№ 364
гр. Варна, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Светла В. Пенева
Красимир Т. Василев
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20233100500306 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на
Прокуратурата на Република България против решение № 3480 от 14.11.2022
г., постановено по гр.д.№ 8420 по описа за 2021 г. на Районен съд – Варна,
четиридесет и трети състав, с което е осъдена Прокуратурата на Република
България да заплати на Р. Т. Ч. сумата от 5 000 лева, заявена като частичен
иск от претенция в пълен размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в психически и
емоционални страдания, уронване на доброто му име, чест и достойнство,
негативни душевни преживявания и дискомфорт, вследствие на незаконно
обвинение в извършване на престъпление по член 339, алинея 1 от НК, за
което е образувано и водено срещу него наказателно производство, по което
ищецът е оправдан с присъда № 255 от 13.09.2017 г. по НОХД № 3921/2016 г.
по описа на ВРС, потвърдена с решение № 286 от 12.11.2018 г. по ВНОХД №
529/2018 г., в сила от 12.11.2018 г. , ведно със законната лихва, считано от
12.11.2018 г. до окончателното изплащане; както и е осъдена Прокуратурата
на Република България да заплати на Р. Т. Ч. сторените разноски по делото
пред първата инстанция в размер на 1 130 лева, на основание член 78, алинея
1 от ГПК.
Във въззивната жалба се излага, че решението е неправилно, тъй като не
са налице доказателства ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които
да са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно
1
производство. Още повече, че са налице данни за възникнало потно-
транспортно произшествие в същия период от време с участие на ищеца,
което също е довело до отрицателни емоционални последици в живота му.
Сочи се, че присъденият размер на вредите от 5 000 лева е завишен и не е
съобразен с нормата на член 52 от ЗЗД. Възразява се и против присъдените
разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, като се иска да бъде
уважено направеното възражение за прекомерност. Иска се отхвърляне на
иска, евентуално намаляване размера на присъденото обезщетение.
В срока по член 263, алинея 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна, с който жалбата се оспорва. Излага се, че
първоинстанционният съд правилно е ценил събраните доказателства,
включително свидетелските показания. Желае се потвърждаване на
атакуваното решение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, гражданско
отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства, както и становищата на страните
и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския
процесуален кодекс, счита за установено от фактическа и правна страна
следното:
Твъди се в исковата молба, че ПРБ е повдигнала обвинение срещу ищеца
за извършено на 18.11.2015 г. в град Варна престъпление по член 339, алинея
1 от НК. По внесения от ВРП обвинителен акт било образувано НОХД №
3921/2016 г., приключило пред първата инстанция с оправдателна присъда.
Оставайки недоволен от резултата, ответникът протестирал присъдата и въз
основа на това пред ВОС било образувано ВНОХД № 1416/2017 г., като по
него с присъда № 10 от 01.02.2018 г. въззивният съд отменил присъда № 255
от 13.09.2017 г. по НОХД № 3921/2016 г. по описа на ВРС и признал ищеца за
виновен в извършването на престъплението, за което му било повдигнато
обвинение, налагайки му наказание лишаване от свобода за срок от шест
месеца, изпълнението на което отложил по реда на член 66, алинея 1 от НК с
изпитателен срок от три години. След обжалване пред ВКС делото било
върнато на ВОС за ново разглеждане, като е образувано ВНОХД № 529/2018
г. по описа на ВОС и с решение № 286 от 12.11.2018 г., постановено по
същото дело, въззивният съд потвърдил присъда № 255 от 13.09.2017 г. по
НОХД № 3921/2016 г. по описа на ВРС, с която ищецът бил оправдан.
