Р Е Ш Е Н И Е
Номер 621 22.11.2019г. град Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
окръжен съд, ГРАЖДАНСКО отделение, II състав
В открито съдебно заседание
на дванадесети ноември 2019г.
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ :
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
при секретар Катерина
Маджова,
като разгледа
докладваното от съдията- докладчик ЗЛАТЕВ,
въззивно
гражданско дело № 1347 по описа за 2019г. по описа на съда,
за да се произнесе
взе предвид следното :
Производството
е на основание чл.267- 268 във вр. с чл.273 от ГПК и във вр. с чл.216, ал.1 от
ЗОВСРБ.
Делото
е образувано по постъпила в законния 2- седмичен срок по чл.259, ал.2 от ГПК
въззивна жалба от военнослужещия- ищец И.А.Б. от гр.Ст.Загора против изцяло
негативното за него Решение № 872/17.06.2019г. по гр.д.№ 4883/2018г. по описа
на РС- Ст.Загора, с което са били изцяло отхвърлени облигационните му искове по
чл.216, ал.1 от ЗОВС във вр. с чл.86 от ЗЗД за заплащане на претендираното
допълнително възнаграждение за временно изпълнение на задълженията на вакантна
длъжност в размер на 25 % от възнаграждението на вакантната длъжност. Излага
подробно своите фактически и правни аргументи в защита на исковата си
претенция. Счита, че неправилно РС е приел, че поради някакво оптимизиране на
разходите за щата следвало да се дерогира законовата норма, задължаваща
ответника- работодател да изплати полагащото му се парично обезщетение, тъй
като в този казус ищецът не бил замествал отсъстващ служител, а е изпълнявал
функциите на една свободна незаета длъжност. Заявява, че законовото правило за възмездяване
на действително положен труд не следва да се дерогира, тъй като в противен
случай не би следвало да се престира и труда определен с длъжностните
характеристики на изпълняваната длъжност, от което може да произлязат
съответните негативни последици за военната структура. Поради което счита
атакуваното първоинстанционното Решение, като неправилно и незаконосъобразно, и
моли въззивния съд да го отмени изцяло като реши въпросът по същество, като
уважи изцяло исковата му претенция, заедно с всички законни последици от това.Няма свои нови доказателствени
искания пред настоящата въззивна инстанция. Претендира разноските си пред двете
съдебни инстанции. В този смисъл е и пледоарията на процесуалния му
представител- адвокат пред въззивния съд.
В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
въззиваемия- ответника/работодател/ в.ф.44200- гр.Ст.Загора, който счита
в.жалба за изцяло неоснователна и недоказана и заявява, че изводите на РС в
неговото атакувано Решение били изцяло правилни и законосъобразни, тъй като допълнителните
възнаграждения, изплащани на кадровите военнослужещи се дължали само при
наличие на посочената от законодателя в специалните норми причини/ЗОВСРБ и
ППЗОВСРБ/, които само можели да формулират основанието за възникването и
получаването им, което в конкретния случай не било налице. Без заповед на
командира на Сухопътните войски на ищеца нямало
как и не можело да се изплаща
допълнително възнаграждение за изпълнението на вакантната длъжност, тъй като
нямало правно основание, понеже той не бил назначен по съответния ред. Поради което моли ОС да постанови въззивно
решение, с което да потвърди изцяло обжалвания
съдебен акт и отхвърли подадената въззивна жалба, като изцяло неоснователна и
недоказана. Претендира да му бъдат присъдени направените по делото разноски
пред настоящата въззивна съдебна инстанция. Няма свои нови доказателствени
искания пред въззивната инстанция. В този смисъл са и пледоариите на
процесуалните му представители- юрисконсулти по делото.
Въззивният съд,
като прецени събраните по делото пред РС писмени и гласни доказателства, като
взе предвид липсата на нови доказателства пред настоящата въззивна съдебна
инстанция, по свое убеждение и съобразно разпоредбите на чл.12 от ГПК, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено и
доказано по несъмнен и безспорен начин по делото следното :
Пред настоящата
въззивна съдебна инстанция не бяха поискани, не са служебно изисквани и не са
събирани никакви нови писмени и/или гласни доказателства, различни от вече
събраните от първоинстанционния РС.
Основните спорни
въпроси по делото са дали е налице или не е налице “временно изпълнение на
задълженията на вакантна длъжност” от страна на въззиваемия/ищец/ по смисъла на
чл.216, ал.1 от ЗОВС и съответно дали е налице или не е налице негово
„назначаване“ от командира или началника му по смисъла на чл.16, ал.2 от ЗОВС.
При така
установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна гледна
точка следното :
При
извършената въззивна проверка на оплакванията в процесната жалба, с която е
сезиран, настоящият въззивният ОС- Ст.Загора намира същата за процесуално
допустима, тъй като тя е внесена за разглеждане в първоинстанционния РС,
постановил атакуваното първоинстанционно решение в законния 2- седмичен срок по
чл. 259, ал.
1 от ГПК и от правно легитимираната страна/ищеца/, имащ интерес от
въззивно обжалване на това изцяло негативно за него първоинстанционен съдебен
акт. От външна страна обжалваното първоинстанционно Решение е валидно
постановено от РС- гр.Ст. Загора в кръга на неговата местна и родова подсъдност,
като първа съдебна инстанция за такива спорове по реда на ЗОВС.
Съгласно правилата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото във въззивната жалба. В конкретния случай въззивният съд намира, че обжалваното Решение е допустимо и валидно, поради което настоящият
въззивен съд следва да се произнесе по материалноправната същност на спора, изрично изложена в
процесната въззивна жалба.
