№ 56
гр. София, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20221110129958 по описа за 2022 година
Предявени са от ищеца С. С. Х., ЕГН **********, срещу ответника „Ай Ти Еф
Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Оофис Център, ет. 8, установителен иск с правно
основание чл. 124 ГПК, вр. чл.26 , ал. 1, пр.1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143
ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5.6. от Договор за паричен заем
№ ***** от 15.01.2022 г., предвиждаща заплащането на неустойка за непредоставяне
на обезпечение, като противоречаща на закона, евентуално на добрите нрави,
евентуално като заобикаляща закона и евентуално поради това, че е неравноправна
клаузи, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 26,
ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 1 и 3 и чл. 143 ЗЗП за осъждане на ответника
да заплати сумата от 218,86 лв., представляваща част от общо недължимо платена в
размер на 433,36 лв. неустойка по Договор за паричен заем № ***** от 15.01.2022 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 06.06.2022 г. до
окончателното плащане.
Ищецът С. С. Х. извежда съдебно предявените субективни права при
твърденията, че с ответника е сключен Договор за заем № ***** от 15.01.2022 г., по
силата на койот му е предоставен заем в размер на 1500 лв. В чл. 5 от договора
страните се съгласили договора за заем да бъде обезпечен с гарант – двама поръчители,
които следва да отговарят на определени изисквания. Поради неизпълнение на това
задължение, на ищеца му е начислена неустойка в размер на 433,36 лв. Поддържа, че е
погасил цялото задължение по договора за кредит в общ размер 2065,84 лв. Твърди, че
договорът е нищожен, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, а именно
договорът не е написан по ясен и разбираем начин. Поддържа, че договорът за заем е
нищожен и поради противоречието му с императивни разпоредби на ЗПК, тъй като в
същия не е посочен ГПР, респективно е посочена единствено като процент без
данните, послужили за неговото изчисляване, както и, че липсва ясно разписана
методика за формиране на ГПР, и евентуално твърди, че е посочен грешен размер на
ГПР. Твърди, че задължението за предоставяне на поръчител е обвързано с толкова
кратък срок, че за страната е налице изначална невъзможност да изпълни това
изискване, поради което договорът е нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2 предложение
1 от ЗЗД. Твърди, че начислената неустойка противоречи на добрите нрави и от друга
страна е налице заобикаляне на закона - на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, според
1
която при забава на потребителя, кредиторът има право само на законна лихва.
Твърди, че клаузата за неустойка е неравноправна, нищожна на основание чл. 143, ал.
2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Поддържа, че договорът за
кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като възнаградителната
лихва също е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Иска от съда да приеме
за установено, че клаузата на чл. 5.6 от Договора за паричен заем, с който е предвидена
неустойка за непредоставяне на обезпечение е нищожна на посочените основания,
както и да бъде осъден ответника на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД да му заплати
сумата от 50 лв., представляваща част от общо платената сума в размер на 433,36 лв.
неустойка по договор за паричен заем, ведно със законната лихва по подаване на
исковата молба. Претендира и разноски по делото. В хода на делото ищецът е направил
искане за увеличение на цената на предявения иск до размера на 218,86 лв., което
изменение съдът е допуснал с определение, обективирано в протокол от проведеното
на 05.12.2022 г. съдебно заседание.
Ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД в срока по чл. 131 от ГПК е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск при възражения, че договорът за
кредит съдържа всички изискуеми, съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК условия и при спазване
на условията на ЗПФУР, като счита, че писмената форма е спазена, тъй като за нея са
съставени електронни документи, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора да представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, в два екземпляра.
Твърди, че уговорената лихва е в размер в рамките на ограничението на чл. 19, ал. 4
ЗПК, поради което същата не е нищожна и размерът й не противоречи на добрите
нрави. Поддържа, че ГПР е изчислен, съобразно формулата, посочена в Приложение 1
от ПЗР на ЗПК, а в общите условия към договора за заем е посочен начин на
изчисляването му, а в случай на неправилно посочен размер на ГРП това не е
равносилно на липса на посочен ГПР. По отношение на неустоечната клауза, уговорена
в чл. 5.6 от договора за заем твърди, че такава не е начислявана, не е била дължима и
не е заплащана. Евентуално поддържа, че дори да беше начислявана такава неустойка,
то нейният размер не намира отражение при изчисляване на ГПР, тъй като
представлява разход при неизпълнение на задълженията на по договора за кредит.
Поддържа, че уговорената неустойка има компенсаторен характер за неизпълнение на
поето от кредитополучателя задължение, което е свързано с кредитния риск на
кредитополучателя. Излага съображения, че неустоечната клауза е индивидуално
уговорена, доколкото не посочена в общите условия, които са предварително
изготвени от кредитора. Поддържа, че разпоредбата на чл. 33 ЗПК се отнася само за
неизпълнение на главното задължение на кредитополучателя, но не и за акцесорните
задължения, като това за предоставяне на обезпечение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото
договор за кредит, че на 15.01.2022 г. страните са сключили договор за потребителски
кредит, въз основа на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 1500 лв., със
срок на погасяване до 15.04.2022 г., размер на погасителна вноска с одобрено
обезпечение 534,16 лв., размер на вноска без одобрено обезпечение 679,28 лв., платим
на 3 погасителни вноски, с уговорена годишна лихва 40,54 %, ГПР 49 % и общо
задължение 1602,48 лв.
В чл. 5 от договора страните са уговорили, че в срок до края на следващия ден,
считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, кредитополучателят е длъжен
да учреди обезпечение – банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и
лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за
погасяване на всички задължения по договора; или поръчителство на две физически
лица, които следва да отговарят на следните условия: да имат нетен размер на
осигурителен доход в размер на 1500 лв., да бъдат лица над 20 годишна възраст, да
работят по безсрочен трудов договор, да имат не по-малко от 5 години трудов и
осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за
2
кредит, включително и такъв с кредитодателя, да нямат неплатени осигуровки за
последните две години, да нямат задължения към други кредитни или финансови
институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от „Дни в просрочие 0-30“. В чл. 5.6 от
Договора страните са предвидили заплащането на неустойка при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да учреди обезпечение в размер на 433,36 лв.
По делото са представени и всички приложения към договора за заем –
погасителен план, индивидуалния условия по договора (Приложение № 1),
Приложение № 2 за промоционални условия, Условия за ползване на пакет
„Преференциално (ВИП) обслужване“ (Приложение № 3) и общи условия към
договора за потребителски кредит.
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
възприема като обективно, професионално и компетентно изготвено, ищецът е
заплатил в полза на ответника за погасяването на задължението си по процесния
договор за кредит еднократно сумата от 1770,94 лв. на дата 21.02.2022 г. С платената
от ищеца сума е погасена главница в размер на 1500 лв., възнаградителна лихва в
размер на 102,48 лв., такса за допълнителна услуга по пакет „Преференциално (ВИП)
обслужване“ в размер на 30 лв., такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит в
размер на 120 лв. и законна лихва за забава в размер на 18,46 лв. Вещото лице посочва,
че съгласно Тарифа за таксите на ответника дължимата такса за извънсъдебно
събиране е в размер на 20 лв. Посочило е, че предвид извършеното плащане на
21.02.2022 г. в забава е била само първата погасителна вноска с 6 дни, като дължимата
законна лихва в е в размер на 0,89 лв. Вещото лице е изчислило размера на ГПР,
съобразно начислените и платените суми по кредита, а именно 73,25 %. В случай, че
действително е платена сума по кредита в размер на 2065,84 лв., за което вещото лице
изрично посочва, че не е представена разписка или платежно нареждане, ГПР би било
с размер 152,98 %. Посочено е, че размерът на ГПР при дадените по договора
параметри – главница 1500 лв., срок 3 месеца, ГЛП 40,54 % и месечна вноска 534,16
лв., както и такса 30 лв. по Приложение № 3, или общо сумата от 1632,48 лв. и обща
месечна вноска 544,16 лв. ГПР е 35,82 %. Изчислено е и ГПР в размер на 178,18 %,
съобразно платената от ищеца сума за срок до датата на плащането.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По предявения иск за прогласяване на нищожност на наустоечна клауза, както и
по твърденията за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
На първо място следва да се отбележи, че иск за прогласяване на нищожност е
предявен единствено по отношение на клаузата на чл. 5.6 от договора за кредит,
предвиждаща заплащането на неустойка за непредоставяне на обезпечение. Въпреки
това и предвид предявения иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за платените суми за
неустойка, поради нищожност на договора или в частност на неустоечната клауза,
съдът дължи обсъждане на всички наведени с исковата молба доводи за нищожност,
както на неустоечната клауза, така и на договора за кредит. От друга страна процесният
договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника[1]потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната
и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална
и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
3
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съдът намира, че процесният договор отговаря на изискванията за форма,
предвидени в чл. 10, ал. 1 ЗПК, който предвижда писмена форма и ясен и разбираем
език на клаузите, което в случая е изпълнено, като взе предвид и специалната
разпоредбата на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), предвиждаща като форма "от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация
от разстояние - едно или повече".
В конкретния случай са спазени и изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК. Видно от представения по делото договор за кредит е
договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, поради което в тази хипотеза
не е необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен
процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено
прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план, който
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните
неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските, както и и
наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
може да бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 20 ЗПК.
По отношение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на
размера на ГПР, съдът съобрази, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК в годишния процент
на разходите се включват както дължимите лихви, така и други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК са посочени
изключенията и те са свързани с разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, разходите,
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва
в брой или чрез кредит; и разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за
потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ
извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита,
както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и
отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. В този
смисъл уговорената в чл. 5.6. неустойка при неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да предостави обезпечение не представлява разход, който следва да
намери отражение при изчисляването на ГПР, тъй като по съществото си е разход,
който кредитополучателят заплаща при неизпълнение на свое задължение. Ето защо и
предвид заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, при посочване
на размера на ГПР са съобразени разходите, свързани пряко с договора за кредит и
размерът му е дори по-нисък от посочения в договора за кредит – 35,82 %.
Следователно процесният договор за кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 10 ЗПК.
По доводите за нищожност на договора за кредит, тъй като договорената лихва
противоречи на добрите нрави, съдът съообрази, че съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК в редакцията й към момента на сключване на процесния договор, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Ал.4 на същата разпоредба въвежда ограничение по отношение на максималния размер
на ГПР, който може да бъде прилаган при договорите за потребителски кредит, а
4
именно не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Клаузи, с които се определя ГПР в по-висок размер от посочения
са нищожни. Видно от дефиницията на годишен процент на разходите същият включва
годишния лихвен процент, увеличен с другите преки или косвени разходи, с
изключение на тези свързани със събирането на просрочени задължения и неустойки.
Ето защо, според съда за преценката дали договорна лихва като размер противоречи на
добрите нрави следва да се изходи от размера на уговорения на ГПР, който по
дефиниция включва в себе си и договорната лихва, която следователно е със стойност
по-ниска от стойността на ГПР. Въвеждайки максимален размер на ГПР (5 пъти
законната лихва) законодателят е приел, че разумният размер на разходите по кредита,
в това число и лихви е в размер по-нисък от посочения в чл. 19, ал. 3 ЗПК и
кредиторите, съобразявайки се с тази забрана, уговарят разход/лихва, която е в
съответствие със закона, следователно не противоречи и на добрите нрави. В случая,
от приложения по делото договор за кредит е видно, че уговорения годишен лихвен
процент е в размер на 40,54 %, а размерът на ГПР е в размер на 49,00%, т.е. в рамките
на въведеното в ЗПК ограничение, следователно клаузите, с които са уговорени са
действителни – не са нищожни поради противоречието им със закона, не са нищожни
и като противоречащи на добрите нрави. По естеството си добрите нрави
представляват морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях (в
този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г.,
ОСTK). Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в обективните
морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен
характер не са скрепени със закон и основно са свързани със забраната да се вреди
другиму, възползвайки се от неговото неравностойно възрастово, социално,
здравословно или материално положение. Изхождайки от понятието за „добри нрави“
съдът намира, че договорената лихва в размер на 40,54 % не нарушава добрите нрави,
като съобрази, че кредитодателят има право на възнаграждение за предоставената
услуга и това възнаграждение е определено в разумни рамки и не нарушава правното
положение на едната (по-слабата страна) спрямо другата. От друга страна, както беше
посочено и по-горе, при определяне на максималния размер на годишния процент
разходите, законодателят е изходил именно от тези неписани етични правила и е въвел
тази граница именно за да гарантира ненарушаването на равновесието между правата и
задълженията на по-слабата и по-силната страна в това правоотношение, както и за да
предотврати увреждане на по-слабата страна, чрез заплащането на необосновано
висока лихва. Именно този размер законодателят е определил като точка, която
гарантира спазване на морала и етичните правила. Поради изложеното, съдът намира,
че клаузата, с която е определена дължимата по договора за кредит договорна лихва е
действителна, като не противоречаща на закона и добрите нрави, поради което е и
дължима.
Съдът намира обаче, че уговорената в чл.5.6 от договора за кредит неустойка за
непредоставяне на обезпечение е нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Предоставянето на обезпечение само по себе си обезпечава изпълнението на главното
задължение на кредитополучателя, а именно да върне заетата сума в уговорените
срокове и в случай на неизпълнение, в зависимост от предоставеното обезпечение,
кредиторът да може да предприеме принудително изпълнение срещу поръчителите. В
общия случай, предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора,
респективно при непредоставянето му от страна на кредитополучателят, кредиторът не
би предоставил заемната сума или ако я предостави, това ще се отрази на размера на
уговорената лихва – към повишаването й. В случая обаче, задължението за
предоставянето на обезпечение е уговорено след сключването на договора за заем, след
като заемната сума е предоставена на кредитополучателя. Това е така, защото
кредиторът при сключването на договора е бил наясно, че обезпечение няма да бъде
предоставено. Освен това, изхождайки от характера на неустойката – да обезщети
5
изправната страна за претърпените вреди, без да се налага същите да бъдат
установявани по размер, на практика от непредоставянето на обезпечение не може да
настъпи вреда, доколкото обезпечението представлява допълнителна гаранция за
изпълнение на едно парично задължение. Вреди могат да настъпят от неизпълнението
на главното задължение на кредитополучателя да върне заетата сума. Липсата на
обезпечение не представлява вреда, а е фактор свързан с кредитния риск. За това
непредставянето на обезпечение не може да се санкционира с неустойка. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените
вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В същото
решение като критерии при преценката на съда дали дадена неустоечна клауза е
нищожна, поради противоречие на добрите нрави, са заложени: 1) естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено
или за незначителна негова част; 4) съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като изброяването е
примерно. В този смисъл, уговорената в чл. 5.6. от договора неустойка не обезпечава
парично задължение, а както бе посочено по-горе представлява цената, която
кредитополучателят следва да плати поради повишения кредитен риск за
кредитополучателя. И по-горе бе изложено, че вреди от непредоставянето на
обезпечението не може да има, още повече към момента на сключване на договора
(към този момент съдът дължи преценка на посочените критерии), когато
кредитополучателят не е бил в неизпълнение на главното задължение на кредитора.
Съобразявайки размера на уговорената неустойка размера на предоставения кредит,
както и с условията по кредита, а именно размера на ГПР, следва, че кредиторът във
всички случаи ще се обогати неоснователно с размера на уговорената неустойка.
Нищожността на неустоечната клауза не влече след себе си нищожност на целия
договор, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна и от друга страна, договорът би бил действителен дори да не беше
предвидена неустойка за непредоставяне на обезпечение.
Дори в случая, видно от представеното по делото Приложение № 2 към договора
за кредит, а и от заключението по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, се
установи, че неустоечната клауза не е била приложена и кредиторът не я е начислил.
По иска по чл. 55 ЗЗД, съдът намира следното:
Предвид извода на съда за нищожност на клаузата за неустойка, престираното
въз основа на тази клауза подлежи на връщане при начална липса на основание. От
заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза беше доказано, че
ответникът е заплатил за погасяване на задълженията си по посочения договор за
кредит общо сумата от 1770,94 лв. С така извършеното плащане, според заключението
са погасени следните компоненти на задълженията по договора за кредит - 1500 лв.
главница, 102,48 лв. договорна лихва, 30 лв. такса за допълнителна услуга, 120 лв.
разходи за извънсъдебно събиране на просрочен кредит и 18,46 лв. лихва за забава.
Видно е, че начисляване или погасяване на неустойка не е извършвано. От друга
страна и предвид принципа на диспозитивното начало, плащанията по другите
компоненти – договорна лихва и такси не са предмет на настоящото производство и
съдът не би могъл да коментира тяхната дължимост. Въз основа на гореизложеното,
съдът намира, че не е налице фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
доколкото липсва разместване на имуществени блага на основание нищожната
неустоечна клауза, поради което този иск се явява неоснователен.
6
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът е
направил своевременно искане за присъждане на разноски, съгласно списък по чл. 80
ГПК, както следва: 50 лв. държавна такса, 300 лв. депозит за адвокатско
възнаграждение, както и на процесиалният представител на ищеца да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38
от ЗА в размер на 480 лв. с ДДС. От сторените разноски в общ размер на 350 лв.,
съобразно уважената част на исковете следва да се присъди половината, а именно 175
лв., а на адв. Д. М. следва да се присъди адвокатско възнаграждение по иска за
прогласяване на нищожност на неустоечната клауза в размер на 480 лв. с ДДС.
Ответникът също има право на разноски, съобразно отхвърлената част на
предявените искове за сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
600 лв., от които следва да се присъдят половината, а именно сумата от 300 лв.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД
клаузата на чл. 5.6. от Договор за паричен заем № ***** от 15.01.2022 г., предвиждаща
заплащането на неустойка за непредоставяне на обезпечение по предявените от ищеца
С. С. Х., ЕГН **********, срещу ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн
Оофис Център, ет. 8, искове.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца С. С. Х., ЕГН **********, срещу ответника
„Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Оофис Център, ет. 8, осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 ЗЗД, чл. 26, ал.
2, пр. 1 и 3 и чл. 143 ЗЗП за осъждане на ответника да заплати сумата от 218,86 лв.,
представляваща част от общо недължимо платена в размер на 433,36 лв. неустойка по
Договор за паричен заем № ***** от 15.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 06.06.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Оофис Център, ет. 8 да
заплати на С. С. Х., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 175
лв. – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Оофис Център, ет. 8 да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ********* , на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 480 лв. – адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА С. С. Х., ЕГН ********** да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна“ № 16,
бл. Парк Лейн Оофис Център, ет. 8, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лв. –
разноски в производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7