Р Е Ш E Н И Е
№ 219
Гр. Перник, 29.06.2017 година.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Административен съд – Перник, в публично съдебно заседание проведено на двадесет и първи юни през
две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Съдия:
Ивайло И.
при
съдебния – секретар Теодора Маринкова и с участието на прокурор Николай Цветков
от Окръжна прокуратура Перник, като разгледа докладваното от съдия Ивайло И. административно
дело № 109 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 203 и следващите от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 284, ал. 1 от Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по искова молба на Р.Р.В. с ЕГН **********,
който към настоящия момент е в затвора в гр. *** срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление ***. Ищецът
твърди, че е претърпял неимуществени вреди в общ размер на 60 000 /шестдесет
хиляди/ лева, от които 12 000 лева за това, че не са му осигурени жилищна
площ в размер на 4 кв.м., тоалетна и течаща вода в килията, 12 000 лева за
това, че е лишен от телефонна връзка с адвоката му по всяко време на деня,
12 000 лева, за това, че многократно не е извеждан на престой на открито
всеки ден, 12 000 лева, за това, че не му е осигурено специално обзаведено
място за свиждане с адвокат и близки и сумата от 12 000 лева за това, че е
лишен от телефонни разговори с близки и роднини си за времето от 08.30 часа до 17.00 часа
всеки ден, за периода от 17.04.2016 година до 15.08.2016 година, когато е бил
задържан по досъдебно производство с наложена мярка за неотклонение „***“. Ищецът
претендира ответника да бъде осъден да му заплати сумата в общ размер на 60 000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на човешките му права за посочения
по – горе период на престой в следствения арест.
В проведеното съдебно заседание на 22.05.2017 година ищецът
е оттеглил предявените искове, с които претендира претърпени неимуществени в
размер на 12 000 лева за лишаването му от телефонна връзка с адвоката по
всяко време на деня и 12 000 лева за лишаването му от телефонна връзка с близки
и роднини за времето от 08.30 часа до 17.00 часа всеки ден по време на престоя
му в „Арести“ при Районна служба „Изпълнение на наказанията“ – Перник,
възлизащи на общ размер 24 000 лв. С протоколно определение от 22.05.2017
година настоящия съдебен състав е прекратил производството по делото в тези части.
В проведеното съдебно заседание на 21.06.2017 година
ищеца моли съда да уважи предявените искове, като основателни и доказани.
Назначеният от настоящия съдебен състав служебен
адвокат на ищеца адвокат А.В. *** моли съда да уважи предявените искове по
основание и размер като доказани, като развива подробни съображения.
Процесуалният представител на ответника старши
юрисконсулт ***моли съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан по подробно изложени съображения в представения писмен отговор по
делото. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура Перник дава заключение за
неоснователност на предявените искове като счита, че не са доказани по
основание и размер.
Административен
съд – Перник, след като обсъди релевираните с исковата молба основания,
доводите на страните, прецени събраните по делото относими доказателства по
реда на чл. 235 от Гражданския процесуален кодекс ГПК/, във връзка с чл. 144
от АПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните по настоящето съдебно производство не
се спори, че настоящият ищец е бил задържан по досъдебно производство № 306/2016 година по описа на 01 РУ на ОД на
МВР Перник с мярка за неотклонение „***“ за периода от 17.04.2016 година до
15.08.2016 година, като на 15.08.2016 година е приведен в затвора в гр. *** с
Разпореждане рег. № 1248/11.08.2016 година на РП Перник.
С писмена молба
вх. № 1171 от 19.05.2017 година ответника Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ София, чрез процесуалния си представител представя по делото
справка рег. № 915 от 25.04.2017 година на началника на ОСИН-РСИН – Перник; 49
броя заявления от Р.Р.В. за периода от 26.04.2016 година до 13.08.2016 година
за проведени телефонни разговори и списъци на задържаните лица, от които е
видно провеждането на престой на открито, проведени свиждания и получени
хранителни пратки, а с молба вх. № 1370 от 14.06.2017 година е представена
скица на сектор „Арести“ при РСИН – Перник и писмо от началника на РСИН –
Перник, относно капацитета и разположението на ареста.
От представената по делото подробна справка за
предстоя на открито в Арест – Перник за периода от 17.04.2016 година до
15.08.2016 година на задържаното лице Р.Р.В. /настоящ ищец/ е видно, че на 19 и
24 април 2016 година, съответно на 08, 15 и 22 май 2016 година, както и на
12.06.2016 година на настоящия ищец не му е осигурен престой на открито.
