№ 357
гр. София, 09.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20221110104911 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба с вх. № 17154/31.01.2022 г.
от „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование “Райфайзенбанк (България)“
ЕАД/, ЕИК *********, против Д. Х. Т., ЕГН ********** и М. А. И., ЕГН **********, с
която са предявени положителни установителни искове за признаване за установено между
страните, че ответниците дължат на ищеца суми по договор за банков кредит от 04.03.2008
г., Анекс № 1 от 30.10.2009 г. и Анекс № 2 от 07.10.2010 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35959/2021 г. по описа
на СРС.
С договор за банков кредит от 04.03.2008 г., Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
отпуснал на Д. Х. Т. сумата от 10 150 лв. кредит. Срокът на договора бил до 15.03.2018 г. С
Анекс № 1 от 30.10.2009 г. и Анекс № 2 от 07.10.2010 г. М. А. И. се задължила като
солидарен длъжник по договора, а срокът на договора бил изменен до 15.10.2019 г. Бил
настъпил крайният падеж на договора, поради което било подадено заявление от ищеца за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч.
гр. д. № 35959/2021 г. по описа на СРС. Заповедта била връчена на длъжниците, постъпили
в срок възражения по чл. 414 ГПК, поради което били дадени указания по чл. 415, ал. 1, т. 1
ГПК. Моли се исковият съд да признае за установено, че Д. Х. Т. и М. А. И. дължат при
условията на солидарност на “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, следните суми – 4 553,70
лв. - редовно падежирала главница, начислена за периода от 15.07.2016 г. до 15.10.2019 г.,
ведно със законна лихва от 22.06.2021 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на
118,78 лв. – договорна /редовна/ лихва за периода от 15.07.2018 г. до 14.10.2019 г., сумата в
размер на 2285,40 лв. – обезщетение за забава върху редовно падежирала главница за
периода от 21.06.2018 г. до 20.06.2021 г. Претендира разноски по исковото и заповедното
производство.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответниците, чрез адв. Г.. Намират исковете за недопустими. Оспорват се исковете
по основание и размер. Намират, че банката неоснователно е изменяла лихвения процент по
договора. С извършените по договора плащания били погасявани несъществуващи
1
задължения. Правят и възражение за погасителна давност. Молят за прекратяването,
евентуално за отхвърляне на предявените искове. Претендират разноски.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и
фактическа страна следното:
По главните искове с правна квалификация чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с
чл. 430 ТЗ във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ;
Видно от приложеното ч. гр. д. № 35959/2021 г. по описа на СРС, 88 с-в, вземанията
по настоящото производство, съобразно петитума на исковата молба съответстват на тези по
заповедта за изпълнение. Длъжниците са подали възражение в срока по чл. 414 ГПК,
настоящите установителни искове за съществуване на вземането са предявени в
законоустановения срок. Изложеното сочи, че за ищеца е налице правен интерес от
предявените установителни искове по чл. 422 ГПК и същите са процесуално допустими.
Налице е идентичност между страните и предмета на образуваното заповедно производство
и настоящото дело, като предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане по
същество. Представени са по делото надлежни пълномощни от М. А. И. за адв. Е. Г. за
процесуално представителство по настоящото дело и по заповедното производство – л. 87 и
88, поради което и указанията дадени с определение от 05.04.2022 г. са изпълнени.
Възраженията в отговорите на исковата молба на ответниците за недопустимост на
производството са неоснователни:
В отговора на исковата молба ответниците твърдят, че настоящите претенции са
недопустими, тъй като между страните е имало спор по същия договор, по който са
постановени решение № 1208/18.02.2016 г. по гр. д. № 36160/2014 г. на СРС и решение от
08.06.2017 г. по гр. д. № 5449/2016 г. на СГС, II-Б състав. С решение №1208/18.02.2016 г. по
гр. д. № 36160/2014 г. на СРС са отхвърлени изцяло предявените искове от “Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД против Д. Х. Т. и М. А. И., като съдът е приел, че не е настъпила
предсрочната изискуемост. СГС е отменил частично решението в обжалваната част,
признавайки за установено, че ответниците дължат сумата от 1 167.52 лв. представляваща
незаплатените вноски с настъпил падеж за периода 15.10.2011 г. – 15.02.2013 г., както и 1
615.32 лв. – възнаградителна лихва за периода 15.02.2011 г. – 25.02.2013 г., както и
неустойка за забава в размер на 353.26 лв., начислена в периода 15.20.2011 г. – 30.01.2014 г.,
т. е. уважил е претенциите за вноски по договора за кредит, чийто падеж е настъпил до
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Няма пречка в
хипотезата на отхвърляне на искове не поради отричане възникването на спорното право, а
поради неизискуемост на претендираните вземания /преждевременно предявени претенции/,
същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт – настъпване на
изискуемостта след края на съдебното дирене по предходното дело.
Правото на банката да събере произтичащите от договора за банков кредит и анекса
парични вземания по съдебен ред, не е преклудирано от формираната сила на пресъдено
нещо с влязлото в сила решение между страните за отхвърляне на иска на банката по чл.422
ГПК за оспореното вземане в заповедното производство по чл.417 ГПК, предвид
основанието за отхвърляне на иска – поради ненастъпила предсрочната изискуемост на
вземането преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – виж решение № 50120 от
27.10.2022 г. по т. д. № 2313/2019 г. на I т. о. на ВКС, решение № 50182 от 24.10.2022 г. по
гр. д. № 4509/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 139/05.11.2014 г. по т. д.№ 57/2012 г. на I
т. о. на ВКС. В предходното производство съдът не е отрекъл със сила на пресъдено нещо
възникването на вземанията по договора, а единствено настъпването на тяхната изискуемост
към края на съдебното дирене, поради което предявените искове са допустими и подлежат
на разглеждане по същество.
С определение от 05.04.2022 г. са признати и ненуждаещи се от доказване между
2
страните следните обстоятелства: между страните по делото е сключен договор за банков
кредит от 04.03.2008 г., Анекс № 1 от 30.10.2009 г. и Анекс № 2 от 07.10.2010 г., както и, че
сумата по договора е усвоена от кредитополучателя.
