РЕШЕНИЕ
гр. София, 03.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „Г” въззивен състав, в публичното
заседание на шести декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов в.
гр. дело № 2937 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С
Решение № 539504 от 20.11.2018 г., постановено по гр. д. № 4053/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 51 с-в, е признато за установено по предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Б.г.“ ЕООД срещу „Д.-**“ ООД и А.С.У. искове с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат солидарно на ищеца следните
суми: 1920 лева – неустойка по чл.
14 от договор от 02.06.2014 г., ведно със законната лихва върху нея от
10.11.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 13 537,80 лева – неустойка по чл. 9 от договора, ведно със
законната лихва върху нея от 10.11.2017 г. до окончателното й изплащане, като са
отхвърлени исковете за неустойка по чл. 9 за горницата над 13 537,80 лева до
претендираните 13 641,30 лева и искът за неустойка по чл. 10 от договора от
02.06.2014 г. за сумата от 6000 лева.
Срещу
решението, в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск за неустойка по чл.
10 от договора за сумата от 6000 лева, е подадена в законоустановения срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Б.г.“ ЕООД, чрез адв. Д.Й., в която са изложени доводи за недопустимост,
евентуално – за неправилност на
първоинстанционното решение, поради необоснованост на формираните от СРС изводи
и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че
констатираните от съда пороци нямало как да се приемат за очевидни, доколкото
не можело да се изведат пряко от клаузата на чл. 10 от договора, като наличието
им зависело от изследването и на други, настъпили впоследствие факти. Това било
така, защото съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по
тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, уговорената в твърде голям размер
неустойка не следвало да се счита за нищожна, ако преценката за нейната прекомерност
зависела от изследването и на други, настъпили след сключването на договора
факти. Именно такъв бил процесният случай с клаузата на чл. 10 от договора, тъй
като размерът на неустойката бил предварително определен – стойността на вещите
към момента на тяхното предоставяне, в двоен размер. Неопределен, обаче, бил
моментът на прекратяване на договора, при настъпването на който ползвателят
трябвало да върне вещите, а ако не сторел това следвало да дължи неустойка по
чл. 10. Съгласно чл. 3 от договора, същият бил сключен с опция за продължаване
на действието му до изкупуване на договореното количество кафе, като
същевременно при неизпълнение от страна на ползвателя, договорът можело да бъде
прекратен във всеки един момент. Предвид тази неопределеност, вредата не можело
да се приравнява на себестойността на вещите към момента на сключване на
договора и това да е единственият критерий, определящ налице ли е нищожност на
неустойката. Мотивите на СРС били относими към момента на самото неизпълнение,
а не към момента на сключване на договора, поради което били такива за
прекомерност по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а не за нищожност. Клаузата за
неустойка щяла да бъде нищожна като противоречаща на добрите нрави, само когато
това следвало от самия текст на същата, а не от обстоятелства, които настъпвали
впоследствие. За да обоснове изводите
си, СРС излязъл извън рамките на служебната проверка за нищожност, а изложеният
от съда аргумент не сочел на нищожност на клаузата за неустойка, а на
прекомерност по смисъла на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Първоинстанционният съд приел
нищожност на неустойката, без да обсъдил обезпечителната и санкционната функции
на същата, поведението на ответниците, довело до възникване на задължението за
неустойка и етеството на обезпеченото задължение, както и възможните вреди от
неспазване на срока на неизпълнение. Ето защо, моли въззивния съд да обезсили,
евентуално – да отмени решението на СРС в обжалваната част и да уважи
предявеният иск за сумата от 6000 лева, представляваща неустойка по чл. 10 от
договора от 02.06.2014 г. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответниците „Д.-**“ ООД и
А.С.У., чрез пълномощника си адв. Н., са подали отговор на въззивната жалба, в
който поддържат, че същата е неоснователна, а първоинстанционното решение
правилно в обжалваната от ищеца част, поради което молят да бъде потвърдено.
Претендират разноски за въззивното производство.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците „Д.-**“ ООД и А.С.У., чрез адв.
Н.. Жалбоподателите поддържат, че в обжалваната част решението на СРС е
неправилно и необосновано, като съдът не анализирал детейлно и в съвкупност
всички доказателства по делото. От събраните доказателства било видно, че нито
ответника „Д.-**“ ООД, нито дружеството „*****“ ЕООД имали вина за погиването
на вещите в процесното заведение, както и че било невъзможно закупуването на
останалото количество кафе, съгласно договора. Липсвали безспорни и категорични
доказателства за наличие на основание за прилагане на цитираните клаузи за
неустойки по договора. Не било налице основание за прекратяване на договора,
поради неизпълнение на чл. 4, т. 9 от същия, като от представената нотариална
покана, отправена към дружеството, не ставало ясно от кой момент ответникът не
изпълнявал задълженията си по договора от 2014 г., за да се приеме, че било
налице едно ликвидно и изискуемо вземане от страна на ищеца. Отделно от това,
не ставало ясно и не се доказвало в какво се изразявало неизпълнението на
договора, съгласно цитирания чл. 4, т. 9 от същия, предвид факта, че срокът, за
който бил подписан този договор бил 4 годишен, а към датата на изготвяне на
нотариалната покана същият не бил още изтекъл. В договора изрично било
посочено, че за целия период дружеството следвало да изкупи общо 720 кг., което
давало възможност на ползвателя в различните месеци и години да закупува
различно количество кафе, каквото поведение било видно и от представените
фактури от ищеца за доставка на кафе и различни консумативи. Не следвало да се
приеме и изводът на съда, че ответниците дължат неустойка поради прекратяване
на договора на правно основание чл. 8, т. 4 вр. чл. 4, т. 1 от същия, тъй като
от чл. 8, т. 4 било видно, че „Б.“ АД можело да го прекрати без предизвестие,
ако ползвателят прекрати дейността си в обекта по чл. 4, т. 1, т.е. клаузата
била с препоръчителен, а не със задължителен характер и би следвало ищецът да
упражни тези права, в случай че е имал основания за това. От доказателствата по
делото било видно, че ищецът се съгласил, макар че не било изразено в писмена
форма, да продължи търговските си взаимоотношения с новата фирма, знаейки, че „Д.-**“
ООД е прекратило дейността си в обекта. Съдът не взел предвид и изобщо не
анализирал безспорния факт, че ползвателят „Д.-**“ ООД прекратил дейността си
през декември 2015 г., но ползвателят физическо лице А.С., която също била
страна по договора, не пракратила дейността си. Ищецът с действията си признал,
че през периода м.януари 2016 г. – м.август 2016 г. /когато погинало
заведението/, ответното дружество макар действащо чрез трето лице, било
изправна страна по договора, като не били налице нарушения на клаузите на същия,
водещи до искане за прекратяването му по вина на ответниците. Предвид
гореизложеното, молят въззивния съд да отмени решението на СРС в ожалваната
част и да отхвърли предявените искове. Претендират разноски за въззивното и първоинстанционното
производство.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът „Б.г.“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. Й., е
подал отговор на въззивната жалба, в който поддържа, че същата е неоснователна,
а първоинстанционното решение правилно в обжалваната от ответниците част,
поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени
са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че от
ангажираните по делото доказателства се установило, че процесният договор бил
развален по вина на „Д.-**“ ООД, поради което за ищеца възникнали: вземане за
неустойка по чл. 14 в размер на полученото възнаграждение за реклама – 1920
лева, както и вземане за неустойка по чл. 9 в размер на стойността на цялото
неизкупено минимално количество стоки по чл. 4, т. 9, изчислено за целия срок
на договора, което в случая възлизало на 13 537.80 лева. По отношение на
иска за неустойка по чл. 10 от договора съдът е приел, че посочената неустойка
е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като излизала извън
присъщите й функции, доколкото водела до неоснователно обогатяване за
кредитора, тъй като в случай на неизпълнение на задължението за връщане на
посочените вещи, които съответно не са нови, а са овехтели в определена степен,
същият получавал правото да получи стойността на два броя нови вещи от
съответния вид. По
този начин ищецът би получил несъразмерно повече в сравнение с хипотезата, при
която договорът не би бил развален по вина на ответното дружество. Приел е, че
се стига не до обезщетяване на вредите от неизпълнението, а до неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което нарушавало принципите за
справедливост и добросъвестност.
По
отношение на фактическата обстановка:
Страните във
въззивното производство не спорят, а и от представените по делото доказателства
се установява, че на 02.06.2014 г., сключили договор, съгласно който
дружеството „Б.“ АД предоставило на ответника „Д.-**“ ООД за временно безвъзмездно
ползване кафемашина „Carimali”
на стойност 800 лева и миксер “Johny”
на стойност 200 лева. Договорът
бил подписан от А.С.У. като солидарен длъжник, заедно с „Д.-**“ ООД.
В
чл. 2 от договора било уточнено, че вещите ще бъдат предадени до 3 дни от
подписването му, за което бил съставен приемо-предавателен протокол. В клаузта
на чл. 3 от договора страните се договорили, че същият се сключва за срок от 4
години, като ползвателят се задължил да ползва предоставените му вещи единствено
в търговски обект: Бистро „Палавият Джак”, находящ се в гр. Варна, ул. „Иван
Аксаков“ и ул. „Васил Друмев“ /чл. 4, т. 1 от договора/.
Ползвателят
се задължил за целия срок на договора да закупува ежемесечно еднократно или на
части минимално количество кафе „Спетема Рагаци” – 15 кг. месечно, а за целия
срок на договора - общо 720 кг., по ценова листа, представляваща Приложение 1
към договора /чл. 4, т. 9 и т. 10 от договора/. Съгласно чл. 13 от договора,
плащането на поръчаната стока следвало да бъде правено в брой при доставката
или по посочена банкова сметка *** „Б.“
АД, като за всяко получено плащане дружеството „Б.“ АД било длъжно да снабди
ползвателя „Д.-**“ ООД с фактура /чл. 14 от договора/.
Страните
се договорили, че процесният договор може да бъде прекратен едностранно и без
предизвестие от „Б.“ АД, в случай че ползвателят не изпълнява или е изпаднал в
забава с повече от 7 календарни дни след уговорения падеж на което и да е от
задълженията си /чл. 8, т. 3 от договора/, както и когато ползвателят „Д.-**“
ООД прекрати дейността си в обекта по чл. 4, т. 1 от договора /чл. 8, т. 4/.
Съгласно
чл. 9 от договора ползвателят „Д.-**“ ООД поел задължение да заплати в полза на
„Б.“ АД неустойка при предсрочно прекратяване на договора по причина, за която
същият /„Д.-**“ ООД / отговаря, възлизаща в размер на стойността на цялото
неизкупено минимално количество стоки по чл. 4, т. 9, изчислено за целия срок
на договора. Съгласно клаузата на чл. 10 от договора, ползвателят поел
задължение ако не върне получените движими вещи на „Б.“ АД в срок до три дни от
прекратяване действието на договора, да му заплати неустойка, съответстваща на
стойността на вещите в двоен размер. С разпоредбата на чл. 13 от процесния
договор страните постигнали съгласие ползвателят „Д.-**“ ООД да рекламира в
обекта по чл. 4, т. 1 стоките от ценовата листа за целия срок на договора, за
което да получи възнаграждение в размер на 1920 лева. На следващо място,
страните се договорили, че при предсрочно прекратяване на договора, ползвателят
дължи връщане на полученото възнаграждение по чл. 13 като неустойка за
неизпълнение /чл. 14 от договора/.
От
споразумение от 18.01.2015 г. /с поправена на ръка дата 18.01.2016 г./,
сключено между „Б.“ АД, „Б.Г.“ ЕООД, „Д.-**“ ООД и А.С.У., се установява, че посочените
лица се съгласили „Б.Г.“ ЕООД да замести „Б.“ АД като страна по договора от
02.06.2014 г. и всички права и задължения на „Б.“ АД, произтичащи от този
договор, да бъдат поети от „Б.Г.“ ЕООД. От цитираното споразумение се установява,
че „Б.Г.“ ЕООД предоставило на „Д.-**“ ООД за временно ползване кафемашина „Astoria” на стойност 2000 лева и кафемелачка „ЕВ” на
стойност 800 лева, както и че ответникът „Д.-**“ ООД върнал на „Б.Г.“ ЕООД кафемашина „Carimali”. Съгласно
чл. 8 от допълнителното споразумени, останалите клаузи на договора от
02.06.2014 г. останали непроменени и обвързвали страните така, както били
договорени.
От
представените по делото копия от фактури, издавани в периода от м.06.2014 г. до
м.02.2015 г., се установява, че ответното дружество е закупило от ищеца общо 66
кг. Кафе „Спетема Рагаци“, всеки килограм от които на стойност 20.70 лв. с ДДС.
На
21.12.2016 г. А.У., като управител на „Д.-**“ ООД, получила нотариална покана
рег. № 3102, том I, № 187, по описа на нотариус Р.Д., изпратена от ищеца „Б.Г.“ ЕООД до ответника „Д.-**“ ООД, в
която било посочено, че поради неизпълнението на задължението на „Д.-**“ ООД по
чл. 4, т. 9 от договора от 02.06.2014 г. за изкупуване на минимално количество
стоки, както и поради прекратяване дейността му в обекта по чл. 4, т. 1, ищецът
прекратява едностранно действието на договора.
От
представено копие от писмо от МВР, ГД „Пожарна безопасност и защита на
населението”, адресирано до А.У., се установява, че на 23.08.2016 г. бил
получен сигнал за пожар на заведение „Палавия Джак” на адрес: ул. „*****, гр.
Варна, както и че произшествието било ликвидирано, но цялото имущество било
унищожено.
По
делото пред СРС са представени и копия от договор за продажба на стопански
инвентар и оборудване от 10.01.2016 г., сключен между „Д.-**“ ООД и „*****“
ЕООД, приемо-предавателен протокол към него и опис на
стопански инвентар и оборудване, от които се установява възникването на облигационни
правоотношения между „Д.-**“ ООД и „*****“ ЕООД, както и обстоятелството, че „Д.-**“
ООД е предавало на „*****“ ЕООД стопански инвентар и оборудване.
Безспорно
е и между страните по делото, че считано от м.01.2016 г. процесното заведение е
било стопанисвано от трето за спора лице, а именно: „*****“ ЕООД.
По
отношение на правните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата
е необходимо да се добави и следното:
С
оглед въведения в чл. 9 ЗЗД принцип на свобода на договарянето, страните могат
да уговарят различни последици от поведението си както при сключването, така и
при неизпълнението на поетите с договора задължения, включително заплащането на
неустойки или възможност за отказ от договора, като тази тяхна свобода е
ограничена единствено от повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Страните
могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за причинени вреди от
неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да се доказват.
Пораждането на това акцесорно задължение представлява неустойка, която съгласно
правилото, уредено в чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, т. е. освен
обезщетителната си функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и
добросъвестно изпълнение на договорните задължения.
За
да бъдат уважени предявените искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да
докаже в условията на пълно и главно доказване сключването на валиден договор
между него и ответниците, съгласно който в полза на ищеца са били поети от
ответника „Д.-**“ ООД задължения за заплащане на претендираните в исковата
молба неустойки при настъпването на посочените условия, размерът на неустойките,
както и обстоятелството, че ответникът А.У. е поела задължение да отговаря
солидарно, заедно с „Д.-**“ ООД за претендираните акцесорни
задължения по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В
частност, от доказателствата по делото несъмнено се установява, че между
страните бил сключен валиден договор, неразделна част от който било и
сключеното допълнително споразумение, съгласно които ползвателят-ответник „Д.-**“
ООД се задължил за целия срок на договора да закупува от ищеца ежемесечно
минимално количество кафе „Спетема Рагаци”, а именно 15 кг., което могло да бъде
закупувано еднократно или на части, в рамките на месеца, като за целия срок на
договора ответникът „Д.-**“ ООД се задължил да закупи от ищеца общо 720 кг.
кафе, по ценова листа, представляваща Приложение 1 към договора. На следващо
място, несъмнено се установява от клаузите на чл. 9, чл. 10 и чл. 14 от
процесния договор, че при настъпването на определени условия ответникът „Д.-**“
ООД се задължил да заплати на ищеца съответните неустойки. Така, съгласно чл. 9
от договора и подписаното впоследствие допълнително споразумение, ползвателят „Д.-**“
ООД поел задължение да заплати в полза на ищеца неустойка при предсрочно
прекратяване на договора по причина, за която „Д.-**“ ООД отговаря, възлизаща в
размер на стойността на цялото неизкупено минимално количество стоки по чл. 4,
т. 9, изчислено за целия срок на договора. Съгласно клаузата на чл. 10 от
договора, ползвателят „Д.-**“ ООД поел задължение ако не върне получените
движими вещи на „Б.“ АД в срок до три дни от прекратяване действието на
договора, да му заплати неустойка, съответстваща на стойността на вещите в
двоен размер. С разпоредбата на чл. 13 от процесния договор страните постигнали
съгласие ползвателят „Д.-**“ ООД да рекламира в обекта по чл. 4, т. 1 стоките
от ценовата листа за целия срок на договора, за което да получи възнаграждение
в размер на 1920 лева, като съгласно чл. 14 от договора, при предсрочното му
прекратяване ползвателят дължи връщане на полученото възнаграждение по чл. 13
като неустойка за неизпълнение. От цитирания договор безспорно се установява и
обстоятелството, че същият бил подписан от А.С.У. като солидарен длъжник,
заедно с „Д.-**“ ООД.
По
отношение на неустойката по чл. 9 от договора от 02.06.2014 г.:
Както с отговора на исковата молба, така
и с подадената жалба ответниците оспорват твърдението на ищеца, че не
изпълнявали задължението си по чл. 4, т. 9 от договора, а именно не изкупували
договореното минимално месечно количество кафе. За установяване на това обстоятелство, обаче, а именно
закупуването на договореното минимално количество кафе, същите не са провели
пълно и главно доказване. Още с определението по чл. 140, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК
първоинстанционният съд е указал на ответниците, че с оглед правилата за
разпределения на доказателствената тежест /чл. 154, ал. 1 ГПК/ следва да
установят при условията на пълно и главно доказване, че до прекратяването на
договора „Д.-**“ ООД е било изправна страна по него и че ответникът „Д.-**“ ООД
е закупил по-голямо количество кафе от твърдяното в исковата молба. Видно от
данните по делото ответниците не са изпълнили дадените от СРС указания, поради
което при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест следва да се приеме, че ответникът „Д.-**“ ООД не е
изпълнявал задължението си по чл. 4, т. 9 от договора, а именно не е изкупувал договореното
минимално месечно количество кафе – 15 кг. Изясни се, че от представените по
делото копия от фактури се установява, че ответното дружество е закупило от
ищеца общо 66 кг. кафе „Спетема Рагаци”, т.е. незакупени са останали 654 кг.,
всеки от които на стойност 20,70 лева с ДДС. Ето защо, както правилно е приел и
първоинстанционният съд, ответниците „Д.-**“ ООД и А.С.У.
дължат на ищеца, на основание чл. 9 от процесния договор, неустойка в размер на
13 537.80 лева.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателите-ответници, че действието на договора било прекратено още през
м.12.2015 г. по взаимно съгласие на страните, тъй като за това твърдение не са
представили никакви доказателства по делото.
Неоснователно е и възражението на
жалбоподателите-ответници, че нямали вина за прекратяването на договора, поради
възникналия на 23.08.2016 г. пожар в посоченото заведение, вследствие на който
цялото имущество било унищожено. Това е така, тъй като дори и да се приеме, че
след тази дата било невъзможно закупуването на останалото количество кафе, то за
да е бил ответникът „Д.-**“ ООД изправна страна по договора е следвало от
момента на сключването му – 02.06.2014 г. до момента на възникналия можар –
23.08.2016 г. /т.е. за около 26 месеца/, да е закупил най-малко 390 кг. кафе.
От доказателствата по делото, обаче, се установи, че ответникът е закупил едва
66 кг. кафе, поради което несъмнено не е изпълнявал задължението си по чл. 4,
т. 9 от договора.
Несъстоятелно
е и възражението на жалбоподателите-ответници, че в договора изрично било
посочено, че за целия период дружеството следвало да изкупи общо 720 кг., което
давало възможност на ползвателя в различните месеци и години да закупува
различно количество кафе. От цитираната клауза на чл. 4, т. 9 от договора,
несъмнено се установява, че ползвателят Д.-**“ ООД се задължил за целия срок на
договора да закупува от ищеца ежемесечно минимално количество кафе
„Спетема Рагаци”, а именно 15 кг., което е могъл да закупува еднократно
или на части, в рамките на месеца, като за целия срок на договора се задължил
да закупи от ищеца общо 720 кг. кафе.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните изводи, до които е достигнал СРС при обсъждане
на възраженията на ответниците, че не следвало да отговарят по предявените искове,
тъй като били заместени от „*****“ ЕООД в договорните им взаимоотношения с ищеца,
поради което в тази насока – на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд препраща към
мотивите на обжалваното решение, които стават част от правните съждения на
настоящата инстанция. Отделно от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба на ответниците е необходимо да се добави и следното. Облигационното
правоотношение е правно отношение между две лица, кредитор и длъжник, въз
основа на което кредиторът разполага с претенция срещу длъжника, която му дава
право да иска от него осъществяването на един резултат. В разпоредбите на чл.
101 и чл. 102 ЗЗД законът предвижда прехвърлимост на задължения чрез поемане на
дълг в двете му разновидности - встъпване или заместване в дълг. При
кумулативното поемане на дълг е налице присъединяване към дълга или встъпване в
дълга, т. е. към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник, трето лице
встъпва като съдлъжник. При заместването в дълг трето лице /нов длъжник/
замества досегашния длъжник, който се освобождава от дълга, като в този случай
е необходимо изрично съгласие на кредитора. Правната доктрина допуска
прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг. В този смисъл е допустимо да се прехвърли едно цяло
правоотношение върху трето лице със съгласието на страните по него и на третото
лице и основание за този извод дава разпоредбата на чл. 102, ал. 3 ЗЗД,
съгласно която новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията,
произтичащи от прехвърленото правоотношение. Ако в споразумението между
страните по облигационното правоотношение и третото лице /новия длъжник/ е
постигнато взаимно съгласие насрещното вземане на длъжника да се заплаща на
новия длъжник, се касае до прехвърляне на цялото правоотношение върху третото
лице /в този смисъл е Решение № 49 от 20.06.2012 г. по т. д. № 16/2011 г., по
описа на ВКС, ІІ т.о./. В настоящия случай не е налице прехвърляне на цяло
правоотношение, тъй като липсват доказателства за постигнато взаимно съгласие
между страните за това.
По
отношение на неустойката по чл. 14 от договора от 02.06.2014 г.:
С
разпоредбата на чл. 13 от процесния договор страните постигнали съгласие
ползвателят „Д.-**“ ООД да рекламира в обекта по чл. 4, т. 1 стоките от
ценовата листа за целия срок на договора, за което да получи възнаграждение в
размер на 1920 лева, като съгласно чл. 14 от договора, при предсрочното му прекратяване
ползвателят дължи връщане на полученото възнаграждение по чл. 13 като неустойка
за неизпълнение. От доказателствата по делото безспорно се установи, че ищецът
е заплатил на ответното дружество „Д.-**“ ООД възнаграждение в размер на 1920
лв. съгласно чл. 13 от договора за реклама в процесния обект. На следващо
място, установи се, че договорът е бил прекратен предсрочно, поради
неизпълнение на ответното дружество на задълженията му по чл. 4, т. 9 от
договора. Ето защо, както правилно е приел и първоинстанционният съд, налице са
предпоставките на клаузата на чл. 14 от договора, съгласно която ползвателят - „Д.-**“
ООД, дължи връщане на полученото възнаграждение по чл. 13 в размер на 1920 лв.,
като неустойка за неизпълнение.
По
отношение на неустойката по чл. 10 от договора от 02.06.2014 г.:
Спорът
се концентрира върху въпроса относно обстоятелството дали уговорената клауза за
неустойка по чл. 10 от договора е нищожна, поради накърняване на добрите нрави.
Неоснователно
е възражението на въззивника-ищец, че уговорената в допълнителното споразумение
клауза за неустойка не била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. От
клаузата на чл. 10 от сключения между страните договор се установява, че ползвателят
„Д.-**“ ООД поел задължение ако не върне получените движими вещи на „Б.“ АД в
срок до три дни от прекратяване действието на договора, да му заплати
неустойка, съответстваща на стойността на вещите в двоен размер. В разглеждания
случай е безспорно между страните по делото, че ответното дружество „Д.-**“ ООД
не върнал получените от ищеца движими вещи, поради възникнал на 23.08.2016 г.
пожар в процесния обект.
Пораждането
на акцесорното задължение по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, представляващо неустойка, обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, т. е. освен обезщетителната си функция, тя представлява и
обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на договорните
задължения. Не
съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че като форма на
договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и
неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници. Като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право
(чл. 9 ЗЗД). Тази
наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на
същата е по - голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза
уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на
закона и на добрите нрави.
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, обективирани в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии:
-
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
-
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи-поръчителство, залог, ипотека и др.;
-
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
-
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди;
При
конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други
критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки
отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Преценявайки
начина на уговорената между страните неустойка по чл. 10 към момента на
сключване на процесния договор – отнапред определен размер на обезщетението съответстващ
на стойността на вещите по чл. 1 от договора в двоен размер, както и
обстоятелството, че изпълнението на задължението е било обезпечено с други
правни способи – солидарна отговорност, правилно първоинстанционният съд е
приел, че неустойката не отговаря на присъщите й функции. В този смисъл, правилно
първоинстанционният съд е отбелязал, че в случай на неизпълнение на
задължението за връщане на посочените вещи, които вследствие на употребата са
овехтели, кредиторът получава правото да получи стойността на два броя нови
вещи от съответния вид, като по този начин би получил несъразмерно повече в
сравнение с хипотезата, при която договорът не би бил развален по вина на
ответното дружество. Съобразявайки присъщите за процесното договорно
правоотношение горепосочени обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че
процесната договорна неустойка в уговорения размер създава възможност за
несправедливо обогатяване на въззивника-ищец. При отчитане на релевантните съобразно
ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии в
тяхната съвкупност е видно, че уговорената между страните неустойка е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави.
Неоснователно
е възражението на въззивника – ищец, че за преценката за нищожност на
неустойката следвало да бъдат изследвани и допълнителни обстоятелства, тъй като
бил неопределен моментът на прекратяване на договора. В случая е без значение
моментът на прекратяването на договора, тъй като съобразно уговореното в
договора всякога размерът на неустойката ще бъде един и същ, а именно: стойността на вещите
по чл. 1 от договора в двоен размер. В клаузата на чл. 1 от договора, съответно
допълнителното споразумение, е фиксирана стойността вещите /общо 3000 лв./,
поради което дали същият е бил прекратен през 2016 г. или през 2017 г., ищецът
е щял да претендира от ползвателят – ответник неустойка в един и същи размер, а
именно 6000 лв.
Поради
съвпадение на правните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Решението
– в частта, в която
е отхвърлен искът за неустойка по чл. 9 от договора за горницата над 13 537,80
лева до претендираните 13 641,30 лева, не е обжалвано от ищеца в
законоустановения срок, поради което в тази част то е влязло в сила и
настоящата съдебна инстанция не дължи произнасяне.
По
разноските:
Предвид
изхода на спора, за подадените въззивни жалби страните нямат право на разноски
в настоящото производство. Ето защо, претендираните от същите разноски за
държавни такси за депозираните въззивни жалби не следва да бъдат присъждани. По
същите съображения не следва да бъдат присъждани на въззивниците-ответници
претендираните разноски за адвокатско възнаграждение по т. 1 от представените
договори за правна защита и съдействие, с предмет: изготвяне и подаване на
въззивна жалба и процесуално представителство по настоящото дело.
Страните
имат право на разноски за въззивното производство единствено за изгответните
отговори на въззивните жалби, т.е. за защита по въззивната жалба на насрещната
страна, в случай че такава е била уговорена и разноски са били претендирани. В
случая въззивниците-ответници са представили договори за правна защита и
съдействие, в т. 2 от които изрично е уговорено възнаграждение в размер на по
670 лв. за изготвяне и подаване на въззивен отговор срещу въззивната жалба на насрещната
страна, за което е удостоверено, че е заплатено в брой. От страна на
процесуалния представител на „Б.г.“ ЕООД е направено възражение по чл. 78, ал.
5 ГПК за прекомерност на направените от „Д.-**“ ООД и А.У. разноски за
адвокатски възнаграждения, което е основателно. Видно от представените по
делото договори за правна защита и съдействие всеки от ответниците е заплатил в
полза на процесуалния им представител – адв. Н. адвокатско възнаграждение по т.
2 от договора в размер на по 670 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба
1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при интерес 6000
лева /по отношение на които въззивниците-ответници са подали отговор на
въззивната жалба/ минималният размер на адвокатския хонорар е 580 лева плюс 5 %
за горницата над 5 000 лева, т.е. в случая възлиза на 630 лв. Тази сума следва
да бъде присъдена общо на въззивниците-ответници /т.е. на всеки по 315 лв./,
доколкото са защитавани от един адвокат, депозиран е един общ отговор на
въззивната жалба и не са навеждани различни възражения за всеки от тях. С оглед
на това съдът намира, че разноските за адвокатско възнаграждение на всеки от
ответниците за депозирания отговор на въззивната жалба следва да бъдат намалени
до сумата от 630 лева /по 315 лева на всеки/, която отговаря на фактическата и
правна сложност на делото.
С
оглед цената на исковете, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.
второ ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 539504 от
20.11.2018 г., постановено по гр. д. № 4053/2018 г. по описа на СРС, ГО, 51 с-в,
в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в останалата
необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК „Б.г.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на „Д.-**“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***, и на А.С.У., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, селищно
образувание Планова 69, по 315 лв. –
съдебни разноски за въззивното производство на всеки от тях.
РЕШЕНИЕТО
не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.