№ 4330
гр. София, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20221110139039 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. Р. Я., с която срещу . и ". са
предявени искове за прогласяване нищожността на договор за паричен заем бърз
кредит № 939653, сключен с ". на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и/или пр. 3 ЗЗД и за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № 939653,
сключен с . на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и/или пр. 3 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 20.07.2021 г. е кандидатствал за отпускане на кредит от .,
като по ел. път са му били изпратени договор за паричен заем бърз кредит № 939653 и
договор за предоставяне на гаранция № 939653. Отпуснат му е бил паричен заем в
размер на сумата от 300 лева. Определена е била месечна вноска в размер на 55,99
лева. След подписване на договора за поръчителство с . вноската му е нараснала на
сумата от 72,35 лева, като се добавила сума в размер 16,36 лева - възнаграждение
"Гарант", дължимо по сключения договор за поръчителство. Поддържа, че с договора
за кредит е бил определен ГЛП в размер на 40 % и ГПР в размер на 49 %. С
начисленото му възнаграждение "гарант" общо следвало да изплати сума в размер на
434,10 лева. Поддържа, че това възнаграждение е разход по кредита по смисъла на
ЗПК, който обаче не е бил включен в обявения на потребителя ГПР. Позовава се на
нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19 ЗПК. Счита, че е налице заблуждаваща
търговска практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП. На следващо място излага
съображения, че включването в съдържанието на договора за кредит изискване за
сключване на договор за поръчителство /чл. 3/ е в нарушение на добрите нрави. Счита,
че кредитодателят има задължение да оцени платежоспособността на кредитоискателя,
с оглед което и с тази клауза на практика се прехвърлял риска от неизпълнение на
задълженията на длъжника чрез увеличаване на финансовата тежест за последния. По
този начин се внасяло неравновесие в кредитното правоотношение в ущърб на
длъжника. Заявеното искане е съдът да уважи предявените от ищеца претенции.
Ответникът ". оспорва предявения срещу него иск. Сочи, че от 02.06.2022 г. и въз
основа на сключен с . договор за цесия, вземанията към ищеца, произтичащи от
1
сключения договор за кредит са прехвърлени на това дружество, с оглед което и
ответникът вече не е кредитор на ищеца. Излага, че е упълномощил цесионера от
името на цедента да уведоми длъжника за настъпилото прехвърляне. Не твърди ищецът
да е бил уведомен за цесията. Сочи, че към 02.06.2022 г. ищецът не е изпълнявал
задълженията си по договора за кредит, с оглед което и е била обявена предсрочна
изискуемост на вземанията по същия. В тази връзка обобщава, че предявеният срещу
този ответник иск е недопустим поради липса на легитимация за ответника по същия.
Счита, че ищецът няма правен интерес от предявяването на такъв иск срещу ответника.
По същество оспорва иска, като излага подробни доводи за неговата неоснователност.
Счита, че разпоредбите на чл. 19 ЗПК не са нарушени. Изтъква доводи, че
правоотношението по договора с другия ответник е акцесорно, но самостоятелно, с
оглед което и оспорва възнаграждението на гаранта да следва да се включва в ГПР като
разход по договора за кредит. Изразява становище, че не е налице нарушение и на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото ГПР се изчислява към момента на сключване на
договора, а кредиторът нямало как да знае, дали заемателят ще представи обезпечение.
Противното би означавало в ГПР да се включва стойността на услуга, предоставена по
волята на потребителя. Излагат се съображения относно действителността на договора
за предоставяне на гаранция. Прави искане за прекратяване на производството по този
иск, а в условията на евентуалност - за неговото отхвърляне.
Ответникът . оспорва предявените искове с доводи за тяхната неоснователност.
Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е действителен, като ищецът е
потърсил услугите на този ответник, за да гарантира изпълнението на задълженията си
по договора за кредит. Счита, че така постигнатите договорки не противоречат на
добрите нрави, нито с договора е нарушено изискването за еквивалентност на
престациите. Освен това потребителят е имал възможност да избере вида на
обезпечението, което да предостави на кредитора по договора за кредит. Обръща
внимание, че е търговец и за него не е налице интерес да сключва безвъзмездни сделки.
Изразява становище, че двете правоотношения не бива да се смесват. Поддържа, че
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, не е приложима към процесното правоотношение по
договор за предоставяне на гаранция. Искането, отправено до съда, е да отхвърли
предявения срещу този ответник иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за
паричен заем А1 бърз кредит № 939656 от 20.07.2021 г. е видно, че между ищеца, в
качеството на заемател, и „. /чиято правноорганизационна форма е променена в хода на
настоящото производство/, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който заемодателят е предоставил на потребителя
сумата в размер на 300 лева, която ищцата се е задължила да върне в срок от 6 месеца
на равни вноски в размер 55,99 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите,
посочен в договора в размер на 49%.
В чл. 3 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до пет дни,
считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя
обезпечение в една от следните форми: 1) едно физическо лице поръчител, който да
отговаря на следните условия: да представи служебна бележка от работодател за
размера на трудовото си възнаграждение, брутният размер на дохода му да е в размер
не по-малък от 1500 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "А.; да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към банкови и финансови
институции или ако има – кредитната му история една година назад да е със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“, като е предвидено подписването на договор за
2
поръчителство с поръчителя; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за
сумата от 335,94 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки по занятие, съгласно предметът му на дейност.
На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата 20.07.2021 г.
между ищеца, в качеството й на потребител, и ., в качеството му на гарант, е бил
сключен договор за предоставяне на гаранция № 939656, по силата на който гарантът
се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на "Аксес Файнанс“ АД, с
наредител-потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички
последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен
заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в
размер на 300 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за
събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
Чл. 1, ал. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че
договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 3
от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение –
поръчителство от физическо лице или банкова гаранция.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на
описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на
98,16 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 16,35 лв., като
потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за
паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по същия.
Съгласно чл. 2, ал. 4 от договора за предоставяне на гаранция, „. е овластено да
приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по договора.
Съгласно представения по делото погасителен план по договора за паричен заем
№ 939653 от 20.07.2021 г., общият размер на месечната вноска, дължима от
потребителя, възлиза на сумата от 72,35 лв., в която е включена и сумата в размер на
16,36 лв., представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че че
договорът, сключен с всеки ответник, е нищожен на заявените с исковата молба
основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона и/или поради
накърняване на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и
принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, че със същите
договори, се нарушават изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 ЗПК.
В тежест на ответниците е да докажат основателността на възраженията си,
както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици
от сключването на договора.
В тежест на ответника ". с доклада по делото съдът е възложил да установи по
делото възраженията си, че вземанията по процесния договор за кредит по силата на
сключен на 02.06.2022 г. договор за цесия с трето за делото лице са били валидно
прехвърлени, че е упълномощил цесионера по този договор да уведоми длъжника за
настъпилото прехвърляне от името и за сметка на цедента, че към датата на
предявяване на иска /19.07.2022 г./ ищецът е бил уведомен за цесията. Съдът е указал
на ответника, че не сочи доказателства за тези си твърдения, като до приключване на
съдебното дирене пред настоящата инстанция такива не са били представени от
3
ответника. С оглед правилото на чл. 226, ал. 1 ГПК и доколкото не е установено нещо
различно, съдът приема, че е сезиран с допустими искове, предявени срещу надлежни
ответници.
Като безспорни и ненуждаещи се от доказване в производството с доклада по
делото съдът е отделил следните обстоятелства: че на 20.07.2021 г. между ищеца и
всеки от ответниците са били сключени договор за паричен заем бърз кредит №
939653, сключен с . и договор за предоставяне на гаранция № 939653, сключен с ., че
по договора за кредит на ищеца е била отпусната сума в размер на 300 лева, че ГПР по
договора за кредит е определен със същия в размер на 49 %, като в същия не е
включено възнаграждението, дължимо от ищеца на ., което съгласно договора за
предоставяне на гаранция възлиза на сумата от 98,16 лева и е било платимо, ведно с
погасителните вноски по договора за кредит.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за
прогласяване на нищожност на правни сделки, приложими са разрешенията, дадени с
Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на
диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на
чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи
от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по
посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на
сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или заобикалянето
му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен
предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този смисъл е решение № 2
от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о., ГК и др.
Следователно и с оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на
процесните договор за кредит и договор за предоставяне на гаранция съдът приема, че
следва да разгледа исковете на заявеното главно основание – нищожност поради
нарушение на императивни материалноправни норми на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, вр. чл. 19 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК.
Съдът приема, че от съществено значение за правилното разрешаване на спора
между страните са установените въз основа на събраните по делото доказателства
обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на
гаранция са сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат
един към друг, че дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ
погасителен план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането,
представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит
обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е „овластен“ да получава и
плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по
договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се
държи сметка за положението на потребителя, който извън всякакво съмнение има
такова качество и по двата договора.
Установено е в производството, че между ищеца и . е сключен договор за
потребителски кредит, по отношение на който е приложима правната регламентация
4
на ЗПК. В тази връзка съдът приема, че макар от страна на ответника . да се поддържа,
че сключеният между него и ищеца договор за предоставяне на гранция попада извън
правния режим на този закон, съдът приема, че се касае за главно и акцесорно
правоотношения, които следва да бъдат разглеждани съвкупно по изложените по-
напред съображения. Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща
на гаранта, е свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е
именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от
кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит. Поради тази
причина преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне
на гаранция също следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на ЗПК, приложим към договора за кредит, изпълнението на
задълженията по който гарантът обезпезпечава.
Страните по едно съглашение са свободни да определят свободно съдържанието
на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и
на добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните,
закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите
удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на
потребителя по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49 %,
т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с
., което по мнение на настоящия състав на съда се включва в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо че страна по
правоотношението се явява търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В тази връзка, възнаграждението, дължимо в полза на гаранта е разход, свързан
с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
5
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да
бъде потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с одобрено от кредитора юридическо лице - гарант. Начинът,
по който е предвидено да се отпуска кредитът - възможните предвидени обезпечения в
клаузата на чл. 3 от договора за кредит, създава значително неравновесие в правата по
съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика лишават
длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление, че
също така задължението на потребителя да осигури на кредитора обезпечение е
изпълнимо след сключването на договора за кредит, но фактически договорите с
потребителя са сключени едновременно – в един и същ ден, като е изготвен
погасителен план, обединяващ задълженията на потребителя по двата договора.
Безспорно кредитополучателят е икономически по-слабата страна по
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да
договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице.
Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън
договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете
плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като възнаграждението на
гаранта по договора за предоставяне на гаранция не е включено като разход по кредита
в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на
процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК, но в случай че възнаграждението на гаранта бъде включено, то несъмнено
процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява
нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е
посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на
последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за
съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част е същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл Решение № 264616 от
09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на
ответника „А. в обратен смисъл се явяват неоснователни. Предявеният главен иск за
прогласяване нищожността на договора за кредит, поради противоречие на същия с
посочените императивни материалноправни разпоредби на закона е основателен и
следва да бъде уважен.
Следва да бъде уважен и предявеният срещу „Файненшъл България: ЕООД иск
за прогласяване нищожността на договора за гаранция. Както се посочи и по-напред,
6
съдът приема, че двата договора са неразрично съврзани и следва да се разглеждат
именно по този начин, като приложим и към това правоотношение е режимът по ЗПК.
Именно чрез сключването на този договор се нарушват императивните норми на чл.
11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. В частност общото задължение на ищеца е
съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит,
сборни плащания, в които изрично е посочено и задължението за заплащане на
възнаграждение на гаранта, което обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения с договора за кредит ГПР, въпреки че е включено в общия дълг съгласно
обединения погасителен план. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен
на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за
предоставяне на гаранция като разход, неразривно съврзан с договора за кредит, то
действителният ГПР би бил със значително по-висок размер, надхвърлящ максимално
допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното дотук, съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен на същите основания, доколкото със същия се нарушват
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, като сумата, която се
претендира по процесния договор за гаранция не е включена в ГПР, посочен в
договора за кредит, като при включване на възнаграждението по същия,
действителният ГПР по договора за кредит би бил в размер, надхвърлящ уставеното в
чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение.
С оглед уважаването на исковете на главните заявени основания, съдът намира,
че не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на исковете, предявени в
условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по тях.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответниците дължат
репариране на направените от ищеца разноски за производството в размер на сумата от
100 лева за заплатена държавна такса, като всеки от тях следва да бъде осъден за сума в
размер на по 50 лева /държава такса по предявения срещу съответния ответник иск/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. Р. Я., ЕГН **********, със съдебен адрес:
. срещу „А., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: ., иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК нищожността
на договор за паричен заем А1 бърз кредит № 939653 от 20.07.2021 г., сключен между
М. Р. Я. и „., ЕИК ..
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. Р. Я., ЕГН **********, със съдебен адрес:
. срещу ., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: . иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК нищожността на
договор за предоставяне на гаранция № 939653 от 20.07.2021 г., сключен между М. Р.
Я. и ., ЕИК ..
ОСЪЖДА „А., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: . да заплати на М. Р.
Я., ЕГН **********, със съдебен адрес: ., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50
лева – разноски в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. София, ., да
заплати на М. Р. Я., ЕГН **********, със съдебен адрес: . на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 50 лева, представляваща разноски в производството пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8