Р Е Ш Е Н И Е
град София, 26.07.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ТЕОДОРА И.
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор …….......… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№11303 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №184310
от 25.08.2020г., постановено по гр.дело №43489/2019г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 74-ти
състав, е осъден „П.“ АД, ЕИК ******, да заплати на А.Н.С., ЕГН **********, на
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286 ЗЗД сумата от 16000.00 лв., представляваща дължимо вземане за тантиеми за периода 2004г. – 2007г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.07.2019г. до погасяване на задължението, като е отхвърлен предявения иск с
правно основание чл.247а, ал.1 от ТЗ за сумата от 540.00 лв., представляваща
вземане за дивиденти за периода 2004г. – 2007г.. С решението е осъден „П.“ АД, ЕИК ******, да заплати на А.Н.С., ЕГН **********, на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 881.84 лв., представляваща направени по
делото разноски, изчислени съобразно уважената част от предявените искове. С решението е осъден „П.“ АД, ЕИК ******, да заплати на адв.Л.И.И., с ЕГН **********, на основание чл.38 от ЗА сумата от 992.70
лв., възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита. С
решението е осъден А.Н.С., ЕГН **********, да заплати на „П.“
АД, ЕИК ******, на основание чл.78, ал.3
ГПК сумата от 33.50 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение,
изчислени съобразно отхвърлената част от предявените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - „П.“ АД, ЕИК ******, чрез процесуален представител юрисконсулт А.Л.,
с която се обжалва решение №184310 от 25.08.2020г., постановено по
гр.дело №43489/2019г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286 ЗЗД за сумата от 16000.00 лв., представляваща дължимо вземане за тантиеми за
периода 2004г. – 2007г.,
заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 26.07.2019г. до погасяване на
задължението; както
и в частта, в която на основание чл.78, ал.1 от ГПК са възложени в негова
тежест разноски за сумата от 881.84 лв. и за сумата от 992.70 лв.,
възнаграждение за осъществено процесуално представителство и защита, последната
дължима на адв.Л.И.И. на основание чл.38 от ЗА. Инвокирани са доводи
за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваните части. Твърди се, че в пълно противоречие с ТР №4/2019г. на
ОСГТК на ВКС, както и на създадената трайна съдебна практика – постановени
решения по реда на чл.290 от ГПК, е обоснованият от първоинстанционния съд краен
извод, че по отношение на претендираните от ищеца суми, отнасящи се за тантиеми
за периода 2004г. – 2007г., давностният срок не е изтекъл, тъй като давността
многократно е била прекъсвана на основание чл.116, б.“а“ от ЗЗД с оглед
направено от ответника признание на задълженията чрез подаване на ГФО,
последното от които е направено чрез подаване на годишен финансов отчет /ГФО/
през 2015г.. Поддържа се, че за да се приеме, че е налице признание на
вземането по смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД следва да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се
отнася до съществуването на самото задължение. Признанието следва да бъде ясно
и недвусмислено изявление на длъжника за наличието на конкретен дълг към
момента на извършването му. Излага се, че в случая от ангажираните по делото
доказателства не би могло да се приеме, че ответникът с действията си -
подаване на ГФО през периода 2005г. – 2015г., респективно чрез конклудентни
действия, е признал задълженията си за тантиеми, които има към ищеца. Сочи се,
че в подадените ГФО и годишни данъчни декларации
ответникът не е обективирал волеизявление или действие, адресирано до кредитора
или негов представител – в случая ищеца по делото, изразяващо признание на
задълженията му за тантиеми, дължими за периода 2004г. – 2007г.. Поддържа се
още, че в ГФО се посочват вземания и задължения на парични суми на ответното
дружество, но в тях не се сочи, че същите са дължими и изискуеми, не са
персонализирани и не са посочени конкретни лица, на които се дължат. Излага се,
че интерес от признанието има кредиторът – ищец и същият носи доказателствена
тежест за установяване на факта и момента, в който признанието е било направено
от длъжника и е било адресирано към кредитора или негов представител, което в
хода на настоящото дело не е направено, поради което не би могло да се обоснове
извода, че по отношение на претендираните от ищеца суми, отнасящи се за
тантиеми за периода 2004г. – 2007г., давностният срок не е изтекъл, съответно
че предявеният иск за заплащането на сумата от 16000.00 лв., представляваща дължимо вземане за тантиеми за
периода 2004г. – 2007г., се явява основателен и доказан по размер. Допълнителни
аргументи в същия смисъл са изложени в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго
решение, с което да отхвърли предявения иск с правно
основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286 от ЗЗД като погасен по давност. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение, направени
пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - А.Н.С., ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Л.И., депозира
писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на
постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че първоинстанционният съд правилно е
приел, че е налице признание от страна на ответното дружество, че има
задължение към ищеца за изплащане на тантиеми за периода 2004г. – 2007г. в
размер на 16000 лв., което е довело до прекъсване на давностния срок. Подробни
аргументи в същия смисъл са изложени в писмена защита. В тази връзка се излага,
че първоинстанционното решение в обжалваните части е постановено при правилно
приложение на материалния закон и като законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Претендира по реда на чл.38 от ЗА присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявени
са от А.Н.С., ЕГН **********, срещу „П.“ АД, ЕИК ******, при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286 ЗЗД и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД
вр. чл.247а, ал.1 от ТЗ.
С оглед
предмета на подадената въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286, ЗЗД. Постановеното решение
в частта, в която е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.247а, ал.1 от ТЗ е влязло в
сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и
ал.3 от ГПК,
които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт
не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
В
разглеждания случай не е спорно между страните и се установява от събраните по
делото доказателства, че през периода 1995г. – 2011г. ищецът - А.Н.С. е заемал длъжността
Председател на Съвета на директорите на ответното дружество - „П.“ АД, както и
че за процесния период 2004г. – 2007г. са вземани решения на Общото събрание на
акционерите на ответното дружество - „П.“ АД, както следва: Общо събрание на
акционерите, проведено на 28.05.2005г., на което е прието решение по т.3 за
предходната 2004г. да се изплатят тантиеми на членовете на Съвета на
директорите общо за тримата членове в размер на 6000 лв.; Общо събрание на
акционерите, проведено на 29.09.2006г., на което е прието решение по т.3 за
предходната 2005г. да се изплатят тантиеми на членовете на Съвета на
директорите общо за тримата членове в размер на 30000 лв.; Общо събрание на
акционерите, проведено на 10.12.2007г., на което е прието решение по т.3 за
предходната 2006г. да се изплатят тантиеми на членовете на Съвета на
директорите общо за тримата членове в размер на 6000 лв.; Общо събрание на
акционерите, проведено на 28.03.2008г., на което е прието решение по т.3 за
предходната 2007г. да се изплатят тантиеми на членовете на Съвета на
директорите общо за тримата членове в размер на 6000 лв.. Следователно за целия
исков период 2004г. – 2007г. гласуваните на Общо събрание на акционерите
тантиеми, които се дължат обща на тримата членове на Съвета на директорите,
възлизат на 48000 лв. и доколкото във взетите решения не е посочено за всеки от
членовете на Съвета на директорите каква част се пада следва да се приеме, че
всеки от тях има равен дял или по 16000 лв. за всеки от тях.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебна проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, но по същество
неправилно в обжалваната част, тъй като е постановено
при допуснати нарушения на императивни материалноправни норми и в противоречие
на трайно установената съдебна практика. За да
постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която е уважен предявения от А.Н.С., ЕГН **********, срещу „П.“ АД, ЕИК ******, осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.286 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че по
отношение на претендираните суми за тантиеми за периода 2004г. – 2007г., приложимият
петгодишен давностен срок не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба
в съда – 26.07.2019г., поради това, че е налице прекъсване на давността по
смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, тъй като ответникът с действията си – ежегодно
е подавал ГФО, като последният път е било през 2015г., е признал задълженията
които има към ищеца – кредитор за заплащане на тантиеми в размер на 16000 лв.,
поради което предявеният иск е уважен за посочената сума, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 26.07.2019г. до окончателното й изплащане. Изложените от първостепенния съд правни доводи и аргументи за
прекъсване на давностния срок по отношение на претендираните от ищеца вземания
за тантиеми, дължими за периода 2004г. – 2007г., чрез признание на задълженията
от страна на ответното дружество по смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД са незаконосъобразни,
противоречат на материалния закон и установената трайна съдебна практика. Крайният
извод на СРС за основателност на предявения иск е обоснован при неправилна
преценка на събраните по делото доказателства и при неправилно тълкуване и
прилагане на материалния закон - ЗЗД.
