Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 10.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 11.04.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Емилия Донкова
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 92 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 197/14.12.2017г., постановено
по гр.д. № 492/2017г. по описа на Ботевградския районен съд, е признато за
незаконно и е отменено уволнението на Н.М.М., същият
е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „работник поддръжка
сгради“, отхвърлен е предявеният от него иск с правна квалификация чл. 225, ал.
1 от КТ, и частично е уважен искът му с правна квалификация чл. 224, ал. 1 от КТ, предявени срещу „М.“ ЕООД.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивни жалби на ищеца и на
ответника срещу горното решение, в различни негови части.
Жалбата на Н.М. е срещу частта от
решението, с която е отхвърлен искът му по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, както и в частта, с която
частично е отхвърлен искът му по чл. 224, ал. 1 от КТ за разликата до пълния
предявен размер на обезщетението от 460 лв. Жалбоподателят счита, че в тези
части обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва изводите на
БРС, направени въз основа на записванията в трудовата му книжка. Представя
заверени преписи от стр. 1, 4, 5, 6 – 9 от нея. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните му части и да
уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на тази жалба от въззиваемата страна „М.“ ЕООД.
Жалбата на „М.“ ЕООД е срещу
частите от решение № 197/14.12.2017г., постановено по гр.д. № 492/2017г. по
описа на Ботевградския районен съд, с които са уважени исковете на Н.М. по чл.
344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, респ. частично е уважен искът по чл. 224, ал. 1 от КТ. Жалбоподателят счита, че в тези части обжалваното решение е недопустимо и
неправилно. Анализира мотивите на първоинстанционния
съд, цитираната съдебна практика и относимите
нормативни разпоредби. Тълкува събраните по делото доказателства и прави изводи
за съотношението между тях.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор на тази жалба от въззиваемата страна Н.М..
В
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят – ищец Н.М. не се явява. Представлява се от адв.
М., която поддържа подадената от него жалба и моли съда да я уважи по
изложените в нея съображения. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80
от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
В
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят - ответник „М.“ ЕООД се
представлява от адв. Д., който поддържа подадената от
дружеството въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните от него части и
да отхвърли уважените искове. Претендира разноски.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да
се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В
производството пред въззивната инстанция не са
събирани доказателства. С определение № 247/13.02.2018г. съдът е оставил без
уважение искането на жалбоподателя М. за приемане на заверени преписи от стр.
1, 4, 5, 6 – 9 на трудовата му книжка като писмени доказателства по делото, а в
открито съдебно заседание на 11.04.2018г. е оставил без уважение искането на
процесуалния му представител за извършване на констатация от оригинала на
трудовата му книжка за установяване на обстоятелството, че към настоящия момент
не полага труд по трудово правоотношение.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В
конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
Същото е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки (и са липсвали отрицателните) за
разглеждане на исковете, а съдът се е произнесъл по действително предявените
такива.
Неоснователно в жалбата на „М.“ ЕООД се поддържа,
че решението е недопустимо, тъй като БРС бил отменил не уволнението на ищеца, а
акта (актовете) за извършването му, за което липсвал правен интерес. От
терминологична гледна точка, съображенията на жалбоподателя са правилни, но те
не обуславят претендираната недопустимост на първоинстанционното съдебно решение, доколкото, независимо
от използваната формулировка, по същество се има предвид отмяна на уволнението,
извършено с процесните заповеди. Както правната
теория (Мръчков В., Средкова
Кр., Василев Ат., „Коментар на Кодекса на труда”,
изд. „Сиби”, 10-то издание, стр. 1017 – 1018), така и
съдебната практика (напр. Решение № 71 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №
284/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 81 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
380/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 97 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. №
771/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 128 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. №
996/2012 г., III г. о., ГК, Решение № 168 от 10.06.2014 г. на ВКС по гр. д. №
5342/2013 г., IV г. о., ГК, Решение № 447 от 10.01.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1276/2011 г., IV г. о., ГК) използват изразите „отмяна на уволнението, извършено
със заповед ...“ и „отмяна на заповедта, с която е извършено уволнение …“,
респ. „отмяна на заповедта за уволнение“ като такива с еквивалентно значение,
без да поставят под съмнение тяхната допустимост. Също така, в цитирания
теоретичен източник е обосновано по- широко тълкуване на претенциите за
„признаване на незаконност“ на уволнението и „отмяната“ му, като е прието, че,
дори да е използван само един от тези термини, те са до такава степен взаимно
обусловени, че всеки един от тях по същество включва и двете претенции. По
аналогия и с още по- голямо основание може да се приеме, че „отмяната на
уволнението“ и „отмяната на акта, с който е извършено уволнението“ не се
различават по правната си същност, въпреки че акцентират върху различни аспекти
на процедурата по отмяна.