Настоящия въззивен съд констатира, че мотивиран, законосъобразен и
правилен е извода на РС, че допълнителни възнаграждения се дължат и плащат на
кадровите военнослужещи само при наличието на изрично посочената от
законодателя причина- назначаването на въззивника/ищец/ за временно изпълняващ
вакантната длъжност „Командир на ИРХК” през исковия период по реда на чл.45,
ал.1 от ППЗОВСРБ единствено и само при условията и по реда на чл.216, ал.1 във
вр. с ал. 2 от ЗОВСРБ- от командира/началника/, който има правомощия да
назначава на тази длъжност, какъвто съгласно т.4.1 от Заповед на МО е само
командирът на Сухопътните войски. Поради което само една такава официална
писмена Заповед, а не и фактическото изпълнение без такава на задълженията на
същата длъжност, може да бъде основание за възникване на претендираните от въззивника/ищец/ права и вземания за допълнителни
възнаграждения по смисъла на чл.216, ал.1 от ЗОВСРБ за временно изпълнение на
задълженията на същата длъжност за исковия период от време.
В процесния казус не се спори
между страните, че въззивникът/ищец/ кап.И.Б. служи на длъжността „заместник-
командир на Рота за хоризонтални конструкции“ на въззиваемото в.ф.44200- Ст.Загора
в процесния период от време, но за него няма
надлежно назначаване от длъжностното лице, имащо правомощието да назначава на съответната
длъжност/КСВ/ съгласно M3 № ОХ-771/05.11.2013г., който е упълномощеното
длъжностно лице имащо право да назначава на съответната длъжност „Командир на
рота”, да изпълнява задълженията на овакантената длъжност „командир на
инженерна рота за хоризонтални конструкции“ на въззиваемото в.ф.44200- Ст.Загора.
Следователно, въпреки фактическото изпълняване задълженията на овакантената
длъжност „командир“, при липсата на специална Заповед на КСВ за кап.И.Б./“зам.-
командир“/ не е налице правно основание за изплащане на претендираното от него допълнително
възнаграждение от 25 % за изпълнението на вакантната длъжност.
Поради което, въпреки наличието на специална Заповед, с която
въззивникът/ищец/ е приел материалните активи от напусналия „командир“ и се е
подписвал в книгите за ежедневни заповеди като длъжностно лице, фактически работещо
и фактически изпълняващо длъжността „командир“, правилно РС е преценил, че в
случая не е налице законовата хипотеза по чл.216, ал.1 и 2 от ЗОВС във вр. с
чл.45 от ППЗОВС, задължаваща работодателя да му заплаща допълнителните
нормативно определени 25 % над заплатата за заеманата длъжност „зам.-
командир“.
Безспорно установеното по делото пред РС обстоятелство, че този военнослужещ
евентуално търпи неблагоприятни за себе си последици, свързани със заплащането
му поради вероятното бездействие на по-горестоящия от него ръководен орган в рамките на съответната структура, ненаправил
необходимото да осигури издаването на заповед за заместване, с която да
официализира заемането на свободната длъжност от заместника по реда на чл.216,
ал.2 и 3 от ЗОВС във вр. с чл.45, ал.1 от ППЗОВС, при липса на заповед за
назначаване, може да се търси по друг общ законов исков ред по чл. 173 от
ЗОВСРБ/причинени му евентуално с неиздаването й имуществени вреди/пропуснати
ползи от неполучени поради това допълнителни възнаградения за изпълнение през
исковия период на задълженията на вакантната длъжност/, а не по специалния
такъв по чл.216, ал.1 от ЗОВС, предвид липсата на законова хипотеза за
приложение разпоредбата на чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК от настоящия въззивен
съд.
Предвид гореизложеното се явява мотивиран, правилен
и законосъобразен извода на РС- Ст.Загора,
че с оглед отхвърлянето на основния процесен иск за главница по чл.216, ал.1 от
ЗОВС, следва да се отхвърли и акцесорния иск за мораторни лихви за забавено плащане
по чл.82- 86 от ЗЗД за целия претендиран срок от време.
Извършеният
фактически и правен анализ води до единствения възможен и логичен извод, че напълно
мотивирано, обосновано, законосъобразно и правилно първоинстанционният РС- Ст.Загора
е приложил разпоредбата на чл.216, ал.1 от ЗОВС по конкретния казус, поради
което не са налице никакви отменителни основания по отношение на атакуваното с
въззивната жалба първоинстанционно съдебно Решение. Същото се явява напълно
обосновано, законосъобразно и доказано, поради което следва да се потвърди
изцяло, ведно със законните последици от това.
Относно разноските по делото пред настоящата въззивна инстанция-
предвид изхода на спора, цялостното потвърждаване на атакуваното Решение на РС
и изричното искане на въззиваемия/в.ф. 44200- Ст.Загора/, въззивникът И.Б. на
осн. чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 и 8 от ГПК и във вр. с чл.37 от Закона за
правната помощ и във вр. с чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ следва да бъде осъдена да му заплати изцяло всички разноски в минималния размер
от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение на нормативно определения 1 бр. юрисконсулт-
пълномощник пред настоящата въззивна инстанция.
Настоящото
въззивно съдебно Решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно изричните правила на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Ето
защо предвид всички гореизложени мотиви и на основание чл.267- 268 във
вр. с чл.273 от ГПК и във вр. с чл.216, ал.1 от ЗОВС, въззивният Окръжен съд- Ст.Загора
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционното
Решение № 872/17.06.2019г. по гр.д.№ 4883/2018г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОСЪЖДА И.А.Б.- ЕГН ********** *** да
заплати на в.ф. 44200- гр.Стара
Загора, ул.“Кенали“ № 3 сумата 100
лв./сто лева/ разноски по делото пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :