РЕШЕНИЕ
№ 260025
гр. Русе, 01.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, търговска колегия, в открито заседание на единадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря ЕВА
ДИМИТРОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Войков в.т. дело № 454 по описа за 2020 год., за се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕИНЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „П. В.“ № **, ет. *, чрез юрк. И.К.Т., срещу Решение № 1137/13.08.2020 г. по гр.д. №
5421/2019 г. на РС – Русе, с което са били отхвърлени предявените в условията
на обективно съединяване искове против И.С.К., ЕГН: **********, за установяване
дължимостта на сумите 186,99 лв. – главница по
Договор за кредит „Бяла карта“ № 460773/25.03.2016 г., 129,37 лв. – договорна
лихва за периода от 15.04.2016 г. до 06.10.2018 г., 67,00 лв. неустойка за
неизпълнение и 197,50 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение, които са били предмет на Заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК № 2388/08.08.2019 г. по ч.гр.д. № 4881/2019
г. на РС – Русе.
Въззивникът счита обжалваното решение за
неправилно и необосновано. Признава, че длъжникът действително не е бил
уведомен за цесията по отношение неговото задължение преди образуването на
заповедното производство, но това не било пречка за успешното провеждане на
иска по чл. 422 ГПК, защото възприетата от процесуалния представител на
ответника и в последствие на съда хипотеза касаела само случаите на издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК. Поради тези съображения нямало
пречка длъжникът да бъде уведомен за прехвърлянето на вземането и в хода на
исковото производство в случаите, когато цесионерът,
който е ищец, е упълномощен от цедента да извърши
съобщаването на цесията, какъвто бил и настоящият случай, където цесията е била
съобщена с връчването на исковата молба на ответника. Съдът бил длъжен да взема
предвид фактите, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за
спорното право, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Моли за отмяната на
атакуваното решение и за постановяване на друго, с което да бъде прието за
установено, че ответникът дължи поисканите в исковата молба суми. Претендира
разноски за заплатената държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 150 лв.
Въззиваемата страна И.С.К., ЕГН: **********,
с адрес ***, чрез адв. К.Б. ***, със съдебен адрес ***,
в законоустановения двуседмичен срок е подала
отговор, с който счита въззивната жалба за неоснователна и моли за оставане на
обжалваното решение в сила. Съдът правилно бил приложил т.4г. от Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013г., ВКС, ОСГТК, тъй като при настъпило
частно правоприемство относно вземането длъжникът
следвало да бъде уведомен преди заповедното производство като в противен случай
прехвърлянето не би имало действие спрямо него. Длъжникът в качеството му на
ответник можел да бъде уведомен с исковата молба само в хипотезата когато е
предявен осъдителен иск, но не и установителен такъв за установяване на
вземането по издадена в заповедното производство заповед за изпълнение. Това
произтичало от обстоятелството, че при връчване на заповедта за изпълнение на
длъжника не се връчват копия от приложените в заповедното производство
документи, поради което същият не би могъл да има представа защо трето лице
претендира вземане, поради което било естествено и логично да се възрази изцяло
срещу заповедта, издадено в полза на лице, което не е кредитор. Моли за
оставяне на въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на обжалваното
решение. Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
Разгледана по същество,
въззивният съд намира жалбата за НЕОСНОВАТЕЛНА,
но по различни от изложените от районния съд съображения.
Фактическата обстановка е била
установена от районния съд правилно и в пълнота. От доказателствата по делото
става ясно, че на 25.03.2016 г. между „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК: *********, и въззиваемия бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“, по
силата на който дружеството, в качеството му на кредитодател,
се задължавало да предостави на ответника като кредитополучател револвиращ кредит в максимален размер на 200 лв. По силата
на чл. 3, ал. 2 от Договора кредитополучателят се задължавал да заплаща на
всяко 2-ро число от месеца текущото си задължение за предходния месец, като под
„текущо задължение“ в ал. 3 на същата клауза се разбирало усвоената и
непогасена част от главницата, начислената и непогасена договорна лихва върху
нея и неустойките за неизпълнение, лихвата за забава и разходите за събиране на
вземането. Съгласно чл. 4 предоставеният на кредитополучателя кредит бил за
срок от шест години при фиксиран годишен лихвен
процент 43,2 % (0,12 % лихвен процент на ден) и годишен процент на
разходите 45,9 %. Според чл. 2, ал. 2 от Договора с подписването на договора за
кредит кредитодателят е предоставил на
кредитополучателя кредитна карта № 460773 съдържащ ПИН кода за ползване на
картата. Чл. 16 от Договора предвижда, че при неплащане от страна на
кредитополучателя на неговото задължение на падежа, за същия ще възникне
задължение в срок от три дни след падежа да предостави на кредитодателя
допълнително обезпечение под формата на поръчител, който трябва да отговаря на
определени условия, като при неизпълнение на това задължение съгласно чл. 21 кредитополучателят
дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, включена в
текущото задължение за месеца, която се начислява за всяко отделно неизпълнение
на задължението да осигури поръчител. Съгласно чл. 22, ал. 4, при забава за
плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят
дължи разходи за действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лв. за
всеки ден. След настъпване на предсрочната изискуемост, според уговореното в
чл. 22, ал. 4, кредитополучателят дължи на служител, осъществяващ
административна дейност, такса 120 лв. за извънсъдебно събиране на
задължението. Назначената по делото съдебна счетоводна експертиза е дала
заключение, че кредитополучателят дължи сума в общ размер на 596,84 лв., от
които 186,99 лв. главница, 129,37 договорна лихва за периода 15.04.2016 г. –
06.10.2018 г., неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на
67,00 лв., 197,50 лв. разходи по действия за събиране на задължението и 15,98
лв. лихва за забава за периода 07.10.2018 г. – 30.07.2019 г. Вещото лице е
предоставило информация за това на кои дати и в какви суми е бил усвояван
кредитният лимит, както и какви погашения е извършил длъжника и по кои пера на
отделните видове задължения. Това заключение е правилно възприето и ценено като
доказателствено средство от районния съд. На 11.11.2016
г. между „Аксес Файнанс“
ООД и „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕИНЯ“ ЕООД бил сключен рамков
договор за прехвърляне на парични задължения, с който първото дружество, като цедент, прехвърляло на второто, като цесионер,
свои вземания, включително и това срещу ответника по делото И.К.. Цедентът е упълномощило цесионера
– ищец и въззивник
в настоящото производство, да уведоми въззиваемата
страна за извършеното прехвърляне на задължението. По делото не е спорно, че
длъжникът не е бил уведомен за прехвърлянето преди иницииране на заповедното
производство, но копие от уведомлението му е било връчено с исковата молба
Неправилни се явяват изводите на
районния съд относно това, че щом цесията не е била съобщена преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, то искът по
чл. 422 ГПК следва да бъде отхвърлен като неоснователен. В подкрепа на тези
аргументи първата инстанция цитира Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.
д. № 4/2013г., ВКС, ОСГТК, т.4г. Това съждение на районния съд е неправилно,
тъй като визираното Тълкувателно решение в цитираната му част има предвид
хипотезите на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, където съдът е длъжен, на
основание чл. 418, ал. 2 ГПК, да провери не само дали заявлението отговаря на
формалните изисквания, но и да установи изискуемостта на вземането.
Действително уведомяването на длъжника за цесията е предпоставка за изискуемост
на цедираното вземане, но това не касае случаите на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, където, според превалиращата
съдебна практика и в частност Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013
г., I т. о. на ВКС, Решение № 78/9.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.
на ВКС и Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. на ВКС, уведомлението
за цесията, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
пр. първо от ЗЗД, поради което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. По делото е представено уведомление от цесионера,
с което той съобщава на длъжника ответник извършената цесия и настъпилата
предсрочна изискуемост. Налице е и упълномощаване от кредитодателя
„Аксес Файнанс“ ООД на
ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕИНЯ“ ЕООД да съобщи на длъжника
за извършеното прехвърляне. От това следва изводът, че цесията е редовно
съобщена с връчване на препис от исковата молба на ответника ведно с
приложените към него гореспоменати писмени доказателства.
Неоснователни се явяват
наведените в отговора на исковата молба доводи, че ответникът не е получил
сумата от 189,99 лв. главница по договора, тъй като същото се опровергава от
събраните по делото доказателства и най-вече от назначената съдебна счетоводна
експертиза. Неоснователно се явява и възражението на въззиваемия,
че общите условия по договора не са му били представени, поради което договорът
за кредит се явявал нищожен. Действително по делото няма приложени общи условия
на дружеството кредитодател, но съдържащият се в
кориците на делото Договор за кредит „Бяла карта“ притежава всички необходими и
допълнителни клаузи и уговорки относно договора за кредит, носи подписа на
кредитополучателя на всяка една страница, като неговата автентичност не е била
оспорена по реда на чл. 193 ГПК, поради което не е необходимо ищецът да
предоставя отделен документ, който да съдържа „общи условия“ подобно на други
финансови институции.
Въпреки че въззивният съд счита
цесията за валидно съобщена чрез връчване на исковата молба, това обстоятелство
не е достатъчно да повлияе върху изхода на спора, който е правилно решен от
районния съд. Настоящият съдебен състав също така намира клаузата, уреждаща
неустойката при неосигуряване на поръчител съгласно чл. 21 от Договора, за
нищожна, тъй като е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Това е така, защото
същата се дължи в случаите когато кредитополучателят не успее да осигури
поръчител за своето задължение, т.е. по този начин се прехвърля финансовата
тежест върху потребителя, а търговецът се освобождава от задължението си, което
има по закон, да оцени кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16, ал.
1 ЗПК. Така неправилната преценка на кредитодателя
относно платежоспособността на кредитополучателя ще рефлектира негативно само и
единствено върху имуществената сфера на потребителя, който, освен дължимата
главница, договорна лихва и лихва за забава, ще бъде обременен с още едно
задължение, произтичащо от неизпълнението на задължението на самия търговец.
Това положение противоречи на принципа, че никой не може да черпи права от
собственото си неправомерно поведение, поради което кредитополучателят не може
да носи отговорност за лошото изпълнение на законовото задължения на неговия кредитодател да оцени кредитоспособността му. По тези
съображения въззивният съд счита, че въззиваемата
страна не дължи сумата от 67,00 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение.
По отношение на разходите и
таксите за извънсъдебно събиране на вземане, настоящата инстанция намира, че
клаузите, с които същите са въведени в облигационното договорно отношение, а
именно чл. 22, ал. 4 и чл. 22, ал. 5 от Договора, противоречат на императивната
разпоредба на чл. 33 ЗПК, според която кредиторът има право само на законната
лихва върху просрочената сума за времето за забава. В клаузата на чл. 22, ал. 4
от Договора се съдържа класически вид на уговорка за неустойка, защото е
посочен абсолютен размер, който се дължи за всеки един ден просрочие, а не за
конкретен извършен разход по събиране на вземането, противно на твърденията на
въззивника. Освен това ищецът в нито един момент не е представил доказателства
за това какви точно разходи и на каква стойност са били действително направени и
какви определени действия по администриране и извънсъдебно събиране на дълга са
били извършени от кредитора, които да оправдаят сумата от 120 лв., която се
претендира на основание чл. 22, ал. 5 от Договора за потребителски кредит. В
исковата молба липсват дори твърдения какви действия са били предприети от цедента преди прехвърлянето, за да се счита този „разход“
за действително направен, от което следва изводът, че с тази клауза кредитодателят заобикаля забраната на чл. 33 ЗПК, като
предвижда неустойка, която няма опора в закона и като такава следва да бъде
призната за нищожна.
От назначената по делото съдебна
счетоводна експертиза и отразените в нея извършвани от въззиваемия
плащания става ясно, че длъжникът И.К. е заплатил сумата от 666,58 лв. общо за
неустойки, разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение,
които съдът счита за дадени въз основа на неравноправни клаузи, и тъй като
съдът приема, че сумите в размер на 67,00 лв. – неустойка за изпълнение на
договорно задължение, и 197,50 лв. – разходи и такса за извънсъдебно събиране,
са недължими, то общото претендирано неплатено
задължение от страна на ищеца към ответника се равнява на 186,99 лв. главница и
129,37 лв. договорна лихва. Очевидно е, че при това положение длъжникът е изплатил
изцяло своите действителни задължения към кредитодателя,
поради което исковете са неоснователни и въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а обжалваното решение – потвърдено като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на спора въззиваемата страна има право на разноски. Същата е била
представлявана от адвокат, осъществил правна помощ на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв, което е отразено в приложения към делото
Договор за правна помощ и съдействие. Осъществената процесуална защита на въззиваемия се изразява само и единствено в депозиране на
отговор на въззивната жалба, без явяване в съдебно заседание, поради което, на
основание чл. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, на процесуалния
представител на въззиваемия се дължи адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв. Постановеното определение от 07.10.2020 г.
по гр.д. № 5421/2019 г. на РС – Русе, с което е било изменено и допълнено
първоинстанционното решение в частта за разноските е необжалвано и е влязло в
сила.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1137/13.08.2020 г. по гр.д. № 5421/2019 г. на РС – Русе.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕИНЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление в гр. С., ул. „П.В.“ №**, ет.*, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. К.И.Б. ***, ЕГН: **********, с
адрес на упражняване на дейността гр. Р., ул. „Х.А.“ № **, ет. *, сумата от 300,00 лв. – адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)