№ 1667
гр. София, 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Анелия Й. Груева
като разгледа докладваното от Станимира Иванова Въззивно гражданско
дело № 20211100508301 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20058017/04.03.2021г. по гр.д. № 80372 по описа за
2018г. на Софийски районен съд, 169-ти състав е признато за установено на
основание на чл. 79 от ЗЗД , че Д. Н. ДЖ., ЕГН ********** с адрес: гр.
София, ж.к. „**** дължи на „И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. **** сумата от 950,46лв. главница, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до изплащането й, сумата от
228,17лв. договорна лихва за периода от 31.03.2017г. до 24.02.2018г.
дължими по договор за кредит предоставяне на кредит от разстояние №
161836/01.03.2017г., като Д. Н. ДЖ., ЕГН ********** е осъден да заплати на
„И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** съдени разноски от 807,49лв.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№
25052287/23.03.2021г. по входящия регистър на СРС от ответника по
исковете Д. Н. ДЖ., ЕГН ********** в частта, в която исковете са уважени.
Изложил е съображения, че решението е неправилно, постановено при
нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон.
Посочило е, че неправилно било прието от районния съд, че било установено
1
сключването на договора за кредит. Не било установено че той , а не ІІІ-то
лице разполагащо с данните му , е създал профил в сайта на ищеца, че той е
попълвал и подписвал документи за получаване на кредит, че е дал съгласие
за сключване на договора за кредит. Дори да се приемело обратното
договорът бил недействителен по съображения изложени в отговора на
исковата молба. П Договорът не съдържал погасителен план, не сочел лихва
на ден, уговорената възнаградителна лихва от 40,15% била нищожна , като
противоречаща на добрите нрави. Клаузата била и неравноправна.
Нищожността на тази клауза водела до нищожност на целия договор, защото
без тази клауза този договор не би бил сключен. Претендирал е разноски.
Въззиваемият – ищец И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** в предоставения му срок е
оспорил жалбата. Посочил е, че решението в обжалваната част било
правилно. Претендирал е разноски. Не били въведени конкретни оплаквания с
жалбата. Едва с въззивната жалба били въведени твърдения, че ІІІ-то лице
разполагащо с данните му можело да е създал профил в сайта на ищеца
поради което и не било установено да е дал съгласие за сключване на
договора за кредит. Съдебно-техническата експертиза установявала, че
въззивникът е създал профил в системата на ищеца, че е изпълнил
процедурата за сключване на договора, не било установено ІІІ-то лице да
разполага с лични данни на въззивника и да е направило тази регистрация.
Представените на магнитен носител договор и общи условия били електронни
документи и съобразно чл. 184 от ГПК имали значението на оригинален
документ. Косвено доказателство за сключването на договора било
установеното от счетоводната експертиза погасяване на част от задълженията
чрез плащане от въззивника, получаването на сумата по договора от
въззивника. Бланкови и неконкретни били възраженията за нищожност на
клаузи и на договора. Възнаградителната клауза била валидна. Размер на
същата била съобразена с разходите. Сключването на договори от разстояние
И.сквало допълнително средства за закупуване и поддържане на технически
средства за сключването и последващо доказване на сключването на
договора; договорът бил без фИ.чески контакт и риск най-вече от измама
бил по-висок, затова и уговорената лихва била валидна. Клаузата за лихва не
влечала нищожност на целия договор, защото договор би се сключил и без
нея. Стандартна практика било при първи кредит на лоялен клиент да не се
уговаря лихва и причините за това били изцяло търговски. Дори да се
2
приемело обратното то главница се дължала на основание на чл. 23 от ЗПК.
Претендирало е разноски, оспорило е поради прекомерност претенцията на
насрещната страна за разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №
2034577/20.12.2018г. на И. Ф.” ЕООД, ЕИК **** срещу Д. Н. ДЖ., ЕГН
********** с която е поискало от съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415,
ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит
вр. с чл. 6 от ЗПФУР вр. с чл. 79 и от ЗЗД, да признае за установено, че Д.
Н. ДЖ., ЕГН ********** дължи на И. Ф.” ЕООД, ЕИК **** заплащане на
сумата от 950,46лв. ведно със законната лихва от подаване на заявлението –
17.04.2018г., до изплащането й, представляващи неплатена главница по
договор за кредит от разстояние № 161836/01.03.2017г.; сумата от 228,17лв.,
представляващи договорна лихва по договора за кредит от разстояние №
161836/01.03.2017г за периода от 31.03.2017г. до 24.02.2018г., за които е
издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 24288/2018г. по описа
на Софийски районен съд, като му се присъдят разноски. Навело е твърдения,
че ответникът кандидатствал за кредит чрез интернет - сайт на ищеца ,
предоставил личните си данни като попълнил заявка при условията на Ф.ова
услуга от разстояние, по тази заявка по ел. поща на ответника била изпратена
преддоговорна информация, самият договор, като служител на ищеца се
свързал с ответника по телефона, ответникът потвърдил самоличността си,
истинността на предоставената информация и желанието да получи кредит от
1100лв. така бил сключен договор за потребителски кредит №
161836/01.03.2017г. , като сумата била предоставена по посочения от
ответника начин – по банковата му сметка. Сумата следвало да се върне на 14
месечни вноски както и да се плати възнаградителна лихва от 40,15%
годишно, за периода била 228,17лв. Платена била вноска за главница с падеж
30.03.2017г., частично била платена главница по вноска с падеж 30.04.2017г.,
останалите суми били неплатени, така дължими били 950,46лв. главница и
228,17лв. договорна лихва.
Ответникът Д. Н. ДЖ., ЕГН ********** е оспорил исковете. Посочил е,
че не било установено да е договарял с ищеца и да е сключил договор за
3
кредит . Не бил попълвал и подавал искания за предоставяне на кредита, не
бил предоставил свои лични данни на ищеца, нямало и електронно
подписване на договора, не бил получил сумата по договора, не бил
извършвал плащане по този договор. Не било установено тези плащания да
са правени по процесния договор, същото не можело да се цени като
признание на договора. Уговорената възнаградителна лихва била нищожна
поради противоречие с добрите нрави и била неравноправна. Процесуалният
му представител е претендирал разноски.
По делото е приложено заповедно дело № 24288/2018г. по описа на СРС,
съгласно което по заявление вх. № 3032811/17.04.2018г. е издадена заповед за
изпълнение, с която е разпоредено Д. Н. ДЖ., ЕГН ********** да заплати на
И. Ф.” ЕООД, ЕИК **** заплащане на сумата от 950,46лв. ведно със
законната лихва от подаване на заявлението – 17.04.2018г., до изплащането й,
представляващи неплатена главница по договор за кредит от разстояние №
161836/01.03.2017г.; сумата от 945,25лв., представляващи договорна лихва по
договора за кредит от разстояние № 161836/01.03.2017г за периода от
31.03.2017г. до 24.02.2018г, 80лв. такса за извънсъдебно събиране; съдебни
разноски от 89,51лв., за така издадена заповед длъжникът е уведомен на
23.10.2018г., на 31.10.2018г. длъжникът е оспорил задълженията по заповедта,
на 07.12.2018г. заявителят е уведомен за необходимостта да представи в
едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за установяване на
вземанията по заповедта и такива е представил на 20.12.2018г.
Приет е документ озаглавен договор за потребителски кредит от
разстояние № 161836/01.03.2017г. с положен саморъчно подпис за
потребителя, за страните, сключен по реда на Закона за предоставяне на
кредитни услуги от разстояние, съгласно който ищецът се е задължил да
предоставени на ответника кредит от 1100лв. платими по банков път по
банкова сметка на потребителя посочена от него или чрез плащане в „И.
пей”АД, която сума следва да се върне за срок от 420 дни на 14 месечни
вноски като и да плати възнаградителна лихва от 40,15% годишно, който за
срока н договора е 272,23лв., ГПР от 48,44%. В чл. 4 от договора посочен
падеж и размер на всяка погасителна вноска, както и каква част от вноската е
за лихва и каква част е за главница. В договора е посочено, че приложими са
Общи условия. В договора е посочена банкова сметка на потребителя в
ПИБ”АД с IBAN ****. Съгласно чл. 4а, ал. 3 от договора страните са се
4
съгласили че ще признаят електронния подпис , положен чрез сайта на
доставчика на услугата , със стойност на саморъчен подпис в отношенията си
помежду им съгласно чл. 13, ал. 4 от Закона за електронния подпис и
електронния документ.
По делото са приети Общи условия, на които е положен подпис за
потребител съгласно които кандидатстването за кредит става чрез посещение
на уебсайт , избиране на кредит, срок за връщане, сума , попълва се
въпросник и с изпращането му се подава заявка за кредит, след одобрението
на която се получава писмо по ел.поща, като ако е одобрен за кредит
получава преддоговорна информация и договор с общи условия и ако
кандидат не иска да ползва електронен подпис, то следва да посети офис на
ищеца, за да подпише договора или същите му се плащат по куриерска фирма
за подпис с подписването договора се счита за сключен.
Приети са извлечения от ел. поща съгласно които на 01.03.2017г. ищецът
е изпратил на ответника данни за одобрен кредит от 1100лв. при срок за
връщане на 1372,23лв. с договорна лихва до 25.04.2018г. и посочени падежи и
размери на вноски.
Прието е платежно нареждане от 01.03.2017г. съгласно което ищецът е
наредил по банкова сметка на ответника с IBAN **** сумата от 1100лв. по
договор за заем от 01.03.2017г.
С прието по делото неоспорено от страните заключение по съдебно-
счетоводната експертиза вещото лице по след запознаване с документи по
делото и справки при ищеца е посочило, че по записванията на ищеца
предоставената сума е 1100лв. платежно нареждане сочи нареждане на сумата
по банкова сметка посочена в договора с IBAN ****, платена по договора е
241лв. отнесена за погасяване на главница от 139,54лв. , на лихва от 36,30лв.
и на неустойка от 55,16лв. неплатени останали главница от 950,46лв. и
договорна лихва от 228,17лв.
Приети са документи на магнитен носител.
С прието по делото заключение по съдебно-техническата експертиза
вещото лице след запознаване с доказателства по делото и проверки в
системата на ищеца е посочило, че процедурата по кандидатстване на кредит
е описана на сайта на ищеца в раздел „Как работим” , като потребителят
избира сума, срок за връщане на сумата, попълва личните си данни и така
5
автоматично се създава потребителски профил, преди това потребителят се
запознава с преддоговорната информация, качена на сайта, при одобрение на
потребителя се изплаща имейл с който му се изпраща договора за подписване
дистанционно чрез платформата signnow.bg. Посочило е, че при ищеца има
създаден потребителски профил на ответника с негови имена и ЕГН, телефон,
документ за самоличност с посочен номер и посочена ел.поща, профилът на
ответника е създаден от устройство с IP адрес 149.62.201.103., попълнен е
въпросник като на 01.03.2017г. статус преминава от „изчаква одобрение” през
„одобрен” и „потвърден личен код” и „парите са преведени”, за което са
изплащани смс-съобщения на посочения телефонен номер.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част :
Предявените искове са с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл.
124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от от Закона за потребтелския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския
кредит (ЗПК) „договорът за потребителски кредит” е писмен договор с
конкретни реквИ.ти, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
отсрочено или разсрочено плащане, лИ.нг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са
„потребителят” и „кредиторът”, като „потребител” е всяко фИ.ческо лице,
което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на
своята професионална или търговска дейност, а „кредитор” е всяко фИ.ческо
или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит
съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК е писмена , като се счита за спацена ако
6
документът е на хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем
начин сочи клаузите, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора. Съгласно §1, т. 10 от ДР на ЗПК "траен носител" е всеки носител,
даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/.
ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от
разстояние – по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние (ЗПФУР)- арг по чл. 5, ал. 9, ал. 13 от ЗПК. Договорът за
потребителски кредит отговаря на определението за Ф.ова услуга по § 1, т. 1
от ДР на ЗПФУР . Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР "средство за
комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
фИ.ческо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване на
потребителски договор за кредит от рзстояние доставчикът на услугата
следва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр
съгласно приложение 2 на чл. 5 от ЗПК.
Съдът приема за установено по делото, че страните са сключили договор
за потребителски кредит № 161836/01.03.2017г. от разстояние. И.скванията за
сключване на такъв договор са посочени в чл. 5, чл. 10, чл. 11 от ЗПК,
спазването на които съдът приема за установени от приетите по делото
писмени доказателства и заключения по съдебните експертИ., които съдът
кредитира като неоспорени от страните, верни и задълбочени. Тези
доказателства установяват, че ищецът е предоставил на ответника
необходимата преддоговорна информация и че е получил неговото съгласие
за сключване на договора със съдържанието по документа, приет по делото,
същият сочи погасителен план, размер на вноски и падежите им,
възнаградителна лихва, сума, която следва да се върне. Твърденията на ищеца
за разменени по електронна поща с ответника са установени по делото от
приети извлечения от електронна поща и заключение по техническата
експертиза. Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да
доказва, че е изпълнил задълженията си предоставяне на информация на
потребителя; че е спазил срокове по чл. 12 и че е получил съгласието на
7
потребителя за сключването на договора . За доказване на електронни
изявления , каквито са твърденията на ищеца по делото се прилага Законът
за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП), като
изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна и имат съгласно чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР доказателствена сила
за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях .
Електронното изявление съгласно чл. 2 и чл. 3 от ЗЕДЕП е предоставено
в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна
информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или
друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен
документ . Електронното изявление се счита за подписано при условията на
чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП , съгласно който за електронен подпис се счита всяка
електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис , но и допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен - чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП. При
установяване на тези предпоставки, следва да се обоснове извод, че е
създаден и подписан електпронен документ. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките
му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно
върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание (В този смисъл Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 868/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК).
В конкретния случай по делото е установено страните с разпоредбата на
чл. 4а, ал. 3 от договора са се съгласили да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен, поради което и съдът приема,
че клиентът-кредитополучател изявява своята воля за сключването на
договора и приема Общите условия.
Съдът прима за установено от прието платежно нареждане, заключение
по счетоводната експертиза, че ищецът е предоставил на ответника сумата по
8
договора за кредит от 1100лв.
Същеврменно, съдът приема, че по делото не е установено валидно
постигнато съглашение по договора за плащане на възнаградителна лихва.
Действително, съгласно договора дължимост на такава е уговорена в размер
на 40,15% годишно. Така уговорената клауза по договора съдът приема, че
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основаниена чл.
26, ал.1 пр. 3 от ЗЗД . Договорната свобода позволява страните да уговарят
възнаградителна лихва , включително и над размера на законната лихва за
забава. Ограничение на договорната свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД –
съглашението да не противоречи на закона и на добрите нрави. Волята на
страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер,
допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран в нашето законодателство. Добрите нрави са морални норми,
на които законът е придал правно значение, като е предписал за
нарушаването им правна последица, идентична с тази при нарушението на
закона. Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от
тях и за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения И.сква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес.
Условията и предпоставките за валидност на договорна клауза за
възнаградителна лихва произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. По същността си възнаградителната лихвата
представлява цена на парите като капитал, но и цена на времето, през което
търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Така възнаградителната
лихва е капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и преценка за
съотвествието на уговорената лихва с добрите нрави може включва
съобразяване на размера на законната лихва за забава, но и пазарната цена на
този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на
предоставянето на капитала – риска от невъзстановянаето му, включително и
с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на
икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на
9
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и др.
Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции. В
съдебната практика постановена по приложението на Закона за задълженията
и договорите трайно е прието , че противоречи на на добрите нрави да се
уговаря възнаградителна лихва по обезпечен кредит с ипотека, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва, а за необзепчене кредит – размер,
съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава. За валидността
на клаузите по договора съдът следи служебно. Добросъвестността и
справедливостта са основен принцип в гражданските и търговски
взаимоотношения. Спазването им предотвратяват несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е
нарушен някой от основните правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД. В конкретния случай уговаряне на възнаградителна лихва от 40,15%
годишно при съобразяване че предоставена сума е 1100лв., а възнаградителна
лихва за срока на договора от 14 месеца е 272,23лв. съдът приема, че е в
разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции. Икономическата
цел на отпуснатия кредит е придобиване на парични средства и за двете
страни. За заемополуателя целта е получаване на средства за покриване на
текущи стопански нужди, за заемодателя целта е да покрие разходите по
заема и да получи печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън
тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата функция.
Възнаградителната лихва е възнаграждението за предоставянето на Ф.овия
ресурс. (В този смисъл Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на
ВКС, ІІІ-то Г.О.). В случая уговорената лихва не е установено да съответства
на присъщата й функция. Този извод се налага при съобразяване на размера
на предоставената сума, срок за който е предоставена и размера на
възнаградителната лихва. Договорът е за кратък срок – 14 месеца, размер на
лихви по банкови кредити към този момент е в пъти по-нисък от уговореното
с договора, размер на лихвата надвишава многократно размер на законната
лихва за забава, потребителят е икономически по-слабия субект , като не е
установено да е могъл да влияе върху съдържанието на клаузата.
Неоснователни са доводите на кредиторадателя че тази
10
лхвабилабоснована от разходите му за изграждане и поддържане на системата
за сключване на договора от разстояние. Доказателстмва за тези разходи,
както и че те значително надхвърлят разходите при сключване на договора
присъствено по делото не са ангажирани. Следва да се посочи, че при
сключването на договори от разстояние обичайно отпада необходимостта от
поддържане на офиси и служители в тях, които да сключват договорите
присъствено. Това намалява разходите на кредитодателя за поддръжка на
офиси и служители, което не позволява извод, че изграждането и
поддържането на електронна система по сключването на договора поради до
повишаване на разходи на кредитодателя над обичайните такива.
При така възприето съдът приема, че клаузата в договора за кредит,
уговаряща размер на възнаградителна лихва е нищожна.
Спорен въпрос по делото е дали нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва води до нищожност на целия договор за кредит.
За да се приеме, че нищожността на отделни клаузи от договора води до
нищожност на целия договор следва да се установи, че прилагането на
договора без тези клаузи е невъзвожно съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под
прилагане на договора без нищожните клаузи следва да се разбира
възможността за изпълнение на останалите условия по договора. Преценката
дали договорът може да се приложи и без нищожните клаузи включва и
обсъждане на евентуално предположение дали договорът би бил сключен и
без нищожните му клаузи от гледна точка на възможността на средния
потребител да съобрази икономическите последици от сделката и
нищожните клаузи да могат да бъдат заместени по право от повелителни
законови разпоредби или от диспозитивни правни норми. Заместването с
императивна разпоредба е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Диспозитивните норми в облигационното право намират приложение при
липса на уговорка между страните, поради което след като клауза от договора
е нищожна, тя не се счита за част от договорното съдържание, като за
уреждане на отношенията между страните се прилага законовата норма.
Договор, който не може да се изпълнява без нищожните клаузи е нищожен в
своята цялост. ( В този смисъл Решение № 146/01.11.2017г. по т.д. №
2615/2016г. на ВКС, І-во Т.О).
Договорът за заем с уговорена възнаградителна лихва е двустранен и
11
възмезден. Клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е
съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за
кредитодателя. Премахването изцяло на клаузата за определяне на
възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит би променило
възмездния му характер, поради което и извод, че такъв договор би се
сключил и без да е уговорено такова възнаграждение не може да се обоснове.
Този извод се налага при съобразяване на събраните доказателства по делото,
от които се установява, че кредитодателят е търговец, който по занятие
предоставя кредити, тоест целта на договора за кредитодателя е печалба.
Съглашението за възнаградителна лихва по договор не може да бъде
заместено от норми на закона, защото такива не са въведени от законодателя,
включително и на основание на разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. При така
възприето съдът приема, че нищожността на клаузата от договора, уговарящ
размер на възнаградителната лихва, води до нищожност на договора в
неговата цялост.
С оглед гореизложеното съдът приема, че за ответника не е възникнало
валидно задължение за плащане на суми за главница и за възнаградителна
лихва по договора за кредит на основание на договорното правоотношение и
неправилно районният съд е уважил исковете за главница и за лихва.
Нищожният договор не е валидно основание за плащане на суми на основание
на договора. Даването на суми по нищожен договор е основание да се иска
връщането им по правилата за неоснователното обогатяване – чл. 55, ал.1, пр.
1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 23 от ЗПотрКр. не въвежда ново правило , а
възпроизвежда разпоредбата на чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. В случая исковете са
предявени на основание на договорно правоотношение, по което е страна
ответникът, поради което и недопустимо е на ищеца да се присъдят суми по
иск за неоснователно обогатяване, какъвто не е предявен.
При така възприето съдът приема, че решението на СРС в обжалваната
част е неправилно и следва да бъде отменено, като исковете за главница и за
договорна лихва следва да бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото разноските следва да се поставят в тежест на
въззиваемия при съобразяване на обстоятелството, че въззивникът е бил
освободен от задължение за плащане на държавна такса за производство пред
12
СГС и че е представляван безплатно от адвокат на основание на чл. 38, ал.2 от
ЗАдв. При така възприето решението на СРС в частта, в която в тежест на
ответника по исковете са поставени съдебни разноски следва да се отмени.
Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС
държавна такса от 25лв.
На адв. Л. за производство пред СГС следва да се присъди
възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 300лв.
На адв. Л. за производство пред СГС следва да се присъди
възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 300лв.
На адв. Билева за исково производство пред СРС следва да се присъди
възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 300лв.
На адв. Тодоров за заповедно производство пред СРС следва да се
присъди възнаграждение на основание на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. в размер на
300лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20058017/04.03.2021г. по гр.д. № 80372 по
описа за 2018г. на Софийски районен съд, 169-ти състав, с което е признато
за установено на основание на чл. 79 от ЗЗД че Д. Н. ДЖ., ЕГН ********** с
адрес: гр. София, ж.к. **** дължи на „И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. **** сумата от 950,46лв. главница,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащането й,
сумата от 228,17лв. договорна лихва за периода от 31.03.2017г. до
24.02.2018г. дължими по договор за кредит предоставяне на кредит от
разстояние № 161836/01.03.2017г., като Д. Н. ДЖ., ЕГН ********** е осъден
да заплати на „И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** съдени разноски от 807,49лв. и
вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени с искова молба вх. №
2034577/20.12.2018г. на И. Ф.” ЕООД, ЕИК **** срещу Д. Н. ДЖ., ЕГН
********** с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК
вр. с чл. 9 и сл. от от Закона за потребителския кредит вр. с чл. 6 от
ЗПФУР вр. с чл. 79 и от ЗЗД, за признаване за установено, че Д. Н. ДЖ.,
13
ЕГН ********** дължи на И. Ф.” ЕООД, ЕИК **** заплащане на сумата от
950,46лв. ведно със законната лихва от подаване на заявлението –
17.04.2018г., до изплащането й, представляващи неплатена главница по
договор за кредит от разстояние № 161836/01.03.2017г.; сумата от 228,17лв.,
представляващи договорна лихва по договора за кредит от разстояние №
161836/01.03.2017г. за периода от 31.03.2017г. до 24.02.2018г., за които е
издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 24288/2018г. по описа
на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. **** да заплати по сметка на Софийски градски
съд на основание на чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 6 и чл. 81 от ГПК сумата от 25лв.
/двадесет и пет лева/ представляващи разноски за държавна такса за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. **** да заплати на адвокат К.И.Б. от РАК с
адрес: гр. ****, офис-партер основание на чл. 78, ал. 3 вр. с чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата сумата от 300лв. /триста лева/ представляващи
възнаграждение за процесуално представителство на Д. Н. ДЖ., ЕГН
********** в производство по исково дело пред СРС.
ОСЪЖДА „И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. **** да заплати на адвокат В.В.Т., ЕГН
********** с адрес: гр. ****, офис-партер на основание на чл. 78, ал. 3 вр. с
чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата сумата от 300лв. /триста лева/
представляващи възнаграждение за процесуално представителство на Д. Н.
ДЖ., ЕГН ********** в производство по заповедно дело пред СРС.
ОСЪЖДА „И.Ф.” ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. **** да заплати адвокат М.Л. Л. от САК, с
адрес: гр. ****, офис-партер на основание на чл. 78, ал. 3 вр. с чл. 38, ал.2
от Закона за адвокатурата сумата от 300лв. /триста лева/ представляващи
възнаграждение за процесуално представителство на Д. Н. ДЖ., ЕГН
********** в производство по исково дело пред СГС.
Решението е окончателно.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15