На 04.03.2008 г. между “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и Д. Х. Т. е сключен
договор за банков кредит в размер на 10 150.00 лв. Крайният срок на погасяване на кредита
е 15.03.2018 г. В чл. 1. е предвидено, че кредитът ще бъде използван за рефинансиране на
кредит и потребителски нужди. В чл. 3. страните са уговорили, че банката отпуска
еднократно цялата сума по сметка на кредитополучателя, а от ССчЕ се установява, че
банковата сметка на ответницата Д. Т. е заверена на 04.03.2008 г., като по този начин
кредитът е усвоен изцяло – виж т. 1 от ССчЕ /л. 104/.
В чл. 4. от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща на банката лихва в
размер на 7.95%, която представлява стойност на банковия ресурс за лева (СБР) + 1.7 пункта
надбавка годишно, както и, че лихвата се начислява от датата на усвояване на сумата по
кредита на база 360 дни годишно за реалния брой дни на ползване на сумата по кредита.
При така определената лихва годишният процент на разходите /ГПР/ за кредита към
момента на сключване на договора за кредит е в размер на 8.52% /л. 13/. В чл. 4.1. от
договора е уговорено, че при промяна на пазарните условия банката може едностранно да
променя лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена
в уведомлението до кредитополучателя. Чл. 4.3. от договора предвижда, че банката си
запазва правото едностранно да промени размера на лихвата съгласно действащата политика
на банката, при условие че кредитополучателят не осигури превеждане на трудовото си
възнаграждение в пълен размер или месечната погасителна вноска по негова сметка при
банката в рамките на 45 дни от подписване на договора, а също и че банката си запазва
правото едностранно да промени размера на лихвата съгласно действащата политика на
банката и на по-късен етап, ако цялата или част от разполагаемия размер на трудовото
възнаграждение на кредитополучателя не се получава по негова сметка при банката.
Съгласно чл. 4.7. от договора банката си запазва правото да променя едностранно размера на
лихвата по кредита, като увеличи размера на надбавката към СБР съгласно чл. 4.1. от
договора, в случай че кредитополучателят поради каквито и да било причини промени
работодателя си, при положение че кредитополучателят ползва преференциални условия по
кредита, които произтичат от преференции, предоставени на работодателя от банката. В чл.
4.5. е уговорено, че при забава в плащането на дължими суми по кредита,
кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка към
лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума (вноска или част от вноска) за
времето на забавата до окончателното изплащане.
В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът ще бъде погасен на 120 равни
анюитетни месечни вноски – всяка в размер на 122.88 лв., дължими на 15-о число от
съответния месец, считано от 15.04.2008 г. до 15.03.2018 г. съгласно погасителен план,
който е неразделна част от договора. Съгласно чл. 10.1. при неплащане от страна на
кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в
продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден, кредитът
става автоматично предсрочно изискуем. В чл. 11.1 е предвидено, че с подписването на
договора кредитополучателят декларира и потвърждава пред банката, че е съгласен в
отношенията му с банката да се прилагат правилата, установени в общите условия за делова
дейност на банката.
На 30.10.2009 г. “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, от една страна, и Д. Т. и М. Х., от
друга страна, са подписали анекс № 1 към договора за банков кредит от 04.03.2008 г. С
анекс № 1 М. Х. е посочена като съдлъжник. В чл. 1 от анекс № 1 е предвидено, че страните
приемат по-детайлна дефиниция на СБР, а именно – „Стойност на банковия ресурс –
лихвеният процент за съответната валута, при който банката осигурява ресурс за
3
финансиране на клиенти, увеличен с разходите по управление на падежната структура на
активите и пасивите на банката, и други законоустановени разход“, както и че СБР към
датата на подписване на анекс № 1 е 8%. В чл. 1.1. е уредено, че СБР се определя от Комитет
по управление на активите и пасивите на банката и може ежемесечно да бъде
преразглеждан и променян. Чл. 1.2. предвижда предпоставките за промяна на СБР, а именно
– при промяна на пазарните условия, представляващa изменение в едно или повече от
посочените по-долу условия, които в своята съвкупност влияят върху стойността на
банковия ресурс, банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР, а именно: 1)
изменение с минимум 5% за месец на стойността на средните годишни лихвени нива по
привлечените срочни депозити от нефинансови предприятия и домакинства, обявявани в
статистиката на Централната банка, или изменение с минимум 9% кумулативно за три
месеца; 2) изменение с минимум 5% за месец на основния пазарен измерител за кредитен
риск на Република България (Credit Default Swap(CDS) за периоди между 1 и 5 години; 3)
промяна в кредитния рейтинг на Република България според някоя от основните рейтингови
агенции (S&P, Moody’s, Filch и др.); 4) изменение с минимум 1 % за месец на общоприетите
индекси на паричните пазари за съответната валута (SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR и др.); 5)
промени в нормативната база и/или регулациите на Централната банка, засягащи
функционирането на банките и изискванията към тях, в това число и въвеждане на
рестрикции; 6) промяна в падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на
активите, влияеща върху разходите на банката за управлението им.
С чл. 2. от анекс № 1 страните са се съгласили и приемат за установено, че към датата
на подписването му дължимите от кредитополучателя и съдлъжника на банката суми са в
размер на: 9 082.66 лв. редовна главница; 58.03 просрочена главница; 73.89 просрочена
лихва ; 0.48 лв. лихва и наказателна надбавка върху просрочена главница; 36.71 лв. текуща
редовна лихва. С чл. 3. е изменен крайният срок за погасяване на кредита до 15.10.2018 г.
Съгласно чл. 5 считано от датата на подписване на анекс № 1 кредитолучателят и
съдлъжникът заплащат на банката годишна лихва в размер на СБР за BGN + 1.7 пункта
надбавка, т. е. с анекс № 1 страните уговарят лихва в размер на 9.7 %. С чл. 7. страните се
споразумяват, че за периода от 15.11.2009 г. до 15.04.2010 г.