Също неоснователно жалбоподателят „М.“ ЕООД счита, че решението било
недопустимо в частта, с която бил уважен искът с правна квалификация чл. 224,
ал. 1 от КТ. Противно на поддържаното от този жалбоподател, съдът намира, че не
е недопустимо съединяването на иск с посочената квалификация и искове по чл.
344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ. Наистина, тези искове се разглеждат по различен
процесуален ред, но единствената последица от предявяването им в едно и също
производство се свежда до прилагането на общия исков ред за всички тях, без
това да опорочава постановения съдебен акт до степен на недопустимост. Този
извод следва от разпоредбата на чл. 310, ал. 3 от ГПК, която не поставя под
съмнение възможността, с една искова молба да бъдат предявени искове,
разглеждани по реда на бързото производство, и искове, разглеждани по общия
ред. В този смисъл е и съдебната практика – напр. Решение № 3494
от 28.04.2016 г. на СГС по в. гр. д. № 19599/2014 г., Определение № 112 от
8.01.2016 г. на ОС - Благоевград по в. гр. д. № 1012/2015 г. и мн.др.
По съществото на поставените за
разрешаване спорни въпроси, съдът формира следните правни изводи.
І.
По жалбата на „М.“ ЕООД
Неоснователен е изложеният в т. ІІ.1 от
жалбата довод, че възстановяването на ищеца на предишната работа по чл. 344,
ал. 1, т. 2 от КТ било незаконосъобразно поради това, че съдът не бил отменил
уволнението му като юридически факт. Както се обоснова по- горе, независимо от
възприетата формулировка, фокусирана
върху заповедите за уволнение, по същество БРС е отменил уволнението на ищеца,
която отмяна е предпоставка за уважаване и на обективно съединения иск по чл.
344, ал. 1, т. 2 от КТ.
Неоснователно в т. ІІ. 2 от жалбата се
поддържа също така, че съдът се бил произнесъл по несъдържащо се в исковата
молба оплакване, доколкото твърдението на ищеца за неспазване на императивното
изискване за получаване на разрешение от Инспекцията по труда (ИТ) не било
обвързано с конкретна хипотеза по чл. 333, ал. 1 от КТ. По този въпрос
настоящият съдебен състав споделя съображенията на БРС, че липсващата страница
от исковата молба (в която вероятно се съдържа такова уточнение) не е пречка
пред установяване на релевантната нормативна разпоредба, тъй като цялостното
оформление на исковата молба и представените с нея доказателства касаят именно претендирано трудоустрояване като предпоставка за
предварителната закрила. В подкрепа на този извод са и представените с отговора
на ответника писмени доказателства на л. 55 и л. 58 от първоинстанционното
дело (писмо от „М.“ ЕООД до ТЕЛК и отговор от дирекция „ИТ-СО“), от които се
установява, че към момента на извършване на уволнението работодателят е бил
запознат с конкретното основание за закрила по чл. 333, ал. 1 от КТ, както и с
акта на ТЕЛК, който го регламентира. При тази съвкупност от данни, съдът
намира, че, независимо от отсъствието на изрично посочена в исковата молба
конкретна причина, поради която ищецът счита, че работодателят е трябвало да получи
предварително разрешение от Инспекцията по труда за уволнението му, между
страните не е съществувало съмнение, коя е тази причина. Поради това правото им
на защита не е било накърнено, а предметът на правния спор е бил очертан
достатъчно ясно. Във връзка с това, съдът не споделя изводите, които
жалбоподателят прави от цитираното по този повод Решение № 443 от 24.03.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 2569/2015 г., IV г. о., ГК, доколкото този съдебен
акт е постановен по казус, в който работодателят е преодолял едно основание за
предварителна закрила по чл. 333, ал. 1 от КТ, но едновременно с него е
съществувало и друго такова, за което не е било поискано разрешение от ИТ. За
разлика от така разгледания случай, по настоящото дело не става въпрос за
преодоляване на едно основание, но непреодоляване на друго такова, а за
евентуални съмнения, дали основанието е посочено достатъчно точно и ясно. Както
се обоснова по- горе, съдът намира тези съмнения за неоснователни, тъй като
между страните по делото не съществува спор относно вида на основанието за
предварителна защита по чл. 333 от КТ, а и самият работодател в писмото си до
ИТ изрично е посочил като такова трудоустрояването на Н.М., т.е. именно
обстоятелство по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ. Поради това съдът намира, че спор
по делото поражда не видът на основанието, а наличието или липсата на
последното, който въпрос се разглежда по- долу.