Пред настоящата
съдебна инстанция са разпитани свидетелите А.С.В. и П.И.И. от страна на ищеца. От
показанията на свидетеля В. се установява, че в периода от 17.04.2016 година до 19.07.2016 година е бил заедно с
настоящия ищец, като заявява, че престоя на открито не се е осъществявал всеки
ден, като обяснението за това било намаления състав на служителите в ареста.
Твърди, че не им е компенсиран престоя на открито с допълнителни часове, когато
предишния ден не са извеждани. Свидетелят твърди, че не са били водени на
тоалетна, когато са имали нужда, като са използвали шишета от минерална вода и
пликчета. От показанията на свидетеля И. се установява, че са били заедно с
ищеца в ареста в периода от 17.04.2016 година до 27.05.2016 година, като за
кратък период са били в една и съща килия. Свидетелят И. твърди, че килиите са
малки, без тоалетна и течаща вода и в тях са били по двама арестанта. Според
свидетеля И. тоалетната, която са ползвали арестантите е ползвана и от
надзирателите, като достъпа до тоалетната за арестантите е бил ограничен и
същите е трябвало да ползват пластмасови шишета и найлонови торбички. От
показанията му става ясно, че свиждането на арестантите с роднините и
адвокатите им се е провеждало в карето, където се извеждат арестантите през
деня на разходка. Така дадените свидетелски показания настоящия съдебен ги
кредитира изцяло, тъй като се базират на лични възприятия, обективни и
последователни са, непротиворечиви и кореспондиращи със събраните по делото
писмени доказателства.
При така установената фактическа обстановка настоящия
съдебен състав прави следните правни изводи:
Предявените искове са допустими.
Разгледани по същество са частично основателни.
В настоящия
случай са предявени искове за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в общ размер на 36 000 лева от лице /настоящ ищец/, което в периода
на задържането му по мярка за неотклонение „***“ твърди, че е претърпяло
неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност –
незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица на държавата, като не са му
осигурени ежедневно престой на открито /12 000 лева/, жилищна площ в размер на
4 кв.м., тоалетна и течаща вода в килията /12 000 лева/ и липса на специално
обзаведено помещение за свиждане с адвокат и близки /12 000 лева/.
В конкретния
казус Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е юридическо лице към Министъра
на правосъдието, което е с териториални служби в т.ч. Областните служби „Изпълнение
на наказанията“ /чл. 12, ал. 3 от
ЗИНЗС/, които обединяват, ръководят и контролират дейността
на пробационните служби и арестите /чл. 16, ал.1 от ЗИНЗС/.
Следователно исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно
легитимирания ответник, по аргумент от чл. 205 от АПК.
Твърдяната като незаконосъобразна дейност на служители от администрацията на
Ареста – Перник представлява административна дейност, доколкото осъществяваната
от тези органи и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на
наложената мярка за неотклонение „***“ не се ограничава с прилагане на законово
предвидените ограничения във връзка с изпълнението на мярката и изтърпяване на
наказанието, а обхваща и дейността по обезпечаване и осигуряване упражняването
на правата от задържаните лица и изпълнението на техните задължения, съобразно
правното им положение и статут. Ето защо настоящия съдебен състав приема, че
предявените срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове са с правно
основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа страна с
незаконосъобразни бездействия и действия при или по повод изпълнение на
служебни задължения при осъществяване на административна дейност от служители
на Ареста – Перник са допустими и подлежат на разглеждане в производство по
реда на чл. 203 и следващите от АПК.
По отношение на предявения иск в размер на 12 000
лева за претърпени неимуществени вреди от неосигурен ежедневно престой на
открито се установи срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София
от администрацията на Арест – Перник в периода от 17.04.2016 година до 15.08.2016
година, период през който настоящия ищец е изтърпявал мярка за неотклонение „***“
се явява доказан по основание, по следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Законодателят в
нормата на чл. 3 е определил, кога е налице нарушение по отношение на осъдените
и задържаните под стража, като тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение, а в нормата на ал. 2 е доразвил
понятието нарушение по смисъла на ал. 1, като за нарушение се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Следователно
отговорността на държавата възниква при наличието на посочените по – горе
нарушения предвидени в разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, като е достатъчно да се
установи, наличието на някои от предвидените нарушения, които от своя страна са
довели до подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение или бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В конкретния случай с предявения иск се претендира
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни бездействия
и действия на длъжностни лица от администрацията на Ареста – Перник. Така
претендираните неимуществени вреди законодателя с нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е предвидил, че в случаите по ал. 1 /нарушения по чл. 3/ настъпването на
неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Ето защо в случая
е необходимо да се установи само, че е налице доказано нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, което да е довело до уронване човешкото достойнство.
В Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража, в част четвърта е регламентиран реда
за изпълнение на мярката за неотклонение „***“. Съгласно чл. 240, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на
лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с
мярка за неотклонение „***“. Съгласно
разпоредбата на чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, обвиняемите и
подсъдимите имат право на престой на открито, като в разпоредбата на ал. 4 на
посочената правна норма е установено, че вътрешният ред в арестите, броят
свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния
директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. В действащата за
периода на исковата претенция Заповед № Л-6399 от 26.07.2010 година на главния
директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в
арестите, с която в Раздел V /чл. 54 – чл. 56/
е определен реда за престой на открито на арестантите изрично е установена
продължителността на престоя, която е не по – малко от 1 /един/ час на ден за
всеки задържан, а за бременни жени и непълнолетни, не по – малко от 2 /два/
часа дневно. В разпоредбата на чл. 54 от цитираната заповед е регламентиран
периода на времето на престоя на открито /08.30 часа до 17.00 часа, а когато
престоя на открито не може да бъде осигурен в някой от дните, той се компенсира
в следващите дни в рамките на календарния месец, съгласно чл. 54, изр. второ от
Заповед № Л-6399 от 26.07.2010 година на главния директор на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ за вътрешния ред в арестите. В случая законодателят
безспорно е определил правото на задържаното лице на престой на открито всеки
ден, поради което за администрацията на местата за лишаване от свобода и на
арестите е въведено посоченото задължение. Това означава, че администрацията е
длъжна да осигури на лицата такива условия, които да не създават предпоставки
за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и уронване на човешкото
им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската
Комисия за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне
или наказание.
Съгласно
разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България никой не
може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо
отношение. В чл. 10, т. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите
права изрично се предвижда, че всяко лице, лишено от свобода, има право на
хуманно отношение и на уважение на присъщото на човешката личност достойнство.
В чл. 3 от Конвенцията е прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на
мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на
лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, както и по
отношение на лицата, на които е наложена мярка за неотклонение „***“ във
вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с
нормата на чл. 3, ал. 1 ал. 2
от ЗИНЗС както се
посочи по – горе и която предвиждаща, че осъдените съответно задържаните лица,
не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение,
както и бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или
пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
На това
право на лицата съответства насрещното административно задължение, при
изпълнение на наказанията съответно на мярката за неотклонение, да бъдат
осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на
физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица, при зачитане
на правата и достойнството им /чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС/.
В тази
насока е и Съдебната практика на Европейския съд по правата на човека /вкл. и
във връзка с дела, водени срещу България/, която е установила общи принципи и
стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на
прокламираното в чл. 3 от ЕКПЧ основно
право. В контекста на тази съдебна практика, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, „Безчовечно
или унижаващо отношение“ предполага страдание или унижение, достигащи отвъд
неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно
третиране или наказание. Съгласно мотивите на Решения на ЕСПЧ по дела срещу
България – Йовчев, Илиев, Радков и Шъханов е посочено, че този подход е ненужно
формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за
емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат
отхвърляни като необосновани. Установено, е че мерките за лишаване от свобода
могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на
лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към
човешкото достойнство, така че начинът и метода на изпълнение на мярката не го
подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво
на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид практическите
нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно
осигурени.
В случая
от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че за
периода от 17.04.2016 година до 15.08.2016 година, ищецът е бил настанен в
Ареста – Перник във връзка с изпълнението на наложената му мярка за
неотклонение „***“. В периода на задържането му е било осигурено правото на
престой на открито в непълен обем, като на посочените дати 19 и 24 април 2016
година, съответно на 08, 15 и 22 май 2016 година, както и на 12.06.2016 година
е бил лишен от това право, както и не е компенсиран в следващите дни в рамките на
календарния месец, съгласно чл. 54, изречение второ от Заповед № Л-6399 от
26.07.2010 година на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ за вътрешния ред в арестите.
В случая
негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на настоящия ищец надвишават
неизбежното ниво присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „***“,
макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване
на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени
вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ареста в
нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи
поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните лица и
зачитане на правата и достойнството им, които бездействия са рефлектирали върху
личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на
чл. 3 от ЕКПЧ. Налице са
елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на
държавата по чл. 284, ал.1
от ЗИНЗС, с оглед на
което настоящия съдебен състав приема, че предявеният от Р.Р.В. иск срещу
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е доказан по основание.
Относно
размера на претендираните неимуществени вреди следва да намери приложение разпоредбата
на чл. 52 от ЗЗД, като размерът
на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по
справедливост. Понятието „Справедливост“ е морално – етична категория и включва
съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само
по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като
паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен
при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените
вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и
при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането,
така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване.
Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с
оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото
лице. Отчитайки посочените по – горе обстоятелства и периода на исковата
претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи
човешкото достойнство/, предвид характера и интензитета на породените страдания
и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или
психическо/, настоящия съдебен състав приема, че искът следва да бъде уважен
при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 600
/шестстотин/ лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 12 000
лева се отхвърли, като недоказан. С това обезщетение се репарират търпените от
ищеца неимуществени вреди.
По
отношение на предявения иск в размер на 12 000 лева за претърпени
неимуществени вреди от неосигурена жилищна площ в размер на 4 кв.м., тоалетна,
течаща вода се установи, че в периода на задържането му ищецът е бил настанен в
килия с площ от около 4.20 кв. м. и с още едно и две лица, тъй като във всяка килия
има по две легла. От кредитираните от настоящия съдебен състав свидетелски
показания безспорно се установи, че нито в килията на ищеца, нито в която и да
е било има санитарен възел и мивка с течаща вода. Налице е едно общо санитарно
помещение, като осигуреният достъп до санитарното помещение е бил три пъти
дневно – сутрин, обед и вечер. Съгласно показанията на свидетеля в останалото
време за облекчаване на физиологичните нужди на задържаните лица са използвани
пластмасови бутилки и найлонови пликове. С оглед на гореизложеното настоящия
съдебен състав приема за доказани фактите досежно описаните в исковата молба
битови и санитарно – хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при
пребиваването му в Ареста – Перник, липсата на постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода.
Съгласно
разпоредбата на чл. 43, ал. 4 и ал. 5 от ЗИНЗС,
минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по – малка от
4 кв. м., както и количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с
правилника за прилагане на закона. В действащата за периода на исковата
претенция редакция на §13 от ПЗР на ЗИНЗС/
изрично е било посочено, че разпоредбата на ал. 3 влиза в сила от 01.01.2019
година, тоест три години след приемането на програма по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от
Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от
свобода. В чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС
е регламентирано, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна
светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал. 3 на посочената норма
е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 6 от ПЗР на ППЗИНЗС
/сега § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС/,
нормата на чл. 20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от
Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от
свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за влизане в сила
на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за минимална жилищна
площ, за постоянен достъп до санитарно помещение и течаща вода и за осигурен
пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещенията,
не са част от действащото законодателство нито за периода на исковата
претенция, нито към настоящия момент. От тази гледна точка формално не са
налице нормативно регламентирани задължения за администрацията на местата за
лишаване от свобода и на арестите в посочения по – горе смисъл. Това обаче не
означава, че администрацията не е длъжна да осигури на лицата такива условия,
които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и
психическо здраве и уронване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и
препоръките в докладите на Европейската Комисия за предотвратяване на
изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание.
С оглед на
гореизложеното настоящия съдебен състав приема за доказани фактите досежно
описаните в исковата молба битови и санитарно – хигиенни условия, при които е
бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареста – Перник за посочения период. Нещо повече ответника по иска не проведе
обратно доказване на изложените от ищеца факти, а напротив представи
доказателства в подкрепа на неговата теза. Ето защо безспорно администрацията
на следствения арест е допуснала престой на задържаното лице ищец при тези
условия, с което е нарушила разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС.
В случая
негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на настоящия ищец надвишават
неизбежното ниво присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение „***“,
макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото са довели до унижаване
на човешкото му достойнство, представляват неимуществени вреди, причинени
вследствие на незаконосъобразни бездействия на администрацията на ареста в
нарушение на изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи
поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните лица и
зачитане на правата и достойнството им, които бездействия са рефлектирали върху
личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на
чл. 3 от ЕКПЧ. Налице са
елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на
държавата по чл. 284, ал.1
от ЗИНЗС, с оглед на
което настоящия съдебен състав приема, че предявеният от Р.Р.В. иск срещу
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ за лишаване от престой на открито и
неосигуряване на необходимите санитарно – битови условия е доказан по
основание.
