РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 16.02.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІV-B въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети февруари през две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА И.
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
ГЕОРГИ СТОЕВ
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги Стоев в.гр.д.
№ 5371 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
41560/14.02.2020г., постановено по гр.д. № 6905/2019г. по описа на Софийски
районен съд, I ГО, 154 с-в, е отхвърлен предявения положителен установителен иск с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация, с
който се иска установяването със сила на пресъдено на дискриминационно
третиране, извършено от ответника спрямо ищеца, изразяващо се в поставянето на
ищеца в по-неблагоприятна обстановка в затворническото общежитие в гр. Плевен в
периода от 15.12.2013г. до 15.10.2014г., а именно непровеждането на
културно-информационни мероприятия под формата на беседи ежедневно в
продължение на един час и тридесет минути.
Производството е
образувано по въззивна жалба, вх. № 5057881/20.05.2020г., подадена от ищеца в
първоинстанционното производство, Х.А.Х., с която обжалва решението изцяло. Въззивникът
навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради
нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на
релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради
противоречие на материалния закон. Моли решението да се отмени като неправилно
и вместо него да се постанови акт, с който се уважи предявения установителен
иск. Претендира сторените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ чрез юрк. Д., с който се изразява становище за нейната неоснователност
по съображения, подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно
чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения
за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до
неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на
ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е
приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на
някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в
цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на
решението.
Във въззивната жалба се
навеждат твърдения за неправилност на решението, поради допуснати процесуални
нарушения на съда свързани с преценката и анализа на събрания доказателствен
материал, водещи до неправилни фактически изводи, както и поради противоречие с
материалния закон.
Настоящият съдебен състав
приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По основателността на
иска:
Решението е правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени
от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Предмет на делото са
фактите, в които се състои твърдяното от ищеца нарушение, представляващо
неблагоприятно третиране, което се дължи на някой от защитените признаци по чл.
4, ал. 1 ЗЗДискр. От изложените твърдения за факти и обстоятелства в исковата
молба може да се направи извод, че претендираното нарушение се квалифицира като
пряка дискриминация на основание „лично положение“ през периода от 15.12.2013г.
до 15.10.2014г., в който период ищецът е изтърпявал наказание „доживотен затвор
без замяна“ в гр. Плевен.
В исковата молба се
излагат твърдения, че ищецът е третиран по-неблагоприятно в сравнение с лицата,
на които е наложеното същото наказание, но търпящи го в затвора в гр. София.
Излага твърдения, че с него не са били провеждани културно-информационни
мероприятия под формата на беседи ежедневно в
рамките на един час и тридесет минути, докато такива са провеждани в
затвора в гр. София.
С разпоредбата на чл. 9
ЗЗДискр е създадена специална уредба относно доказателствената тежест в
съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет
принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника.
Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се
предположи, че спрямо него е налице действие и/или бездействие представляващо
дискриминация по смисъла на закона. При успешното установяване на такива факти
в тежест на ответника е да докаже обратното, а именно че правото на равно
третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено и да обори твърденията на
ищеца. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона
доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявените
искови претенции. По исковете с правна квалификация чл. 71 ЗЗДискр не е
достатъчно да се установи само неблагоприятно третиране на определено лице, а и
връзката между поведението на ответника и някой от признаците по чл. 4 ЗЗДискр.
От събраните
доказателства се установява, че в процесния период ищецът е търпял наказание
„доживотен затвор без замяна“ в пенитенциарното заведение в гр.
Плевен, като с Заповед 4863/05.08.2015г. на Главния директор на ГДИН е
преместен в затвора в гр. Ловеч. По делото са приети като писмени доказателства
два плана за присъдата на ищеца, съответно от 2013г. и 2014г., като в тях са
предвидени участие в индивидуални разговори и беседи. От събраните показания на
свидетелката Георгиева се установява, че спорадично е работела с лицата, които
търпят наказание „доживотен затвор“, но не е провеждала беседи с тях, но е
наясно, че нейни колеги са провеждали беседи. Разпитаният по делегация свидетел
Русков, изтърпяващ сходно наказание в затвора в Плевен, през процесния период,
не си спомня дали са извършени културно-информационни беседи, но дори и да са
провеждани не счита, че са били достатъчно. След съвкупен анализ на събрания
доказателствен материал съдът приема, че в процесния период в затвора в гр. Плевен
с лицата, търпящи наказание „доживотен затвор“, са провеждани
културно-информационни мероприятия под формата на беседи, каквито са предвидени
и в индивидуалния план за изпълнение на присъдата на ищеца. Същите са съобразни
с нормите на чл. 197, ал. 1 ЗИНЗС и чл. 213 ППЗИНС, съгласно които осъдените на доживотен затвор се
настаняват в отделни затвори или в отделения на другите затвори в обособени
зони с повишена сигурност в постоянно заключени помещения при засилен надзор и
охрана. Участието им в колективни мероприятия е само с осъдени от същата
категория.
По
въпроса относно възможността лишените от свобода, настанени в различни
пенитенциарни заведения, да бъдат субекти на сравнение при твърдения за
неравностойно третиране е налице установена практика на ВКС, обективирана в
решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр. д № 777/2011 г., ІV ГО, определение № 826
от 27.11.2020 г. по гр. д. № 2331/2020 г., ІІІ ГО (и цитираните в него
определение № 291 от 27.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6840/2013 г., IV ГО,
определение № 548 от 22.07.2020 г. по гр. д. № 1240/2020 г., ІV ГО, определение
№ 580 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 514/2020 г., III ГО, определение № 424 от
31.05.2019 г. по гр. д. № 919/2019 г., ІІІ ГО), определение № 60473 от
10.06.2021 г. по гр. д. № 3720/2020 г., ІV ГО и др., съгласно която за да е
налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, следва да
се направи сравнение между начина, по който ищецът е третиран и начина на
третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче
разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от
защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, не е налице дискриминация.
За да е налице
дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., следва да се
направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото
или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни
обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. - не е налице дискриминация. По-неблагоприятното третиране на
лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение
изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗДДискр. или
друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак
лично или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за
живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица
обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Ето защо, не
може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират
при "сравними сходни обстоятелства" с изтърпяващите наказание в друг
затвор. Следователно, в подобни "сравними сходни обстоятелства"
ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от
значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл. 4, ал. 2
ЗЗДискр. (Решение № 101 от 2.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1871/2020 г., IV г.
о., ГК). В случая не се твърди и не се установява по-неблагоприятно трениране
на ищеца спрямо останалите лица, които изтърпяват същото наказание в същото пенитенциарно
заведение, поради което първоинстанционният съд правилно е отхвърлил иска.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото отговорността за разноски е
на въззивникът. Право на разноски има въззиваемата страна, която е
представлявана от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК,
съответно същата има право на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лева, съгласно чл. чл. 23, т. 4 от Наредба за заплащането на правна помощ.
Така мотивиран Софийски градски съд:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 41560/14.02.2020 г.,
постановено по гр.д. № 6905/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 154 с-в
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК Х.А.Х., ЕГН **********, да заплати
на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ сумата от 100 лева
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи
на обжалване в едномесечен срок от уведомяването пред Върховен касационен съд,
при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.