Решение по дело №581/2020 на Окръжен съд - Ямбол

Номер на акта: 260028
Дата: 16 февруари 2021 г. (в сила от 16 февруари 2021 г.)
Съдия: Росица Стоянова Стоева
Дело: 20202300500581
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 11 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е  260028/16.2.2021 г.

 

                          16.02.2021 година             гр.Ямбол

 

В  И М Е Т О    Н А   Н А Р О Д А

 

 

 

 

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,    І-ви   въззивен граждански състав

на       02     февруари    2021 година

в публично заседание в следния състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА

                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ ИВАНОВ

                                                                    2. ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА

 

секретар П.У.

като разгледа докладваното от съдия Росица Стоева

въззивно гражданско дело №  581 по описа на 2020 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

        

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на "ХИПОСТАР"ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр.Елхово, обл.Ямбол, ул.„Търговска“ №57 против Решение № 119/10.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 930/2019 г. по описа на РС-Елхово, с което съдът е приел за установено, че „ХИПОСТАР“ ЕООД дължи на „КАМА МИА“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр.София, ул.Бачо Киро“, №26-28-30, Платинум Бизнес Център, бл.2, ет.1  следните суми: сумата от 2 723.26 лв. – главница, представляваща остатък от дължими суми за доставени стоки, за които са издадени фактура № **********/28.08.2018 г. за стойност от 1 865.31 лв. с ДДС, по която е извършено частично плащане на сумата от 550.00 лв. и фактура № **********/22.10.2018 г. за стойност от 1 407.95 лв. с ДДС;  сумата от 131.17 лв. - лихва за забава върху дължимата по първата фактура сума от 1 315.31 лева, начислена за периода от 28.08.18 г. до 21.08.2019 г.; сумата от 118.90 лв. - лихва за забава върху дължимата по втората фактура сума от 1 407.95 лв., начислена за периода 22.10.18 г. до 21.08.2019 г., заедно със законната лихва върху главницата от 2723.26 лв., считано от датата на подаването на заявлението до съда - 28.08.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №1680 от 24.09.2019 г. по ч.гр.д.№626/2019 г. по описа на РС – Елхово. Със същото решение ЕРС е осъдил ответника да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените по делото съдебни и деловодни разноски в общ размер на 911.88 лв.

С въззивната жалба решението на първостепенния съд се оспорва изцяло. Оплакването на въззивника е за неправилност, поради необоснованост, тъй като решението е постановено в противоречие с доказателствената съвкупност по делото. Сочи се, че макар и в производството пред ЕРС ищецът да не е провел никакво доказване на исковите си претенции, то решаващия съд е постановил акта си в негова полза, без да е взел предвид твърденията на ответника. В тази насока се излага, че дружеството-въззивник не е получавало двете процесни фактури, нито стоките, описани в тях, като липсват подписани приемо-предавателни протоколи, като по първата от фактурите с №**********/28.08.2018 г. отрича да е имало въобще доставка. Изложени са доводи, че и двете фактури са новосъздадени, а представената по първата фактура товарителница се твърди, че е неистинска, тъй като към датата - 29.08.2018 г. в дружеството-въззивник не е работил служител Б., тъй като трудовия договор с това лице е сключен впоследствие - на 19.09.2018 г. и се отрича положения подпис в товарителницата да е изпълнен от това лице. По отношение на втората фактура №**********/22.10.2018 г. се твърди, че е получена на 24.10.2018 г. единствено стока, но за 550.00 лв. по доставни цени, без каквито и да е съпровождащи доставката документи, изключая товарителницата, която е подписана от Б., като се сочи, че при извършеното плащане е описано, че е частично, а доставка на останалата стока по цитираната втора фактура не е била извършена въобще. Въззивника оспорва решението и в частта му за лихвите за забава върху дължимите главници по двете процесни фактури, като са изложени доводи, че същите са недължими предвид на това, че въззивника-ответник не би следвало да дължи лихви за стоки, които не е получил, както и поради това, че такъв вид обезщетение за забава не е договаряно между страните. Поради тези и други изложени съображения въззивното дружество моли ОС-Ямбол за отмяна на обжалваното решение и вместо него да се постанови решение по същество, с което се отхвърлят изцяло предявените искове, като неоснователни и недоказани. Не е заявена претенция за присъждане на разноски. 

