като на 08.11.2010 г. изпаднал в предсрочна
изискуемост. Банката възложила управлението на вземането на „О.Ф.Б.“ гр.
Пловдив, като на 11.05.2011 г. кредитът бил прехвърлен за съдебна процедура.
Станало ясно, че въпросният апартамент, който вече се обитавал от св. М. и
семейството му, ще бъде изнесен на публична продан. поради тази причина св. М.
потърсил съдействието на св. Л.К., чиито адвокатски услуги ползвал от дълго
време, за да обмислят вариант, при който да могат да запазят жилището. Двамата
провели среща с управителя на банката, за да уточнят вариант, при който
жилището да бъде освободено от ипотеката. Така се стигнало до изготвяне на
тристранно споразумение от св. К., което да бъде предложено на банката и
дружеството, на което било възложено събирането на вземането. Проведени били
срещи, на които присъствал св. М., подс. П. и св. С., но така и не се стигнало
до сключването на споразумение. Междувременно през 2015 г. апартаментът бил
изнесен на публична продан от ЧСИ и на закупен от св. С.М.- съпруга на св. В.М.-
брат на К.М. на 26.05.2015 г., а по-късно дарен на св. К. М. и сина му.
По повод на всичко това св. К.М. ***,
след което било отпочнато настоящото наказателно производство.
Горната фактическа обстановка, съдът
възприе от обясненията на подс. П. и показанията на свидетелите К.М. (както
тези които дава в съдебната фаза на процеса, така и тези от досъдебната фаза,
приобщени чрез прочитането им по реда на чл.281 ал.5 във вр. с ал.1 т.2 от НПК), С.Д., М.С., Л.К., Л.П., В.С., В.М., частично от показанията на
свидетелите А.С., С.М., М.М. и С.Р.. Възприема се още въз основа на
заключението на компютърно-техническата експертиза, което съдът цени като
обективно и компетентно изготвено и събраните и приобщени по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.
Съдът давя вяра на по-голямата част от
обясненията на подс. П. и показанията на св. М.С., тъй като същите са
еднопосочни, хронологично точни, взаимно допълващи се помежду си, като изцяло
се подкрепят от писмените доказателства по делото и експертното заключение, а и
в една голяма част кореспондират с показанията на свидетелите М., Д. и С..
От всички посочени доказателства се
установява и няма спор относно това обстоятелство, че между подс. П. и св. М.
бил сключен устен договор, по силата на който първият продава на втория
апартамент за сумата от 100 000 лева. Не се спори и за това, че са се
договорили апартаментът да се изплати на вноски, като при изплащане на цялата
сума, собствеността върху жилището ще бъде прехвърлена на св. М.. Няма спор и
за това, че за всяка от платените и получени вноски е била изготвяна разписка,
като се установи категорично, че изплатените суми, за които са изготвени
разписки са в общ размер на 30 240 лева. Установи се категорично и това,
че още в началото на постигнатата договорка св. М. е получил ключ за жилището и
е влязъл във владение като е започнал ремонтни дейности по същия, а
впоследствие и заживял със семейството си. Установи се от обясненията на
подсъдимия и показанията на свидетелите М., С. и Д., че след като апартаментът
е бил закупен след изнасянето му на публична продан от ЧСИ от св. С.М., подс. П.
е върнал на св. К. М. част от дадената от него парична сума, както и че до
момента същата не е върната изцяло. Безспорно се установи, че процесният
апартамент към момента на постигане на договорката между П. и К.М. е бил
собственост на св. В.С.. Веднага следва обаче да се каже, че от доказателствата
се установи, че св. С. е бил собственик на имота само документално. Това
обстоятелство първо се установява от показанията на св. С., който категорично
заявява, че бил собственик на апартамента само по документи, като му бил
прехвърлен преди да бъде ипотекиран „все едно го е закупил“. Сочи също, че
реално довършителните дейности по този апартамент са били извършени от
подсъдимия и че с продажбите на имотите, в това число и на този апартамент се е
занимавал само П., който бил инвеститорът- купувал имотите (парцелите), след
което срещу заплащане възлагал на С. да построи съответната сграда. В
показанията си св. С. заявява също, че договорките за апартамента били само
между подс. П. и св. М., като той не се намесвал, понеже „апартаментът си бил
на П. и той правел с него каквото си иска“. За това, че св. С. е фиктивен
собственик на апартамента става ясно не само от неговите показания, но се
извлича и от показанията на св. П.- служителката в „О.Ф.“ и св. К.. От същите
се установи, че основно подсъдимият се е явявал на срещите заедно със св. С. за
евентуално сключване на споразумение с банката, а св. С. се е явил само веднъж,
за да даде съгласие апартаментът да бъде възложен на Мяаринков.
В този ред на мисли съдът не даде вяра
на обясненията на подс. П. и показанията на св. С. в частта, в която излагат
твърдения, че св. С. участвал заедно с подс. П. при договарянето на покупката
на апартамента от св. М. и че той му предоставил ключа за жилището. Първо
защото същите се опровергаха категорично от показанията на св. С., както и от
тези на свидетелите М. и Д., които също категорично заявиха, че единствено
подс. П. е договарял със св. М.. И второ няма никаква житейска логика, ако се
приеме за вярно, че С. е участвал при договарянето на сделката, впоследствие
при заплащането на всяка една от паричните вноски да се изготвят разписки в
полза единствено на подс. П., както и той да признава непарични вноски,
направени от страна на св. М.. Всичко това показва, че единствено подс. П. е
действал като продавач на имота.
По спорния въпрос дали св. М. е знаел
още от самото начало, че процесният апартамент е ипотекиран или е разбрал
впоследствие този факт се очертаха две групи доказателствени източници. Според св.
М. и св. Д. те не са знаели това обстоятелство, а са разбрали по-късно от
познати между които и св. М.М., който водел дела срещу фирми на подс. П..
Според тях те се убедили в това, че върху апартамента има учредена ипотека след
извършени справки в банката и службата по вписванията. Според св. М., когато
изрично попитал подсъдимия дали жилището е ипотекирано, последният бил отрекъл.
В подкрепа на неговите твърдения са и показанията на св. Р., които съдът обаче
подложи на анализ и намери, че същите не са достатъчно обективни, доколкото св.
Р. от една страна има дългогодишен конфликт с подсъдимия по повод неуредени
финансови отношения, а от друга страна и показанията му са противоречиви досежно
твърдените от него факти за извършена спрямо него измама от П., още повече че
не се подкрепиха дори от представените от него писмени доказателства.
Подс. П. пък твърди, че св. М. е знаел
от самото начало, че апартаментът е ипотекиран. Св. С. макар да не го заяви
изрично, от показанията й също стана ясно, че М. е бил наясно с обстоятелствата
относно апартамента. Вярно е, че заяви че в изготвения от нея проект на
предварителен договор не е било упоменато, че жилището е ипотекирано, но
същевременно обясни и причината за това, а именно че св. М. е следвало да
предложи вариант и начин за изплащане на останалите 60 000 лева до пълната
цена на жилището, след като заплати първоначалната вноска от 40 000 лева,
които бил поел да заплати, за да бъде сключен предварителния договор за
покупко-продажба. Тъй като не били уговорени размера и сроковете за плащане на
вноските, затова в договора били упоменати само договорените вече параметри, а
именно продажна цена- 100 000 лева, срок на плащане- 3 години и
първоначална вноска- 40% или 40 000 лева.
Противно на твърдяното от подсъдимия и
св. С., в показанията си свидетелите М. и Д. заявяват, че държали от самото
начало да сключат с подс. П. предварителен договор за покупко-продажба, но той
бил този който им обяснил, че не било необходимо, понеже се познавали с М. от
много време, имали си доверие, още повече че преди време без предварителен
договор били осъществили и покупката на офис. Съдът обаче не даде вяра на
заявеното от тези двама свидетели. До известна степен св. К. се опита да
подкрепи тяхната версия, но не убягна от вниманието на съда, че това се случи
едва при допълнителния му разпит, в който на изричния въпрос на съда, този
свидетел уточни, че когато е говорил в предходните си показания за
предварителен договор е имал предвид т.нар. тристранно споразумение, което
следвало да изготви и да бъде представено пред „О.Ф.“. В първоначалните си
показания в съдебно заседание обаче св. К. ясно и недвусмислено заяви, че св. М.
след като бил заплатил няколко вноски го потърсил и му казал, че имал само
устна договорка с подс. П. за покупката на апартамента и разполагал с разписки
за платените суми. Тогава св. К. му заявил, че трябвало да има писмен договор
„за да са както трябва отношенията“. Заявява също, че макар да няма ясен спомен
дали той е изготвил такъв или М. му е донесъл проект на договор, си спомня, че
е виждал такъв договор, който той и П. следвало да подпишат. Сочи макар с
уговорката, че няма точен спомен за това, но преди да бъде подписан договора
бил проверил, че апартаментът е ипотекиран. Вярно е, че сочи че св. М. бил
много ядосан от този факт. Това обаче не променя извода, че св. М. е разполагал
с проект на предварителен договор, предоставен му от св. С., с цел изричното
уговаряне на отношенията между него и подс. П..
При така установеното от анализа на
доказателствата не се установи по категоричен начин, че св. М. при постигнатите
устни договорки не е знаел, че върху имота има учредена договорна ипотека, както
и че подс. П. отказал да сключи предварителен договор за покупко-продажба и сам
предложил вариант за плащане на вноски, за които да се изготвят разписки. Не се
установи и безспорно, че между страните нямало уговорен срок за финализиране на
сделката със заплащане на цялата договорена продажна цена. Напротив. За
наличието на такъв срок в рамките на три години се установява не само от
обясненията на подсъдимия и показанията на св. С., но дори и от дадените от св.
М. показания в досъдебната фаза на процеса, инкорпорирани чрез прочитането им
по реда на чл.281 ал.5 във вр. с ал.1 т.1 от НПК и по-конкретно заявеното от
него в проведената очна ставка с подсъдимия, че е следвало да плати апартамента
за две или три години (виж л.62-63 от ДП). Освен това житейски е необосновано
между страните да не е имало договорен краен срок за заплащане на продажната
цена, при положение, че става въпрос за скъпо жилище, а от друга страна с
получаването на сумата в разумен срок ще се обезпечи обслужването на кредита на
св. С..
Макар че не е съществено значение за
съставомерността на деянието, съдът намира за нужно да отбележи, че не се
събраха категорични доказателства, че св. М. е заплатил още няколко вноски за
обща сума в размер на 4 200 лева, представляваща разликата до 30 240
лева, за които не се отрича от страните, че са били дадени от св. М. на подс. П.
и за които има изготвени разписки. Свидетелите М. и Д. твърдят, че първият е
дал още две вноски на ръка на св. С., за което не били изготвени разписки. Това
обстоятелство обаче на първо място се опроверга от показанията на св. С., която
категорично отрече да е получавала такива вноски. Съдът даде вярна на тези
нейни твърдения, тъй като няма никаква основателна причина, ако такива вноски
са били платени да не бъдат издадени разписки при положение, че вече са били
издавани доста такива до този момент. На следващо място св. М. не можа да
посочи колко и в какъв размер вноски е дал на ръка на св. С., нито по кое време
е сторил това. Св. Д. също не можа да уточни тези обстоятелства.
Според свидетелите М. и Д., те спрели
да плащат вноски по договора, когато установили, че апартаментът бил
ипотекиран, като не можаха да посочат кога точно е станало това. По делото се
събраха категорични доказателства, че последното плащане, за което има
изготвена разписка е на 20.10.2011 г. Тогава според двамата свидетели те
поискали от подс. П. да развалят договора и той да им върне дадената до момента
парична сума, за да могат да закупят апартамента от банката. Според подс. П. и
св. С. обаче неритмичното плащане на минимални парични суми от М. (което личи и
от приетите като писмени доказателства разписки на л.12-37 от ДП) затруднило
изплащането на целите кредитни вноски по заема и той изпаднал в просрочие. За
това били и преговорите с банката и дружеството, на което било възложено
задължението, като предложението било св. М. да заплати остатъка от сумата в
размер на 70 000 лева на банката и да придобие жилището.
Установи се от показанията и на
четиримата, че св. М. не е имал финансовата възможност да заплати посочената
сума. Затова апартаментът бил възложен и закупен по-късно от св. С.М. с
предоставени от брата на св. М.- В.М. парични средства, след като бил изнесен
на публична продан от ЧСИ на 15.05.2015 г. и вписано възлагане на 26.05.2015 г.
Според подс. П. от този момент св. М. започнал все повече да настоява да му
върне заплатената парична сума, като той започнал да връща част от нея, но
поради финансови затруднения не успял да върне цялата сума. Св. Д. също не
отрече, че са искали с М., П. да им върне сумата и това се е случвало в няколко
срещи помежду им. След като подс. П. не успял да върне парите, св. М. сезирал
прокуратурата с жалба едва на 04.04.2016 г.
Всичко изложено до тук даде основание на съда да
приеме, че категорично между подс. П. и св. М. са били налице договорни
отношения, които обаче не са били използвани от подсъдимия с измамлива цел.
Дори и да се приеме за безспорно доказано, че св. М. не е бил наясно при
сключването на договора с подс. П., че апартаментът не е негова собственост и
че върху него е учредена ипотека, и дори незнанието на тези обстоятелства да го
е мотивирало да вземе решение и да предприеме действия по имуществено
разпореждане, то от нито едно от доказателствата по делото не се установи, че
подс. П. изобщо не е имал от самото начало намерение да изпълни задълженията
си. Незнанието на отделни елементи на правната сделка, съдържащи се в сключения
договор или създадените неверни представи, респ.-
условията, при които ще се изпълнява, не означава, че деецът преследва користна
цел. В този смисъл е и съдебната практика на върховната инстанция, като за
пример би могло да се посочи Решение № 59/30.03.2010 г. по н.д. № 669/2009г. на
ІІІ н.о. на ВКС.
В конкретния случай договорът между страните не е изпълнен изцяло, но това не е достатъчно, за
да се приеме, че е налице измама. В този смисъл е и съдебната практика (Решение
№ 40281976 г. на ІІ н.о. на ВС). В случая до финализиране на сделката не се е
стигнало по вина на св. М., който не е изпълнил задължението си в срок да
заплати продажната цена на апартамента. Нещо повече, дори не е заплатил
първоначално договорената първоначална вноска в размер на 40% от цялата
продажна цена в рамките на две години и четири месеца от момента на сключване
на устния договор до момента, в който е спрял плащанията. Без значение е в
случая каква е причината за това- дали защото не е имал финансовата възможност,
дали защото не имал желание да заплати или др. под. Въпреки неизправността си
обаче той е бил във владение на имота и е ползвал същия необезпокояван.
Обстоятелството, че имотът е бил ипотекиран и че по
документи е бил собственост на св. В.С. не означава автоматично, че ако св. М.
бе изпълнил своите задължения, той нямаше да получи собствеността върху този
имот. Подс. П. заяви категорично, че М. е щял да придобие собствеността върху
жилището след изплащане на цялата сума и освобождаване на апартамента от
ипотеката, така както се е случило и с останалите жилища в тази кооперация. Св.
С. също заяви, че не е имал никакви претенции собствеността върху апартамента
да се прехвърли на М. понеже той е бил собственик само по документи, а реален
такъв винаги е бил подсъдимия. От събраните гласни доказателства се установи
също, че подс. П. е демонстрирал непрекъснато поведение св. М. да придобие
собствеността върху жилището- от самото начало е държал на сключването на
предварителен договор и е предложил проект на същия, участвал е в преговорите с
банката и „О.Ф.“, въпреки забавата на М. не е предприемал действия да го извади
от имота, след като св. Сп. М. получила собствеността върху жилището е започнал
да връща дадените от М. суми. В дадените обяснения той не отрича задълженията
си към св. М. и изразява желание да върне останалата част от сумата.
Казано с други думи причините за неизпълнението на
договора (неговото финализиране) и най-вече, че това неизпълнение е в резултат
на измамливи действия от страна на подс. П. не се доказа по делото с
категорични и убедителни доказателства, които да обосноват наказателна
отговорност извън гражданско правните отношение между страните.
Повдигнатото на подс. П. обвинение за измама включва и
двете форми на изпълнителното деяние- възбуждане
на заблуждение и поддържане на заблуждение. Следва да се посочи, че същите
изискват активно поведение от дееца. Той трябва да създаде неверни представи у
пострадалото лице с активни действия, свързани с използване на средства, които
по същността си са измамливи. Не е достатъчно бездействие или премълчаване.
Това важи с още по-голяма сила по отношение на поддържането на заблуждението,
когато деецът чрез конкретното деяние подсилва или подхранва налично
заблуждение и по този начин създава препятствия за неговото отстраняване, прави
по-силна и по-трудно отстранима възникналата вече погрешна представа у измаменото
лице. В случая е налице именно такова бездействие от страна на подс. П., който
е премълчал обстоятелството, че жилището по документи е собственост на С. и че
върху него има учредена договорна ипотека. Що се касае до поддържането на тези
неверни представи и по какъв начин е сторено това не се установи от
доказателствата по делото. Нещо повече дори в
обстоятелствената част на ОА не са посочени действията, с които се твърди, че е
налице поддържане на така възбуденото у св. М. заблуждение. Тези действия обаче
са от съществено значение за преценка наличието на специфичната користна цел у
дееца, която е следвало да съществува още при начеването на изпълнителното
деяние- възбуждането на заблуждение, а впоследствие и при поддържането му.
Тоест за тази цел се съди по действията на дееца.
Както се посочи вече, не всяко мамене
на другиго представлява, съгласно утвърдената съдебна практика и доктрината,
наказателна измама. Нужно е освен посоченото по-горе, адресатът на
заблуждението да бъде насочен към осъществяване на правнозначимо поведение- да
извърши нещо, напр. да плати нещо недължимо, като във всички случаи, за да има
имотна вреда, нужно е разпореждането на адресата с имуществото да доведе до
безвъзмезден и невъзстановим разход (виж „Наказателно право на Република
България, Особена част”- Антон Гиргинов, изд. Софи- Р, 2002г.). Т.е. ако се
сключва възмезден договор (както е в казуса), деецът да получи изпълнение, но
да няма никаква възможност или пък да има обективна такава, но да няма
изначално намерение да изпълни своята насрещна част от договора, а разходът на
измамения да е окончателен и безвъзвратен (виж Решение № 728/2003 г. на І н.о.
на ВКС, Решение № 546/2008 г. на І н.о. на ВКС). Казано с други думи деецът
целейки имотна облага за себе си, следва да съзнава и неизбежността на
настъпилата имотна вреда (виж „Наказателно право, Особена част, Престъпления
против собствеността- Александър Стойнов, изд. Сиела, 1997 г.) В настоящия
случай това не се установи до необходимата степен на несъмненост. Напротив,
както се посочи по-горе подс. П. е имал възможността да прехвърли собствеността
върху имота, ако св. М. беше изпълнил своята част от договора и не се събраха
доказателства, че той изначало не е имал намерението да стори това, както и че
направеното имуществено разпореждане от М. е безвъзвратно, още повече, че срещу
същото той е владял и ползвал процесния имот. Освен това св. М. е извършил
плащане и е направил разход, който е дължал по силата на договора.
Всичко изложено до тук мотивира
съда да приеме, че подс. П. не е извършил престъплението, за което му е било
повдигнато обвинение, като направи и извод за липса на престъпно поведение и за
друго престъпление по НК.
При тази съображения
съдът призна подс. Д.П. за невиновен и го
оправда по повдигнатото обвинение за извършено престъпление чл.210 ал.1 т.5, във вр. с чл.209 ал.1 от НК, а именно за това че през
пролетта на 2009г. в гр.Пазарджик, с цел да набави имотна облага за себе си, е
възбудил и до м.февруари 2012г. е поддържал заблуждение у К.Д.М. ***, че ще му
прехвърли чрез покупко-продажба собствеността върху недвижим имот- апартамент
№3, находящ се на ул. „***“ №56 в гр.Пазарджик, като в резултат на измамливото
си поведение е причинил на същия имотна вреда в големи размери – в размер на
34 440 лева /платена на вноски в периода 10.06.2009г. – 20.10.2011г.
Пак съобразно изхода на делото и на основание императивната разпоредба на чл.190 ал.1
от НПК разноските направени в наказателното производство
следва да останат за сметка на държавата.
По изложените съображения съдът
постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: