Р Е Ш Е Н И Е №
22.07.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на тринадесети април две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА М.-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря
Надежда Масова, като разгледа докладваното от съдия М.-Тонева в.гр.дело № 15111
по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 20.10.2017 г. по гр.д. № 23992/2016 г. Софийски районен съд, 88
състав: Признал за установено по исковете, предявени от П.М.Л., ЕГН **********,
и О.Л.Л., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ******,
че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5; чл. 12 и чл. 22, ал. 1 от договор за
кредит за покупка на недвижим имот № НL 20848/17.08.2007 г., сключен между П.М.Л.
и О.Л.Л., в качеството им на кредитополучатели, и от
друга страна „Българска пощенска банка“ АД, са нищожни на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, като неравноправни, като отхвърлил
иска за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора;
Осъдил „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, да заплати на П.М.Л., ЕГН **********, и О.Л.Л., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата 17 838.44 лв., като дадена без
основание и представляваща разлика между реално погасения и действителния
размер на дължимата възнаградителна лихва, формиран на базата на фиксиран
годишен лихвен процент за периода 14.10.2008 г. до 14.02.2016 г., поради
нищожност на чл. 3, ал. 1 и ал. 5; чл. 12 и чл. 22, ал. 1 от договора за кредит,
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска в съда -
28.04.2016 г., до окончателното изплащане на сумата, като отхвърлил този иск за
разликата до пълния му предявен размер от 17 900.75 лв., както и отхвърлил
иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 335.55 лв.,
представляваща надвзети годишни такси за управление на кредита, начислени за
периода м. 09.2008 г. – м. 09.2015 г. В мотивите си СРС приел, че предвид
отхвърлянето на иска за прогласяване нищожност на чл. 6, ал. 2 от договора, не
дължи произнасяне по заявената при условията на евентуалност претенция с правно
основание чл. 55 ЗЗД за сумата от 48 760.09 лв. – заплатена от ищците за
погасяване на кредита и недължима поради преизчислението му в швейцарски
франкове. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищците разноски по делото в размер на 2 320 лв.; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищците са осъдени да заплатят солидарно на ответника разноски по делото в
размер на 340 лв.
С определение от 05.08.2019 г.,
постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение
искане на ответника за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни.
Ищците П.М.Л. и О.Л.Л. обжалват решението в
частта, с която искът с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за
прогласяване за нищожна като неравноправна на клаузата на чл. 6, ал. 2 от
договора е отхвърлен, като при твърдения исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
да са евентуални искат от въззивния съд да разгледа и иск по чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за сумата 48 760.09 лв., а предвид уважаването на иска по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 17 838.44 лв., тази сума следвало да се
приспадне от претендирания общ размер за неоснователно обогатяване по първия евентуален
иск. Размерът на иска за неоснователно обогатяване в резултат само от на
курсови разлики поради изчисляването и погасяването на кредита в швейцарски
франкове вместо в евро, бил 30 859.34 лв.; Иска се уважаване и на иска по
чл. 55, ал 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 1 335.55 лв. за надвзети годишни такси
за управление на кредита за периода м. 09.2008 г. – м. 09.2015 г., за който
също се твърди да бил евентуален, както и въззивният съд да уважи евентуален
установителен иск, като признае за установено между страните, че договорената
валута на сключения между тях договор за кредит е евро и кредитът следва да се
обслужва периодично в евро до края на срока му. В жалбата се излагат оплаквания
за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен
искът за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора за
кредит. Районният съд необосновано приел, че кредитът е разрешен и усвоен в
швейцарски франкове. Сумата, за която кандидатствали ищците, била 65 000
евро, в евро била уговорена и цената на недвижимия имот, закупен с кредита.
Разрешеният на ищците кредит бил 60 000 евро и това била договорената
валута на кредита. Нито при сключването на договора, нито при реалното
усвояване на кредита по разплащателната сметка на ищцата били постъпвали в
действителност швейцарски франкове. Представените бордера не носели подписи на
ищците, а установявали вътрешни операции на банката. В самия договор било
посочено, че усвоеният кредит се превалутира служебно от банката в евро по
търговски курс купува шв. франк към евро на банката, който размер останал
неясен за ищците. От заключението на ССЕ се установило, че със сумата по
блокираната сметка в шв. франкове в деня на усвояване на кредита на 14.09.2007
г. са закупени 60 000 евро чрез вътрешнобанков арбитраж и с тази сума е
заверена разплащателната сметка в евро, за която допускали, че е разкритата на
името на ищцата в евро. Липсвали данни за открита сметка на ищците в швейцарски
франкове и ищците не се били разпореждали със сума в швейцарски франкове.
Клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора предвиждала задължение за погасяване на
кредита в швейцарски франкове – валута, в която кредитът не бил разрешен и усвоен.
