РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 02.07.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на втори април две хиляди и
осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Анелия Груева, като разгледа гр.
дело № 117/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова
молба с вх. № 834/05.01.2016г., предявена от Б.М.Н., с ЕГН: **********, с адрес: ***
А, против П.НА Р.Б., с адрес: гр.
София, бул. „*********.
Ищцата
Б.М.Н. твърди, че на 23.03.2009 г., е била привлечена в качеството на обвиняема
по сл.д. № 5215/2006 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 8812/2006 г. по описа на СРП
за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК, като й е била определена
мярка за неотклонение „Подписка“.
С
Присъда от 15.10.2010 г. по НОХД № 7196/2009 г. на СРС, 102 състав, ищцата била призната за виновна по повдигнатото й
обвинение, като й е било наложено наказание „Глоба“ в размер на 600 лева и
лишаване от право да упражнява нотариална дейност за срок от една година. С
Решение № 107 от 28.01.2013 г. по ВНОХД № 4043/2011 г. на СГС, 17 въззивен
състав, присъдата била потвърдена в частта, с която е било наложено наказание „Глоба“
в размер на 600 лева и изменена в частта, с която е наложено наказание лишаване
от право да упражнява нотариална дейност за срок от една година. След
депозирано искане за отмяна по реда на възобновяване на наказателни дела пред
ВКС, ищцата била призната за невиновна и
оправдана за повдигнатото й обвинение за извършване на престъпление по чл. 311
от НК, като с Решение № 544 от 20.02.2014г. по описа на ВКС, била отменена
присъдата от 15.10.2010 г. по НОХД № 7196/2009 г. на СРС, 102 състав, и
решението от 28.01.2013 г. по ВНОХД №
4043/2011 г. на СГС, 17 въззивен състав.
Ищцата
сочи, че в резултат на незаконно предявеното й обвинение е изпаднала в
продължително стресово състояние, свързано със силни негативни психически
преживявания. Ищцата претърпяла сериозни и многобройни болки и страдания. В
исковата молба се твърди, че в следствие на предявените й обвинения, към ищцата
било създадено силно нeгативно
отношение сред нейните близки, познати, колеги и клиенти. Ищцата се чувствала дискредитирана и злепоставена,
което повлияло на психическото й равновесие и самочувствие в обществото и
семейство й.
Предвид
изложеното, ищцата моли, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да й заплати сумата от 26
000 лева - главница, представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнатото й незаконно
обвинение, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2014 г. до окончателното
й изплащане. Ищцата претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът П.НА Р.Б. е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът оспорва иска, като неоснователен и недоказан. Заявява, че не са
ангажирани доказателства за наличието на пряка причинно-следствена връзка за
претърпените вреди от ищцата като пряк и непосредствен резултат от обвинението
по ДП № 5215/2006 г. по описа на СДВР, пр.пр.№ 8812/2006 г. по описана на СРП.
Ответникът твърди, че ищцата е била регистрирана като извършител на още две
деяния по чл. 311, ал. 1 от НК, освен процесното. Посочва се, че за периода от
2006 г. до 2008г. срещу ищцата е имало образувани общо четири наказателни
производства. Посочва се също, че ищцата е завела друго дело срещу П.НА Р.Б. на
същото основание - за незаконосъобразно обвинение по водено досъдбено
производство за престъпление по чл. 210, ал. 1 от НК, за което има оправдателна
присъда по НОХД № 953/2010 г. на СРС, влязла в сила на 14.01.2016 г. С оглед на
изложеното, ответникът счита, че не може да се направи разграничение за
търпените от ищцата вреди по водените срещу нея в един и същ период общо 5 наказателни производства. Евентуално,
ответникът оспорва предявения иск като недоказан по размер и силно завишен.
Счита, че претендираното обезщетение не отговаря на твърдените вреди и на
икономическия стандарт в Р.Б. и трайната съдебна практика. Излагат се
твърдения, че размерът не е съобразен с принципите на справедливост, залегнали
в чл. 52 от ЗЗД. Ответникът посочва, че няма причинна връзка между стресовото
състояние на ищцата и процесното обвинение, а ако се приеме, че е налице
такова, то навежда доводи за съпричиняване от страна на ищцата със собственото
си поведение. В отговора се отбелязва, че на ищцата й е била наложена
най-леката мярка за неотклонение – „Подписка“, което по никакъв начин не се е
отразило върху нормалния й начин на живот, нито е засегнало правата й. Ответникът
възразява срещу искането за присъждане на законна лихва от датата на
увреджането - 20.02.2014 г., поради изтекла давност.