Неоснователно жалбоподателят счита, че
обжалваното решение противоречало на материалния закон поради неправилно
приемане от страна на районния съд, че в случая е налице трудоустрояване,
обуславящо закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ. По този въпрос
настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от първоинстанционния
съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. В допълнение, както
и в отговор на изложените във въззивната жалба
доводи, съдът отбелязва, че изводите на БРС се подкрепят и от правната теория (Мръчков В., Средкова Кр., Василев Ат., „Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”, 10-то издание, стр. 988), според която трудоустроен
е този работник или служител, за когото има надлежно предписание за
трудоустрояване, без значение, дали то е изпълнено или не, както и независимо
от това, дали се налага преместване на друга подходяща работа или работникът
остава на същата работа при облекчени условия на труд. Нещо повече: изрично е
посочено, че лицата със загубена работоспособност 50 на сто и над 50 на сто,
призната с решение на ТЕЛК, са трудоустроени по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 2
от КТ и се ползват със закрилата по този нормативен текст. Тъй като не се
обсъжда изпълнението на други условия като предпоставка за тази закрила, следва
да се приеме, че самият факт на установена загуба на работоспособност в
посочената степен, сам по себе си, е достатъчен за прилагане на закрилата по
чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ. В същия смисъл е и цитираната от БРС съдебна
практика, както и по- късно формираната такава (Решение № 60 от 13.06.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 3186/2016 г., III г. о., ГК, Определение № 533 от 14.06.2016 г.
на ВКС по гр. д. № 999/2016 г., IV г. о., ГК), която не поставя изискване за
преместване на трудоустроеното лице на друга длъжност (независимо дали заеманата
от него длъжност е определена от работодателя за трудоустроени или не), нито за
изпълняването на работата при облекчени условия. Противно на поддържаното от
жалбоподателя, тази практика приема, че работникът е трудоустроен и в случаите,
когато има призната 50% или над 50% неработоспособност и е останал да работи на
заеманата до освидетелстването си длъжност. Настоящият случай е именно такъв,
тъй като с ЕР на ТЕЛК № 2274/05.05.2016г. на М. са
признати 50% неработоспособност със срок до 01.05.2017г., а същевременно няма
данни, той да е преместен на друга длъжност. Поради това и доколкото
уволнението е извършено преди тази дата, съдът намира, че към момента на
извършването му М. е бил трудоустроен и се е ползвал от закрилата по чл. 333,
ал. 1, т. 2 от КТ, която изисква изрично разрешение от ИТ за това. Тъй като
такова разрешение няма, а е постановен изричен отказ на ИТ, уволнението е
незаконосъобразно.
Във връзка с горното, съдът намира за
неоснователни опасенията на жалбоподателя, че признаването на качеството
„трудоустроено лице“ на работник, който продължава да изпълнява работата си от
преди трудоустрояването, създавало обратна дискриминация по отношение на
останалите работници, изпълняващи същата длъжност при същите условия.
Независимо че се заема една и съща длъжност и се изпълнява се една и съща
работа при едни и същи условия, влошеното здравословно състояние на лицето с
предписание за трудоустрояване съставлява легитимно основание за засилената му
закрила спрямо лицата без такова предписание, поради което съдът намира, че тази
закрила не ги дискриминира. Макар да не е изрично преназначено на тази длъжност
в резултат от трудоустрояването му, то има право на закрила по реда на чл. 333,
ал. 1, т. 2 от КТ, тъй като тя произтича не от естеството на конкретната
заемана длъжност, а от неравнопоставеното положение
на лицето с намалена работоспособност спрямо другите заемащи я лица.
