№ 4067
гр. София, 05.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Въззивно
гражданско дело № 20231100505556 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20074176 от 12.01.2023 г., постановено по гр. д. № 51310
по описа за 2019 г. на СРС, ІІ ГО, 54 състав е осъдена М. А. Т., ЕГН
**********, да заплати по исковете с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД на М. Н. Н., ЕГН **********, сумата от 16 316, 30 лева,
представляваща неплатена част от възнаграждение по договор за
производство на посадъчен материал от маслодайна роза – 28 600 бр., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 05.09.2019 г., до окончателно изплащане на
задължението, както и сумата от 1952, 13 лева, представляваща обезщетение
за забава върху уговорената, но неплатена в срок цена за периода от 31.05.2018
г. до 02.08.2019 г. (25, 90 лева върху 23 309, 00 лева за периода от 31.05.2018 г.
до 03.06.2018 г. и 1926, 23 лева върху 16 316, 30 лева за периода от 04.06.2018
г. до 02.08.2019 г.), като е отхвърлен искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за разликата до пълния предявен размер от 3380, 30 лева и за периода от
28.11.2017 г. до 30.05.2018 г.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в
частта, с която са уважени предявените искове, е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – М. А. Т., ЕГН **********,
чрез назначения в първоинстанционното производство по реда на чл. 47, ал.
6 ГПК особен представител – адв. П. С., с която го обжалва в посочената част
1
като неправилно. Поддържа, че от показанията на свидетеля Н.К., се
установява, че евентуалният ответник по делото – „П.О.“ ЕООД, е създал
розови насаждения и за тази нужда е закупувал посадъчен материал от местни
производители, като всички договори (формални или неформални) са
сключвани от името и за сметка на дружеството. Излага, че в този процес
активно участие е вземала Н.К., но не като пълномощник на М. Т. в лично
качество, а като консултант с изричен консултантски договор, сключен с
„П.О.“ ЕООД. Поддържа, че от показанията на свидетеля Н.К., се установява,
че ищцата е била наясно, че произвежда посадъчен материал не за М. Т., а за
„П.О.“ ЕООД. Излага, че изводът, че неформалният договор за доставка на
посадъчен материал е сключен от името и за сметка на „П.О.“ ЕООД, се
подкрепя и от обстоятелството, че именно дружеството е извършило плащане
на част от сумите, дължими за доставения посадъчен материал, като липсвали
факти, които да обосноват заключение, че дружеството е изпълнило не свое, а
чуждо задължение. Сочи, че по делото не са били ангажирани доказателства
М. А. Т. да е земеделски стопанин или в лично качество да е свързана по
някакъв начин с отглеждането на маслодайни рози или в други дейности, за
които е необходим посадъчен материал от такива. Излага, че от представеното
извлечение от Търговския регистър се установява, че „П.О.“ ЕООД с
управител М. Т., е с основен предмет на дейност „производство и преработка
на етерични масла и култури”, за която дейност е осъществено описаното от
свидетеля изграждане на стотици декари масиви от маслодайна роза и
необходимото за това закупуване на посадъчен материал. Поддържа, че по
делото е установено, че „П.О.“ ЕООД е създало 500 дка масиви от маслодайна
роза, за което през 2016 г. и 2017 г. е закупило от местни производители, сред
които и ищцата, посадъчен материал, че количествата посадъчен материал са
договаряни съобразно нуждите на дружеството от лицето Н.К. по възлагане от
„П.О.“ ЕООД и в качеството на консултант на последното. Сочи, че е
безспорно обстоятелството, че дружеството е извършвало плащания, макар и
частични, на дължимите суми за доставката на посадъчния материал.
Поддържа, че от гореизложеното следва, че възложител и страна но
договорите за доставка на посадъчен материал е „П.О.“ ЕООД, а не М. А. Т..
Излага, че ищецът не е успял да проведе пълно и главно доказване на
договорно правоотношение с ответницата, което да поражда главния дълг,
което води до недоказаност и неоснователност на претенцията. Поддържа, че
горните изводи не могат да бъдат разколебани от двата документа, приети
като доказателства по делото – приемо-предавателен протокол от 27.11.2017 г.
и декларация от 30.05.2018 г. Излага, че приемо-предавателният протокол от
27.11.2017 г. не носи подписа на М. А. Т., поради което не може да я обвърже с
каквито и да било неблагоприятни последици, в т.ч. и със задължения. Излага,
че протоколът е подписан от Н.К., която към този момент е била наета по
силата на консултантски договор с „П.О.“ ЕООД да намери доставчици на
посадъчен материал и да създаде насаждения с маслодайна роза. Свидетелката
не била посочила да е упълномощавана от М. Т. да действа от нейно име и за
нейна сметка, поради което всички действия на г-жа К. следвало да бъдат
приети като извършени от името и за сметка на дружеството. За това говорило
2
обстоятелството, че същата приравнява М. Т. на „П.О.“ ЕООД. Това
обяснявало и защо в приемо-предавателния протокол като възложител е
посочена М. Т., а не „П.О.“ ЕООД, което се дължало на допусната техническа
грешка поради непровеждане на разграничение между юридическо лице и
негов законен представител, но това не променяло правния субект, от името
на който са извършвани действията, а именно „П.О.“ ЕООД. Излага, че за това
говори и отбелязването на качеството на приемателя, посочено в протокола –
„Представител на Възложителя“, тъй като Н.К. била представител на „П.О.“
ЕООД, а не на М. Т., поради което не можело да се приеме, че действията са
извършвани от името и за сметка на последната. Тази техническа грешка в
протокола била пренесена от ищцата и в декларацията от 30.05.2018 г. От
показанията на свидетеля К. се установявало, че декларацията е била
изготвена не от М. Т., а от ищцата, без предварително съгласуване с
ответницата, поради което не можело да се обоснове извод, че с него се
потвърждава наличието на договор, по който М. Т. е възложител, като
документът не отразявал и изявление, с което М. Т. се задължава да отговаря
солидарно за произтичащите от подобен договор задължения. Поддържа, че
при подписването на декларацията М. Т. е действала в качеството си на
управител на „П.О.“ ЕООД, макар и това изрично да не е отразено в
документа. По изложените съображения моли да бъде отменено
първоинстанционното решение в обжалваната част, а предявените искове да
бъдат отхвърлени изцяло. При уважаване на жалбата, моли всички разноски
по делото да бъдат възложени в тежест на ищеца.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца в първоинстанционното производство – М. Н. Н., ЕГН **********, с
който я оспорва като неоснователна. Излага съображения за валидност,
допустимост и правилност на обжалваното решение. Моли за потвърждаване
на първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и
законосъобразно респ. в случай, че бъде отменено моли съда да реши спора по
същество като вземе предвид, че съгласно чл. 271, ал. 2 ГПК при отмяна на
решението по главния иск се възстановява висящността по евентуално
съединените с него искове, по които първоинстанционният съд не се е
произнесъл поради уважаване на главните искове. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски за платен депозит за
възнаграждение на особения представител на ответницата.
Евентуалният ответник по исковете – „П.О.“ ЕООД, ЕИК *******, не
изразява становище по делото.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
3
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Настоящият състав на въззивния съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Решението е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен, предявеният от
М. Н. Н. срещу М. А. Т., иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над
1952, 13 лева до пълния предявен размер от 3380, 30 лева и за периода от
28.11.2017 г. до 30.05.2018 г., като необжалвано.
Настоящият състав на СГС намира, че при постановяване на решението
не са нарушени императивни материалноправни норми. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
Предявени са обективно кумулативно и пасивно субективно евентуално
съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на М. А. Т., а в условията на евентуалност – на „П.О.“ ЕООД, да
заплати на М. Н. Н. следните суми: сумата от 16 316, 30 лева, представляваща
неплатена част от възнаграждение по договор за производство на посадъчен
материал от маслодайна роза – 28 600 бр., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
05.09.2019г., до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от
3380, 30 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за
периода от 28.11.2017 г. до 02.08.2019 г.
Ищцата твърди, че по силата на устна уговорка с ответницата М. Т. се
задължила да произведе посадъчен материал от маслодайна роза – 28 600 бр.,
срещу което последната се задължила да заплати възнаграждение от 0, 95 лева
за брой или общо 27 170 лева. За предаването на произведения материал бил
съставен приемо-предавателен протокол от 27.11.2017 г., подписан от Н.К. в
качеството на представител на М. Т.. Наред с това, ответницата подписала и
декларация, с която се задължила да заплати уговореното възнаграждение за
предадения посадъчен материал в срок до 30.05.2018 г. На 23.02.2018 г. и на
04.06.2018 г. ищцата получила частични плащания в общ размер на 10 853, 70
лева, като същите били извършени чрез банкови преводи от банкова сметка на
„П.О.“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала била М. Т..
Впоследствие плащанията били преустановени.
В законоустановения едномесечен срок по чл. 131, ал. 1 ГПК М. А. Т. е
подала отговор на исковата молба чрез назначения от съда особен
представител, с който исковете се оспорват с довод за липса на доказателства
за реалната доставка на поръчания посадъчен материал, като се оспорва в тази
връзка доказателствената годност на представения приемо-предавателен
4
протокол, както и авторството на декларацията, в която е посочено да е
изготвена от ответницата. Наред с това се твърди, че процесното парично
задължение е изцяло погасено. Като самостоятелен довод за недължимост на
обезщетение за забава се сочи липсата на отправена до ответника покана да
плати уговореното възнаграждение, поради което законна мораторна лихва не
се дължала, а в случай че се дължи такава, началният период на дължимост
следвало да е 31.05.2018 г. – денят след посочената в оспорената декларация
дата – 30.05.2018 г.
По делото не е постъпил отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК от
евентуалния ответник – „П.О.“ ЕООД, ЕИК *******.
Съгласно разпоредбата на чл. 258 ЗЗД с договора за изработка
изпълнителят се задължава да изработи нещо на свой риск, съгласно поръчка
на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение. От анализа на
дадената легална дефиниция следва, че договорът за изработка е неформален
и консенсуален, като за сключването му е необходимо единствено постигане
на съгласие между страните.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно
основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно
доказване следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1)
сключване на валиден договор за изработка между М. Н. и М. Т., респ. по
предявения при условията на евентуалност осъдителен иск следва да бъде
установено наличие на валидно правоотношение по договор за изработка
между М. Н. и „П.О.“ ЕООД, със соченото в исковата молба съдържание:
задължение за производство на посадъчен материал от маслодайна роза –
28 600 броя, и насрещно задължение за заплащане от възложителя на
възнаграждение от 0, 95 лева за брой или общо в размер 27 170 лева; 2)
надлежно и точно в количествено, качествено и темпорално отношение
изпълнение на задължението за производство на уговорените бройки
посадъчен материал; 3) приемане на изработеното от възложителя без
възражения.
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателства, както и е допуснато извършване на СПЕ, досежно
автентичността на подписа на ответницата в приетата по делото декларация
във връзка с оспорването от страна на ответника на истинността (авторството)
на документа.
За установяване сключването на валиден договор за изработка между М.
Н. и М. Т. със соченото в исковата молба съдържание: задължение за
производство на посадъчен материал от маслодайна роза – 28 600 броя, и
насрещно задължение за заплащане от възложителя на възнаграждение от 0,
95 лева за брой или общо в размер 27 170 лева, в първоинстанционното
производство са приети, представени от ищеца документи като писмени
доказателства по делото.
От приетия по делото приемо-предавателен протокол от 27.11.2017 г.
(лист 4 от делото на СРС) се установява, че на посочената дата в полза на М.
А. Т., ЕГН ********** като възложител е произведен и предаден от М. Н. Н.,
5
ЕГН ********** като изпълнител стандартен посадъчен материал от
маслодайна роза в количество 28 600 броя, съгласно договорено количество за
посадъчен материал за 2017 г. между М. А. Т., ЕГН ********** като
възложител и М. Н. Н., ЕГН ********** като изпълнител за производство на
посадъчен материал от маслодайна роза. В този документ възложителят по
договора – М. Т., е индивидуализиран с три имена и единен граждански номер
в качеството му на физическо лице, като документът не съдържа дори
индиция, че лицето действа в качеството си на управител на „П.О.“ ЕООД –
евентуален ответник по делото, поради което следва да се приеме, че същата
действа в лично качество. Приемно-предавателният протокол е подписан от
Н.К. (свидетел по делото) в качеството на представител на възложителя –
М. Т..
От приетата по делото декларация (лист 5 от делото на СРС) се
установява, че М. А. Т., ЕГН ********** е декларирала, че ще изплати
договорените суми за посадъчен материал от маслодайна роза, съгласно
приемо-предавателен протокол от 27.11.2017 г. между М. Т. и М. Н., ЕГН
********** на цена 0, 95 лева за 1 брой до 30.05.2018 г. В декларацията е
удостоверено, че се касае за 28 600 броя посадъчен материал от маслодайна
роза. От приетото заключение на вещото лице по допуснатата СПЕ,
неоспорено от страните, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът
намира за компетентно и обективно дадено, даващо пълни, точни и
обосновани отговори на възложените задачи, се установява, че подписът в
процесната декларация е положен от М. А. Т..
От посочените писмени доказателства се установява, че е било поето
задължение от М. Т., като възложител, да заплати до 30.05.2018 г. на М. Н.,
като изпълнител, по договор за производство на посадъчен материал от
маслодайна роза договорените суми за произведен и предаден на 27.11.2017 г.
посадъчен материал от маслодайна роза – 0, 95 лева за 1 брой, съобразно
договорено между страните количество за посадъчен материал за 2017 г. – 28
600 броя посадъчен материал от маслодайна роза, което води до извода, че е
било постигнато съгласие между М. Т. в качеството на възложител и М. Н. в
качеството на изпълнител за сключване на неформален договор за изработка
със соченото в исковата молба съдържание: задължение за производство на
посадъчен материал от маслодайна роза – 28 600 броя за 2017 г., и насрещно
задължение за заплащане от възложителя на възнаграждение от 0, 95 лева за
брой или общо в размер 27 170 лева, поето от М. Т. като възложител. Поради
изложеното съдът намира, че процесният договор за изработка е сключен
между ищеца в качеството на изпълнител и М. Т. като физическо лице в
качеството на възложител по съглашението.
Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3,
предл. второ ГПК свидетелски показания са недопустими за установяване на
договори на стойност по-голяма от 5000 лева, като с оглед стойността на
процесния договор и липсата на предвидените в процесуалния закон
изключения от недопустимостта, събиране на гласни доказателства за
установяване на процесния договор не са допускани за доказване сключване
на договор за изработка между М. Н. и М. Т. респ. за сключване на договор за
6
изработка между М. Н. и „П.О.“ ЕООД. В тази връзка, неоснователни са
всички възраженията, изложени във въззивната жалба на ответника Т., че от
показанията на свидетеля Н.К., се установява, че възложител по процесния
договор за изработка на посадъчен материал е евентуалният ответник – „П.О.“
ЕООД.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че от показанията на
свидетеля Н.К., се установява, че евентуалният ответник по делото – „П.О.“
ЕООД, през 2016 г. и 2017 г. е закупувал посадъчен материал от местни
производители, като всички договори (формални или неформални) са
сключвани от името и за сметка на дружеството. Както се посочи,
недопустимо е със свидетелски показания да се установяват договори на
стойност по-голяма от 5000 лева, какъвто е процесният, от една страна, а от
друга от сочените във въззивната жалба показанията на свидетеля К. се
установява единствено, че са били наети или купени 500 дка от „П.О.“ ЕООД в
землището на с. К.М. и че до тези площи са доставяни договаряните от М. Т.
рози, което не означава, че договорите са сключвани от дружеството, а не от Т.
в лично качество. Заявеното от свидетелката, че през есента на 2016 г. всички
производители на посадъчен материал били подписали договори с „П.О.“
ЕООД не се подкрепя от приетия като писмено доказателство по делото
Договор за производство на посадъчен материал № 2/29.06.2016 г. (л. 177 и л.
179 от делото на СРС). От посочения договор се установява, че между М. А.
Т., ЕГН ********** (в лично качество), като възложител, и Димитър Стоев
Нешев, ЕГН ********** (съпруг на ищцата – Удостоверение за граждански
брак от 10.09.1075 г. – л. 181 от делото на СРС), като изпълнител е сключен
договор за производство на посадъчен материал от маслодайна роза в
количество 30 000 броя растения посадъчен материал в срок до 01.11.2016 г.
срещу цена в размер 0, 90 лева за 1 брой посадъчен материал. В договора е
уговорено приемане на работата с протокол, подписан от упълномощени от
страните лица, в който да се посочи пълния размер на произведеното
количество посадъчен материал, като в същия следва да се посочат
констатирани недостатъци, като в противен случай материалът се счита приет
без възражения. Договорът е подписан за възложителя от Н.К. – пълномощен
представител на възложителя. В договора по никакъв начин не се споменава
„П.О.“ ЕООД.
С оглед на гореизложеното, неоснователни са и твърденията на
въззивника, че по делото не са били ангажирани доказателства М. Т. в лично
качество да е свързана по някакъв начин с отглеждането на маслодайни рози
или в други дейности, за които е необходим посадъчен материал от такива.
Изведени чрез интерпретация на показанията на свидетеля К. са
твърденията на въззивника, че „П.О.“ ЕООД е създало розови насаждения и за
тази нужда е закупувало посадъчен материал от местните производители, като
в този процес активно участие е вземала Н.К., но не като пълномощник на М.
Т. в лично качество, а като консултант с изричен консултантски договор,
сключен с „П.О.“ ЕООД. Вярно е, че свидетелят посочва, че е имала сключен с
„П.О.“ ЕООД консултантски договор, но от това не следва изводът, че в това
си качество е сключвала договори с местни производители от името и за
7
сметка на дружеството. Посоченото не се подкрепя от приетия като писмено
доказателство по делото Консултантски договор (л. 178 – гръб и лице, от
делото на СРС), от който се установява, че на 01.06.2016 г. между „П.О.“
ЕООД, ЕИК *******, представлявано от М. А. Т. – управител, в качеството му
на възложител, и Н. М. К., в качеството на консултант, е сключен договор с
предмет – създаване и отглеждане на насаждения от маслодайни рози,
изготвяне на технологични карти за разчет на инвестициите в горепосочените
дейности по месеци и години; консултации по организация и прибиране на
реколтата. В договора е уговорено консултацията да бъде предоставена под
формата на устни съвети и писмени разчети и разработки, както и чрез
консултиране в лабораторни и полеви условия. Договорът е подписан за
възложителя от управителя – Т. и е поставен печат на „П.О.” ЕООД. Никъде в
договора не е уговорено К. да представлява или да участва по какъвто и да
било начин в сключването на договори с местни производители от името и за
сметка на дружеството.
С оглед на гореизложеното, неоснователно е и твърдението на
въззивника, че протоколът от 27.11.2017 г. е подписан от Н.К., защото тя е
била наета по силата на консултантски договор с „П.О.“ ЕООД да намери
доставчици на посадъчен материал. Подобни задължения нито са предвидени
в договора, нито от съдържанието на протокола може да се направи такъв
извод. В тази връзка неоснователни са и твърденията, че всички действия на
К. следвало да бъдат приети като извършени от името и за сметка на
дружеството, тъй като свидетелката приравнявала М. Т. на „П.О.“ ЕООД.
Противно на твърденията на въззивника от свидетелките показания на
К. се установява, че всеки от производителите на посадъчен материал е
договарял лично с Т., която определяла и цената. В тази връзка неоснователни
са твърденията на въззивника, че ищцата е била наясно, че произвежда
посадъчен материал не за М. Т., а за „П.О.“ ЕООД. Обстоятелството, че
основен предмет на дейност на дружеството е производство и преработка на
етерични масла и култури, само по себе си не може да доведе до извод, че
процесният договор е сключен с „П.О.“ ЕООД, както твърди въззивникът.
Неоснователни са и твърденията на въззивника, че приемно-
предавателният протокол от 27.11.2017 г. не носи подписа на М. Т., поради
което не може да я обвърже с каквито и да било неблагоприятни последици, в
т.ч. и със задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД едно лице може да
представлява друго по разпоредба на закона или по волята на
представлявания, като последиците от правните действия, които
представителят извършва, възникват направо за представлявания. В чл. 37 ЗЗД
е уредена формата, която се изисква за упълномощаването, като формата на
упълномощаването следва формата на изпълнителната сделка. В процесния
случай договорът за изработка между М. Т. и М. Н. е неформален, поради
което липсва изискване относно формата на упълномощителната сделка. На
следващо място с обсъдената по-горе декларация, подписана лично от
ответницата Т., действала в качеството си на физическо лице (в декларацията
липсва отбелязване в различен смисъл), по същество се съдържа
потвърждение по смисъла на нормата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД на извършените от
8
Н.К. действия.
Така, с тази декларация ответницата от една страна е потвърдила
евентуално извършените без представителна власт действия по приемане на
изработеното, а от друга е признала извънсъдебно неизгодни за нея
обстоятелства с правно значение – че с ищцата са страни по договор за
изработка – производство на 28 600 бр. посадъчен материал за маслодайна
роза, че последната е изпълнила надлежно задълженията си по този договор да
произведе поръчаното и да го предаде на възложителя, както и че
изпълнението е точно в количествено, качествено и темпорално отношение,
доколкото нито в приемно-предавателния протокол, нито в декларацията се
съдържат възражения в обратен смисъл, а признанието на неизгодни за
страната обстоятелства е едно от най-надеждните и достоверни
доказателствени средства в българския граждански процес, което, преценено
по реда на чл. 175 ГПК – с оглед на всички данни по делото, сред които в
случая няма такива, които да го опровергават, следва да послужи за
формиране на правосъдната воля по разглеждания правен спор.
Съдът намира, че извод за противното не би могъл да бъде изведен от
обстоятелството, че ответното дружество е заплатило по сметка на
изпълнителя суми в частично погашение на задълженията, произтичащи от
договора между Н. и Т.. Разпоредбата на чл. 73 ЗЗД регламентира
възможността за изпълнение на задължението и от трето лице, когато
естеството на престацията е такава, че тя не е intuito personae. Изпълнението
на задължението от трето лице в този случай има частичен погасителен ефект,
еднакъв с този на изпълнение от страна на длъжника по договора.
Неоснователни са твърденията, че в протокола за „представител на
Възложителя“ се била подписала Н.К., която била представител на „П.О.“
ЕООД, но поради техническа грешка, пренесена и в декларацията, това
обстоятелство не било отбелязано, а М. Т. била подписала декларацията в
качеството си на управител на „П.О.“ ЕООД, макар и това изрично да не е
отразено в документа. На първо място, както вече беше посочено, по делото не
се установява К. да е била представител на „П.О.“ ЕООД. На следващо място
от представения договор (макар и за предходен период и сключен не с ищцата,
а с нейния съпруг) се установява, че и друг път Т. е действала в качеството си
на физическо лице при възлагане на изработката на посадъчен материал, за
което е била представлявана имено от К. като упълномощен представител.
Както се посочи и в приемно-предавателния протокол и в декларацията
възложителят по договора е индивидуализиран с три имена и единен
граждански номер в качеството му на физическо лице, като в нито един от
двата документа не съдържа дори индиция, че лицето действа в качеството си
на управител на дружеството. Свидетелката К. посочва, че декларацията била
подписана от Т. по настояване на производители на посадъчен материал, които
след многобройни срещи с Т. и молби да им изплати посадъчния материал и
предвид че нямали документ, подписан от Т. (свидетелката посочва, че през
2017 г. Т. не сключила писмени договори с производителите), подготвили
декларациите, които Т. се съгласила да подпише, като написала и датата, до
която ще плати.
9
От приемно-предавателния протокол и декларацията, както и от
събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетелите Н.К. и Р.Х. се установява, че свидетелката К. е действала като
представител на ответницата Т., в което качество е получила изработеното от
ищеца по процесния договор. Свидетелят сочи, че ищцата Н. е предала
уговореното количество посадъчен материал, като при приемане свидетелката
К., при спазване на установената методика, одобрила изработеното.
Свидетелят Р.Х. посочва, че е карал розите за М. Т., взел ги от М. Н., с която
заедно ги преброили и ги закарал на Н.К., с която пак ги преброили и бройките
съвпадали.
Съдът намира, че ищецът добросъвестно е изпълнил задължението си
произтичащо от процесния договор на Н.К. по смисъла на чл. 75 ЗЗД, за което
лице е имал обосновано предположение, че действа като пълномощник на
възложителя, поради което е изправна страна по съглашението.
Съгласно трайната съдебна практика намерила израз в Решение №
5/15.03.2010г. по т. д. № 390/2009 г. по описа на ВКС, I ТО и Решение №
235/09.01.2018 г. по т. д. № 726/2017 г. по описа на ВКС, II ТО възложителят
по договора за изработка дължи възнаграждение за приетата работа съгласно
чл. 266, ал. 1 ЗЗД, като възраженията му за неправилно изпълнение следва да
се заявят при приемането – 264, ал. 2 ЗЗД. Липсата на възражения при
фактическото приемане се приравнява на одобрение – признание, че
изработеното съответства на договора – чл. 264, ал.3 ЗЗД. По делото не са
ангажирани доказателства възложителят Т. да е заявила възражение срещу
количеството и качеството на произведения от ищеца посадъчен материал.
Съдът съобразява и че след съставяне на представения по делото приемно-
предавателен протокол ответникът Т. е подписала и декларация, с която се е
задължила да заплати цената на доставеното от изпълнителя количество
посадъчен материал, която имплицитно съдържа и признание, че ищецът е
изпълнил точно задължението си по договора.
От изложеното и при съобразяване на извършеното частично плащане,
следва че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен изцяло. Във въззивната жалба не се
съдържат конкретни доводи относно уважената част на акцесорния иск вън от
твърденията за неоснователност на главния иск. Достатъчно е да се посочи, че
се установява по делото съществуването на главен дълг, изпадането на
длъжника по него в забава, както и вредата, изразяваща се в пропуснатата
полза от ползване на паричния ресурс и съизмеряваща се със законната лихва
за периода. Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, първоинстанционното съдебно решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
По разноските:
При този изхода на спора разноски се следват само на въззиваемата
страна. Такива са претендирани и направени единствено за платен депозит за
възнаграждение на особения представител на ответника в размер 400 лева,
които следва да се присъдят на въззиваемия-ищец.
10
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20074176 от 12.01.2023 г., постановено
по гр. д. № 51310 по описа за 2019 г. на СРС, ІІ ГО, 54 състав В ЧАСТТА, с
която е осъдена М. А. Т., ЕГН **********, да заплати по исковете с правно
основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на М. Н. Н., ЕГН **********,
сумата от 16 316, 30 лева, представляваща неплатена част от възнаграждение
по договор за производство на посадъчен материал от маслодайна роза – 28
600 бр., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 05.09.2019 г., до окончателно изплащане
на задължението, както и сумата от 1952, 13 лева, представляваща
обезщетение за забава върху уговорената, но неплатена в срок цена за периода
от 31.05.2018 г. до 02.08.2019 г. (25, 90 лева върху 23 309, 00 лева за периода
от 31.05.2018 г. до 03.06.2018 г. и 1926, 23 лева върху 16 316, 30 лева за
периода от 04.06.2018 г. до 02.08.2019 г.).
ОСЪЖДА М. А. Т., ЕГН ********** да плати на М. Н. Н., ЕГН
********** сума в размер 400 лева, представляваща разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд при предпоставките на чл. 280 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11