На
19.10.2017 г., по делото е депозирано допълнение към отговора на исковата
молба, с което ответникът прави възражение, че вземането за законна лихва от
20.02.2014 г. е погасено по давност, както и прави възражение за съпричиняване,
тъй като с виновното си поведение ищцата е допринесла за увреждането.
На
16.04.2017 г., ищцата е депозирала по делото писмени бележки, в които излага
подробни съображения, че предпоставките са уважаване на иска са установени, а
твърдените неимуществени вреди – доказани.
Съдът приема следното от фактическа страна:
С
постановление от 23.03.2009 г. по ДП № 5215/2006 г. по описа на СДВР, пр.пр. №
8812/2006 г. по описа на СРП, ищцата Б.М.Н. е била привлечена като обвиняема за
това, че на 25.04.2003 г., в нотариалната си кантора в гр. София, бул. „*********,
в качеството си на длъжностно лице – нотариус, вписан в Нотариалната камара под
№ 142, с район на действие СРС, в кръга на службата си - чл. 465, б. „б“, пр. 2, алт. 3 ГПК (отм.),
съставила официален документ – нотариална заверка под № 1241/25.04.2003 г. на
подпис, привидно положен от К.И.С.в пълномощно от името на К.И.С., с което тя
упълномощила Д.К.Димитров с правомощия,
касаещи собствения й лек автомобил „Пежо 405“, с рег. № *******, в което
пълномощно нотариус Б.Н. удостоверила неверни обстоятелства - че положеният в
пълномощното подпис, е положен пред нея в кантората й от К.И.С., с цел да бъде
използван документът като доказателство за пред трети добросъвестни лица,
относно обстоятелството, че съществува облигационно отношение на
представителство между К.И.С.като упълномощител и Д.К.Димитров, като пълномощник – престъпление по чл. 311,
ал.1 НК.
С
постановлението от 23.03.2009 г., на ищцата е била определена мярка за
неотклонение „Подписка“.
С
присъда от 15.10.2010 г., постановена по НОХД № 7196/2009 г. по описа на СРС,
102 състав, ищцата е била призната за виновна за престъплението по чл. 311, ал.
1 НК, за извършването на което й е било повдигнато обвинение, и й е наложено наказание „Глоба“ в размер на
600 лв. и лишаване от право да упражнява нотариална дейност за срок от една
година;
С
решение № 107 от 28.01.2013 г., постановено по ВНОХД № 4043/2011 г. по описа на
СГС, 17 въззивен състав, присъдата от 15.10.2010 г., постановена по НОХД №
7196/2009 г. по описа на СРС, 102 състав, е изменена в частта й относно
наложеното наказание, като е отменено наказанието лишаване от право да
упражнява нотариална дейност за срок от една година. В останалата част,
присъдата на СРС е била потвърдена.
С
решение № 544 от 20.02.2014 г. по н.д.№ 1695/2013 г. по описа на ВКС, I НО, са отменени, по реда на възобновяване на
наказателните дела, присъда от 15.10.2010 г., постановена по НОХД № 7196/2009
г. по описа на СРС, 102 състав, и решение № 107 от 28.01.2013 г., постановено
по ВНОХД № 4043/2011 г. по описа на СГС, 17 въззивен състав, като ищцата е била
призната за невиновна и на основание чл. 9, ал. 2 НК е била оправдана по повдигнатото
й обвинение за извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК.
За
тези факти страните не спорят и същите са отделени като безспорни и ненуждаещи
се в отношенията между страните по делото (с определението от 20.11.2017 г.).
Същите се установяват и от приложеното по наказателно дело.