Съдът намира за основателни доводите на
жалбоподателя срещу частта от мотивите на първоинстанционното
решение, с които е прието, че уволнението е незаконно и поради това, че първата
уволнителна заповед била издадена от лице, което не е упълномощено да
прекратява трудови правоотношения, а втората уволнителна заповед била издадена
при изчерпана компетентност. Наистина, с исковата молба ищецът е заявил общо за
двете заповеди, че те са издадени от лице, което няма правомощия да прекратява
трудови правоотношения и да подписва заповеди. С отговора, обаче, работодателят
е посочил, кое е това лице, и е представил пълномощно за него, като, съгласно
разпоредбата на чл. 192, ал. 1 от КТ (респ. Тълкувателно
решение № 6 от 11.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012 г., ОСГК – за останалите случаи), такова упълномощаване е допустимо.
Ищецът не е оспорил валидността на упълномощаването, нито автентичността на
подписа на упълномощеното лице под заповедите, поради което следва да се приеме
за доказано, че те са издадени от лице, притежаващо правомощия за това. По този
въпрос не следва да се споделят мотивите на БРС, че първата уволнителна заповед
е издадена от неизвестно лице, а втората – от надлежно упълномощено такова,
доколкото положените под тях подписи са видимо еднакви, а и оспорването на
ищеца е общо за двете заповеди и се ограничава само до това, че не били
подписани от представляващия дружеството управител.
По тези съображения съдът намира, че
първата от двете уволнителни заповеди е издадена от лице, притежаващо
необходимата за това компетентност, и е породила целените с нея правни
последици, прекратявайки трудовото правоотношение между страните.
Втората заповед, обаче, наистина е
незаконосъобразна (както е приел и районният съд), тъй като настоящият случай
не попада в приложното поле на съдебната практика (обективирана
напр. в Решение
№ 43 от 10.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4082/2013 г., IV г. о., ГК, Решение №
277 от 9.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1579/2011 г., III г. о., ГК и др.),
съгласно която е допустимо да се издадат отделни заповеди за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ и за прекратяване на трудовото правоотношение
в резултат от така наложеното наказание. Процесният
казус е различен, тъй като работодателят е издал две последователни заповеди с
идентичен предмет, а именно – прекратяване на трудовото правоотношение между „М.“ ЕООД и Н.М.М.. Както се посочи по- горе, този ефект е постигнат с
първата от горните заповеди в момента на връчването й на адресата на 02.02.2017г. (л. 35 от първоинстанционното
дело). Следователно, от този момент нататък такова правоотношение между тях не
съществува, поради което последващата заповед от
06.02.2017г. за неговото прекратяване е лишена от предмет. Съгласно цитираната
от БРС съдебна практика, тя не поражда правно действие и подлежи на отмяна.
Аналогични биха били изводите и в случай, че първата уволнителна заповед се
приеме за незаконосъобразна. Съгласно правната теория (Мръчков
В., Средкова Кр., Василев
Ат., „Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”,
10-то издание, стр. 1014), докато законността на уволнението не бъде оспорена,
респ. докато то не е признато за незаконно от съда, „…извършеното уволнение
произвежда своето действие: то води до прекратяване на трудовото
правоотношение“. Следователно, и в този случай към момента на издаване на
втората заповед тя би била лишена от предмет (както е приел и първоинстанционният съд).
Изложените по този въпрос съображения имат
само принципен характер и не обуславят различен изход на делото, тъй като,
както се обоснова по- горе, е налице самостоятелно основание за отмяна на процесното уволнение, а именно – неспазване на изискването
по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ.
ІІ. По жалбата на Н.М.М.
Неоснователно жалбоподателят оспорва
извода на БРС за недоказаност на оставането му без работа поради уволнението.
По този въпрос настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.
272 от ГПК. Във връзка с това, не следва да бъдат споделени изложените във въззивната жалба доводи, поради следните съображения.
Съдът не е длъжен да изразява
предварително становище по доказателствената стойност
на представените с исковата молба доказателства, нито да указва на страните да
представят други такива, ако прецени, че са недостатъчни (както се претендира в жалбата).