Налице била неяснота относно валутата на задължението, което било в
противоречие с изискването за яснота и недвусмисленост на предлаганите от
търговеца договорни клаузи. Същевременно при покачване на курса на швейцарския
франк спрямо еврото и лева в периода 2008 – 2016 г. кредитополучателите
следвало да заплащат различна, по-голяма сума в евро/лева, като съгласно
допълнителното заключение на ССЕ тази стойност се увеличила с 11.11 %. Клаузата
на чл. 6, ал. 2 следвало да се тълкува във връзка с клаузата на чл. 22, ал. 1
от договора, която районният съд прогласил за нищожна. Молят съда да отмени
първоинстанционното решение в частта, с която искът за прогласяване нищожността
на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е отхвърлен и вместо това постанови
друго, с което да уважи този иск, както и да уважи предявените според
въззивниците в условията на евентуалност искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и
установителен иск. Претендират разноски за двете инстанции съгласно представени
списъци по чл. 80 ГПК.
С отговор по реда на чл. 263, ал 1 ГПК
ответникът „Ю.Б.” АД оспорва въззивната жалба на
ищците и моли съда да потвърди решението в атакуваните от тях части.
С подадената от ответника въззивна жалба първоинстационното решение се
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за недопустимост и
неправилност. Исковете били недопустими, тъй като с тях се целяла недопустима
промяна в съдържанието на договора и постигнатото съгласие между страните както
по отношение на лихвата по кредита, така и по отношение на валутата на кредита.
Неправилно районният съд приел, че банката е отпуснала кредит в евро. Не
отговаряли на фактическата обстановка изводите, че възнаградителната лихва е
договорена във фиксиран размер. Съгласно основното заключение на ССЕ, кредитът
бил отпуснат в шв. франкове, като съгласно приетото извлечение от разплащателна
сметка на ищцата на 14.09.29007 г. бил усвоен във валута и размер 99 450
шв. франка. Месечните погасителни вноски се определяли по погасителен план,
който към момента на сключване на договора удостоверявал, че месечните вноски
са в размер на 578.48 шв. франка. Невъзможно и недопустимо било прилагане на
БЛП за кредити в шв. франкове по кредити в евро. От ССЕ се установило и че
начинът на формиране на БЛП от банката бил обусловен от обективно действащи
пазарни и финансово-икономически параметри, върху които страните нямало как да
влияят. Недопустимо и неправилно СРС прогласил за нищожна клаузата на чл. 3,
ал. 1 от договора, с което трансформирал договора за банков кредит в безлихвен
паричен заем. Задължението на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен
договор за банков кредит било един от основните елементи на този договор
съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ. Уговорката на чл. 3, ал. 1 не водела до
неравноправност. Неправилен бил и изводът за нищожност на клаузата на чл. 3,
ал. 5 от договора, която имала декларативен характер. Приложимият БЛП се определял от компоненти,
посочени в Методологията на банката, които били обективни и независещи от
волята на банката. Неправилно съдът прогласил нищожност на чл. 12, ал. 1 и ал.
2 от договора, като не обсъдил смисъла на тази клауза. Клаузата на ал. 1
касаела евентуално бъдещо договаряне при евентуално превалутиране, което само
по себе си изключвало тя да бъде неравноправна. Неправилно била прогласена
нищожността и на клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора. С нея кредитополучателят
изразил знанието и съгласието си да поеме евентуалните последици от промените
във валутните курсове. Предвид действителността на клаузите в процесния
договор, вкл. тази на чл. 3, ал. 5, районният съд неправилно уважил и исковата
претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 17 838.44 лв. Съдът не
неправилно приел и че своевременно заявеното от ответника възражение за
погасителна давност е неоснователно. Приложимата давност била тригодишна, а не
общата петгодишна давност, а доколкото се твърдяла начална липса на основание,
тя течала от момента на извършване на престацията и за периода 18.04.2008 г. – 25.04.2013
г. вземанията били погасени по давност. Поради това моли съда да отмени
решението в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции
съгласно списъци по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ял. 5 на претендираното от насрещните страни адвокатско
възнаграждение.
От ответника е подадена и частна жалба срещу постановеното по реда на чл.
248 ГПК определение от 05.08.2019 г. Поддържа, че определението е неправилно.
Районният съд неправилно не уважил възражението за прекомерност, което било
основателно. В Наредба № 1/2004 г. не било предвидено отделно заплащане на
адвокатски хонорар по всеки от предявените искове. Освен това делото не било
усложнено от фактическа и правна страна. Моли съда да отмени определението „с
всички произтичащи от това правни последици“. Претендира разноски.
С отговор по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК насрещните страни по частната жалба
оспорват същата и молят съда да я остави без уважение.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността им.
С исковата молба ищците са искали от съда да прогласи за нищожни като
неравноправни следните клаузи на сключен между тях, като кредитополучатели, и
„Българска пощенска банка“ АД (чиито правоприемник е „Ю.Б.“ АД) договор за
кредит за покупка на недвижим имот № НL 20848/17.08.2007 г.:
- чл. 3, ал. 1 – „За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски
франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна
надбавка от 0.45 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за
жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4.5 %“;
- чл. 3, ал. 5 – „Действащият БЛП на
банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават
незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за
новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в настоящия
договор надбавки не се променят“;
- чл. 6, ал. 2 – „Погасяването на кредита се извършва във валутата, в която
същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. В случай че на съответния
падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е
осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1,
но има средства в евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се
извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите
швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към евро,
за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето
неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката“;
- чл. 12 – „Банката запазва правото си по време на действие на договора да
променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага
при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски
франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20.
Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор“;
- чл. 22, ал. 1 – съгласно който „кредитополучателят ...
напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване,
както и е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи),
произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по
превалутирания кредит“;
- чл. 22, ал. 2 – „Кредитополучателят декларира, че е изцяло
запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на
чл. 6, ал. 2 и чл. 20 - 22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им“;
При твърдения, че тези неоценяеми искове са главни, са заявили, че
предявяват в условията на евентуалност – в случай че неоценяемите искове бъдат
уважени, осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както
следва:
- за сумата 48 760.09 лв. – за направени от кредитополучателите
анюитетни вноски в периода 14.10.2007 г. – 14.04.2016 г., представляващи
надплатени суми за курсови разлики (лихва и главница) поради изчисляването и
погасяването на кредита в швейцарски франкове вместо в евро и поради
едностранно увеличаване на лихвения процент от банката;
- евентуално, ако не се приеме за нищожна клаузата за неправомерно
изчисляване на анюитетните вноски в шв. франкове вместо в евро – за сумата 17 900.75
лв. (левова равностойност на 10 065.93 шв. франка), представляващи
надвнесени лихви в периода 14.10.2008 г. – 14.02.2016 г.;
- за сумата 1 335.55 лв. – за надвзети годишни такси за управление на
кредита за периода м. 09.2008 г. – м. 09.2015 г.,
като е претендирана и законната лихва върху главниците от датата на
подаване на исковата молба в съда на 28.04.2016 г. до окончателното плащане;
Като евентуален е заявен и установителен иск – ако исковете за прогласяване
за нищожни на договорни клаузи бъдат уважени, съдът да признае за установено,
че договорената валута на кредита е евро и кредитът следва да се обслужва
периодично в евро до края на срока му.
Независимо от посочения от ищците вид на обективно съединяване на исковете
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, паричните искове не са предявени в условията на
обективно евентуално, а на обективно кумулативно съединяване. Когато ищецът
прибягва до евентуално обективно съединяване на искове, той обуславя
разглеждането на евентуалния иск от неуважаването на главния иск (така Сталев,
Ж., „Българско гражданско процесуално право“, издателство „Сиела“, 8 допълнено
и преработено издание, стр. 435). В случая видно от исковата молба е, че се иска
уважаване на паричните искове в случай на уважаване на неоценяемите искове,
поради което съединяването не е евентуално, а кумулативно. Не е евентуален на
иска за сумата от общо 48 760.09 лв. и искът за сумата от общо
17 900.75 лв., доколкото видно от твърденията в исковата молба, сумата
17 900.75 лв., представляваща надплатени договорни лихви в резултат
изменението от банката на лихвата по кредита, е включена в сумата
48 760.09 лв., която освен надплатени лихви включва и надплатени суми от
курсови разлики по анюитетните вноски. Последната претенция, след приспадане на
сумите за надплатени лихви, е за сумата от 30 859.34 лв. (в този смисъл са
и твърденията във въззивната жалба на ищците). По същите причини – иска се
уважаване на иска за признаване за установено, че договорената валута на
кредита е евро и кредитът следва да се обслужва периодично в евро до края на
срока му в случай на уважаване на неоценяемите искове, и този иск е предявен в
условията на обективно кумулативно, а не евентуално съединяване.
За вземания от неоснователно обогатяване по чл. 55 ЗЗД не е
предвидена законова солидарност, нито може да се приеме, че такава следва от
солидарността на ищците като длъжници по кредита - било защото такава е
уговорена или произтича от качеството им на съпрузи, доколкото източникът
на задължението по чл. 55 от ЗЗД е извъндоговорен. Поради това съдът
приема, че сумите по паричните искове се претендират от ищците разделно, и
доколкото друго не е посочено се претендират по равно от всеки ищец.
С оглед изложеното въззивният съд приема, че първоинстанционният съд е бил
сезиран с обективно кумулативно и субективно активно съединени искове, както
следва:
- с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване
нищожност на клаузите на: чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, ал.
1, (с оглед посоченото в исковата молба, клаузата на ал. 2 на чл. 12 не е
предмет на иск; чл. 22, ал. 1 и чл. 22, ал. 2 от договора;
- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от общо
30 859.34 лв., представляваща надплатени суми за анюитетни вноски в
резултат курсови разлики поради изчисляването и погасяването на кредита в
швейцарски франкове вместо в евро в периода 14.10.2007 г. – 14.04.2016 г., като
от всеки ищец се претендират по 15 429.67 лв.;
- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от общо
17 900.75 лв., представляващи надвнесени договорни лихви в резултат
едностранното изменение на лихвения процент от банката в периода 14.10.2008 г.
– 14.02.2016 г., като от всеки ищец се претендират по 8 950.37 лв.;
- с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за сумата от общо 1 335.55 лв., представляващи надвзети годишни
такси за управление на кредита за периода м. 09.2008 г. – м. 09.2015 г., като
от всеки ищец се претендират по 667.77 лв.
- установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК за
признаване за установено, че договорената валута на кредита е евро и кредитът
следва да се обслужва периодично в евро до края на срока му.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост и неоснователност,
поддържани и във въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с
която СРС е прогласил за нищожна клаузата на чл. 12, ал. 2 от договора. С такъв
иск съдът не е бил сезиран – с исковата молба е цитирана и е искано
прогласяване нищожността само на клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора. Поради
това първоинстанционното решение в частта, с която е прогласена нищожността на
чл. 12, ал. 2 от договора за кредит следва да бъде обезсилено като недопустимо
- постановено в нарушение на чл. 6 ГПК.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното
решение в обжалваните части и само доколкото от районния съд е налице
произнасяне с атакуваното решение. Първостепенният съд не се е произнесъл по
иска с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване
нищожност на клаузата на чл. 22, ал. 2 от договора, от страните не е искано
допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, поради което този иск не е
предмет на разглеждане от въззивния съд.
По същите причини не е предмет на разглеждане и
предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК за признаване за
установено, че договорената валута на кредита е евро и кредитът следва да се
обслужва периодично в евро до края на срока му – в атакуваното решение няма
произнасяне по този иск, нито са формирани мотиви за оставянето му без
разглеждане. За пълнота следва да се посочи, че този иск е и недопустим, тъй
като се иска установяване на факти с правно значение, без възможността за това
да е предвидена в закона.
По отношение на субективно съединените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за сумата от общо 30 859.34 лв., представляваща надплатени суми за
анюитетни вноски в резултат курсови разлики поради изчисляването и погасяването
на кредита в швейцарски франкове вместо в евро в периода 14.10.2007 г. –
14.04.2016 г., по които от всеки ищец се претендират по 15 429.67 лв.,
няма произнасяне с атакуваното решение, но районният съд е приел, че тези
искове са предявени в условията на евентуално съединяване и е счел, че същите
следва да бъдат оставени без разглеждане предвид отхвърлянето на иска за
прогласяване нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора. Както беше
посочено обаче, тези искове не са предявени при условията на евентуално, а на
кумулативно съединяване. При липсата на произнасяне по тях от районния съд,
въззивният съд не би могъл да постанови решение по тези искове, тъй като
произнасянето му би било първо по ред и би лишило ищците от една инстанция.
Поради това настоящият състав намира, че атакуваното решение в частта, с която
тези искове са оставени без разглеждане до размера от общо 30 859.34 лв.
следва да бъде отменено, а делото в тази част – върнато на СРС за ново
разглеждане от друг състав на същия съд.
В останалите обжалвани части въззивният съд намира първоинстанционното
решение за частично неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и се установява,
че на 17.08.2007 г. между ищците, като кредитополучатели, и „Побенска банка“ АД
(чиито правоприемник е ответникът) е бил сключен договор за кредит за покупка
на недвижим имот № НL20848/17.08.2007 г.
Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора банката предоставя на
кредитополучателя кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на
60 000 евро, по търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката
в деня на усвояване на кредита. Според чл. 1, ал. 3, в деня на усвояване на
кредита страните подписват приложение № 1 към договора, представляващо
неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата дата курс
„купува“ за швейцарския франк на банката, както и конкретно определения
съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове. Съгласно чл. 2,
ал. 1, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на
кредитополучателя П.Л. в банката, а съгласно чл. 2, ал. 3 усвоеният кредит в
швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс
„купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването, като
се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в съответната
валута.
С чл. 3, ал. 1 страните уговорили, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен
процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0.45
пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити
в швейцарски франкове е в размер на 4.5 %. Съгласно чл. 3, ал. 5, действащият БЛП
на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него
стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя
за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки
не се променят. Според чл. 6, ал. 2, изр. 1, погасяването на кредита се
извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове.
Според изр. 2 на чл. 6, ал. 2, в случай че на съответния падеж на погасителна
вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро
по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства
след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс
„продава” на банката за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят
с подписването на договора дава своето неотменно и безусловно съгласие и
оправомощава банката.
Съгласно чл. 12, ал. 1 от договора, банката запазва правото
си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите
лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му
превалутиране по реда на чл. 20. Измененията в Тарифата влизат в сила от деня
на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните
по настоящия договор.
Според чл. 20, ал. 1, кредитополучателят има право да
поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове
съответно в евро, като за услугата се съгласява да заплати съответната
комисионна, съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на
банката. Съгласно ал. 2 на чл. 20, с подписване на договора кредитополучателят
се съгласява в случаите по ал. 1 банката да превалутира кредита в евро по
обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на
превалутирането, както и да прилага по отношение на превалутирания кредит
лихвените проценти, обявени от банката по реда на чл. 12, ал. 2 за съответния
вид валута на кредита.
С чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят декларирал,
че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро, както и
превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в
случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска
от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди
(включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове
и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С чл. 22, ал. 2
кредитополучателят декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия
смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 - 22 от
договора, както и че е съгласен с настъпването им.
На 14.09.2007 г. ищцата е подала до банката искане за
усвояване на суми по кредита в размер на 99 450 шв. франка, с които да бъде
заверена нейна сметка в банката, посочена в искането. Не е било спорно, че
кредитът е усвоен на 14.09.2007 г., като по блокираната сметка на
кредитополучателя са постъпили 99 450 шв. франка, видно и от приетото и неоспорено
извлечение от сметка (л. 178 – 131 от делото на СРС). На датата на усвояване на
кредита е подписан погасителният план към договора (л. 93 – 97 от делото на
СРС), в който е посочена сумата за погасяване в размер на 99 450 шв.
франка и дължимите анюитетни вноски в шв. франкове. Съгласно приетото основно
заключение на ССЕ, банката е превалутирала размера на кредита от 99 450
шв. франка в евро по крос-курс 1.657498 швейцарски франк/евро за деня на
операцията. Усвоената равностойност в швейцарски франкове на кредита се равнява
на 60 000 евро.
По делото са приети основно и допълнителни заключения на
ССЕ. Вещото лице е проследило извършените промени в размера на ГЛП по процесния
кредит, който към датата на сключване на договора е бил 4.95 %, впоследствие е
променян неколкократно, като надвнесената сума за лихва в швейцарски франкове
спрямо първоначално договорения процент в швейцарски франкове е в размер на
10 008.90 шв. франка за периода от сключване на договора до завеждане на
исковата молба в съда. Надвнесената сума за такса управление при изчисление на
месечните вноски в евро съгласно първоначално договорения БЛП е в размер на
455.79 евро. Вещото лице е посочило подробно показателите, предвидени в
предоставената му от ответника Методология за изменение на БЛП по жилищни
кредити.
От правна страна: В практиката на ВКС (решение № 168 от
29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 136 от
20.01.2021 г. по т. д. № 1467/2019 г., ІІ ТО на ВКС, решение № 60079 от
19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г., І ТО на ВКС и цитираната в тях друга
практика), с която е съобразено и задължителното тълкуване, дадено от СЕС (решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16,
EU: C: 2017: 703, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, EU: C:
2018: 103, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, EU: C: 2014: 282, решение
от 23.04.2015 г. по дело C-96/14, EU: C: 2015: 262, решение от 03.06.2010 г. по
дело C-484/08, EU: C: 2010: 309 и др.) на чл. 3, параграф 1, чл. 4,
параграф 2 и чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани
в чл. 145, ал. 1 и ал. 2 и чл. 146, ал. 1 и ал. 5 ЗЗП, е прието:
Съгласно чл. 4, параграф 2 от Директивата и чл. 145,
ал. 2 ЗЗП, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва
нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и
възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или
предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен
и разбираем език. В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически
е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на
страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове),
уговорена в кредитния договор, но кредитът е остойностен в чуждестранна валута
и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна
валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната (евро) и
връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута (швейцарски франкове).
Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен
договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така
че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при
проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора,
като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията
на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.
Относно приложимостта на основанията по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за
банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна
на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както
и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен
процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е
извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и
разбираеми клаузи, е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на
ВКС, ГК, III ГО, решение № 424/02.12.2015 г. по гр. дело № 1899/2015 г. на
ВКС, ГК, IV ГО, решение № 51/04.04.2016 г. по т. дело №
504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на
ВКС, ТК, II ТО, решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 165/02.12.2016 г. по т. дело № 1777/2015 г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. № 2780/2015 г. на
ВКС, ТК, II ТО и др. Съгласно тази практика, една договорна клауза е
неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално
уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да
създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е,
че основният критерий за приложимост
на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните
договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип,
въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Във
формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание
и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства,
които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед
общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015 г. на
ВКС, ТК, II ТО, методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато
между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато
методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни
правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело № 154/2016 г. на
ВКС, ТК, I ТО е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора
за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката
на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени
предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила
за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното
погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради
което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че
разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключва неравноправността при
клаузи със смисъла по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове
сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и
контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори (колебания
на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар), тяхното
влияние по отношение необходимостта от промяна на цената (лихвата) не може да е
поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на
независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената (лихвата), а не субективна власт на търговеца или
доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне
запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че
ощетената при увеличение на цената винаги е по-слабата, потребителят, чиито
права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, което следва както от целта на
закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор
за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на
промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. Посочването като част
от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена, е законово задължение на
банката, произтичащо и от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл
да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има
предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
В случая ищците – кредитополучатели са
потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, тъй като са сключили през 2007 г. договора
за кредит като физически лица и процесният договор не е предназначен
за извършване на търговска или професионална дейност, а ответната банка се
явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР ЗЗП.
Въз основа на събраните по делото
доказателства настоящият състав намира, че процесните клаузи от договора
за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени
предварително от банката - ответник и ищците не са имали възможност да влияят
върху тяхното съдържание. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, като от ангажираните по
делото доказателства не се установява ищците да са имали възможност да изразят
становище по съдържанието на договора, вкл. по процесните клаузи, и да повлияят
върху тях.
Клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора
за кредит предвижда, че за усвоения кредит кредитополучателят
дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на
банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0.45
пункта, като към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 4.5 %. С
тази клауза е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит,
като този размер е ясно посочен и се равнява на 4.95 %. Независимо че договорът
за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя
на чуждестранната валута, кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута,
поради което този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран
в чуждестранна валута (т. 20 от определението по дело С-119/17 на СЕС), с оглед
на което се прилага БЛП на банката за жилищни кредити в съответната
чуждестранна валута - швейцарски франкове. Следователно клаузата
съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжниците и доколкото касае
основния предмет на договора - възнаградителната лихва по договора
за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването
на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като
неравноправна. По изложените съображения неоснователен е искът за прогласяване
нищожност на чл. 6, ал. 2, изречение първо от договора, съгласно което погасяването
на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен –
швейцарски франкове.
С клаузите на чл. 6, ал. 2,
изречение второ („В случай че на съответния падеж на погасителна вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро по
своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след
служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс
„продава” на банката за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят
с подписването на настоящия договор дава своето неотменно и безусловно съгласие
и оправомощава банката“), чл. 12,
ал. 1 (в частта, предвиждаща право на банката по време на действие на договора
да променя приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута
при евентуалното му превалутиране), чл. 22, ал. 1 (кредитополучателят
декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро,
както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица,
включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени
в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и
повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и
пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихви, приложими по превалутирания кредит) ищците са поели за своя сметка риска
и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на
швейцарския франк към еврото, които могат да имат за последица
повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита.
Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда
клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен
и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на
определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Посочените
по-горе клаузи относно поемането на валутния риск от промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към еврото не отговарят
на изискването за яснота и разбираемост. Ответната банка не е предоставила на
кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута
достатъчна информация, която би му позволи да извърши разумна преценка относно
икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по
кредита, т.е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху
финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която
получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита.
Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира
върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в евро в посока на
повишаването им, не води до извод, че потребителят е достатъчно информиран по
смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено от СЕС.
Кредитополучателят - потребител е икономически по-слабата
страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо
банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на
степента си на информираност. Поради това ответната банка като икономически
по-силната страна в правоотношението и с оглед на експертната си компетентност
и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк
в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване
на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна
информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който
националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да
разполага, предвид професионалната й дейност. Липсват доказателства, че банката
е представила на кредитополучателя подобна информация и че му е разяснила
реално икономическите аспекти и рискове от предоставянето на кредит в швейцарски
франкове.
Кредитополучателят не е имал възможност на база на
предоставената му от ответната банка информация относно възможните промени в
обменните курсове да вземе решение, основано на добра информираност, и да
направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит
при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или договор за кредит при
по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в
дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, той не
е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху
финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора
за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително
от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на изявленията
в чл. 22 от договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните
последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 - 22 от договора“.
С непредоставянето на необходимата информация на
потребителя банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на
добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на
неговото изпълнение посочените по-горе клаузи, вкл. на чл. 6, ал. 2 и чл. 22,
са довели до значителна неравнопоставеност между страните. Потребителят не е
защитен и от клаузата на чл. 20 от договора, тъй като упражняването на правото
на превалутиране на кредита е предпоставено от съгласието на банката, която има
противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на
превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Налице
е значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и
задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако банката беше постъпила
добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че
относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузите
за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на
вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Поради това, че с
посочените клаузи се прехвърля върху потребителя изцяло валутния риск в негова
вреда, се създава значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т. 18 (в ред. преди изм.
с ДВ, бр. 57 от 2015 г., относима към момента на сключване на договора).
Съгласно клаузата на чл. 3, ал. 5, изречение първо и
второ от договора, действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните.
Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и
датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Тази клауза също е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. С нея промяната на стойността на базовия лихвен процент е предоставена
изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му,
обосноваваща извод за наличие на основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори
съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношение на тази
клауза посочените изключения не са приложими. При липса на обвързаност на
изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, не може да се
счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на
предоставената финансова услуга, и следователно не е изпълнено изискването за
добросъвестност. По същите съображения е неравноправна и клаузата на чл. 12,
ал. 1 от договора за кредит, предвиждаща право на банката да променя
дължимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга
валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като измененията в
приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по договора. Тази клауза също дава
право на банката да променя приложимите към договора лихви изцяло по своя
преценка, без да е посочена методика за промяната им, поради което съдът я намира
за неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Клаузата на чл. 3, ал. 5,
изречение трето от договора, предвиждаща, че договорените надбавки не се
променят, не е неравноправна и в тази част този иск е неоснователен.
За неравноправна съдът намира и клаузата на чл. 12, ал. 1 в частта,
предвиждаща право на банката по време на действие на договора да променя
Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си. В договора не са посочени
никакви критерии, въз основа на които банката има право да изменя
Тарифата си, съответно клаузата в тази част не отговаря на изискванията за
яснота и разбираемост и същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
11 ЗЗП.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от общо
17 900.75 лв., представляващи надвнесени договорни лихви в резултат
едностранното изменение на лихвения процент от банката в периода 14.10.2008 г.
– 14.02.2016 г.:
С оглед извода за нищожност на клаузата на 3, ал. 5, изр. първо и второ от
договора, сумата, заплатена от ищците в резултат едностранното изменение на
лихвения процент по кредита, се явява платена при начална липса на основание.
Съобразно заключението на ССЕ, надплатените суми за лихви са в размер на
10 008.88 шв. франка, в левова равностойност 17 838.44 лв. (за
разликата над този размер първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло
в сила).