Ищецът излага, че от 2002 г. е ловец, като във връзка с практикуваното от
него хоби притежавал законно огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях. След
повдигането на обвинението за престъпление по член 339, алинея 1 от НК,
същите му били отнети. Твърди, че в продължение на три години търпи
сериозни негативни последици от незаконното обвинение. По време на
воденото срещу него наказателно производство изпитвал срам, притеснение,
неудобство от това, че е обвиняем, а по-късно и подъсдим, страхувал се от
възможното налагане на наказание, свързано с лишаване от свобода, чувствал
2
се унижен и потиснат. Сочи, че не можел да практикува единственото хоби,
което има – лов -, тъй като оръжието му било отнето. Заявява, че е настъпила
промяна в психическото му състояние след повдигане на обвинението, като
до този момент бил весел и общителен човек, а след повдигане на
обвинението се променил, затваряйки се в себе си, странял от околните; имал
непрекъснати тревоги и опасения, че ще бъде осъден, без да е виновен, като
достойнството и доброто му име ще бъдат накърнени. След налагане на
мярката за неотклонение „подписка“, правото му на свободно придвижване
било силно ограничено. Търпените негативни последици имали сериозно
отражение върху психическото му здраве. Сочи, че продължителният период
на неизвестност му причинил силно страдание, чувствал се оскърбен, унизен
и незаслужено обвинен. Страдал от безсъние или сънувал кошмари, има
силно главоболие, станал раздразнителен, нервен и избухлив. Намира, че
наказателното производство срещу него не е приключило в разумен срок.
Смята, че фактическият състав по член 2, алинея 1, точка 3 от ЗОДОВ е
изпълнен, поради което претендира заплащане на обезщетение на
неимуществени вреди.
В срока по член 131 от ГПК ответникът оспорва основателността на
исковата претенция. Намира, че ищецът не е представил доказателства за
претърпените от него неимуществени вреди. Оспорва да е налице причинно-
следствена връзка между воденото наказателно производство и сочените от
него негативни преживявания. Намира размера на претендираното
обезщетение за прекомерен, като същият не е съобразен с разпоредбата на
член 52 от ЗЗД. Алтернативно при уважаване на иска настоява за намаляване
на претендираното обезщетение.
Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред
първата инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат
наведени доводи, че тя е неправилно установена, поради което и на основание
член 272 от ГПК препраща към частта от мотивите досежно фактическата
обстановка.
Предвид изложеното, материалноправната претенция на ищеца се
обосновава с отговорността на държавата за незаконната дейност на нейните
правозащитни органи. Случаите на тази отговорност са казуистично
изброени в член 2 от ЗОДОВ. Съгласно алинея 1, точка 3 от посочената
разпоредба на ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените
юрисдикции в резултат на повдигнато му обвинение в извършване на
престъпление, за което лицето е оправдано поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление.
Обезщетението за вреди в хипотезата на член 2 от ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се
изразяват в нравствените, емоционални и психически терзания на личността,
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Нормално е да се
3
приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в
извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдано, изпитва
неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно. Накърнени са
моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му
общуване. Затова при установяване на този вид обичайни неимуществени
вреди не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства.
В тежест на ищеца с оглед наведените в исковата молба конкретни
твърдения е да докаже засягането на съответното благо /правото на чест и
достойнство, на психическа неприкосновеност, на социална реализация, на
общностна интеграция/ и с това, ако са доказани останалите елементи от
фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан
в своето основание.
В настоящият случай от събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че ищецът е оправдан по повдингнатото му обвинение по член
339, алинея 1 от НК. Настоящият съдебен състав намира, че при всяко
наказателно преследване, лицето, което е обвинено в извършване на
престъпление, за което впоследствие е оправдано, изпитва неудобства,
чувства се унизено, притеснено и несигурно. Накърнени са моралните и
нравствените ценности на личността, както и социалното му общуване, като
негативното засягане на посочените права се проявява при налагането на
мерки за неотклонение, засягащи свободата на гражданите, какъвто е и
конкретния случай. Установени са и претърпени от ищеца неимуществени
вреди, както и наличието на причинно-следствена връзка. Доколкото в
настоящия случай ищецът е доказал основанията за ангажирането на
обективната отговорност на държавата за незаконно повдигнатото и
поддържано обвинение от органите на прокуратурата, в тежест на съда е да
определи подлежащото на присъждане обезщетение, отчитайки критериите на
справедливостта, съгласно разпоредбата на член 52 от ЗЗД.
По искане на ищеца по делото е разпитан свидетелят Р.Е.С., която
съжителстваща с него. В показанията си свидетелката заявява, че
наказателното производство срещу ищеца продължило около две и половина
– три години, като през това време той бил потиснат, ограничил контактите
си с много хора, в това число и със съседите си, които станали свидетели на
арестуването му и отвеждането му с поставени белезници. Сочи, че животът
му се променил - изпитвал силен срам, че оръжието му е било отнето,
отказвал да се среща с приятелите си от село А., които били ловци и знаели за
воденото срещу него производство. Заявява, че ищецът бил запален ловец,
като ловът бил негово хоби от близо 20 години и ходел на лов при всеки
възможен и удобен случай, поради която причина оръжието му било много
важно за него. Ищецът променил отношението си към близките си, станал по-
затворен, по-необщителен, не споделял и странял от тях. Сочи, че изпитвал
неудобство и постоянно се притеснявал да не бъде осъден, и да влезе в
затвора, имал кошмари. На ищеца било забранено да напуска страната и тъй
като имал приятели в А., които постоянно го канели на гости, той се
4
принудил да разкрие причината, поради която не може да пътува. Уточнява,
че две или три години по-рано не е напускал страната. След постановяване на
оправдателната присъда значително се успокоил, но въпреки това не можел да
спи спокойно и имал кошмари; често се връщал към момента, когато къщата
му била претърсена и оръжията - иззети. Преди образуване на воденото срещу
него наказателно производство бил разговорлив и весел, а след това станал
умислен и притеснен. Докато бил обвиняем, приемал хапчета за по-добър
сън. Според С. имал нужда от психологическа помощ, но изпитвал
неудобство да се обърне към специалист. Сочи, че ищецът се ползвал с много
добро име в обществото, като след образуване на наказателното производство
хората го гледали с недоверие и непрекъснато му се налагало да обяснява, че
бил невинен.
По делото е допуснато провеждане на съдебна психологическо-
психиатрична експертиза, от приетото заключение, на която се установява, че
към момента на експертното изследване не са установени психопатологични
симптоми, които да обуславят наличието на психично разстройство; не са
установени проблеми в когнитивното, емоционалното и социално
функциониране на ищеца, като същият е психично здрав. Намерено е, че
повдигнатото обвинение е изиграло роля на стресогенно събитие дотолкова,
доколкото такова се явява всяка негативна промяна в житейските
обстоятелства. Не е установено наличие на депресия или друго психично
разстройство, както към настоящия момент, така и в миналото. Вещите лица
поясняват, че през 2014 – 2015 г., а по данни на адвокат А. през 2013 г.,
ищецът е претърпял пътно-транспортно произшествие, докато е управлявал
мотор. Тъй като возел детето си, произшествието е определено като сериозна
ситуация, която би могла да окаже влияние и промяна в психо-
емоционалното състояние със съответната реакция на стрес. Сериозни травми
не били претърпени, на уплахата била много силна. След повдигане на
обвинението ищецът е с повишена тревожност, като притеснението от изхода
на делото е намерено за естествена реакция. Продължителността на
стресовата реакция не може да бъде определена, тъй като зависи от
преценката на ищеца.
При определяне размера на обезщетението следва да вземе предвид, че
мерките за процесуална принуда не са с най-голям интензитет – мярка за
неотклонение „подписка“ и мярка за процесуална принуда „забрана за
напускане пределите на РБ“. Фактът на незаконното обвинение е достатъчен
да се направи извод, че подсъдимият е търпял морални вреди – засягане на
честта и достойнството му, но няма твърдения те да са се отразили на
професионалната му реализация, а наведените доводи са само и единствено за
възпрепятстване да упражнява хобито си. Установено е посредством
заключението на вещите лица по СППЕ, че не е налице депресия или друго
психично разстройство, предизвикано от обвинението към момента на
изслушване на вещите лица в съдебно заседание, така и в миналото, а
повдигнатото обвинение е изиграло роля на стресогенно събитие дотолкова,
5
доколкото такова се явява всяка негативна промяна в житейските
обстоятелства. Също така следва да се отчете и обстоятелството, че ищецът е
претърпял пътно-транспортно произшествие преди образуване на
наказателното производство, като с него е било детето му, което
обстоятелство специалистите определят като сериозна ситуация, която би
могла да окаже влияние и промяна в психо-емоционалното състояние със
съответната реакция на стрес. Показанията на свидетелката С. следва да бъдат
ценени при условията на член 172 от ГПК, тъй като същата живее на
съпружески начала с ищеца и следва да се отчита евентуалната й
зантересованост от изхода на спора. Изброените обстоятелства имат
отношение към размера на обезщетението и следва да бъдат отчетени при
определянето му. Доказаните неимуществени вреди са обичайните, които
неосъждан и с добро име човек търпи от повдигнатото му тежко обвинение и
не разкриват висока степен на душевно страдание. Имайки предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на
обезщетението е 3 000 лева.
В резултат на различния краен извод, до който достигна въззивният
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено за разликата над
3 000 лева и искът в тази част - отхвърлен.
По разноските
С исковата молба и с отговора на въззивната жалба ищецът е заявил
искане за присъждане на направените съдебни разноски в производството.
Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане
на разноски и на основание член 78, алинея 1 и аления 3 от ГПК ответникът
ще следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски
в настоящото производство пред двете инстанции.
Ответникът дължи разноски на основание член 10, алинея 3 от ЗОДОВ,
съобразно която разпоредба, ако искът бъде уважен изцяло или частично,
съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да
заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да
заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв,
съразмерно с уважената част от иска.
В случая ищецът е доказал разноски в размер на сумата от 10 лева за
платена по сметка на ВРС държавна такса, 300 лева за възнаграждение на
вещите лица, 820 лева адвокатско възнаграждение за първата инстанция и 960
лева адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Прокурорът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение и пред двете инстанции. Съдът, обсъждайки така
направените възражения, основани на нормата на член 78, алинея 5 от ГПК,
намира същите за неоснователни. Съобразно нормата на член 7, алинея 1,
точка 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакцията й към датата на сключване на
договора за правна помощ и съдействие пред първата инстанция – 11.10.2022
г./ за една инстанция дължимото минимално възнаграждение е 696 лева с
6
ДДС плюс 120 лева с ДДС за третото съдебно заседание по член 7, алинея 9
от наредбата, общо 816 лева. Съобразно нормата на член 7, алинея 1, точка 2
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в редакцията й към датата на сключване на договора за
правна помощ и съдействие пред въззивната инстанция – 07.03.2023 г./ за
една инстанция дължимото минимално възнаграждение е 960 лева с ДДС.
Съобразно частичното уважаване на иска ответникът следва да заплати
на ищеца сумата от 678 лева с ДДС за разноски пред първата инстанция и 576
лева с ДДС за въззивната инстанция.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК,
настоящият състав на въззивния съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3480 от 14.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 8420
по описа за 2021 г. на Районен съд – Варна, четиридесет и трети състав, с
което е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Р. Т. Ч.
сумата за разликата над 3 000 лева до 5 000 лева, заявена като частичен иск от
претенция в пълен размер на 20 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в психически и
емоционални страдания, уронване на доброто му име, чест и достойнство,
негативни душевни преживявания и дискомфорт, вследствие на незаконно
обвинение в извършване на престъпление по член 339, алинея 1 от НК, за
което е образувано и водено срещу него наказателно производство, по което
ищецът е оправдан с присъда № 255 от 13.09.2017 г. по НОХД № 3921/2016 г.
по описа на ВРС, потвърдена с решение № 286 от 12.11.2018 г. по ВНОХД №
529/2018 г., в сила от 12.11.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
12.11.2018 г. до окончателното изплащане; както и в частта, с която е осъдена
Прокуратурата на Република България да заплати на Р. Т. Ч. сторените
разноски по делото пред първата инстанция за разликата над 678 лева до
присъдените 1 130 лева, на основание член 78, алинея 1 от ГПК; и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Р. Т. Ч. ЕГН ********** от *** против
Прокуратурата на Република България с адрес в ***, представлявана от
главния прокурор И.Г., за разликата над 3 000 /три хиляди/ лева до 5 000 /пет
хиляди/ лева, заявена като частичен иск от претенция в пълен размер на 20
000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в психически и емоционални страдания,
уронване на доброто му име, чест и достойнство, негативни душевни
преживявания и дискомфорт, вследствие на незаконно обвинение в
извършване на престъпление по член 339, алинея 1 от НК, за което е
образувано и водено срещу него наказателно производство, по което ищецът
7
е оправдан с присъда № 255 от 13.09.2017 г. по НОХД № 3921/2016 г. по
описа на ВРС, потвърдена с решение № 286 от 12.11.2018 г. по ВНОХД №
529/2018 г., в сила от 12.11.2018 г., ведно със законната лихва, считано от
12.11.2018 г. до окончателното изплащане, на основание член 2, алинея 1,
точка 3 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес в ***,
представлявана от главния прокурор И.Г., да заплати на Р. Т. Ч. ЕГН
********** от *** сумата от 576 /петстотин седемдесет и шест/ лева,
представляваща адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, на
основание член 78, алинея 3 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване на основание член 280, алинея
3,, точка 1 от Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8