Фактът, че представеното с исковата молба копие от трудова книжка е на друго
лице (а не на ищеца) рефлектира върху невъзможността, с него да се докаже
оставането без работа именно на ищеца през процесния
период. Това, обаче, е въпрос по съществото на спора и касае доказаността на претенцията, а не допустимостта на
представения документ като писмено доказателство. Поради това правилно първоинстанционния съд го е обсъдил едва в крайния си съдебен
акт.
Правилни са и изводите на БРС, направени
въз основа на констатацията по оригиналната трудова книжка на ищеца, представена
в открито съдебно заседание. Наистина, трудовата книжка е официален удостоверителен
документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на
работника или служителя (чл. 347 от КТ). Нейната доказателствена
сила, обаче, не е неопровержима и не задължава съда да приеме за доказани
(не)отразени в нея обстоятелства, които противоречат на останалите
доказателства по делото. В случая, както правилно се посочва и във въззивната жалба, по делото е безспорно, че трудовото
правоотношение между страните е било прекратено. Именно поради това, фактът, че
прекратяването му не е отразено в трудовата книжка на ищеца, компрометира
достоверността на записванията в последната. Щом един безспорен факт не е
отразен в нея, няма основание да й се дава вяра и по отношение на
неотразяването на други - спорни - факти, вкл. касаещи започване или
незапочване на друга работа в шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 от КТ. Поради
това правилно БРС е приел, че представените по делото доказателства не
установяват претендираното от ищеца оставане без
работа поради уволнението.
Не обосновават обратен извод
съображенията на жалбоподателя, че неоформянето на трудовата книжка в частта й
за прекратяване на ТПО между страните обуславяло отговорност на работодателя по
чл. 414 от КТ. Административно- наказателната отговорност на работодателя за
този конкретен пропуск се ангажира в публично правоотношение между него и
държавата и може да доведе до понасяне на съответна имуществена санкция, но
това не обуславя доказаност на претендираните
от жалбоподателя други обстоятелства, които по принцип подлежат на отразяване в
трудовата книжка на ищеца.
Не обосновава обратен извод и доводът от
въззивната жалба, че ненадлежното оформяне на
трудовата книжка от предишен работодател не препятствало достоверността на последващи вписвания в нея (или липса на такива). Този
довод касае само възможността за една конкретна хипотеза, но не е доказателство
за нейното наличие. Както е възможно, липсата на последващи
записвания в книжката да се дължи на незапочване на работа от страна на ищеца в
шестмесечния срок след уволнението, така е възможна и друга хипотеза, в която последващият работодател е отказал да впише нововъзникнало трудово правоотношение поради това, че в нея
не е отразено прекратяването на предходно такова. Отбелязванията
в трудовата книжка не са изолирани едно от друго и няма основание да се
разглеждат така (както претендира жалбоподателят). Затова установената
неистинност в една нейна част компрометира и последващите
записвания (или липсата на такива), които зависят от тази част.
По тези съображения, правилно БРС е
отказал да зачете материалната доказателствена сила
на трудовата книжка в частта й, касаеща липса на
отбелязване за последващи трудови правоотношения на
ищеца в периода по чл. 225, ал. 1 от КТ. Съответно, поради липса на други
представени доказателства за това, правилен е и изводът му, че е недоказано
оставането на жалбоподателя без работа поради уволнението, а това обуславя
неоснователност на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ и той правилно
е бил отхвърлен, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази му част.
Тази жалба не съдържа конкретни
съображения срещу обжалваното решение в частта му по иска с правна квалификация
чл. 224, ал. 1 от КТ, поради което и на основание чл. 269 от ГПК, съдът не е
длъжен служебно да издирва и обсъжда такива.
Неоснователно
е твърдението на жалбоподателя М., че районният съд не е следвало да присъжда
разноски в полза на насрещната страна поради това, че тя не била представила
списък за тях. Съгласно разпоредбата на чл. 80 от ГПК, непредставянето на такъв
списък е само пречка
да се иска изменение на решението в частта му за разноските, но не е пречка
пред присъждането на такива.
С
оглед изхода на делото пред въззивната инстанция и
отхвърляне на въззивните жалби във всичките им части,
разноските следва да останат в тежест на страните така, както са направени, и
не следва да се присъждат, независимо от отправените искания в този
смисъл.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 197/14.12.2017г., постановено по
гр.д. № 492/2017г. по описа на Ботевградския районен съд.
Решението
може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от
него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.