В срока за отговор на въззивната жалба по смисъла на чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор от „КАМА МИА“ АД, чрез адв.П.М. от ЯАК, в който се изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на ЕРС е правилно, законосъобразно, обосновано и постановено в съответствие със събраните доказателства. В отговора си въззиваемия е изложил подробни аргументи и съображения, с които е оспорил възраженията в жалбата, позовавайки се както на приложимите материални норми, така и на доказателствената съвкупност. Моли ЯОС да потвърди обжалваното решение и да присъди направените пред въззивната инстанция разноски.  

В о.с.з. въззивника не се явява и не се представлява.

В о.с.з. въззиваемата страна не изпраща представител, но чрез процесуалния си представител – адвокат, заявява становище за неоснователност на въззивната жалба, като моли за потвърждаване на атакуваното решение.

След преценка на оплакванията по жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото, Окръжният съд приема за установено следното от фактическа страна:

Ч.гр.д. №626/2019 г. по описа на ЕРС е образувано по заявление от „Кама Миа“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК против „Хипостар“ ЕООД. Съдът е уважил искането на заявителя, като е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с №1680/24.09.2019 г., с която е разпоредил на длъжника „Хипостар“, да заплати на заявителя "Кама Миа“ АД следните суми: 2723.26 лева – главница, представляваща остатък от дължими суми за доставени стоки, за които са издадени фактура №**********/28.08.2018 г. за стойност от 1865.31 лв. с ДДС, по която е извършено частично плащане на сумата от 550.00 лв. и фактура №**********/22.10.2018 г.  за стойност от 1407.95 лв. с ДДС;  сумата от 131.17 лв. - лихва за забава върху дължимата по първата фактура сума от 1315.31 лв., начислена за периода от 28.08.18 г. до 21.08.2019 г.; сумата от 118.90 лв. - лихва за забава върху дължимата по втората фактура сума от 1407.95 лв., начислена за периода 22.10.18 г. до 21.08.2019 г., заедно със законната лихва върху главницата от 2723.26 лв. за периода от подаването на заявлението до съда - от 28.08.2019 г. до окончателното й изплащане. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е депозирал възражение, с което е заявил, че не дължи изпълнение на посочените в заповедта суми. По повод постъпилото възражение, съдът указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от уведомяването. В указания срок искът е предявен. 

Страните не спорят, че и двете дружества са променяли наименованията си - ищецът „КАМА МИА“ АД е с предишно наименование „РБСФ“ АД, а ответникът „Хипостар“ ЕООД е с предишно наименование „Зои Бейби“ ЕООД, както и не спорят, че между тях са съществували търговски взаимоотношения в продължителен период - по силата на сключен на  21.07.2016 г. договор за дистрибуция търговеца „РБСФ“ АД предоставил на дистрибутора „Зои Бейби“ ЕООД право да търгува със стоки: текстилни и хавлиени изделия с марка „КАМА МИА“ и детски дрехи, аксесоари и пособия с марка „МИНЕНЕ“. Съгласно договора, отношенията по продажбата на стоките между търговеца и дистрибутора се уреждат с отделен договор или на база на фактурите за доставка, придружени с приемо – предавателен протокол с фиксирани цени за всеки продукт и описание на продуктите. Договорът е сключен за срок от една година, считано от 01.08.2016 г., съгласно чл.14 от същия.

За установяване основателността на претенцията си ищецът е представил следните данъчни фактури: фактура №********** от 28.08.2018 г. за стоки на стойност от 1865.31 лв. с ДДС и фактура №********** от  22.10.2018 г. за стоки на стойност от 1407.95 лв. с ДДС. В двете фактури като продавач на стоките е записан ищеца „КАМА МИА“ АД, а като купувач „Зои Бейби“ ЕООД, посочени са наименованията на стоките, количеството, единична цена, данъчна основа, ДДС и обща цена в лева. Посочени са дати на плащане на цената на стоките и начин на плащане.

По делото е изслушано заключение на ССчЕ, което не е оспорено от страните и се възприема от съда, като обективно и компетентно. В заключението в.л. посочва, че организацията за приемане на заявки и доставки на стоки в „КАМА МИА"АД е направена на база „софтуерен продукт", като след заявяване от страна на клиент на определена стока, дружеството-доставчик подготвя артикулите и ги изпраща на посочен адрес на купувача чрез спедиторска фирма, съответно издава фактури с наименования на стоката, количества, ед. цена и стойност. Получаването на стоките от фирмата - купувач се потвърждава от спедиторската служба с „Куриерски лист за разнос“ с подписи и имена на получателя на стоката. Ако има промяна по доставката, фактурата се коригира в последствие от фирмата „изпращач" с кредитно или дебитно известие по конкретната фактура. При изброения алгоритъм за доставка на стоки са били издадени и процесните две фактури - №**********/28.08.2018 г. и  №**********/22.10.2018 г. с получател  „Зои Бейби“ ЕООД /сега „Хипостар“ ЕООД/. Вещото лице е установило, че издаването на фактурите предхожда по време и период спедицията (транспортирането) и получаването на стоките от купувача. Съгласно заключението, проверяваните фактури притежават всички изискуеми и задължителни реквизити, съгласно ЗСч и българското законодателство. Вещото лице не е установило за доставката на стоките по двете фактури да са съставяни приемо – предавателни протоколи. Установено е, че за доставката на стоките, за които са издадени двете фактури, продавача „КАМА МИА“ АД е използвал спедиторска фирма „Лео Експрес“ ООД, която е извършила доставката на стоките на ответника „Зои Бейби“ ЕООД /сега „Хипостар“ ЕООД/ в гр.Добрич, за което са били съставени документи - „Куриерски лист за разнос“ от 29.08.2019 г. и 24.10.2019 г. Доставката на стоките е било удостоверено с подпис и име на представител на дружеството - получател на стоката, като и при двете доставки това е лицето Б. В куриерските листи за разнос са посочени и часовете на доставката. Вещото лице не е установило налични протоколи за върнати или недоставени стоки от страна на спедиторска фирма „Лео Експрес“ ООД и от страна на дружествата „изпращач“ и „получател“. Вещото лице е установило, че процесните фактури са осчетоводени в счетоводството на ищеца, съгласно изискванията на Закона за счетоводството, включени са в Отчета за приходите и разходите, в Счетоводния баланс, Оборотната ведомост и Отчета за паричния поток, като от ищеца е била подадена ГДД по чл.92 от ЗКПО. При ответника процесните фактури не са осчетоводени, като е налице единствено осчетоводяване на сумата от 550 лв. по фактура №2*********/28.08.2018 г. - по аналитична сметка 401 – „доставчици“, партида „КАМА МИА“ АД има оборот в дебита и кредита на сметката в размер на 550 лв., т.е. настъпило задължение, което е и заплатено. Вещото лице е установило, че на 15.11.2018 г. „Зои Бейби“ ЕООД е превело на ищеца сумата от 550 лв., с посочено в банковото извлечение основание на превода: „частично плащане по фактура №2*********/28.08.2018 г.“. Посочената сума е постъпила при ищеца и е осчетоводена на 15.11.2018 г. с основание „частично плащане по фактура №2*********/28.08.2018 г.“. Други плащания по процесните фактури не са установени от вещото лице. Вещото лице изчислило, че общия размер на неизплатеният остатък по двете фактури №********** от 28.08.2018 г. и №********** от 22.10.2018 г. е в размер на 2723.26 лева. Размерът на дължимата лихва за забава върху неизплатеното задължение по фактура №**********/28.08.2018 г. в размер на 1315.31 лв., начислена за периода от 28.08.2018 г. до 21.08.2019 г. е 131.17 лв., а по фактура №**********/22.10.2018 г. в размер на 1407.95 лв., начислена за периода от 22.10.2018 г. до 21.08.2019 г. е 118.90 лв.

