Р Е Ш Е Н И Е
07.01.2020 г. гр. Пазарджик
Пазарджишкият
районен съд, 16-ти граждански състав, в открито заседание на 29.11.2019 г. в
състав:
СЪДИЯ: МИРА
МИРЧЕВА
при секретаря:
ИВАНКА ПАНЧЕВА
разгледа
гражданско дело № 3215/2019 г. по
описа на съда.
Производството е образувано по иск,
предявен от А.В.М. *** срещу "ДКЦ Ескулап-Цитомед" ООД – гр.
Пазарджик за признаване за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че ответникът
дължи на ищеца сумите 20 000 лв. главница по договор за уреждане на парично
задължение с нотариална заверка на подписите от 07.02.2019 г., 17 316,66 лв.
наказателна лихва върху нея за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019 г. и 15%
уговорена лихва за забава върху главницата от 20 000 лв. за всяка година, считано
от 21.02.2019 г. до изплащане на вземането. За задължението е издадена заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК, срещу която е подадено възражение.
В исковата молба се твърди, че от
22.02.2010 г. до 15.02.2019 г. ищецът е бил управител на дружеството ответник.
От 15.02.2019 г. нататък управител е К.Н.. През юни 2013 г. ищецът бил помолен
от К. Н. и Е. Т., управители на двете юридически лица, притежаващи капитала на
"ДКЦ Ескулап-Цитомед" ООД, да осигури чрез личен кредит сумата 20 000
лв. и да я предостави на последното дружество. Със сумата следвало да се закупи
ендоскопска апаратура, а продавач щяла да бъде фирма със седалище в Германия,
собственост на Н.. Ищецът сключил с Банка ДСК два договора за кредит, съответно
за 50 000 лв. и 6 900 евро. На следващия ден той превел по сметката на
ответника 20 000 лв. с посочено основание за плащане: "договор за
закупуване на ендоскопска апаратура". В същия ден ответното дружество
превело сумата по сметката на немската фирма със собственик К. Н., а още
предишния ден тя издала фактура за продажбата на ендоскопската апаратура.
Страните по договора за паричен заем (страните по делото) уговорили, че сумата
ще се върне съобразно погасителен план на 96 вноски, всяка от които - с падеж
на 25 число на съответния месец, а при неплащане щяла да се дължи лихва в
размер не повече от 15%, изчислени върху непогасения остатък от главницата за
всяка просрочена година. Дружеството не направило нито една вноска, а ищецът
като управител в този период не желаел да предприема принудително изпълнение в
своя полза. На 10.06.2016 г. той заверил пред нотариус едностранно изявление на
дружеството, че дължи на А. М. като физическо лице главницата от 20 000 лв.,
както и лихвите, представляващи санкция за неизпълнението на погасителния план.
На 07.02.2019 г. между А.М. и "ДКЦ Ескулап-Цитомед" ООД бил подписан
нотариално заверен договор за уреждане на парично задължение, в който страните
декларирали, че дружеството дължи на М. предоставената от него и усвоена от
дружеството сума от 20 000 лв., както и наказателна лихва в размер 15% за всяка
просрочена година. От счетоводните баланси и отчетите за приходите и разходите
на ответното дружество също е видно, че дългът е бил ежегодно пренасян,
признаван и одобряван от общото събрание. Закупената ендоскопска апаратура е
отразена в активите на ответното дружество. Останалата част от сумите по
кредитите, получени на 13.06.2013 г. от Банка ДСК, послужили за погасяване на
предходни заеми, сключени между ищеца и банката, сумите от които също били
предоставяни на "ДКЦ Ескулап-Цитомед" ООД и на свързани с него
дружества.
Правната квалификация на иска е по чл.
240, ал. 1 от ЗЗД.
Ответникът с отговора оспорва иска.
Счита, че договорът от 07.02.2019 г. е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1
във връзка с чл. 38, ал. 1 от ЗЗД – управителят не е имал право без изрично
съгласие на общото събрание на съдружниците да задължава дружеството в своя
полза, съответно да признава задължения на дружеството към себе си; същото важи
за така наречения погасителен план към договора и за признанието на задължения
от името на дружеството. Евентуално счита, че те са нищожни и поради
накърняване на добрите нрави, защото наказателна лихва от 15% между управителя
и представляваното от него дружество е прекомерна и накърнява принципа за
справедливост. Ответникът не оспорва, че на 14.06.2013 г. по сметката на
дружеството е постъпила сумата 20 000 от банков превод с наредител А.М. и
сумата е осчетоводена като заем от него. Заем от 14.06.2013 г. обаче не е
предмет на делото и искът за връщането му не може да бъде уважен в този процес,
защото ищецът не е извел от него претенцията си в заповедното производство.