Относно
размера на претендираните неимуществени вреди следва да намери приложение разпоредбата
на чл. 52 от ЗЗД, като размерът
на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по
справедливост. Понятието „Справедливост“ е морално – етична категория и включва
съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само
по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на обезщетението като
паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен
при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените
вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и
при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането,
така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване.
Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с
оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото
лице. Отчитайки посочените по – горе обстоятелства и периода на исковата
претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия унижаващи
човешкото достойнство/, предвид характера и интензитета на породените страдания
и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или
психическо/, настоящия съдебен състав приема, че искът следва да бъде уважен
при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 600
/шестстотин/ лева, като за разликата до пълния претендиран размер от 12 000
лева се отхвърли, като недоказан. С това обезщетение се репарират търпените от
ищеца неимуществени вреди.
По отношение на предявения иск в размер на 12 000
лева за претърпени неимуществени вреди срещу Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София за причинени от администрацията на Арест – Перник,
поради липсата на специално обзаведено помещение за свиждане в периода от 17.04.2016
година до 15.08.2016 година, период през който настоящият ищец е изтърпявал
мярка за неотклонение „***“ се явява недоказан по основание.
По делото е представена от ответната страна подробна
справка за проведените свиждания /24 общо/ в Арест – Перник за периода от
17.04.2016 година до 15.08.2016 година от задържаното Р.Р.В. /настоящ ищец/. От
свидетелските показания събрани в хода на съдебното дирене се установи, че в
Арест – Перник има обособено помещение за свиждане на арестантите с техните
адвокати и роднини. С оглед на гореизложеното настоящия съдебен състав приема
за недоказани фактите досежно описаните в исковата молба, тъй като ищецът при
пребиваването му в Ареста – Перник за посочения период е упражнявал правото си
да провежда свиждания с както с близки и роднини, така със адвокат, видно от
представените по делото заявления. Ето защо безспорно администрацията на
следствения арест не е допуснала нарушение на правото на настоящия ищец да
свиждания в периода на неговия престой, съответно не е нарушила разпоредбата на
чл. 3 от ЗИНЗС, а
именно правото на общуване.
В случая не
са налице негативните преживявания и емоционален дискомфорт на настоящия ищец,
които да надвишават неизбежното ниво присъщо на изпълнението на мярката за
неотклонение „***“, нито са довели до унижаване на човешкото му достойнство, поради
което не са настъпили претендираните неимуществени вреди, вследствие на
незаконосъобразни бездействия на администрацията на ареста в нарушение на
изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи
поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните лица и
зачитане на правата и достойнството им. Не са налице бездействия, които са
рефлектирали върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност,
защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧ, поради
което не са установени елементите от правопораждащия фактически състав за
ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС,
с оглед на което настоящия съдебен състав приема, че предявеният от Р.Р.В. иск
срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ е недоказан и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
Относно
разноските:
С оглед изхода на делото на ответника не
следва да се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 284,
ал. 1 от ЗИНЗС настоящия съдебен състав на Административен съд – Перник
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление *** да
заплати на Р.Р.В.
с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр.
*** на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС сумата от 600 /шестстотин/
лева, представляваща претърпени неимуществени вреди за периода от 17.04.2016
година до 15.08.2016 година, изразяващи
се в неосигуряване на престой на открито всеки ден в Арест – Перник, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за разликата до пълния претендиран размер от 12 000 лева, като
недоказан.
ОСЪЖДА Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на управление *** да
заплати на Р.Р.В.
с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр.
*** на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС сумата от 600 /шестстотин/
лева, представляваща претърпени неимуществени вреди за периода от 17.04.2016
година до 15.08.2016 година, изразяващи
се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно – хигиенни условия в
Арест – Перник при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „***“, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за разликата до пълния претендиран размер от 12 000 лева, като
недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Р.Р.В. с ЕГН **********, който към настоящия момент е в затвора в гр. ***
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище и адрес на
управление *** за заплащане на неимуществени вреди в размер на 12 000 /дванадесет
хиляди/ лева, за това, че в периода от 17.04.2016 година до 15.08.2016 година е
бил задържан по досъдебно производство с наложена мярка за неотклонение „***“ и
в това си качество не са му осигурявани свиждания с адвокат и близките му в
специално обзаведено помещение, като недоказан.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред Върховния административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия: