№ 1905
гр. София, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110101810 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и сл.
Образувано е по искова молба на Б. Н. Н., ЕГН **********, настоящ адрес .,
съдебен адрес ., Търговски комплекс „Сан Марино“, офис 14 (ищец), чрез
упълномощения процесуален представител адвокат Б. З.. Ищецът твърди, че на 18. 05.
2020 г. с ответника сключили договор за паричен заем № 526213, по силата на който
ответникът му дал в заем паричната сума в размер на 1 200 лева, ищецът поел
задължението да му я върне на 23 двуседмични вноски заедно с възнаградителна
лихва. Страните уговорили и задължение за ищеца да представи обезпечение, а в
случай че не изпълни това свое задължение – уговорили неустойка в размер на 400
лева. Ищецът твърди, че е погасил всички суми по договора, включително и
неустойката, която му била начислена още при сключването му. Оспорва обаче
договора като нищожен поради неспазване на законовата форма (чл. 10, ал. 1 във
връзка с чл. 22 ЗПК), поради липса на методика за изчисляването на годишния
процент на разходите и посочването на погрешен годишен процент на разходите, че
действителният годишен процент на разходите, включващ и неустойката, надхвърля
прага по чл. 19, ал. 4 ЗЗП, че не е посочена договорната лихва, че клаузата за нея
противоречи на добрите нрави, което влече нищожността и на целия договор, че било
изначално невъзможно да предостави уговореното обезпечение, че уговорената
неустойка надхвърля типичните функции на неустойката и противоречи на добрите
нрави. Иска от съда да прогласи нищожността на договора и да осъди ответника да
заплати на ищеца сумата 10 лева, представляваща част от платената въз основа на
нищожна уговорка за неустойка сума в общ размер 400 лева. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“
ООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., чрез упълномощения процесуален
представител юрисконсулт Л. В.. Признава исковете, но отрича ищецът да е заплатил
сумата за неустойка по процесния договор за кредит. Изтъква, че наличието на
1
нищожна клауза по договора не обуславявало извод за заплащането на тази парична
сума. Обосновава, че не е дал повод за завеждането им, поради което не следва да бъде
осъждан на разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Своевременно в откритото съдебно заседание, проведено на 10. 07. 2024 г.,
съдът допусна изменение на предявения осъдителен иск, като същият беше увеличен
от частичен иск за сумата 10 лева от общо 400 лева на цял иск за сумата 676 лева и 94
стотинки.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител (впоследствие временно лишен от адвокатска
правоспособност), придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия
размер и отговаря на останалите формални изисквания по чл. 127 и чл. 128 ГПК,
поради което е редовна.
Ищецът предявява два иска. Първият от тях е установителен и е с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като в тежест на ищеца по него е да установи при
условията на пълно и главно доказване твърдените от него пороци, обуславящи
нищожността на договор за паричен заем № 526213 от 18. 05. 2020 г. Вторият иск е
обусловен от първия, осъдителен с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, и
в тежест на ищеца във връзка с него е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е заплатил в полза на ответника като неустойка по нищожен договор
сума в размер на поне 676 лева и 94 стотинки.
Страните не спорят, а и от експертното заключение по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че на 18. 05. 2021 г. те сключили договор за потребителски
кредит № 526213, по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца
паричната сума в размер на 1 200 лева, а ищецът поел задължението да му я
възстанови и да му заплати възнаградителна лихва на 23 ежеседмични погасителни
вноски (падежите им били през периода 25. 05. 2021 г. – 26. 10. 2021 г.), при което
общата възнаградителна лихва възлизала на 124 лева и 6 стотинки. Наред с това обаче
страните уговорили ищецът да заплати и неустойка на ответното дружество в размер
на общо 676 лева и 94 стотинки, като разсрочили изпълнението на задължението за
заплащането на тази неустойка успоредно на погасителните вноски за главница и
възнаградителна лихва. Страните не спорят, а и съдът констатира, че така уговорената
неустойка е нищожна поради противоречие със закона, а именно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При това положение установителният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е
основателен. Страните спорят обаче дали по нищожната клауза за неустойка са били
извършвани плащания от ищеца.
Според експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза по така
сключения договор за потребителски кредит ищецът е заплатил сума в размер на общо
2 001 лева. С тази сума според данните от счетоводството на ответното дружество са
били погасени главницата по договора за кредит в размер на 1 200 лева, договорната
лихва в размер на 124 лева и 6 стотинки, както и неустойката в размер на 676 лева и
94 стотинки. Това означава, че ищецът е погасил всички задължения по договора за
потребителски кредит, в това число и тези по нищожната клауза за неустойка. При
това положение искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД също е
основателен.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди разноски, за които
2
страните спорят.
Ответникът иска да разноските да бъдат възложени на ищеца, защото твърди, че
е признал предявените искове и че не е дал повод за завеждането им. Нормата на чл.
78, ал. 2 ГПК изисква тези две предпоставки да са кумулативно налице. В настоящия
случай обаче нито една от тях не е налице. Първо, признанието на исковете, направено
с отговора на исковата молба, е частично – ответното дружество е признало само
установителния иск, а е оспорило друг факт от правопораждащия фактически състав
на обусловения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Това означава,
че обусловеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е бил оспорен
от ответното дружество. Според разбирането на настоящия съдебен състав, за да бъде
налице първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът трябва да е признал
изцяло всички предявени искове, като в противен случай съдът не може да постанови
и решение при признание на исковете. Освен това ответното дружество е дало повод
за предявяването и на двата иска, защото то в качеството си на търговец с подготовка,
професионализъм в областта на кредитирането и заемайки икономически надмощно
положение е предложил на потребителя сключването на договор с клауза за неустойка,
която е била нищожна, и недобросъвестно е приемал плащания по тази нищожна
клауза за неустойка.
На следващо място, с електронно изявление от 08. 07. 2024 г. ответното
дружество оспорва претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение
(твърди, че договорът за правна защита и съдействие не отговарял на изискванията,
въведени в тълкувателната съдебна практика, както и че един и същ договор бил
представен по множество граждански дела) и твърди злоупотреба с правото на
разноски. Във връзка с тези твърдения на ответното дружество настоящият съдебен
състав изиска данни от други съдебни състави. От тях се установява, че между същите
страни са били образувани още девет граждански дела, а именно гр. дело № 1810 по
описа на 38-и състав за 2023 г., гр. дело № 1813 по описа на 157-и състав за 2023 г., гр.
дело № 1806 по описа на 88-и състав за 2023 г., гр. дело № 1807 по описа на 140-и
състав за 2023 г., гр. дело № 1805 по описа на 48-и състав за 2023 г., гр. дело № 56640
по описа на 85-и състав за 2022 г., гр. дело № 1820 по описа на 162-ри състав за 2023
г., гр. дело № 1804 по описа на 25-и състав за 2023 г. и гр. дело № 1817 по описа на
125-и състав за 2023 г. Действително, в разглеждания случай тези дела не са били
съединени по реда на чл. 213 ГПК. Поради образуването на множество еднотипни
дела между същите страни е възможно да е налице злоупотреба с право, като според
съдебната практика, която настоящият съдебен състав споделя, в подобни случаи освен
по реда на чл. 213 ГПК съдът може да противодейства на злоупотребата с право на
разноски, като присъди по отделното дело при определянето на отговорността за
разноски такава част, която би се следвала и при глобалното предявяване на вземането
– определение, постановено на 11. 08. 2021 г. от Софийския градски съд, IV – Г
въззивен състав, по в. ч. гр. дело № 6168 по описа му за 2021 г.
От постъпилите преписи от исковите молби по съответните дела обаче се
установява, че става въпрос за различни договори за потребителски кредити, които са
били сключвани между страните на различни дати. При това положение единствено
страните по делата съвпадат, а основанията на предявените искове са различни и
съединяването на делата по чл. 213 ГПК значително би затруднило разрешаването им.
Съответно не е налице и твърдяната от ответното дружество злоупотреба с правото на
разноски.
Към исковата молба по настоящото дело е приложен електронно заверен препис
3
от договор за правна защита и съдействие, според чийто текст адв. Б. С. З. поема
задължението да осъществява процесуална защита в полза на ищеца, а ищецът поема
задължението да му заплати адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева, като
страните са направили изявление, че тази сума е била заплатена в брой. В графата за
„клиент“ е положен саморъчен подпис за ищеца, докато в графата за „адвокат“ не е
положен саморъчен подпис за адв. Б. С. З., а вместо това е напечатано на латиница, че
той е подписал електронно документа на дата 2023. 01. 11. От същата дата са и
електронните заверки на документите, приложени към исковата молба, както и
електронният подпис на самата искова молба. При това положение съдът приема, че не
е налице валидно сключен договор за правна защита и съдействие. Един договор може
да се сключи било в устна, било в писмена, било в електронна форма. За да бъде
сключен договор в електронна форма обаче би следвало изявлението на едната страна
за сключването на договора в електронна форма да бъде получено в електронна форма
от другата страна, която да го подпише с електронен подпис. Невъзможно е писмено
изявление за сключването на договор да бъде подписано от другата страна по договора
с електронен подпис. Освен че противоречи на правната логика, да се приеме
противното би означавало, че всъщност от едно писмено изявление от едната страна за
сключването на договор може да бъде направен електронен препис (да се сканира),
който електронен препис да бъде подписан многократно (например девет пъти) от
другата страна с електронен подпис. По този начин вместо един договор в писмена
форма страната ще се окаже задължена по един договор в писмена форма и още
например девет договора в смесена писмено-електронна форма, каквато
законодателството не предвижда. Очевидно едно подобно разбиране би
способствувало за осъществяването на документни измами и нарушения на
професионалната етика, които биха могли да обуславят лишаване от професионална
правоспособност. Поради тези съображения настоящият съдебен състав приема за
основателно възражението на ответното дружество, че представеният към исковата
молба по настоящото дело препис от договор за правна защита и съдействие всъщност
не доказва валидното поемане на задължението за заплащането на адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 лева и съответно не може да обуслови
присъждането на подобни разноски в полза на ищеца. При това положение е излишно
съдът да се занимава и с възражението на ответното дружество по чл. 78, ал. 5 ГПК.
От друга страна, по настоящото дело е доказано, че с представеното платежно
нареждане ищецът е заплатил държавна такса в размер на 105 лева. Предвид
кумулативното съединяване на два иска и техните размери всъщност дължимата
държавна такса е била в размер на 100 лева, а разликата над тази сума до сумата 5 лева
(съдът не е издавал съдебно удостоверение по настоящото дело) подлежи на
възстановяване. Така съдът трябва да осъди ответното дружество да заплати на ищеца
сумата в размер на 100 лева. Също така то следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
и заплатения от него депозит за възнаграждение на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза в размер на 400 лева.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от
4
Закона за задълженията и договорите в отношенията между ищеца Б. Н. Н., ЕГН
**********, настоящ адрес ., и ответника „.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., че неустоечната клауза по договор за потребителски кредит № 526213 от
18. 05. 2020 г. е нищожна.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и
договорите ответника „.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да заплати в
полза на ищеца Б. Н. Н., ЕГН **********, настоящ адрес ., сумата 676 лева и 94
стотинки, платена във връзка с нищожната клауза за неустойка по договор за
потребителски кредит № 526213 от 18. 05. 2020 г.
ОСЪЖДА ответника „.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., да
заплати в полза на ищеца Б. Н. Н., ЕГН **********, настоящ адрес ., сумата 500 лева,
представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5