Дори обаче предмет на делото да беше сумата по този договор за заем, става дума
за обикновен заем за послужване без писмено уговаряне на лихва, поради
обоснованата по-горе нищожност на писмените уговорки, който става изискуем по
общите правила – месец след поканата.
В открито заседание страните
поддържат становищата си. Във връзка с възражението на ответника, че
управителят не е имал право да договаря сам със себе си, ищецът уточнява, че е
имал изрично заявено устно съгласие за сключването на договора от 07.02.2019 г.
от К.Н., упражняващ правата на общо събрание на дружеството. Допълнително
излага и доводи, че в този случай изобщо не е приложима забраната на чл. 38,
ал. 1 от ЗЗД – от една страна по аналогия с приетото в тълкувателно решение
3/2013 г. на ВКС за неприложимостта на тази забрана при сделка, сключена от
едно и също физическо лице като управител на две дружества – страни по
сделката, от друга страна – защото с действията си ищецът не е нанесъл вреда на
дружеството, каквато чл. 38, ал. 1 цели да предотврати.
Ответникът добавя към вече
изложеното в отговора, че сключеният договор от 07.02.2019 г. не може да бъде
потвърден от дружеството, тъй като то формира воля единствено чрез управителя,
а към него не се прилага и чл. 301 от ТЗ, тъй като той регламентира
потвърждаване на действия, извършени от трето лице, различно от търговеца и
неразполагащо с представителна власт; дори хипотетично да се приеме, че орган
на дружеството, различен от управителя, може да даде изричното съгласие по чл.
38, ал. 1 от ЗЗД, това съгласие следва да бъде дадено предварително и в същата
форма като договора – писмена с нотариална заверка на подписите, както изисква
чл. 37 от ЗЗД.
В писмена защита ищецът чрез своя
пълномощник излага по-подробно доводите си за приложимост на мотивите и
разрешението на ТР 3/2013 г. и при договаряне между дружество и неговия
управител като физическо лице, съответно за неприложимост на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД във всички случаи на органно представителство. Сочи, че ТЗ е предвидил
други механизми за преодоляване на конфликта на интереси между управителя и
дружеството, ако изобщо такъв конфликт е налице – например чл. 145 от ТЗ.
Самата забрана за договаряне сам със себе си не е самоцел, а служи за
предотвратяване на конфликта на интереси, затова когато няма опасност от такъв
конфликт, не настъпват и последиците на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В случая
увреждане на интересите на представляваното дружество няма – предвидената лихва
надвишава минимално законната, а всичките си действия, вкл. сключването на
договора от 07.02.2019 г., ищецът е консултирал с управителите на двете
дружества съдружници – към 2019 г. управител и на двете е бил К.Н. и договорът
е сключен с неговото изрично одобрение, което се доказва от показанията на
разпитаните свидетели. Счита освен това, че след като в чл. 141, ал. 8 от ТЗ не
е предвидена забрана управителят да бъде управител и на други дружества,
законодателят, ако беше такава волята му, щеше да предвиди изрично и забрана за
договаряне сам със себе си като управител. Според ищеца аргумент в полза на
тезата му може да се изведе и от чл. 240б от ТЗ, тъй като, макар да се отнася
конкретно до акционерните дружества, не е свързана с техни специфики; този
текст изисква писмено уведомяване на дружеството за сделки на членовете на
съветите или свързани с тях лица, които излизат извън предмета на обичайната му
дейност или се отклоняват от пазарните условия, но извън тези случаи договаряне
сам със себе си е свободно допустимо, а ищецът е действал в обхвата на
обичайната дейност на ответника. Позовава се и на т. 1 от ТР 3/2013 г. и на
решение № 218/10.10.2014 г. по гр. д. 850/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС, което
приема, че т. 1 от тълкувателното решение е приложима и при покупка на недвижим
имот от страна на управителя на дружество като физическо лице, когато той
едновременно с това представлява и дружеството – според ищеца по аргумент от
по-силното основание щом липсата на решение на ОС не води до нищожност на
такава сделка на разпореждане на дружеството с имот, то не води и до нищожност
на сделка на разпореждане на дружеството с парично вземане. Дори обаче да се приеме,
че чл. 38, ал. 1 от ЗЗД е приложим, според ищеца той урежда висяща
недействителност и потвърждаване може да се извърши по всяко време и без
специални изисквания за форма – неправилно според него ответникът счита, че
това трябва да стане в същата форма и предварително; в своя подкрепа сочи
отново решение № 218/10.10.2014 г. по
гр. д. 850/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС; следва да е приложим по аргумент от
по-силното основание и чл. 301 от ТЗ – щом действията на трети лица, които не
са представители на търговеца, го обвързват, на още по-голямо основание следва
да го обвързват действията на управителя.