Доводите, изложени във въззивната жалба, са изцяло основателни, като
съображенията за това са следните:
В конкретната хипотеза от анализа
на събраните по делото доказателства се установява, че през исковия период –
2004г. – 2007г. по отношение на ищеца в качеството му на Председател на Съвета
на директорите на ответното дружество са гласувани и приети решения на Общи
събрания на акционерите, проведени съответно на 28.05.2005г., на 29.09.2006г.,
10.12.2007г. и на 28.03.2008г. за изплащане на тантиеми, както следва: за 2004г.
в размер на 2000 лв., за 2005г. в размер на 10000 лв., за 2006г. в размер на
2000 лв. и за 2007г. в размер на 2000 лв., или в общ размер на 16000 лв.. На
следващо място ответникът не оспорва обстоятелството, че не е заплатил на ищеца
претендираната сума от 16000 лв., представляваща вземане за тантиеми за периода
2004г. – 2007г., като релевира възражение за изтекла погасителна давност.
Следователно спорният
въпрос по делото, пренесен и във въззивното производство, е дали претендираните
от ищеца – въззиваем, вземания за тантиеми за периода 2004г. - 2007г. са погасени по давност.
В
разглеждания случай въззивният съд счита, че претендираните от ищеца –
въззиваем, тантиеми /допълнителни възнаграждения/ нямат правната характеристика на
трудово възнаграждение, поради което за тях е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. Изложените в тази насока мотиви
от първоинстанционния съд са правилни, съответстват на правилното тълкуване на
закона и на установената по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика, поради
което въззивният съд напълно споделя и препраща към тях. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В настоящия случай в приетите решения на Общи събрания
на акционерите
не е посочен срок за плащане на тантиемите
за процесния период, предвид на което за настъпването на падежа на вземанията съдът прилага
по аналогия нормата на чл.247а, ал.5 от ТЗ /действаща от 2003г., т.е. същата е
приложима за исковия период/ и срокът за изплащане на гласуваните тантиеми
следва да се счита три месеца от гласуване на съответните решения на Общи събрания на
акционерите. Следователно падежът на претендираните от ищеца вземания за
тантиеми за 2004г. е настъпил на 28.08.2005г. /три месеца, считано от датата на
приемате на решението на Общото събрание на акционерите, което е проведено на 28.05.2005г./; за тантиеми за 2005г. е настъпил на
29.12.2006г. /три месеца, считано от датата на приемате на решението на Общото
събрание на акционерите, което е проведено на 29.09.2006г./; за тантиеми за
2006г. е настъпил на 10.03.2008г. /три месеца, считано от датата на приемате на
решението на Общото събрание на акционерите, което е проведено на 10.12.2007г./;
за тантиеми за 2007г. е настъпил на 28.06.2008г. /три месеца, считано от датата
на приемате на решението на Общото събрание на акционерите, което е проведено
на 28.03.2008г./. Считано от датата на настъпване на падежа на вземанията за
тантиеми е започнала да тече предвидената в разпоредбата на чл.110 от ЗЗД петгодишна погасителна давност, която е изтекла преди
датата на подаване на исковата молба в съда – 26.07.2019г.. Доводите на ищеца – въззиваем в
настоящото производство за прекъсване на давността се явяват недоказани в процеса. По делото не са
ангажирани доказателства, от които да се установява предприемане от страна на ответника - длъжник на действия, които
обосновават прекъсване на
давността. Доводите на ищеца – въззиваем за извършване от страна на ответника
на действие по признаване на
вземането, изразяващо се в подаването пред държавен орган - НАП на ГФО през
периода 2005г. – 2015г., в които се съдържа информация за задълженията на
ответното дружество за тантиеми в размер на 48000 лв. /посочен е общ размер на
задълженията за тримата членове на Съвета на директорите на дружеството/ се явяват
неоснователни. Признанието на дълг по смисъла на чл.116, б."а" ЗЗД не може да се обективира във волеизявления или
действия, които са адресирани не до насрещната страна по облигационното
правоотношение, а до трето лице, включително и до държавен орган - в
случая – НАП. В този смисъл е постановено по реда на чл.290 от ГПК решение №26 от
24.07.2018г. по т.д. №1853/2017г., I
Т.О., Т.К.,
ВКС. Даденото задължително разрешение в ТР №4 от 14.10.2022г. по тълк.
д. №4/2019г., ОСГТК на ВКС е, че за да е налице прекъсване на
давността по чл.116, б."а" от ЗЗД,
изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на
вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по
начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до
знанието на кредитора. Следователно с оглед цитираното ТР се налага извода, че признанието е
едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че
е задължен към кредитора. За да е налице признание на вземането по смисъла на чл.116, б."а" от ЗЗД, следва да е направено в
рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител
и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличие на
фактите, от които произхожда. В случая с подаването на ГФО за периода 2005г. –
2015г. ответното дружество – длъжник не обективира волеизявление или действие,
адресирано до кредитора и изразяващо спрямо него недвусмислено воля за
признание на задължението му. В ГФО се посочват задължения на дружеството за
парични суми, но същите не са персонализирани и конкретизирани по отношение на
кои лица са дължими. В тази връзка не би могло да се приеме, че с подаването на
ГФО, съответно Годишни данъчни декларации /ГДД/ ответното дружество е манифестирало
воля за признаване на конкретно задължение. Нито от съдържанието на ГДД, нито от съдържанието на ГФО може да се направи извод
какви точно задължения са включени в счетоводството на съответния данъчен
субект, за кои периоди и към кои кредитори. Категорична е съдебната практика,
че изготвянето на ГФО и ГДД не води до прекъсване на
давността, защото тези действия представляват изпълнение на задължение,
предписано от закона. В този смисъл, подаването на ГФО и ГДД за периода 2005г. – 2015г. от страна на ответното дружество не съдържа
признание на процесните задължения и не води до прекъсване на давността по отношение на процесните задължения. На следващо място не може да бъде споделен доводът на
ищеца-въззиваем, че счетоводното записване на задълженията за тантиеми във
воденото текущо счетоводство на дружеството следва да се приеме, че
представлява действие по признание на вземането по смисъла на чл.116, б."а" от ЗЗД. Това е така, тъй като
счетоводните записвания във воденото от ответното дружество счетоводство се
посочват общо, т.е. липсва конкретизация на определеното задължение към ищеца
за исковия период, предвид на което не могат да се приемат за признание на
вземането по смисъла на чл.116,
б."а" от ЗЗД. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение
№98/26.07.2013г. по т.дело №851/2012г. на ВКС, Т.К., I Т.О.. На следващо място неоснователни се явява и релевираните от ищеца-въззиваем
доводи, че признание на задълженията за тантиеми за процесния период е
извършено от ответното дружество чрез конклудентни действия – твърди се, че за
получаване на полагащите се суми за тантиеми за периода 2004г. – 2007г. ищецът
е подавал пред ответното дружество заявление с вх.№579/21.12.2010г., заявление
с вх.№1250/22.12.2014г., заявление с вх.№173/23.12.2016г., заявление с
вх.№143/21.12.2017г., както и заявление с вх.№310/21.12.2018г., по които ответникът
не е подавал отговор, т.е. следва да се приеме, че не е налице противопоставяне
от негова страна и по същество това представлява признание на задълженията му. По делото липсват
доказателства ответното дружество да е потвърдило или отрекло задължението си във връзка с
подадените пред него от ищеца заявления, поради което и липсата на отговор
не би могла да бъде приравнена на действие по признание на вземането по
смисъла на чл.116, б."а"
от ЗЗД. По делото не са ангажирани
други доказателства, установяващи предприемане от страна на ищеца на някое от действията, имащи за
правна последица прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б."б" и б."в"
от ЗЗД - предявяване на иск
или започване на принудително изпълнение, нито за наличието на предпоставките
по чл.115 от ЗЗД за спиране на давността, поради което настоящата
инстанция намира, че претендираното от ищеца вземане за тантиеми за периода
2004г. – 2007г. в общ размер на 16000 лв. е погасено по давност.
По горните аргументи въззивният съд приема, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286, ЗЗД се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Първостепенният съд като е
достигнал до обратния правен извод е постановил неправилен и незаконосъобразен
съдебен акт, в частта, в която е уважил предявеният осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286, ЗЗД, който следва да бъде отменен на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата съдебна инстанция първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта на присъдените в тежест на ответното дружество разноски на
основание чл.78, ал.1 от ГПК за сумата от 881.84 лв., както
и за сумата от 992.70 лв., възнаграждение за осъществено процесуално представителство
и защита, последната дължима на адв.Л.И.И. на основание чл.38 от ЗА.
Право на разноски има
въззивника-ответник, на който се дължат в пълен размер сторените от него
разноски пред двете съдебни инстанции. За първата инстанция в полза на
ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 във вр.
с ал.8 от ГПК в
размер на 150.00 лв. при съобразяване на действителната
фактическа и правна сложност на делото и доколкото с обжалваното решение е
присъдена сумата от 33.50 лв., поради което с настоящия съдебен акт следва да
се присъди още 116.50 лв., юрисконсултско възнаграждение. За настоящата
инстанция искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззивника - ответник на
основание чл.78,
ал.3 вр. с ал.8 ГПК съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция съдът намира, че следва да се съобрази
с разпоредбата на
чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17г./ Според редакцията на текста, която настоящата
въззивна инстанция следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт,
се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело определен по реда на чл.37 от ЗПП, която норма препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззиваемия - ищец в полза на въззивника - ответник юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция следва
да се определи от съда в размер на 100 лв., който размер е съобразен с фактическата и
правна сложност на спора, така и са преценени извършените от процесуалния
представител на въззивника - ответник процесуални действия – изготвяне на
писмен отговор, явяване в едно съдебно заседание и при съобразяване с нормата
на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане
на правната помощ. В
полза на въззивника – ответник следва да се присъди на основание чл.78,
ал.3 ГПК
и сумата от 357.49 лв., платена държавна такса за подадената въззивна жалба.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №184310 от 25.08.2020г., постановено по
гр.дело №43489/2019г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, В ЧАСТТА, в която е осъден „П.“ АД,
ЕИК ******, да заплати на А.Н.С., ЕГН **********, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286 ЗЗД сумата
от 16000.00 лв., представляваща дължимо вземане за тантиеми за
периода 2004г. – 2007г.,
заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 26.07.2019г. до погасяване на
задължението, както
и на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата от 881.84 лв., представляваща направени по делото разноски, както и В ЧАСТТА, в която е осъден „П.“ АД, ЕИК ******, да заплати на адв.Л.И.И., с ЕГН **********, на
основание чл.38 от ЗА сумата от 992.70 лв., възнаграждение за осъществено
процесуално представителство и защита;
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от А.Н.С., ЕГН **********, с адрес: ***;
срещу „П.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***; иск с правно основание
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.286 ЗЗД за заплащане на сумата от 16000.00 лв. /шестнадесет хиляди лева/,
представляваща дължимо
вземане за тантиеми /допълнителни възнаграждения/ за периода 2004г. – 2007г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.07.2019г. до погасяване на задължението.
ОСЪЖДА А.Н.С., ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „П.“ АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***;
на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК сумата от 116.50
лв. /сто и шестнадесет лева и 50 ст./, представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение пред първата инстанция; сумата от 100 лв. /сто лева/,
представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната
инстанция; както и сумата от 357.49 лв. /триста петдесет и седем лева и 49 ст/,
представляваща разноски за платена държавна такса пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1./ 2./