От представените от ответника писмени доказателства – трудов договор №6/19.09.2018 г. и Справка от НАП за регистрирани трудови договори се установява, че лицето Д.Б. е постъпила на работа при ответника на 01.10.2018 г.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК. Въззивника е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната жалба е неоснователна.

При служебната си проверка по чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, определени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред ЕРС доказателства намира, че обжалваното решение е правилно. Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Правилни са и формираните въз основа на нея правни изводи, довели до уважаване на предявения установителен иск. Изложените от ЕРС мотиви са подробни и се споделят изцяло от въззивния съд, който на осн. чл.272 ГПК препраща към тях. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати пред първата инстанция и на които в обжалваното решение е даден отговор.

С депозираната пред ЕРС искова молба ищецът е претендирал да се приеме за установено по отношение на ответника, че му дължи следните суми: сумата от 2723.26 лв. – главница, представляваща остатък от дължими суми за доставени стоки, за които са издадени фактура №**********/28.08.2018 г. за стойност от 1865.31 лв. с ДДС, по която е извършено частично плащане на сумата от 550 лв. и фактура №**********/22.10.2018 г.  за стойност от 1407.95 лв. с ДДС;  сумата от 131.17 лв. - лихва за забава върху дължимата по първата фактура сума от 1315.31 лв., начислена за периода от 28.08.18 г. до 21.08.2019 г.; сумата от 118.90 лв. - лихва за забава върху дължимата по втората фактура сума от 1407.95 лв., начислена за периода 22.10.18 г. до 21.08.2019 г., заедно със законната лихва върху главницата от 2723.26 лв., считано от датата на подаването на заявлението до съда - 28.08.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК с №1680/24.09.2019 г. по ч.гр.д. №626/2019 г. по описа на ЕРС.

Така предявеният иск, съобразно обстоятелствата наведени в исковата молба, заявеният и поддържан петитум и развилото се предходно заповедно производство, правилно е квалифициран от районния съд, в доклада по чл.146 ГПК, като такъв с пр. осн. чл.422 ГПК,  вр.чл.327, ал.1 ТЗ, вр. чл.79 ЗЗД.

За да се прецени допустимостта на процесния положителен установителен иск, следва да бъдат съобразени нормите на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК. Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 от ГПК, където е посочено, че искът се предявява в едномесечен срок, след довнасяне на дължимата държавна такса.

В конкретния случай, видно от приложеното ч.гр.д. №626/2019 г. по описа на ЕРС на 29.08.2019 г. „Кама Миа“ АД е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК против „Хипостар“ ЕООД, като искането е било уважено от съда. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е депозирал възражение против  заповедта. По повод постъпилото възражение против заповедта за изпълнение, съдът указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от уведомяването. В указания срок искът е предявен. При така изложените факти, следва извод, че е спазена процедурата и сроковете по цитираните разпоредби на ГПК, предвид на което въззивния съд намери предявеният иск за допустим. Разгледан по същество искът е изцяло основателен.

От събраните по делото доказателства, съдът в настоящия състав приема, така, както е приел и първостепенния съд, че страните по делото в качеството си на търговци са сключили процесните сделки, оформени в представените по делото две фактури, по силата на които ищецът продал на ответника описаните във фактурите стоки, на стойност от 1865.31 лв. с ДДС по фактура №**********/28.08.2018 г. и на стойност от 1407.95 лв. с ДДС по фактура №**********/22.10.2018 г., които суми ответника е следвало да заплати. Процесните данъчни фактури, съобразно заключението на вещото лице са  осчетоводени в счетоводството и на ищеца, отразени са в дневниците за покупко-продажба по ЗДДС, включени са в справките – декларации и дължимият ДДС е разчетен с бюджета. Пак съобразно заключението на вещото лице е установено, че при ответника е налице осчетоводяване на сумата от 550 лв. по фактура №2*********/28.08.2018 г. ,  както и извършено плащане на сумата от 550 лв.

Установено е по делото и че доставката на стоките и по двете фактури е извършена чрез спедиторска фирма „Лео Експрес“ ООД, за което са били съставени 2 бр. куриерски листи за разнос от 29.08.2018 г. и от 24.10.2018 г., т.е. дати, следващи датите на издаване на фактурите от ищеца. В представените куриерски листи за разнос като получател е подписано лицето Б.. Към датата на получаване на стоките по втората от издадените от ищеца фактури - 24.10.2018 г. при ответника на длъжност продавач – консултат по трудов договор е работило лицето Д. Б., като това се установява от представените писмени доказателства. Действително към датата на първата доставка - 29.08.2018 г. не е установено лицето Б. да е било в трудово- правни отношения с ответника, но пък фактурата за тази доставка е отразена в счетоводството на ответника, макар и частично - за сумата от 550 лв.

При тези фактически данни съдът приема за безспорно доказан факта, че страните са обвързани от посочените договорни правоотношения по процесните фактури, с посочени предмет и цена, както и че ищецът е изпълнил задължението си за прехвърляне на собствеността на стоките, а ответникът е останал задължен за цената, т.е. не е изпълнил задължението си по чл.327, ал.1 ТЗ, поради което и иска на ищцовото дружество за главницата от 2723.26 лв. (в т.ч. 1315,31 лв. - по фактура №**********/28.08.2018 г. и 1407.95 лв. - по фактура №**********/22.10.2018г.), като основателен и доказан, следва да бъде уважен.

За неоснователни се прецениха доводите на ответното дружество, относими към основателността на иска и в частност твърдението за липса на сделки, респективно продажби по процесните фактури, както и поради отсъствието на документ удостоверяващ реалното предаване на стоките. Следва да се посочи, че договорът за продажба на движими вещи по своята правна същност е двустранен, консесуален и неформален, т.е. липсата на писмена форма не е основание за неговата валидност. Вярно е, че процесните фактури не са двустранно подписани, а съдържат подпис единствено на продавача „Кама Миа“ АД. По отношение на стоките, описани във фактура №********** от  22.10.2018 г., не е спорно, а и от доказателствата е установено, че същите са надлежно доставени чрез куриерска фирма и съответно са получени от служител на ответника. Твърдението на ответника за липса на сделка по фактура №********** от 28.08.2018 г. пък не кореспондира с неговото последващо (след издаване на фактурата) поведение - отразяване на фактурата в счетоводството му, макар и частично - за сумата от 550 лв. и плащане на посочената сума. За прецизност на мотивите съдът намира за нужно да посочи, че в случай на погрешно осчетоводяване на процесната фактура ответното дружество е разполагало с възможност по Закона за счетоводството да извърши коригираща счетоводна операция, но това не е сторено именно защото задължението съществува реално, по реални сделки.

За да достигне по горе-посочения извод за наличие на сделки между страните по делото, настоящия съд съобрази и практиката на ВКС -  така в Решение №23/07.02.2011 г., по т.д.№588/2010 на ВКС, ІІ т.о. е прието, че фактурата може да се приеме за доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименование на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване. В същия см. са и Р.№42/19.04.2010 г. по т.д.№593/2009 г., ІІ т.о.; Р.№46/27.03.2009 г. по т.д.№454/2008 г., ІІ т.о. и др.

При изложеното до тук, въззивния съд приема, че предявеният в производството иск е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен изцяло. Като е стигнал до същите правни изводи, ЕРС е постановил правилно съдебно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната жалба и като такова следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция, предвид наличието на надлежно искане в тази насока и доказателства за сторени разноски. Разноските следва да се присъдят в размер на 200 лв. – платено адв. възнаграждение.

Водим от изложеното и на основание чл.208, ал.1 от ГПК, ЯОС

 

Р   Е   Ш   И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №119/10.08.2020 г., постановено по гр.д.№930/2019 г. по описа на ЕРС.

 

ОСЪЖДА "ХИПОСТАР" ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр.Елхово, обл.Ямбол, ул. „Търговска“ № 57 да заплати на „КАМА МИА“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр.София, ул. Бачо Киро“, №26-28-30, Платинум Бизнес Център, бл.2, ет.1  сумата от 200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

 

Решението, на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК, е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: 1.                     2.