От доказателствата по делото се
установяват следните факти:
В посочения в исковата молба период
– от 2010 г. до 15.02.2019 г. ищецът бил управител на дружеството ответник.
Съдружници в това дружество са „МБАЛ Ескулап“ ООД и „Център за точна медицинска
диагностика Цитомед“ ООД. Съдружници в последните две дружества, наред с други
лица, били К.Н. и Е. Т.. Последните двама, както и ищецът, са лекари по
професия, а трите дружества извършвали медицинска дейност като лечебни
заведения. Н. бил и управител на „Център за точна медицинска диагностика
Цитомед“ ООД, както и от 2018 г. нататък – на „МБАЛ Ескулап“ ООД, след смъртта
на дотогавашния управител Е. Т..
На 14.06.2013 г. ищецът превел по
сметката на дружеството сумата 20 000 лв., която била отразена в счетоводството
на дружеството като заем, предоставен от него. На същия ден ответникът ДКЦ
„Ескулап-Цитомед“ ООД купил от дружеството „Др. К.мед.тек. и сервиз“ със
седалище в Германия и собственик на капитала К. Н. медицинска апаратура –
система за видеоендоскопия, за цена от 10 000 евро.
Сумата 20 000 лв., дадена в заем, не
е върната, макар че ищецът като управител на дружеството ответник всяка година
при одобряването на годишния му финансов отчет потвърждавал от името на
дружеството вземането с изявление, отправено към него като физическо лице.
Ищецът бил предоставил в заем на ДКЦ
„Ескулап-Цитомед“ ООД и МБАЛ Ескулап“ ООД и други суми, които не са предмет на
настоящото дело.
В началото на 2019 г. ищецът поискал
от Н. да му бъде върната сумата, дадена в заем на дружеството. Н. не оспорил
вземането му. Ищецът го запознал с проект за споразумение между него и
дружеството за признаване на вземането му и уговаряне на лихва и споменал пред Н.,
че ще завери нотариално подписите си върху това споразумение като управител и
като физическо лице, с което Н. също се съгласил устно. Така се стигнало до
изготвянето на споразумение с нотариално заверени подписи от 07.02.2019 г.,
подписано от ищеца А.М. за "ДКЦ Ескулап-Цитомед" ООД като управител и
лично за себе си като физическо лице, с което споразумение дружеството,
представлявано от него, признавало задължението си по дадения заем от
20 000 лв. с банков превод от 14.06.2013 г. и се задължавало да заплати на
заемодателя (физическото лице М.) наказателна лихва върху тази главница в
размер 15% годишно, считано от получаването на сумата.
На 15.02.2019 г. общото събрание на
"ДКЦ Ескулап-Цитомед" ООД взело решение да освободи М. и управител на
дружеството да стане К.Н.. Решението било вписано в търговския регистър.
На 05.06.2019 г. било подадено до съда
заявление по чл. 417 от ГПК, била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен
лист, срещу което длъжникът подал възражение. В заявлението и заповедта като
основание за възникване на задължението било посочено „договор за уреждане на
парично задължение с нотариална заверка на подписите с рег. № 193/07.02.2019
г.“.
Горните факти се установяват от
писмените доказателства, с изключение на проведения разговор между М. и Н. във
връзка с проектираното споразумение. Провеждането на този разговор се
установява от показанията на двамата разпитани свидетели, които съдът няма
причина да не кредитира, още повече, че е напълно правдоподобно съдружниците в
дружеството да са наясно с дадените от М. заеми и да не са изразявали
несъгласие той да потърси връщане на дадените суми.
Останалите факти, за които страните
представят доказателства, нямат значение за спора.
При така установените факти съдът
направи следните правни изводи:
От фактическа страна единственият
спорен въпрос е дали е налице съгласие на представляваното дружество по смисъла
на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД за сключването на споразумението от 07.02.2019 г. –
макар да не отрича изрично Н. да е водил разговор с ищеца, ответното дружество
твърди общо, че съгласие няма.
От правна страна, както сочи и
пълномощникът на ищеца, основен спорен въпрос е приложима ли е забраната на чл.
38, ал. 1 от ЗЗД към споразумението от 07.02.2019 г.
От значение за изхода на делото са и
въпросите дали ако забраната е приложима, даденото устно съгласие от Н. може да
я преодолее, както и дали ако договорът от 07.02.2019 г. е недействителен,
искът може да бъде уважен поне за главницата на основание предоставянето на
заем от 14.06.2013 г., при положение, че в заповедта за изпълнение като
основание е посочено само споразумението от 07.02.2019 г., т.е. дали това
споразумение и заемът от 14.06.2013 г. не са част от единен фактически състав, който да се счита за
основание на иска и на заявлението.
Преобладаващата съдебна практика не
споделя становището на ищцовата страна, че нормата на чл. 38, ал. 1 не се
прилага за случаите, в които едно физическо лице като управител представлява
дружество и договаря не с друго дружество, представлявано пак от него, а със
себе си като физическо лице. Причините да се възприеме разрешението на т. 2 от
ТР 3/2013 г. са свързани преди всичко с принципа за стабилност на гражданския и
търговския оборот и защита на трети лица, стоящи извън вътрешните отношения
между всяко от дружествата и неговия управител (всяко от двете договарящи
дружества е трето лице за отношението на управителя с другото дружество). Този
довод не се отнася за случаите, когато управителят договаря като физическо лице
с едно такова дружество. Затова и практиката, изразена например в решение
№ 91/16.04.2018 г. по гр. дело 3513/2017 г. на ІV г.о. на ВКС с цитираните
в него още две други решения в същия смисъл и др. приема, че чл. 38, ал. 1 от ЗЗД се прилага при договаряне на управителя като физическо лице с
представляваното от него дружество. При това, независимо от целта на забраната,
която наистина е да предпази представлявания от накърняване на интересите му, е
без значение дали конкретната уговорка действително уврежда интересите на
дружеството, или не.
Чл. 240б от ТЗ се отнася изрично за
акционерни дружества и е свързан с техни специфики – отношенията между
акционерите и членовете на органите на дружеството са по-малко лични, броят на
представляващите дружеството често е по-голям и пр.
Не може да се направи аналогия и с
първата точка на ТР 3/2013 г., тъй като то също се отнася за договори с трети
лица, като при това нуждата от стабилност в оборота е допълнително обоснована с
вписването на договорите за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти и
невъзможността в имотния регистър да се направи справка за наличието или
липсата на решение на ОС (макар че, разбира се, поначало е възможна и мислима
нищожност на договор за продажба на недвижим имот по причини, които не личат от
външна страна и не могат да бъдат узнати от имотния регистър).
Соченото от ищеца решение №
218/10.10.2014 г. по гр. д. 850/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС наистина звучи по
начин, който като че ли възприема обратната теза – тезата, че забраната на чл.
38, ал. 1 не се прилага и при сделки на управителя с дружеството. При
разглеждания в това решение спор обаче е налице друга особеност – наред с
управителя купувач по сделката е и неговата съпруга, която е трето за
отношенията на дружеството и управителя лице, и няма пълна аналогия с настоящия
случай. Текстът в него: „Когато дружеството влиза във външни взаимоотношения,
основният принцип, отразен в чл.141, ал.2, предложение трето от ТЗ е, че
управителят няма ограничения в представителната си власт. Този общ принцип се
отнася и до случаите, в които управителят извършва разпореждането с недвижим
имот без решение на Общото събрание и в своя полза“ би следвало да се разбира в
смисъл, че когато в сделката участва трето лице, забраната не се прилага дори
ако наред с третото лице като страна участва и лично управителят.
При положение, че правилото на чл. 38,
ал. 1 от ЗЗД се прилага за процесното споразумение, е нужно да се отговори и на
въпроса има ли значение одобрението от страна на К.Н., управител на двете
дружества, притежаващи капитала на дружеството ответник, който изпълнява ролята
на общо събрание на това дружество, а ако одобрението има значение, има ли към
него изисквания за особена форма.