По своевременно релевираното от ответника възражение за погасяване по
давност на част от вземанията за надвнесени лихви:
Вземането на ищците
произтича от неоснователно обогатяване – даване (плащане) на процесната сума без
валидно правно основание за това, а не е за лихва, поради което приложима е
общата петгодишна давност, установена в чл. 110 ЗЗД, а не тази по чл. 111, б. „в” ЗЗД, както поддържа въззивникът – ответник.
Вземането на платилия без основание става изискуемо от момента на плащането и
от този момент започва да тече погасителната давност (т. 7 на ППВС № 1/1979 г.).
В случая исковете са предявени на 28.04.2016 г., поради което погасени по
давност към този момент са били вземанията, надвнесени за лихви преди 28.04.2011
г. Съобразно заключенията на ССЕ и на основание чл. 162 ГПК съдът приема, че
размерът на непогасените по давност вземания за надвнесени лихви за периода
28.04.2011 г. – 14.02.2016 г. са в размер на 11 892.29 лв. До този общ
размер претенциите на ищците са основателни, а за разликата до присъдения от
СРС размер от общо 17 838.44 лв. и за периода 14.10.2008 г. – 27.04.2011
г. подлежат на отхвърляне.
Исковете с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от общо 1 335.55 лв.,
представляващи надвзети годишни такси за управление на кредита за периода м.
09.2008 г. – м. 09.2015 г. съдът намира за неоснователни. С чл. 4 от договора
за кредит страните са уговорили, че кредитополучателят заплаща на банката такса
за управление в размер на 1.5 % върху размера на разрешения кредит -
еднократно, платима при усвояването на кредита, и в началото на всяка следваща
година, считано от откриване на заемната сметка по кредита – годишна такса за
управление в размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница към същата
дата. Съдът прие, че валутата на кредита е швейцарски франкове, поради което на
основанието, на което по тези искове се твърди надвнасяне на такси, исковете са
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е прогласена за нищожна
клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора, както и в частта, с която е прогласена за
нищожна клаузата на чл. 3, ал. 5, изр. трето – „Договорените с настоящия
договор надбавки не се променят“, и вместо това исковете за прогласяване
нищожност на посочените клаузи се отхвърлят; Решението следва да бъде отменено
и в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл.
143 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2, изр. второ – „В случай
че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата
кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по
сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро по своите сметки в банката,
погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от
банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава” на банката за
швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят с подписването на
настоящия договор дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава
банката“ и вместо това искът в посочената част се уважи; Решението следва да
бъде отменено и в частта, с която исковете с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за надвнесени лихви е уважен за разликата над 11 892.29 лв. (дължими
за периода 28.04.2011 г. – 14.02.2016 г.) до присъдените от СРС 17 838.44
лв., като за тази разлика (възлизаща на 5 946.15 лв.) и за периода
14.10.2008 г. – 27.04.2011 г. исковете се отхвърлят поради погасяване на
вземанията по давност. По изложените по-горе съображения решението следва да
бъде отменено и в частта, с която са оставени без разглеждане предявените в
условията на обективно кумулативно и субективно активно съединяване искове по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за размера от общо 30 859.34 лв. (по
15 429.67 лв. всеки ищец) и делото в тази част – върнато на СРС за ново
разглеждане.
Този изход налага преразпределяне на
разноските за първоинстанционното производство, поради което решението следва
да бъде отменено и в частта за разноските, както и следва да бъде отменено
определението по чл. 248 ГПК.
Доводите в частната жалба на ответника за
прекомерност на заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение за първата
инстанция са неоснователни – съгласно изричната разпоредба на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Поради това, и
предвид броя на предявените искове, заплатеното от ищците възнаграждение за
първата инстанция в размер на 2 000 лв. не е прекомерно по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК, а е под минималния размер по Наредбата. Общо направените от
ищците разноски в първата инстанция са в размер на 2 900 лв. От
предявените неоценяеми искове един е отхвърлен, а четири са уважени (изцяло или
частично), уважен е частично и един от исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
втори е отхвърлен, а по трети делото се връща за ново разглеждане от СРС. Разноските
във връзка с последния следва да се присъдят съобразно изхода на спора при
новото разглеждане на делото. Съразмерно с уважената и отхвърлена част от
разгледаните искове, на ищците се следват разноски за първата инстанция в
размер на 1 812.50 лв. Съразмерно с отхвърлената част, на ответника се
следват разноски за първата инстанция в размер на 425 лв.
В останалите обжалвани части атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивното
производство: Предвид изхода на спора и изричните претенции, разноски се
следват и на двете страни.
Доказано направените разноски от
въззивниците-ищци са в размер на 1 041.91 лв. – държавна такса, и
2 000 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие. По
изложените по-горе съображения възражението на въззивника-ответник за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Разноските във
връзка с исковете, които се връщат за ново разглеждане ще следва да се присъдят
с оглед изхода на спора. Съразмерно с уважената и отхвърлената част от жалбите
за разгледаните искове, на въззивниците – ищци се следват разноски в размер на 1
833.99 лв.
Доказано направените от
въззивника-ответник разноски са в размер на 516.17 лв. – за държавна такса по
въззивната жалба, и 1 200 лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено по
банков път, видно от представеното преводно нареждане. Съразмерно с уважената и
отхвърлената част от жалбите по разгледаните искове, на същия се следват
разноски в размер на 625.39 лв.
В трайната практика на ВКС се приема, че
в производство относно дължимостта и размера
на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения
за разноски, поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение – така определение №
393/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г., ІV ГО, определение №
489/17.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3926/2017 г., ІV ГО, определение № 52/19.03.2019
г. по ч.гр.д. № 740/2019 г., І ГО, определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. №
4561/2018 г., ІІІ ГО, определение № 76/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4562/2018 г.,
ІІІ ГО, определение № 158/08.04.2019 г. по ч.гр.д. № 87/2019 г., ІІІ ГО,
определение № 119/04.07.2019 г. по ч.гр.д. № 1975/2019 г., ІІ ГО и др. Поради
това разноски във връзка с частната жалба не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решението от 20.10.2017 г., постановено по гр.д. № 23992/2016 г. на
Софийски районен съд, 88 състав в частта,
с която на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143,
т. 10 и 12 ЗЗП е прогласена нищожността на чл. 12, ал. 2 от договор за кредит
за покупка на недвижим имот № НL20848/17.08.2007 г., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решението от 20.10.2017 г., постановено по гр.д. № 23992/2016 г. на
Софийски районен съд, 88 състав в частта,
с която на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП е прогласена за нищожна клаузата
на чл. 3, ал. 1 от договор за
кредит за покупка на недвижим имот № НL 20848/17.08.2007 г., както и в частта, с която е прогласена
за нищожна клаузата на чл. 3, ал. 5,
изречение трето от договора, както
и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 146,
ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 2,
изречение второ от договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 20848/17.08.2007
г., както и в частта,
с която на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, е
осъдено да заплати на П.М.Л., ЕГН **********, и О.Л.Л.,
ЕГН **********, разликата над 11 892.29 лв. до 17 838.44 лв. (възлизаща на
5 946.15 лв.), представляваща заплатена без основание възнаградителна
лихва за периода 14.10.2008 г. – 27.04.2011 г., ведно със законната лихва върху
тази разлика от подаване на исковата молба в съда на 28.04.2016 г. до
окончателното плащане, както и в частта
за присъдените разноски за първоинстанционното производство, както и ОТМЕНЯ определение от 05.08.2019
г., постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.М.Л., ЕГН **********, и О.Л.Л.,
ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 146,
ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване за нищожна като неравноправна на клаузата на чл. 3, ал. 1 от договор за кредит за покупка на
недвижим имот № НL 20848/17.08.2007 г., както и иска с правно основание чл. 146,
ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване за нищожна като неравноправна на клаузата на чл. 3, ал. 5 в частта на изречение трето –
„Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“, както и ОТХВЪРЛЯ предявените от П.М.Л.,
ЕГН **********, и О.Л.Л., ЕГН **********, срещу „Ю.Б.”
АД, ЕИК ******, при условията на
активно субективно съединяване искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за разликата над сумата от общо 11 892.29 лв. до размера от общо 17 838.44 лв. (възлизаща на
5 946.15 лв.), представляваща заплатена без основание
възнаградителна лихва за периода
14.10.2008 г. – 27.04.2011 г., поради погасяване по давност на вземанията за
тази разлика.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П.М.Л., ЕГН **********, и О.Л.Л.,
ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 146,
ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП, че клаузата на чл. 6, ал. 2, изречение второ от
договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 20848/17.08.2007
г. – „В случай че на
съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата
кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по
сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро по своите сметки в банката,
погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от
банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския
франк към евро, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор
дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката“, е нищожна
като неравноправна.
ОТМЕНЯ решението от 20.10.2017 г., постановено по гр.д. № 23992/2016 г. на
Софийски районен съд, 88 състав в частта,
с която са оставени без разглеждане
предявените от П.М.Л., ЕГН **********, и О.Л.Л.,
ЕГН **********, срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, субективно активно съединени искове
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за размера от общо 30 859.34
лв. (по 15 429.67 лв. за всеки ищец), претендирани като надплатени суми от
курсови разлики поради изчисляването на кредита в швейцарски франкове вместо в
евро в периода 14.10.2007 г. – 14.04.2016 г., и ВРЪЩА делото в същата част за ново разглеждане от друг състав на
СРС.
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 20.10.2017 г., постановено по гр.д. № 23992/2016
г. на Софийски районен съд, 88 състав в
останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на П.М.Л., ЕГН **********, и
О.Л.Л., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, на
основание чл. 78 ГПК сумата 1 812.50 лв.,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и сумата 1
833.99 лв., представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА П.М.Л., ЕГН **********, и О.Л.Л., ЕГН **********,
двамата с адрес: ***, да заплатят на
„Ю.Б.” АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.
78 ГПК сумата 425 лв., представляваща
разноски за първоинстанционното производство, и сумата 625.39 лв., представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваната част, с която исковете с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за разликата над 17 838.44 лв. до 17 900.75 лв. са
отхвърлени, решението по гр.д. № 23992/2016 г. на Софийски районен съд, 88
състав е влязло в сила.
Решението в частта му по исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от общо 1 335.55 лв. е окончателно и не подлежи на обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, а в останалата част подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.