кредитополучателят/съдлъжникът ще ползват гратисен период, през който ще заплащат само
дължимата лихва. В чл. 8. от анекс № 1 е предвидено, че кредитополучателят/съдлъжникът
се съгласяват да изплатят усвоената и непогасена част от кредита в размер на 9 140.69 лв. на
102 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер на 131.92 лв. В чл. 9 е предвидено, че
останалите суми по чл. 2. от анекса № 1 /73.89 лв. просрочена лихва; 0.48 лв. лихва и
наказателна надбавка върху просрочена главница и 36.71 лв. текуща редовна лихва/ ще
бъдат изплатени на 6 равни месечни вноски в размер на 18.51 лв., дължими от 15.11.2009 г.
до 15.04.2010 г.
На 07.10.2022 г. “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, от една страна, и Д. Т. и М. Х., от
друга страна, са подписали анекс № 2 към договора за банков кредит от 04.03.2008 г. В чл. 1.
от анекс № 2 страните констатират, че към датата на сключването на анекс № 2, размерът на
вземанията на банката към кредитополучателя/съдлъжника по договора за кредит са в
размер на 9 171.92 лв., от които: 8 845.81 лв. редовна главница; 178.15 лв. просрочена
главница; 144.46 лв. просрочена лихва и 3.50 лв. лихва и наказателна надбавка върху
просрочена главница. В чл. 2. е предвидено, че вземанията по чл. 1 стават редовна главница,
която ще бъде погасена от кредиполучателя/съдлъжника съгласно условията на анекс № 2. В
чл. 4. страните предвиждат, че крайният срок за погасяване на кредита е 15.10.2019 г.
Съгласно чл. 6. за периода 15.10.2010 г. – 15.09.2011 г. кредитополучателят/съдлъжникът
ползват гратисен период, през който ще заплаща само дължимата лихва. В чл. 7. от анекс №
2 е уговорено, че вземанията ще се погасят на 97 равни анюитетни месечни вноски, всяка в
размер на 136.78 лв. съобразно погасителен план към анекс № 2
С влязло в сила решение №1208/18.02.2016 г. по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС
4
/частично отменено с решение от 08.06.2017 г. по гр.д. № 5449/2016 г. на СГС, II-Б състав/
са уважение частично предявените искове от “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД против Д. Х.
Т. и М. А. И. за дължими суми по договор за банков кредит от 04.03.2008 г., Анекс № 1 от
30.10.2009 г. и Анекс № 2 от 07.10.2010 г., а именно признато е за установено, че
ответниците дължат сумата от 1 167.52 лв. представляваща незаплатените вноски с настъпил
падеж за периода 15.10.2011 г. – 15.02.2013 г., 1 615.32 лв. – възнаградителна лихва за
периода 15.02.2011 г. – 25.02.2013 г., както и неустойка за забава в размер на 353.26 лв.,
начислена в периода 15.20.2011 г. – 30.01.2014 г., в останалата си част претенциите са
отхвърлени поради ненастъпила предсрочната изискуемост на вземането преди подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит с него ищецът се
е задължил да предостави на ответника кредит съгласно уговорените параметри и условия.
Д. Х. Т. има качеството на кредитополучател, а М. А. И. на солидарен длъжник. Налице
встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД, последицата от това е, че М. Х. отговаря солидарно с Д. Т.
за изпълнението на задълженията по договора за кредит. В отговора на исковата молба е
релевирано възражение за изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, която разпоредба касае
единствено отговорността на поръчител, но не и на обикновен солидарен длъжник, какъвто
е настоящият случай. Според разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. С Анекс № 1 и Анекс № 2 М. И.
се е съгласила да отговаря изцяло за задълженията на Д. Т. по договора за кредит от
04.03.2008 г., вкл. и да се прилагат в отношенията между страните ОУ на Банката. От
клаузите в двата Анекса не следва, че качеството на М. И. е такова на поръчител, доколкото
никъде в тях не се уредени правомощия и привилегии характерни за поръчителството.
Съдът, като анализира съдържанието на уговорените в Анексите права и задължения на
страните, както и обстоятелството, че М. И. фигурира като съдлъжник, а и е подписала и
двата Анекса като съдлъжник /като подписите й не са оспорени/, то съдът приема, че М. И.
има качеството на солидарен длъжник по договора за кредит.
Съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗПК /отм./ договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9,
ал. 1 и чл. 10 от ЗПК /отм./. Договорът за потребителски кредит е формален, като законът
изисква да бъде сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител, която в
настоящия случай е налице. Спазени са и изискванията на чл. 7 ЗПК /отм./, като са
посочени: общият размер на кредита, размерът на лихвения процент, размерът на ГПР – 8.52
%, общата стойност на плащанията, към договора и към всеки един от Анексите е приложен
погасителен план с указани размер, брой, периодичност и дати на плащане на отделните
вноски. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя.
Изискването за подписване на всяка страница от ОУ и изискването за размера на
шрифта следва да се посочи, че тези изисквания не са предвидени в ЗПК /отм./, същите са
въведени едва с в ЗПК изменения, които са в сила от 23.07.2014 г., изм. ДВ, бр. 35 от 2014
г. Договорът за кредит и Анексите към него са сключен преди приемането на промените на
19.06.2014 г., поради което и тези изисквания не са приложими спрямо процесния договор за
кредит. Разпоредбите на ЗПК от 2010 г. не се прилагат за договори за потребителски кредит,
сключени преди датата на влизането му в сила - § 5 от ПЗР на ЗПК от 2010 г.
Предвидено е правото на потребителя на предсрочно погасяване на кредита в чл. 5.8
от договора. Установява се наличието на отговарящо на изискванията на ЗПК от 2006 г.
/отм./ валидно облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит от
04.03.2008 г.
С отговорите на исковата молба се твърди, че предсрочната изискуемост на
процесния договор за кредит е настъпила в хода на производството по гр. д. № 36160/2014 г.
на СРС и с връчването на поканата за доброволно изпълнение и заповедта по чл. 417 ГПК.
5
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с
волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната
изискуемост играе ролята на падеж. Това е моментът, от който кредитът се счита за
предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при
настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото
на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /виж решение №
64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о./.
Няма пречка в хипотезата на отхвърляне на искове не поради отричане възникването
на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания /преждевременно
предявени претенции/, същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов
факт- настъпване на изискуемостта след края на съдебното дирене по предходното дело.
В новия процес съдът не е обвързан от твърдяната от ищеца дата на отнемането на
преимуществото на срока и може да приеме за различна от посочената от ищеца дата на
нейното настъпване с оглед събраните по делото доказателства, но във всички случаи е
длъжен да зачете, че тази изискуемост не е настъпила преди датата на приключване на
устните състезания по предходното производство, в което е отречено вземането на
кредитора за вноските с ненастъпил падеж. В последващото производство съдът не може да
приеме настъпването на предсрочната изискуемост към дата, към която с влязлото в сила
решение е отречено настъпването на този факт. По тези съображения, ако с влязло в сила
решение е отхвърлен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415,ал. 1, т. 1 ГПК поради
ненастъпване на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на вземания по договор за
кредит, недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл.297 ГПК, при нов иск със същото
правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по
предходното дело предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за
доведена до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното
дело искова молба, съдържаща твърдение за отнемане на преимуществото на срока – виж
решение № 60102 от 06.10.2021 г. по т. д. № 1922/2020 г. на I т. о. на ВКС, решение № 132
от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/19 г. на І т. о. на ВКС, решение № 118 от 11.12.2020 г. по
т. д. № 2278 /2019 г. І т. о. на ВКС.
В случая ищецът се позовава на настъпил краен падеж на договора – 15.10.2019 г. –
Анекс № 2 към договора за кредит. Крайният падеж на вземанията по договора е настъпил
на 15.10.2019 г. – преди подаване на заявлението и исковата молба, като това обстоятелство
следва да бъде съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Правопораждащият
юридически факт, от който произтича искането е договорът за банков кредит и поетите с
него задължения, без значение дали вземането се претендира на основание предсрочна
изискуемост или поради настъпването на крайния падеж на договора. Срокът за изпълнение
на договореното е винаги несъществен елемент на правоотношението, чиято промяна нито
изменя, нито допълва основанието му - виж решение № 100 от 31.07.2017 г. по т. д. №
1357/2016 г. на I т. о. на ВКС, решение № 190 от 14.12.2016 г. по т. д. 2349/2015 г. на I т. о.
на ВКС, Решение № 103 от 07.08.2017 г. по т. д. № 851/2016 г. на I т. о. на ВКС, решение №
153 от 19.10.2017 г. по т. д. № 2869/2015 г. на II т. о. на ВКС.
По делото ответниците не ангажират доказателства договорът да е обявен за
предсрочно изискуем в периода от датата на приключване на устните състезания по
предходното производство до крайния падеж на договора – 15.10.2019 г. Връчването на
книжа по предходното производство между страните, вкл. и на покана за доброволно
изпълнение във връзка с издадената заповед по чл. 417 ГПК, на които ответниците се
позовават, са неотносими, тъй като с влязло в сила решение №1208/18.02.2016 г. по гр.д. №
6
36160/2014 г. на СРС /частично отменено с решение от 08.06.2017 г. по гр.д. № 5449/2016 г.
на СГС, II-Б състав/ е формирана СПН, че към 13.03.2017 г. /респ. към 11.02.2016 г. – ако се
приеме, че решението на СРС в частта относно ненастъпването на предсрочната
изискуемост не е обжалвано и е влязло в сила/ не е настъпила предсрочна изискуемост на
процесния договор за кредит, която СПН следва да се зачете по реда на чл. 297 ГПК, в
който смисъл и посочената по-горе съдебна практика. Оттук и съдът намира, че вземанията
по договора са изискуеми на основание краен падеж, настъпил на 15.10.2019 г.
Съдът следи и служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора, а в тази
насока са наведени и възражения с отговорите на исковата молба:
Относно възнаградителната лихва:
Няма спор, че ответникът е потребител на финансова услуга и ЗЗП е приложим. За да
се прецени, дали конкретните договорни клаузи са неравноправни, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е
получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
Банката следва да урежда метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на
договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до
пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Методът на изчисляване на
съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид
правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на
кредитодателя, т. е. относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва.
За това, когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му
финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин, както и когато
методологията, създадена от кредитора, като нейни вътрешни правила не е част от
кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен /виж решение № 95 от
13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II т. о. на ВКС/.
Съгласно чл. 4. от договора възнаградителната лихва е в размер на 7.95 %.
В чл. 4.1., 4.3. и 4.7. от договора е предвидена възможност за банката едностранно да
променя лихвения процент, без обаче да е предвидена ясна методика, която да установява
обективно и предвидимо начина на изменение на лихвата съобразно конкретното изменение
на икономическата обстановка. Поради което настоящият съдебен състав счита, че
предвидената в чл. 4.1., 4.3. и 4.7. възможност банката едностранно да променя лихвения
процент се явява неравноправна по смисъла на чл. 144, ал. 1, т. 10 ЗЗП и за нея не се
прилагат изключенията на чл. 144 ЗЗП. Съобразно съдържанието на клаузата промяната на
базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценка на банката без в договора да са
посочени конкретни параметри на изменение във факторите, формиращи СБР и с колко
всеки един от тях участва при образуването на СБР, което налага евентуалното изменение на
посочената компонента на лихвата. Липсва обвързаност на изменението на лихвения
процент с конкретни обективни показатели, поради което не може да се счете, че
кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина,
по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга.
Съответно създава се възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на
изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и задълженията
на страните по договора за банков кредит, поради което е изпълнено общото изискване по
чл. 143 ЗЗП. Едновременно с това е осъществен фактическият състав на чл.143, т. 10 ЗЗП –
съобразно формулировката на горепосочената клауза промяната в договорната лихва би
7
настъпила при промяна на СБР, без в съдържанието на договора да е включена методиката
за това изменение, т. е. на „непредвидено в него “ по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП
основание. Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията
за едностранна промяна на лихвения процент, а оттук и за размера на анюитетните вноски
по кредита, води до невъзможност да се обоснове „основателна причина“ по смисъла на
чл.144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или външни фактори, които са „извън контрола на търговеца“ по
смисъла на чл.144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, следователно и прилагане на изключенията от
потребителска защита, поради което клаузите за едностранно изменение на лихвите от
страна банката са нищожни на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗП.
Гореизложените съображения важат и за чл. 1.2. от Анекс № 1 и чл. 3.2. от Анекс №
2, които клаузи имат идентично съдържание и предвиждат, че банката може едностранно да
променя възнаградителната лихва в частта на СБР при изменение на което и да е от
изброените изрично условия - средни годишни лихвени нива, основният пазарен измерител
за кредитен риск на България, кредитният рейтинг на България, общоприетите индекси на
паричните пазари за съответната валута, нормативната база и/или регулация на БНБ,
падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияещи върху
разходите на банката за управлението им. Независимо, че за някои от изброените
предпоставки са дадени конкретни параметри на изменение, трябва да се има предвид, че
тези нива са регламентирани единствено само като условие, за да се предприеме от страна на
кредитора едностранно изменение в договорената възнаградителна лихва. Липсва изрична
конкретизация, като част от съдържанието на договора, как промяната във всяка една от
тези предпоставки влияе върху промяната в образуващите СБР фактори, и оттук на
уговорения лихвен процент. Липсват и предварително известни правила за методиката за
изчисляване на промяната. Обявяването на методиката на сайта на банката и на публични
места в банковите офиси, не я прави част от договорното съдържание, в което следва
методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и
потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът може да
промени едностранно цената.
В случая съдът намира, че са нищожни следните клаузи, касаещи предвидена
възможност за банката едностранно да променя лихвения процент - чл. 4.1., чл. 4.3. и чл. 4.
7. от договор за банков кредит от 04.03.2008 г., както и чл. 1.2. от Анекс № 1 от
30.10.2009 г. и чл. 3.2. от Анекс № 2 от 07.10.2010 г . В този смисъл относно
неравноправния характер на договорни клаузи в договори за кредит на “Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД в периода 2006 г. – 2008 г. – виж решение № 378 от 28.03.2019 г. по т. д.
№ 2775/2017 г. на II т. о. на ВКС и решение № 189 от 18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г.
на I т. о. на ВКС.
От заключението по ССчЕ се установява, че преди подписването на анекс № 1 в
периода 15.09.2008 г. – 15.10.2009 г. банката едностранно е изменила лихвения процент,
като за периода 15.12.2008 г. – 15.10.2009 г. – лихвеният процент е бил 9.70 %. С анексите
от 30.10.2009 г. и 07.10.2010 г. страните са постигнали споразумение за промяна на размера
на първоначално уговорената в договора за кредит възнаградителна лихва, формираща се на
база СБР + 1.7 пункта, т. е. на 9.70%. Уговарянето в анексите на годишен лихвен процент,
идентичен на увеличения едностранно от банката лихвен процент, сочи, че съгласието за
нов размер на лихвата е базирано на нищожните клаузи на чл. 4. от договора за кредит,
позволяващи на банката да изменя едностранно възнаградителна лихва. Съдържанието на
Анексите в частта относно уговорения лихвен процент има за цел едностранно
извършеното от банката увеличение на лихвения процент по кредита да се приеме от
кредитополучателите и да се счита за индивидуално уговорено. Поради това, че
изменението е основано на нищожна клауза в договора за кредит, споразумението за
промяна на лихвения процента Анексите, намерило отражение и в погасителния план към
договора, е нищожно и не обвързва кредитополучателя и съдлъжника – в този смисъл
8
изрично решение № 60091 от 27.09.2021 г. по т.д. 1345/2019 г. на II т.о. на ВКС, както и
определение № 60560 от 11.11.2021 г. по т. д. № 2048/2021 г., II т. о. на ВКС – „при
прогласена нищожност на противна уговорка, се дължи договорна лихва в нейния
абсолютен размер, посочен при сключването на договора“.
Дори да е налице частична нищожност поради неравноправност, то това не
освобождава ответниците от задължението за заплащане на лихва по кредита в
първоначално уговорения при сключване на договора размер - виж решение № 92 от
09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на II т. о. на ВКС. От извода за нищожност на клаузите
за промяна на лихвения процент следва, че ответниците дължат за исковия период
15.07.2016 г. – 15.10.2019 г. възнаградителни лихви, изчислени в съответствие с
обективираното в чл. 4 на договора от 04.03.2008 г. съглашение, според което за ползване на
кредита кредитополучателят да заплаща годишен лихвен процент 7.95 %.
Относно обезщетението за забава върху главницата:
Съгласно чл. 4.5 от договора при забава в плащането на дължими суми по кредита,
кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка към
лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената сума /вноска или част от вноска/ за
времето на забавата до окончателното изплащане, т.е. наказателната лихва се равнява на
17.95 %.
С решение на СЕС от 17.05.2022 г. по дело C-600/19 МА срещу Ibercaja banco SA,
решение от 17.05.2022 г. по съединени дела C-693/19 SPV Project 1503 Srl, Dobank SpA
срещу YB и C-831/19 Banco di Desio e della Brianza SpA и др. срещу YX, ZW и решение от
17.05.2022 г. по дело C-725/19 IO срещу Impuls Leasing Romаnia IFN SA се утвърждава
принципа, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и че
държавите членки са длъжни да предвидят подходящи и ефективни мерки за
предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи. От цитираните решения следва, че
националните процесуални разпоредби трябва да бъдат съобразени с принципа на
ефективност, т. е. да отговарят на изискване за ефективна съдебна закрила, поради което
националните процесуални принципи /вкл. силата на пресъдено нещо/ не могат да бъдат
пречка за упражняването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза.
Национална правна уредба, съгласно която служебното разглеждане на неравноправния
характер на договорните клаузи се счита за извършено и се ползва със сила на пресъдено
нещо дори при липсата на каквито и да било мотиви в това отношение в съдебния акт,
може, предвид естеството и значението на обществения интерес, който е в основата на
защитата, която Директива 93/13 предоставя на потребителите, да изпразни от съдържание
задължението на националния съд да извърши служебна проверка на евентуално
неравноправния характер на договорните клаузи – виж т. 65 от решение на СЕС от
17.05.2022 г. по съединени дела C-693/19 и C-831/19. От изложеното следва, че когато със
съдебен акт е признато вземане въз основа на неравноправна клауза срещу потребител, без в
този съдебен акт да са изложени конкретни мотиви за противоречието или не на клаузата с
конкретна/конкретни разпоредби, обуславящи неравноправност на клаузата, предходният
съдебен акт не би следвало да формира СПН за действителността на клаузата и при
последваща претенция за последващ период съдът на самостоятелно основание би следвало
да извърши преценката дали клаузата е неравноправна, с оглед принципа на ефективност и
необходимостта от ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни
клаузи.
Предвид изложените съображения, съдът намира, че лихвеният процент за забава от
17.95 % /към дата на сключване на договора/, а за процесния период 18.35 %, противоречи
на чл. 19, ал. 2 от ЗПК /отм./, но действал към релевантния момент, съгласно който, когато
9
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не
може да надвишава законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Нормата е с императивен характер,
поради което следва, че начисляването на неустойка за забава в различен размер, както е
определен в чл. 4.5. от договора, противоречи на императивна правна норма на ЗПК /отм./.
Нищожна клауза от потребителски договор не може да бъде заместена с повелителна
норма от националното право – виж решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г.
на I т. о. Съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи. Не се допуска
правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик
и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза – решение на
СЕС по дело С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin
Calderon Camino. В случая ищецът се позовава и претендира неустойка за забава във връзка
с неравноправна клауза в потребителски договор, противоречаща на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./,
кредитодателят сам е избрал да претендира сума въз основа на уговорената неравноправна
клауза, поради което и не може да се ползва от възможността по чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Искът за
заплащане на наказателна лихва е неоснователен.
Относно размера на главницата и възнаградителната лихва:
По делото е приета ССчЕ. Настоящият съдебен състав кредитира заключението на
вещото лице като обосновано и пълно, тъй като вещото лице е отговорило изчерпателно на
зададените му въпроси. От заключението на вещото лице се установява, че банковата сметка
на Д. Т. е заверена със сумата на предоставения кредит в размер на 10150 лв. на 04.03.2008
г. Вещото лице е посочило, че дължимата възнаградителна лихва за процесния период
15.07.2018 г. – 14.10.2019 г., съобразно първоначално уговорения в договора за кредит
годишен лихвен процент от 7.95 % без съобразяване на извършените от банката промени на
лихвения процент е в размер на 105.75 лв. Дължимата главница за процесния период
15.07.2016 г. – 14.10.2019 г., съобразно първоначално уговорения в договора за кредит ГЛП
и без съобразяване на капитализираните лихви е в размер на 4 275.90 лв.
Съдът следва да вземе предвид именно тази стойност на главницата изчислена от
вещото лице. Постигнатото Анекс № 2 споразумение за прибавянето на просрочените
възнаградителни лихви към размера на главницата /капитализация на лихви/ представлява
анатоцизъм, който е допустим само между търговци съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ. Съгласно чл.
10, ал. 3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската
народна банка. Към настоящия момент такава възможност не е предвидена в наредба на
БНБ, поради което на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД
уговорките за капитализирането на изтекли лихви са нищожни - виж решение № 60091 от
27.09.2021 по т. д. 1345/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 122 от 18.05.2022 г. по гр. д.
3201/2021 на IV г. о. на ВКС, решение № 101 от 19.08.2019 г. по т. д. 439/2017 на II т. о. на
ВКС, решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на II т. о. на ВКС, решение №
60058 от 04.11.2021 г. по т. д. № 2702/2019 г. на I т. о. на ВКС и др. Още повече, че ищецът
претендира единствено главница, поради което и съобразно диспозитивното начало съдът
следва да определи и присъди единствено дължимата главница без капитализирани други
вземания към първоначално уговорената главница.
Не се установяват твърденията на ответниците за платени други суми по договора
извън тези съобразени от вещото лице при изготвяне на ССчЕ:
1. плащанията, касаещи предходното производство решение №1208/18.02.2016 г. по
гр.д. № 36160/2014 г. на СРС /частично отменено с решение от 08.06.2017 г. по гр.д. №
5449/2016 г. на СГС, II-Б състав/, касаещи периода 15.02.2011 г. – 25.02.2013 г., вкл. и тези в
образуваното изпълнително производство не следва да се взимат предвид, поради което и
правилно вещото лице по ССчЕ не ги е съобразило, доколкото тези плащания касаят
вземания, за които е формирана СПН;
10
2. от Анекс № 1 и Анекс № 2 се установява, че между страните са налице е други
правоотношение – договор за кредит от 11.09.2007 г., договор за кредитна карта от
15.09.2007 г., договор за кредитна карта Райкарт от 08.11.2006 г. – виж чл. 14. От Анекс № 1
и чл. 12. Анекс № 2;
3. с отговора на исковата молба ответниците не са оспорили представената към
исковата молба справка в табличен вид за движението по кредита, в която са включени и
всички плащания извън тези по изпълнителния лист от 10.02.2014 г., а и с отговорите на
исковата молба не са представени доказателства за извършени плащания на суми по
процесния договор за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5
ГПК с изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент
факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Съдът не
може да се произнася по липсващи в отговора на исковата молба възражения по факти, за
установяването на които не е дал указания по смисъла на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
4. на следващо място, с молба с вх. № от 08.09.2022 г. ответниците твърдят, че
представят извлечение-справка от ищеца за всички плащания по договора – подобна справка
към молбата не е представена, а и не става ясно евентуално представена справка за
плащанията, кое от множеството правоотношения между страните би касаела – настоящия
договор, договор за кредит от 11.09.2007 г., договор за кредитна карта от 15.09.2007 г.,
договор за кредитна карта Райкарт от 08.11.2006 г. – виж чл. 14. От Анекс № 1 и чл. 12.
Анекс № 2;
Ето защо, доколкото ответниците не са оспорили справката за плащанията по
договора към исковата молба, не са оспорили надлежното водене на счетоводството на
ищеца, то съдът не е допуснал поисканата повторна ССчЕ, а в тази насока кредитира изцяло
изчисленията на вещото лице по приетата по делото ССчЕ, тъй като вещото лице е
отговорило изчерпателно на зададените му въпроси. Неоснователно е оспорването на
заключението от процесуалния представител на ответниците. Оспорването е извършено
съгласно чл. 200, ал. 3 ГПК, докато трае изслушването на експерта, но следва да се уточни,
че не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително
или повторно заключение, а такова се възлага, когато съдът по възражение на страна или
служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното
първоначално заключение. По делото от ответниците не са представили доказателства за
плащане на суми, с основание договор за банков кредит от 04.03.2008 г., Анекс № 1 от
30.10.2009 г. и Анекс № 2 от 07.10.2010 г ., които суми да не са взети предвид от вещото
лице, поради което и по делото не се установяват плащания на суми извън тези отразени в
заключението.
Дължими са 4 275.90 лв. за главница в периода 15.07.2016 г. – 14.10.2019 г. и 105.75
лв. за възнаградителна лихва в периода 15.07.2018 г. – 14.10.2019 г.
Относно възражението за приспадане на платени суми по договора и възражението
за давност:
В отговорите на исковата молба изрично се твърди, че извършените по договора
плащания неправилно са отнасяни за погасяване на несъществуващи вземания /доколкото
според ответниците клаузите, уговорящи лихвите по договора, са недействителни/.
С решение на СЕС по дело С-170/2021 г. от 30.06.2022 г. „Профи Кредит България“
ЕООД срещу T.И.T. , е посочено, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се
тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в
светлината на принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е
сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е
длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на
неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по
11
договора. От тълкуването на Съда на ЕС следва, че дори в едностранни производства по чл.
410 ГПК може да се стигне до хипотеза, при която да е необходимо да се извърши служебно
прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за
потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора.
От таблица по ССчЕ – л. 105-107 се установява, че за периода 15.04.2008 г. –
15.02.2011 г. се извършени плащания за главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва
и капитализирана лихва в общ размер на 3 808.06 лв. За посочения период от датата на
сключване на договора до 15.02.2011 г. за главница и лихва при първоначално уговорения
лихвен процент и без капитализирани лихви е дължима общо сумата в размер на 3 616.98
лв. – виж таблица на вещото лице при отговора на задача № 6 – л. 112-115 от делото.
Следователно общият размер на надплатените вноски е 191.08 лв. /3808.06-3616.98/.
Приспадане на недължимо платени суми не е извършено в предходното производство.
Сумата от 191.08 лв. не е отчетена като надплатена сума по първоначално заведеното дело,
поради което и надплатената сума към м.02.2011 г. в размер на 191.08 лв. следва да се
отнесе към най-старите погасителни вноски след периода, който е бил предмет на
предходното съдебно производство, а именно с тази сума следва да се счита, че е погасена
вноска № 60 с падеж 15.03.2013 г. и частично вноска № 61 с падеж 15.04.2013 г. – чл. 103,
ал. 2 ЗЗД. Доколкото по делото не са ангажираха доказателства за извършени плащания по
договора в периода от 15.03.2013 г. до настоящия момент, то съдът намира, че при всички
положения надплатената сума от 191.08 лв. следва да се отнесе към най-старите задължения
по погасителния план. Оттук и не са налице основания за приспадане на дължимите по
настоящото производство суми, доколкото надплатените суми към м.02.2011 г. са
послужили за плащания по договора, които предхождат вземанията предмет на настоящото
производство.
Възражението за настъпила погасителна давност е неоснователно:
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Относно главното вземане е приложима е 5-годишната погасителна
давност, а за възнаградителната лихва давността е тригодишна. В случая е без значение дали
давността тече от крайния падеж на договора – 15.10.2019 г. или от изискуемостта на
съответната погасителна вноска, тъй като и в двата случая възражението ще е
неоснователно. Все пак настоящият съдебен състав споделя разбирането, че давностният
срок съгласно императивната норма на чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на
настъпването на изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска, а не от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита - виж решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.
д. № 237/2019 г. на II т. о., решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на I т.
о. на ВКС, решение № 102 от 05.08.2022 г. по гр. д. № 1759/2021 г. на IV г. о. на ВКС,
решение № 63 от 01.06.2022 г. по т. д. № 2140/2018 г. на I т. о. на ВКС и др. Претендират се
главница падежирала в периода 15.07.2016 г. – 14.10.2019 г. и лихви в периода 15.07.2018 г.
до 14.10.2019 г. /за които е приложима тригодишната давност/. При изчисляване на падежа
на всяка вноска за главница, петгодишният давностен срок за вземането по вноска с падеж
15.07.2016 г. би изтекъл на 15.07.2021 г., а за възнаградителната лихва тригодишният
давностен срок за вноска с падеж 15.07.2018 г. също би изтекъл на 15.07.2021 г. Заявлението
по чл. 410 ГПК е подадено обаче на 22.06.2021 г. /от когато искът се счита предявен,
съгласно фикцията на чл. 422 ГПК и давността е прекъсната на осн. чл. 116, б. "б" ЗЗД/,
поради което и възражението е неоснователно.
Оттук и претенцията за главница ще се уважи за сумата от размер на 4 275.90 лв. за
периода 15.07.2016 г. – 14.10.2019 г., а претенцията за възнаградителна лихва следва да се
уважи за сумата за сумата 105.75 лв. за периода от 15.07.2018 г. до 14.10.2019 г., които суми
на основание чл. 121 ЗЗД и предвид уговореното между страните ответниците следва да
заплатят на ищеца при условията на солидарно отговорност, а за разликата до пълния размер
12
от 4553.70 лв. за главницата и от 118.78 лв. за възнаградителната лихва исковете ще се
отхвърлят. Върху уважената част от главницата ще се присъди и законна лихва от дата
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.06.2021 г. до окончателното изплащане.
Претенцията за сумата в размер на 2285,40 лв. – обезщетение за забава върху редовно
падежирала главница за периода от 21.06.2018 г. до 20.06.2021 г. ще се отхвърли като
неоснователна по изложените по-горе съображения.
По отговорността за разноски:
На страните се дължат разноски по съразмерност.
Ищецът претендира разноски по исковото производство в размер на общо 559.16 лв.
– за заплатена ДТ, заплатен депозит за ССчЕ, както и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв. както и разноски за заповедно производство в размер на 189.16 лв. – за
заплатена ДТ и юрисконсултско възнаграждение. Или общо за двете производства ищеца
доказва направата на разноски в размер на 748.32 лв., от които по съразмерност ще му се
присъдят 471.25 лв.
Ответниците претендират разноски за заповедното и за исковото производство –
представят доказателства за заплатен адвокатски хонорар по заповедното в размер на по 700
лв. и за исковото в размер на по 800 лв. Направено е в срок възражение за прекомерност по
чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид датата на сключване на договорите за правна защита и
съдействие, а и приключването на съдебното дирене през м.10.2022 г., то в случая са
приложими разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения преди измененията от м.11.2022 г.
Относно заплатените в заповедното производство възнаграждения възражението е
основателно. Процесуалните действия се изчерпват с подаването на възражение по чл. 414
ГПК, поради което и се дължи минимално адвокатско възнаграждение. Минималното
адвокатското възнаграждение в заповедното производство с оглед материалния интерес по
делото и съобразно чл. 7, ал. 7 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата е в размер на 473.53
лв., до който размер възнаграждението заплатено от всеки един от ответниците за
заповедното следва да бъде намалено. От тази сума по съразмерност на всеки един от
ответниците за разноски за заповедното производство се следва сумата от по 175.33 лв.
Разноски за исковото производство са претендирани с отговорите на исковата молба,
а доказателства за заплащането на разноските са представени на л. 58 и л. 88. По
производството са проведени три открити съдебни заседания, прието е заключение по
съдебно-счетоводна експертиза, процесуалният представител на ответниците в присъствал в
с. з., отправил е множество доказателствени искания. Предявени и разгледани по
производството са три обективно съединени иска. При съобразяване на всички тези
обстоятелства и размерът на минималното адвокатско възнаграждение в случая – 677.90 лв.
- чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата, съдът намира, че направеното възражение за прекомерност от
ищеца е неоснователно. Заплатеното адвокатското възнаграждение от всеки един от
ответниците в размер на около 15 % над минималния размер по Наредба /преди
измененията от м.11.2022 г./, е равностойно на положения от процесуалния им представител
труд. Възражението за прекомерност относно заплатените адвокатски възнаграждения за
исковото производство е неоснователно. По съразмерност на всеки един от ответниците за
разноски за заповедното производство се следва сумата от по 296.21 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Кей Би Си Банк България“
13
ЕАД /с предишно наименование “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Никола Вапцаров № 55, Експо 2000, срещу
Д. Х. Т., ЕГН: **********, с адрес - гр. София, ж. к. Младост 2, бл. 208, вх. 3, ет. 1, ап. 3 и
М. А. И., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ж. к. Овча Купел 2, бл. 39Б, ет. 8, ап. 31,
искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 430 ТЗ във вр. с чл. 9
ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ, че Д. Х. Т. и М. А. И. дължат при условията
на солидарност на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование
“Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/ следните суми: сумата от 4 275.90 лв., представляваща
главница, начислена за периода от 15.07.2016 г. до 15.10.2019 г., по договор за банков
кредит от 04.03.2008 г., Анекс № 1 от 30.10.2009 г. и Анекс № 2 от 07.10.2010 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК - 22.06.2021 г. до изплащане на вземането и сумата от 105.75 лв. – договорна /редовна/
лихва за периода от 15.07.2018 г. до 14.10.2019 г., за които суми е издадена заповед от
15.07.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35959/2021
г. по описа на СРС, 88 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над
присъдения размер от 4 275.90 лв. до пълния претендиран размер от 4553.70 лв. и иска за
възнаградителна лихва над присъдения размер от 105.75 лв. до пълния претендиран размер
от 118.78 лв., както и ОТХВЪРЛЯ изцяло иска за сумата в размер на 2285,40 лв. –
обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.06.2018 г. до 20.06.2021 г.
ОСЪЖДА Д. Х. Т., ЕГН: **********, с адрес - гр. София, ж. к. Младост 2, бл. 208,
вх. 3, ет. 1, ап. 3 и М. А. И., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ж. к. Овча Купел 2, бл. 39Б,
ет. 8, ап. 31, да заплатят на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование
“Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Никола Вапцаров № 55, Експо 2000, на основание чл. 78, ал. 1 вр. с ал. 8 ГПК,
сумата от 471.25 лв., представляваща разноски по съразмерност по настоящото
производство и по ч. гр. д. № 35959/2021 г. по описа на СРС, 88 състав.
ОСЪЖДА „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование
“Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Никола Вапцаров № 55, Експо 2000, да заплати на Д. Х. Т., ЕГН: **********, с
адрес - гр. София, ж. к. Младост 2, бл. 208, вх. 3, ет. 1, ап. 3, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 296.21 лв., представляваща разноски по съразмерност по настоящото
производство и сумата от 175.33 лв., представляваща разноски по съразмерност по ч. гр. д.
№ 35959/2021 г. по описа на СРС, 88 състав.
ОСЪЖДА „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование
“Райфайзенбанк (България)“ ЕАД/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Никола Вапцаров № 55, Експо 2000, да заплати на М. А. И., ЕГН: **********, с
адрес гр. София, ж. к. Овча Купел 2, бл. 39Б, ет. 8, ап. 31, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 296.21 лв., представляваща разноски по съразмерност по настоящото
производство и сумата от 175.33 лв., представляваща разноски по съразмерност по ч. гр. д.
№ 35959/2021 г. по описа на СРС, 88 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14