В практиката на ВКС се приема, че общото
събрание не е орган, който разполага с правомощия да прави волеизявления,
адресирани до външни лица, в това число упълномощаване, даване на съгласие за
сделки, потвърждаване на извършени действия и т.н. Воля пред външни лица за
дружеството може да изразява само управителят, правото му да договаря сам със
себе си не е включено в неговата представителна власт и няма друг орган, който
да може да потвърди едно такова договаряне или да даде съгласие за него, или
казано по друг начин, „при органното представителство не би могло да се
осъществи освобождаване от забраната по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД“ (решение № 567 от
04.112008 г. на І т.о. на ВКС по т.д. 54/2008 г., решение № 176 от 13.06.2012
г. на І т.о. на ВКС по т.д. 1078/2010 г. и пр.). В същите решения на ВКС се
приема, че и чл. 301 от ТЗ е неприложим в този случай. Това се сочи и от
ответната страна в едно от писмените и становища по делото. Чл. 301 от ТЗ не
може да се приложи по аргумент от по-силното основание, защото той, както и чл.
42, ал. 2 от ЗЗД, уреждат случаи, в които като представители на дружеството
действат лица макар и изобщо без представителна власт, но които поначало биха
могли да бъдат упълномощени за съответните действия, за разлика от управителя,
за когото вече се посочи, че не може да бъде оправомощен по никакъв начин от
дружеството да договаря от негово име лично със себе си.
По тези причини договорът за уреждане на
задължение от 07.02.2019 г. е нищожен поради противоречие със закона – чл. 26,
ал. 1 във връзка с чл. 38, ал. 1 от ЗЗД.
Този договор обаче не е сключен с цел да
породи ново, самостоятелно задължение, а да доуреди отношенията на страните във
връзка с предходно такова. В текста му се посочва, че с него страните признават
съществуването на старото задължение, което е индивидуализирано подробно.
Позовавайки се на този договор, ищецът по подразбиране се позовава и на старото
задължение. Това се отнася и за исковата молба, в чийто текст старото
задължение е изрично описано, и за заповедното производство, където по замисъл,
по необходимост излагането на фактите е съвсем лаконично. Да се приеме, че
посочването на договора от 07.02.2019 г. като основание на иска и на заповедта
за изпълнение води до недопустимост искът да бъде уважен за заема, даден на
14.06.2013 г., би означавало изкуствено да се разделят фактите от един общ
фактически състав. Със заповедта за изпълнение и с настоящия иск ищецът търси
връщане на онзи заем, който е дал на 14.06.2013 г., като единствено уговорената
лихва за забава от 15% годишно представлява ново, уговорено с нищожния договор
задължение, акцесорно към главното
задължение за връщане на заема. От своя страна полученият заем не се оспорва от
ответната страна, задължението за връщането му е изискуемо и не е изпълнено. По
тези причини съдът намира, че искът за главницата на задължението следва да се
уважи независимо от нищожността на договора от 07.02.2019 г. Искът за
15-процентовата лихва за забава за периода преди и след подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да се отхвърли – това
задължение е уговорено с нищожния договор и не е възникнало. В това
производство не може да се присъди и законната лихва за забава върху
главницата, тъй като няма такова искане.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
Признава за установено, че ответникът "Диагностично-консултативен
център Ескулап-Цитомед" ООД – гр. Пазарджик, ЕИК *********, дължи на ищеца
А.В.М., ЕГН **********,***, сумата 20 000 лв., представляваща задължение за
връщане на паричен заем от 14.06.2013 г., за което е издадена заповед за
изпълнение № 1394 от 10.06.2019 г. по гр. дело
2317/2019 г. на Пазарджишкия районен съд, като отхвърля иска за лихва за забава
в размер 17 316,66 лв., отнасяща се за периода от 14.06.2013 г. до 20.02.2019
г. и за уговорена лихва за забава върху главницата в размер 15% за всяка
година, считано от 21.02.2019 г. до изплащане на вземането.
Осъжда "Диагностично-консултативен
център Ескулап-Цитомед" ООД да заплати на А.В.М. сумата 480,39 лв.,
представляваща съразмерна част от разноските по заповедното производство.
Осъжда "Диагностично-консултативен
център Ескулап-Цитомед" ООД да заплати на А.В.М. сумата 1770,12 лв.,
представляваща разноски по исковото производство.
Осъжда А.В.М. да заплати на "Диагностично-консултативен
център Ескулап-Цитомед" ООД сумата 1299,33 лв., представляваща разноски по
исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: