ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
23.01.2020 г.,
гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ
ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ
въззивно частно гражданско дело № 32 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна
жалба на „П.
Б.“
ЕООД срещу разпореждане от 18.12.2019 г. по ч.гр.д. № 1184 по описа за 2019 г.
на Районен съд – Ихтиман, пети състав, с
което е отхвърлено заявление на жалбоподателя с вх. № 6822/22.11.2019 г. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
длъжника Д.С.С., в частта за сумата от 5749,35 лева,
представляваща възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги по
договор за потребителски кредит № 30034454110 от 01.05.2018 г. и за сумата от
20 лева, представляваща такса за извънсъдебно събиране на вземането.
В жалбата се твърди, че
разпореждането на първоинстанционния съд е неправилно
и необосновано. Изложени са доводи, че процесната
клауза, в която е предвидено възнаграждение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги не е нищожна като противоречаща на чл. 10а от ЗПК. Твърди
се, че потребителят е имал възможност да се запознае с параметрите на договора
и с полагането на подпис се е съгласил с тях. Съгласил се е и със заплащането
на процесното възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги, който от своя страна е една възможност за потребителя и той сам е
пожелал да го закупи. Твърди, се че закупуването на пакет от допълнителни
услуги не е задължително условие за сключването на договора за кредит. С този
пакет от услуги потребителят си е осигурил приоритетно разглеждане и отпускане
на кредита, възможност за отлагане на плащането на определен брой вноски, да
може да намали вноските си по кредита или да промени техния падеж. Твърди се,
че предоставянето на допълнителни услуги е уредено в разпоредбата на чл. 10а,
ал. 1 от ЗПК, както и възможността да се заплаща от потребителя такса за тях. Счита,
че неправилно съдът е отхвърлил заявлението и за сумата от 20 лева – такса за
извънсъдебно събиране на вземането. Посочва, че тази такса също е начислена
съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, както и че длъжникът се е съгласил с нея при
подписването на договора. По изложените аргументи се иска отмяна на обжалваното
разпореждане.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.
Съдът,
като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
При служебна проверка за допустимост и
редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е
подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на
обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима. При
служебната проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя
отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1,
2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на разпореждането, а по допустимостта
– в обжалваната му част. Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното
разпореждане съдът сам решава въпроса по жалбата.
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление на „П.к.Б.“ ЕООД за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д.С.С. за сумата от 4924,99 лева, представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 30034454110 от 01.05.2018 г., сключен със
заявителя, ведно със законната лихва от подаването на заявлението до
окончателното плащане; сумата от 776,28 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 25.03.2019 г. до 25.07.2019 г.; сумата от 52,28 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 26.02.2019 г. до 01.05.2018
г.; сумата от 5749,35 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги; сумата от 20 лева, представляваща такси за извънсъдебно
събиране на вземането, както и разноски в размер на 380,46 лева.
Съгласно чл. 411, ал.
2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК когато искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави. Съдът извършва преценка за съответствие на заявлението със
закона и с добрите нрави, при която съпоставя твърденията за обстоятелствата,
от които произтичат вземанията, предмет на заявлението със закона и с добрите
нрави. При установяване на нищожност на договора или на отделна негова клауза
поради противоречието им със закона или добрите нрави, съдът отхвърля
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на
основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК.
Сключеният между „П.к.Б.“
ЕООД и Д.С.С. договор, представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което са
приложими разпоредбите на този закон. Заявителят е претендирал сума в размер на
5749,35 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги. Според чл. 10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира такси /т.е. възнаграждение/
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но тези дейности не може
да са свързани с усвояването и управлението на кредита и освен това трябва да
са точно и ясно определени в договора. Освен това таксата може да се събира
само веднъж за едно действие. В заявлението заявителят не е посочил изрично
какви дейности са включени в пакета от допълнителни услуги. В допълнителна
молба е изложил, че този пакет дава възможност на кредитополучателя да си
осигури приоритетно разглеждане и отпускане на кредита, възможност за отлагане
на плащането на определен брой вноски, да може да намали вноските си по кредита
или да промени техния падеж. Тази формулировка, изложена от заявителя, води до
извод, че посочените допълнителни услуги всъщност са свързани със самото
усвояване, управление и администриране на кредита, а както беше посочено според
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не може да се изисква плащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Освен това
потребителят заплаща такса не за ползвани услуги, а за една бъдеща и евентуална
възможност да ги използва. Поради това следва да се приеме, че посочената сума
е уговорена извън разрешените хипотези на чл. 10а от ЗПК и следователно тази
уговорка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД като противоречаща на повелителни норми на закона, съответно и сумата
от 5749,35 лева не се дължи от длъжницата. В случая става въпрос за нищожност
на уговорки в договора за потребителски кредит поради противоречие със закона,
предоставящ защита на потребителите /ЗПК/, като съдът следва да съобрази тази
нищожност в заповедното производство, тъй като както беше изяснено според чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповед за изпълнение не се издава, ако претенцията на
заявителя, противоречи на закона. Отделно от това с въвеждането на подобен тип
такси и разходи се постига заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33,
ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Към
главницата по кредита се добавят допълнителни суми, които го оскъпяват за
сметка на потребителя, независимо от това, че той сам е избрал да сключи
споразумение за допълнителен пакет от услуги, за които всъщност кредитодателят не следва да събира такса /възнаграждение/. На
следващо място следва да се отбележи и явното противоречие на уговорката за
заплащане на възнаграждение за допълнителен пакет от услуги с добрите нрави.
Заявителят претендира сума в размер на 5749,35 лева, а отпуснатият кредит е в
размер на 5000 лева, тоест претендираното
възнаграждение за пакет от услуги води до неоснователно голямо увеличение на
дълга на длъжника. Това е още един аргумент за недължимостта
на посочената сума.
Подобни са аргументите
и за недължимост на сумата от 20 лева, представляваща
такса за извънсъдебно събиране на вземането. Заявителят не е посочил конкретно
в какво се изразяват дейностите спрямо конкретния длъжник, за които се дължат
посочените разходи за извънсъдебно събиране на вземането. Общата формулировка,
посочена от заявителя, според която сумата от 20 лева представлява такса за
извънсъдебно събиране на вземането, които не са конкретизирани, нито е
конкретизирано за какви действия са дължими, води до извод, че посочената сума
или е уговорена такса по договора за кредит извън случаите по чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, или услугите по извънсъдебно събиране на кредита всъщност са свързани със
самото администриране на кредита, а както беше посочено според чл. 10а, ал. 2
от ЗПК не може да се изисква плащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита.
По изложените
съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане правилно
и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане
от 18.12.2019 г. по ч.гр.д. № 1184 по описа за 2019 г. на Районен съд – Ихтиман, пети състав.
Определението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.