№ 189
гр. София, 23.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Е. Тахчиева
Камелия Първанова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Е. Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20231000501610 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 08.07.2022г по гр. д. № 4412/2018г. на Софийски градски съд 1-24
състав, ЗД „Евроинс“АД е осъден да заплати на ищците Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н.
сумите от по 60 000лв на осн. чл.432, ал.1 КЗ, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
27.02.2018г., като исковете над присъдените до пълните претендирани размери са
отхвърлени като неоснователни.
Против решението е постъпила въззивна жалба от ищците чрез пълномощници
адв.Й.Д. и адв. М.Д. в отхвърлителните му части за разликата над присъдените размери
от по 60 000лв до дължимите според жалбоподателите от по 108 000лв. Поддържат се
оплаквания, че съдът неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл.51, ал.2
ЗЗД, като в нарушение на установената съдебна практика прекомерно е намалил
обезщетенията с 50 %. Твърди се и се изтъкват съображения, че не са съобразени
всички от значение факти относно поведението на водача, който управлявал със
значително превишена скорост, отклонил автобуса вляво и със закъснение предприел
спиране. Твърди се, че ако не се бе отклонил вляво, виновният водач е имал
възможност да предотврати удара, доколкото било установено, че той е настъпил не в
дясната лента за движение, а в ускорителната такава, служеща на включващите се
участници в движението. Изтъква се и че съдът неправилно обсъждал наличието на
алкохол в кръвта на пострадалия, тъй като за пешеходците не съществува реална
забрана да употребяват алкохол и да се движат по обособените части от пътното
платно. Посочва се и противоречие със съдебната практика, доколкото по сходен казус
ВКС е имал възможност да се произнесе и определи 30% съпричиняване, а в
1
конкретният случай при така установените факти, приносът не би следвало да е повече
от 10%. Иска се отмяна на решението в обжалваните отхвърлителни части за разликата
между присъдените по 60 000лв за всяка от ищците до дължимите от по 108 000лв.
В срок е постъпил писмен отговор от въззиваемия ответник ЗД „Евроинс“АД, с
който се правят възражения против оплакванията в жалбата и се иска потвърждаване
на решението в обжалваните му части.
Софийският апелативен съд, след като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства, приема следното:
Решението е валидно и допустимо в обжалваните му отхврлителни части
/чл.269, изр.първо ГПК/.
Предмет на разглеждане пред първата инстанция са субективно съединени
преки искове по чл.432, ал.1 КЗ против застраховател за компенсиране на вреди –
дъщери и фактическа партньорка на загиналия, причинени при пътно-транспортно
произшествие по вина на водач на МПС, чиято гражданска отговорност обезпечава,
ведно със законната лихва, считано от изтичане на срока за произнасяне по преписката
по щета.
В срока за отговор ответникът-застраховател е направил възражения, от които
относимите към въззивното производство се отнасят до наличието на принос от страна
на пострадалия пешеходец, който внезапно навлязъл на пътното платно, в тъмната част
на денонощието, на нерегламентирано за пресичане място и в нетрезво състояние.
Пред първата инстанция не е имало спор относно наличието на валидно
застрахователно правоотношение по риска гражданска отговорност и образуването на
преписка по щета по заявление на пострадалия преди подаване на иска, с което се
обосновава неговата допустимост и легитимацията на ответното дружество.
Предвид предмета на обжалване с оглед на оплакванията и възраженията на
страните и частичното влизане в сила на обжалваното решение /в осъдителните му
части/, следва да се приеме, че със сила на пресъдено нещо са установени всички
елементи от фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ и спорът пред настоящата
инстанция се свежда до стойностното изражение на приноса от страна на пострадалия
по чл.51 ал.2 ЗЗД спрямо вината на деликвента като основание за намаляване
отговорността на застрахователя.
Пред първата инстанция е установено, че с влязла в сила присъда по
НОХД №154/2018г. по описа на Окръжен съд Перник, водачът на автобуса е признат за
виновен в това, че е нарушил чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, като е управлявал превозното
средство със скорост над 65 км/ч, при разрешена скорост на движение в населените
места - 50 км/ч, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на
наследодателя на ищците – мъж на 49год.
Първоинстанционният съд е приел наличието на принос от страна на загиналия в
пътния инцидент пешеходец въз основа на описания в мотивите към присъдата
механизъм и фактическите изводи на наказателния съд по този въпрос. Мотивите към
присъдата, които нямат доказателствено значение за гражданския съд. Константна в
това отношение е съдебната практика на ВКС /пр. Решение № 55/30.05.2009г. на ВКС
по т.д. № 728/2008г., Іт.о.; Решение № 67 от 15.05.2014г. по т.д. № 1873/2013г ВКС, І
т.о. и др…/, че предмет на изследване в наказателното производство е поведението на
извършителя и затова преценката за извършеното от него е задължителна за
2
гражданския съд, за разлика от поведението на пострадалия, освен ако
съпричиняването не представлява елемент от състава на престъплението. Поведението
на пострадалия и коментирано в мотивите, не представлява елемент от престъпния
състав, нито във диспозитивната част на присъдата има обективирано независимо
съизвършителство, поради което фактическите изводи на наказателния съд нямат
обвързваща задължителна сила. Затова всички факти, имащи отношение към
гражданските последици от деянието, вкл. наличието на принос са подлежали на
установяване в гражданския процес с предвидените в ГПК доказателствени средства
при доказателствена тежест за ответника.
Въпреки посоченото, обаче изводите на първата инстанция от фактическа и
правна страна, се потвърждават от приетата пред въззивната инстанция комплексна
автотехническа и медицинска експертиза. От констатациите на заключението в
автотехническата му част се изяснява, че ПТП на 19.11.2017г е настъпило около 18ч
/т.е. в тъмната част на денонощието/ по гл.път I-6 в гр.Перник с автобус Мерцедес с
рег. ********, управляван от Б. Д. Б., който ударил движещия се по платното за
движение пешеходец Д. И., на 49год. Като изходни данни от вещото лице А. са
ползвани констативни протоколи за оглед, съдържащи информация относно
местоположението на участниците в ПТП и за щетите по автобуса. Мястото на удара е
определено на 14м след ориентира на изготвената скица /фиг.2/ в десния край на
средната пътна лента на платното за движение в посока към гр. София. Скоростта на
автобуса, преди водачът да възприеме пешеходеца като опасност и да задейства
спирачната уредба, е опредЕ. на 85 км/ч. От липсата на спирачни следи вещото лице А.
не може с категоричност да посочи, че водачът не е предприел веднага аварийно
спиране, както и че е задействал със закъснение спирачната уредба, поради това и
изчисленията са направени за вариант на аварийно спиране при скорост от 85км/ч. При
тази скорост на движение опасната зона е опредЕ. на 95,59м, при 60км/ч на 43,7м, а
при скорост 50км/ч на 34м. Поради липсата на категорични данни относно начина на
движение на пешеходеца, вещото лице А. е разгледал няколко възможни хипотези и
достигнал до извод, че водачът при движение с допустимата за пътния участък скорост
от 60км/ч/респ.50км/ч, е можел да предотврати удара с изключение на вариант, при
който пешеходецът е бил в ход на бързо тичане. В конкретният случай с оглед на
влязлата в сила присъда и задължителният й характер /чл.300 ГПК/ относно вината на
дееца, изключваща института на случайно деяние по чл.15 НК, хипотетичната
възможност технически да не е могъл да предотврати удара в последния вариант на
бързо тичане, би имал единствено значение при преценката на каузалния принос на
всеки участник за настъпването на ПТП. Безспорно в наказателното производство е
установено, че водачът е нарушил регламентираната в чл. 21 ал.1 ЗДвП скорост от
50км/ч за конкретния пътен участък, въпреки че този въпрос е бил спорен предвид
наличието на друг знак, ограничаващ скоростта до 60км/ч. И в двата случая, обаче този
факт ще е ирелевантен както поради задължителния характер на присъдата, така и с
оглед на факта, че водачът се е движел със скорост от 85км/ч т.е. със значително
превишение над допустимата скорост. Произшествието е настъпило в тъмната част на
денонощието /около 18ч/, което не е препятствало видимостта на двамата участници,
поради наличието на добро осветление. В частност пешеходецът е имал възможността
да възприеме автобуса от далечно разстояние над 150м. Преди да предприеме
пресичане пешеходецът се е намирал на междинната ивица между двете платна -
съответно, ако се е огледал преди пресичане на платното за движение, е имал
възможност да види приближаващия го отдясно автобус от далечно разстояние, да
изчака и да го пропусне, но също е могъл да спре и преди навлизане в средната пътна
3
лента. Изяснява се на следващо място от заключението и приложените към него скици,
че мястото, където е пресичал пешеходецът не е било предназначено за пешеходен
преход. Пътното платно е с две платна за движение /с по две пътни ленти във всяка
посока/, където в дясна пътна лента се е движел автобусът пълен с пътници /средна за
участъка след пътен взел „Хумни дол“ /. Към датата на ПТП не е имало ограждения на
платната за движение, но на междинната ивица е съществувала мантинела, през която
пешеходецът е преминал, за да навлезе в платното за движение на автобуса, с което
категорично е нарушил правилата по чл.113 ал.1 т.1 и 4 и чл.114 т.1 ЗДвП,
забраняващи преминаването на препятствия /мантинели/ и освен, че извършил
пресичане на нерегламентирано за целта място, навлязъл внезапно на пътното платно
без да се съобрази с приближаващите пътни превозни средства.
Пред първата инстанция като безспорен е отделен фактът, че пешеходецът е бил в
нетрезво състояние с 3,36 промила алкохол в кръвта. От изслушаната експертиза в
медицинската й част става ясно, че тази концентрация на алкохол в кръвта, отговаря на
4-та фаза на алкохолно опиянение /ступор/, изразяваща се в дезорганизация,
психическа обърканост, световъртеж, намалени двигателни функции, както и зрителна
острота и въобще във възприемането и обработването на информация. Допълнително
при разпита в с.з. вещото лице А. е уточнил, че независимо от индивидуалната
поносимост, в тази степен на алкохолно опиване при всеки човек има забавяне във
възприемането и преработката на информация.
Анализът на събраните по делото доказателства потвърждава от фактическа и
правна страна изводите на първата инстанция, че за настъпилия пътен инцидент
значителен принос има и пострадалият пешеходец, който е допуснал посочените вече
нарушения на правилата за движение.
Неоснователни са оплакванията в жалбата на ищците против обсъдените в
решението обстоятелства относно алкохолното опиянение на пострадалия пешеходец.
Безспорно за пешеходците не съществува забрана за употреба на алкохол, но този факт
е обсъждан в контекста на поведението му в пътната ситуация, в която както се изясни
от медицинската експертиза, е бил в състояние на обърканост, намалени двигателни и
зрителни функции и въобще в невъзможност за адекватно възприемане на информация.
Високият процент алкохол в кръвта причинява немотивирани действия, каквото е
пресичането на нерегламентирано за целта място, при това внезапно и след
преминаване на поставени мантинели, разделящи двете посоки на движение. По този
начин пешеходецът сам се е поставил в изключителен риск, тъй като при адекватни
възприятия, е имал обективната възможност да види приближаващия автобус от
далечно разстояние /повече от 150м/ и да го пропусне, но също е могъл да избегне ПТП
дори и след предприетото пресичане, ако е бил спрял преди средната пътна лента.
Безспорно по делото е доказана вината на водача на превозното средство, който
независимо, че е професионален шофьор, е управлявал със значително превишение на
скоростта, но като краен резултат се споделят изводите на първата инстанция за
равностоен принос на двамата участници, защото в конкретната пътна ситуация
пешеходецът повече нарушения и значително допринесъл за настъпване на инцидента.
При съвпадане в изводите на двете инстанции относно спорния въпрос за
стойността на приноса по чл.51 ал.2 ЗЗД и предвид липсата на оплаквания против
размера на приетите за дължими обезщетения – по 120 000лв за всеки от ищците,
намалени с 50%, решението в обжалваните му отхвърлителни части ще подлежи на
потвърждаване.
При този изход на спора няма основание да се изменят присъдените пред първата
4
инстанция разноски, а пред настоящата въззивна инстанция, поради неоснователността
на жалбата, право на разноски ще има само въззиваемия- ответник, който е
претендирал ю.к. възнаграждение, което съдът определя в размер на 400лв и разноски
за експертиза от 850лв или общо 1250лв – дължими от ищците.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.07.2022г по гр. д. № 4412/2018г. на Софийски
градски съд 1-24 състав.
ОСЪЖДА Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. да заплатят на ЗД „Евроинс“АД сумата
от 1250лв, представляваща дължими разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчване препис на страните при наличие на предпоставки по
чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5