Видно
от Справка за съдимост, издадена на 11.10.2017 г., в Бюрото за съдимост при
Софийски районен съд е вписано само осъждането по НОХД № 7196/2009 г. по описа
на СРС, 102 състав
В
Справка, издадена на 05.10.2017 г. от завеждащ служба „Документно обслужване в
“Националната следствена служба, е посочено, че към „настоящия момент“, за“ Б.М.Н.,
има следните данни за неприключени наказателни производства, а именно: пр.пр. № 1482/2007 г. на СРП, пр.пр. № 18/2008
г. на СРП, пр.пр. № 8812/2006 г. на СРП, пр.пр. № 8266/2006 г. на СРП, и има
следните данни за приключени наказателни производства пр.пр. №
52882/2006 г. на СРП, което е приключило с оправдателна присъда от 16.06.2014
г., влязла в сила на 14.01.2016 г.
Ищцата
претендира обезщетение за неимуществени вреди и от повдигнатото й обвинение по пр.пр. №
52882/2006 г. на СРП, за което е била оправдана и въз основа на предявената от ищцата искова молба, в Софийски градски съд е
било образувано гр.д. № 11055/2016 г. по описа на СГС, І-3 състав – видно от
искова молба и съобщение до ответника.
На
17.01.2018 г., ищцата е била прегледана от д-р М.Н., със специалност
„Психиатрия“. За извършения преглед е бил съставен представеният по делото лист
за преглед № 36/17.01.2018 г., в който е вписана основна диагноза „соматоформна
вегетативна дисфункция“ и е отразено следното обективно състояние:
„психомоторно леко напрегната, в ясно съзнание, правилна ориентация.
Емоционално-тревожна, със симптоми на вегетативна възбуда, като сърцебиене,
изпотяване, изчервяване, тремор и изразяване на опасения и страх относно
възможността за сериозно соматично заболяване (щитов.жлеза). Инсомния.
Апсихотична. ПИ-за възрастта.“ Прегледана е съобщила за персистираща
психотравма с голяма давност, свързана с професионални проблеми. На ищцата е
била предписана медикаментозна терапия.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Б.Е.Н.. Съдът,
прецени със засилена критичност показанията на свидетеля Налбантов, предвид
най-близката му родствена връзка с ищцата (свидетелят е син на ищцата). След
като взе предвид, обаче, че показанията на разпитания по делото свидетел са
последователни, непротиворечиви, взаимно допълващи се, почиващи на непосредствени и трайни
впечатления и кореспондиращи на събраните по делото доказателства, съдът им
даде вяра и ги кредитира. Въз основа на
показанията свидетеля, съдът приема за
установено по делото, че наказателното производство не се е отразило добре на
ищцата. Свидетелят не може да каже номера на делото, но описва достатъчно ясно
и конкретно, че по наказателното дело е ставало въпрос за „удостоверяване на
подпис за пълномощно за управление на МПС, за кола „Пежо 405“, поради което и
няма никакво съмнение, че свидетелят сочи именно наказателно дело по пр.пр. №
8812/2006 г. по описа на СРП. Свидетелят сочи, че наказателното производство по
това дело се е отразило на ищцата „лошо и психологически и психически и
съответно и физически“. Ищцата била много изплашена и стресирана, не знаела как
ще завърши. Била притеснена и от това, че може да изгуби работата си, тъй като
се грижела за много хора. Това й действало много зле психически, била
подтисната, стресирана. Това състояние продължавало и „до ден днешен“
(свидетелят е разпитан на 02.04.2018 г.), което налагало ищцата да върши
работата си бавно и да проверява всичко „по N-брой
пъти“. Обвинението не й се отразило добре и професионално, и лично и
психически. От изживения стрес се проявили доста здравословни проблеми. Освен това, ищцата спряла да прави любимите
неща, а преди винаги била активна и
спортувала. Вследствие на това, ищцата качила килограми и си счупила крака.
Свидетелят сочи, че и към настоящият момент, ищцата продължава да търпи голяма
част от негативните процеси - и психологически, и физически. Ходила на преглед
при психолог и психиатър, продължавала да
се притеснява за всичко. Свидетелят предполага, че ищцата се е притеснявала и от другите дела, но по
въпросното наказателно дело, изпитвала сериозни терзания и вътрешен стрес, и
поради абсурдността на самото дело.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ.
Отговорността
на П.на Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК
и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа
обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и
надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно
П.на Р.Б. (като централизирана и единна
система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск, тъй
като осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на
досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията
по повдигане на обвинение и по разследване на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от
ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, П.и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано. Следователно, основателността на иска с правно основание
чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки:
спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ
характер; ищецът да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му
обвинение; да е претърпял посочените в
исковата молба неимуществени вреди
и между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице
причинно следствена връзка. Посочените елементи от фактическият състав трябва
да се докажат от ищеца, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица.
По
делото е безспорно установено, че с постановление от 23.03.2009 г. по ДП №
5215/2006 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 8812/2006 г. на СРП, на Б.М.Н. е било повдигнато обвинение
за извършване на престъпление по чл. 311, ал.1
НК.
Безспорно
се установи също така, че с неподлежащо на обжалване решение № 544 от 20.02.2014
г. по н.д.№ 1695/2013 г. на ВКС, I НО, ищцата е
била призната за невиновна и на основание чл. 9, ал. 2 НК е била оправдана по
повдигнатото й обвинение за извършване на престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК.
При
това положение съдът приема, че са налице първите две от посочените по-горе
предпоставки за уважаване на иска чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде
ангажиране на отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието
на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и
обвинението в престъпление, за което ищцата е била оправдан.
За
установяването на твърдените неимуществени вреди по делото са събрани писмени и
гласни доказателства. Съдът приема, че от събраните гласни доказателства се
установява, че провежданото наказателно производство пр.пр. № 8812/2006 г. на СРП
се е отразило неблагоприятно на ищцата. От събраните гласни
доказателства се установи, че наказателното производство по това дело се е
отразило на ищцата „лошо и психологически и психически и съответно и
физически“. Ищцата била много притеснена, подтисната, изплашена и стресирана.
Обвинението не й се отразило добре и професионално, и лично и психически.
Съдът
приема, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено в
извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената
спрямо ищцата наказателна репресия. В случая за процесния период - от 23.03.2009
г. до 20.02.2014 г., т.е. от
привличането на ищцата към наказателна отговорност на 23.03.2009 г. (от който
момент е налице „обвинение в извършване на престъпление“) до постановяване на оправдателната
присъда на 20.02.2014 г. (когато е и влязла в сила), ищцата е имала
неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди,
подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като
е нормално такива вреди да са търпени (решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че доказването на релевантните за
спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени
към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от
обективната действителност и връзките между тях /т. нар. опитни правила/.
Именно с помощта на опитните правила - такива на житейския опит, на отделни
професии или клонове на науката, изкуството и техниката, се разкриват връзките
между фактите. Тогава, без необходимостта от гласни или писмени доказателства,
посредством един логически извод се разкриват явления от действителността. Ето
защо, при наличие на една оправдателна присъда по воденото срещу ищцата
наказателно производство, без съмнение за нея са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Йовчев срещу България (Iovchev v. Bulgaria), образувано
по жалба № 41211/98г., в което е
посочено, че имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този
подход -
да се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди,
претърпени от жалбоподателя, изглежда
необосновано формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на
жалбоподателя, където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани
… да бъдат отхвърляни като
неоснователни.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се
е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищцата, като неблагоприятните
изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо
ищеца наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл.
311, ал.1 НК.
При
това положение съдът приема, че са налице са предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира
следното:
Съгласно
чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва
„съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото
възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има
ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената
неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта. Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за
справедливост на обезщетение съдът следва да отчете и конкретните
обстоятелства, включително характер на увреждането, състоянието, причинителят и
др. Т.е. критериите за определяне на
този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните
последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по
делото, в каквато насока е константната
съдебна практика на всички съдилища в Р.Б..
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК).
В
решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано,
че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за
увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се
изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за
определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още
икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели
за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането,
както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на
репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия.
В
решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. №
1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в
цитираните в него решения на ВКС) е прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите
наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и
по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази, че процесното наказателно
производство е продължило почти 5 години, че производството е образувано срещу
ищеца за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК, който е предвиждал наказание
лишаване от свобода до пет години, и възможност за постановяване на „лишаване
от право по чл. 37, ал. 1, точка 6 НК“,
както и определената мярка за неотклонение („Подписка“).
От друга страна, съдът съобрази още и възрастта на
ищцата към
момента на образуване на досъдебното производство – 44 г., в която възраст
човек е трудоспособен и социално активен, както и обстоятелството, че
образуването на наказателно производство за такъв тип престъпление естествено
води до накърняване честта и доброто име на личността, като последиците на това
отзвучават дълго.
Следва
да се вземе предвид и обстоятелството, че в случая, наказателното производство
е образувано за престъпление в област, в която е професионалната реализация на
ищцата, което несъмнено се е отразило върху възможностите й за професионални изяви и развитие в служебен
план, авторитета и служебната й репутация.
В решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. №820/2012 г. на ВКС, ІV ГО, се
изтъква, че при определени професии (полицаи, военни, магистрати, митнически
служители и пр.), очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност
и спазване на законите, са изключително завишени и неоснователното обвинение
срещу лица, упражняващи подобни професии, има по-силно негативно отражение
върху неимуществената им сфера. Съдът подчертава, че това важи в още по-голяма
степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление
от сферата на професионалната реализация на неоснователно обвиненото лице. В
тези случаи е справедливо да се присъди обезщетение в по-голям размер.
Следва
да се отчетат, обаче, и другите наказателни производства, водени срещу ищцата
за идентични престъпления, за едно от
които има висящо дела за обезщетение по ЗОДОВ. Без съмнение неблагоприятните последствия,
настъпили в патримониума на ищцата, са общ резултат от всички наказателни
преследвания, проведени срещу нея, без да могат да се поставят ясни граници от
кои производства какви вреди са настъпили.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 8000 лева. Този размер на
обезщетението е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който
включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за
справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в
съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията.
Посочената
сума следва да се заплати, ведно със законната лихва, която е дължима от
увреждането, а то е настъпило при осъществяване на фактическия състав на чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – от влизане в сила на
оправдателната присъда – 20.02.2014 г.,
до окончателното й погасяване. От този момент държавните органи изпадат в
забава (в този смисъл т. 4 от ТР №3/22.04.2005г.).
Правопогасяващото
възражение за изтекла давност не е направено в предвидения в чл. 131 ГПК
преклузивен срок (изтекъл на 18.10.2017 г. – присъствен ден, сряда), поради
което и не може да бъде разгледано. По същите съображения, не може да бъде
разгледано и възражението за съпричиняване. Така или иначе, последното би било
неоснователно, тъй като не се установи поведението на пострадалия по време на
наказателното преследване да е било недобросъвестно и той с действията си да е
създал условия за поддържане на незаконно обвинение (с оглед разпоредбата на
чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ, и разясненията, дадени с т. 3 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. по
тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС).
Относно
разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ ЗОДОВ,
съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат,
ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ищецът
е представил доказателства за извършени разноски в размер на 1896
лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 16.03.2018 г., приложен на лист 156 от
делото, с включен ДДС. В съдебно заседание на 02.04.2018 г., ответникът е направил възражение за прекомерност на възнаграждението
и е поискал същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския
процесуален кодекс, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за
адвокатурата предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да
е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на
Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити
съдебни заседания, вида и обема на събраните доказателства, както и след
като съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1/09.07.2004г., приема,
че възнаграждението следва да се
намали на 1400 лева, без ДДС, или 1680 лева, с включен ДДС.
На основание чл. 10, ал. 3, изр. второ ЗОДОВ, на ищеца следва да се присъда сумата от 520.80 лева (1680 лева х 0.31).
Съгласно
чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*********, да
заплати на Б.М.Н., с ЕГН:
**********, с адрес: *** А, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 8000 лева – главница, представляваща
обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищцата от незаконното й
обвинение в извършване на престъпление по ДП № 5215/2006 г. по описа на СДВР,
пр.пр. № 8812/2006 г. на СРП, за което е оправдана с решение № 544/20.02.2014
г. по н.д. № 1695/2013 г. на ВКС, I НО, ведно със законната лихва, считано от 20.02.2014
г. до окончателното изплащане, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 520.80 лева – адвокатско възнаграждение, както и на основание чл.
10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 10
лева – държавна такса, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 8 000 лева до
пълния предявен размер от 26 000 лева, като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: