№ 71
гр. Дупница, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Ели Д. Анастасова Мицевска
при участието на секретаря Росица К. Ганева
като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело
№ 20241510102054 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявени от „Ти би ай банк“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес:
гр. София, п.к. 1421, област София (Столична), ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54
срещу Ц. Й. К., ЕГН **********, с адрес: с. *** обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, с които се иска да бъде признато за
установено по отношение на ищеца, че ответникът дължи следните суми:
- сума в размер на 9298.40 лева – главница по сключен договор за
потребителски кредит № **********/10.10.2022г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението – 25.03.2024 г. до изплащане на вземането;
- сума в размер на 879.21 лева – възнаградителна лихва за периода от
15.09.2023г. до 21.02.2024 г.,
за които суми е издадена заповед по чл. 417 ГПК от 26.03.2024г. по гр. дело №
625/2024г. по описа на РС – Дупница, III с-в.
Ищецът твърди, че между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит № **********/10.10.2022г., по силата на който ищецът, в
качеството си на кредитодател е предоставил на ответника, в качеството му на
кредитополучател банков кредит в размер на 10337.42 лева /с включена сумата от
479.53 лева – застраховка „Bank пакет 3 сметка“ и сумата от 2557.89 лева –
застраховка „Bank пакет 3 кредит + сметка“/ като потребителят е сключил
застраховката доброволно и това не е било условие за сключване на процесния договор
1
В резултат на незаплащане на дължимите вноски, е настъпила предсрочната
изискуемост на вземанията по договора, за което ищецът е бил уведомен надлежно. С
оглед изложените съображения ищецът намира предявените искове за основателни и
доказани.
В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК е
постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковете като неоснователни и
недоказани като в тази връзка са релевирани следните възражения: процесният
договор е нищожен, доколкото съдържа неравноправни клаузи, които противоречат на
ЗЗП; размерът на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави; ответникът
не е уведомен надлежно за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по
договора за кредит. С оглед изложените съображения намира предявените искове за
неоснователни и недоказани.
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Настоящата инстанция следва да отбележи, че така предявените обективно
съединени установителни искове са допустими, тъй като същите са предявени в срока
по чл. 415, ал. 1 ГПК, след инициирано от страна на ищеца заповедно производство по
реда на чл. 410 ГПК, в хода на което ответникът е депозирал възражение в
законоустановения срок.
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79 , вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сума в размер на 9298.40 лева – главница по сключен
договор за потребителски кредит № **********/10.10.2022г.
Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на
следните императивно необходими предпоставки:
1. наличие на валидно облигационно правоотношение между страните по делото по
сключен договор за потребителски кредит № **********/10.10.2022г., с
параметри посочени в исковата молба;
2. срок за погасяване на кредита и размер на задължението;
3. предаване на договорената сума на кредитополучателя;
4. настъпила предсрочна изискуемост на вземането;
5. уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането.
2
Видно от представения по делото договор за потребителски кредит №
**********/10.10.2022г. /л. 4 и сл./ се установява, че между страните по делото е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът, в качеството си
на кредитодател е предоставил на ответницата, в качеството й на кредитополучател
главница в размер на 7300.00 лева и застрахователна премия в размер на 3037.42 лева
като срокът на договора за кредит е до 15.10.2026г.; броят на месечните вноски
възлиза на 48, от които 47 са по 441.96 лева и 1 на сумата от 441.90 лева; ГПР възлиза
на 49.25%; ГЛП възлиза на 41.13%, а общото задължение по кредита възлиза на
21214.02 лева.
От приетата по делото основна ССчЕ /л. 72 и сл./, кредитирана от съда като
обективно и професионално изготвена се установява, че на 10.10.2022г. ответницата е
получила по банковата си сметка сума в общ размер от 10337.42 лева, включваща
сумата от 7300.00 лева – главница и сума в размер на 3037.42 лева – застрахователна
премия.
Във връзка със сключения договор за кредит, следва да се вземат предвид
следните съображения: между страните е сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК / обн. ДВ, бр.18/2010 г., в сила от
12.05.2010 г./. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 ЗПК, въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Условие за неговата
действителност е писмената форма - чл. 10, ал.1 ЗПК. За да се отговори на въпроса
дали договорът е нищожен поради противоречие със закона следва да се имат предвид
разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за
потребителски кредит, неравноправни клаузи“, според които всяка клауза в договор за
потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за
кредитора, по-голямо от посоченото в чл.32, ал.4, е нищожна, а когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Ищцата поддържа, че договорът е
недействителен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 ЗПК. Съгласно т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК договорът трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
3
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа
информацията, посочена в т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК – посочен е годишният лихвен
процент - 41.13% %, посочен е ГПР – 49.25% /л. 6/.
Във връзка с гореизложеното, следва да се посочи още, че според дефиницията
по чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. От представения по делото договор и погасителен
план към него /л. 6 и сл./ се установява, че погасителната вноска включва два
компонента: главница и възнаградителна лихва /л. 7/. В случая и от основната, и от
допълнителната ССчЕ /л. 72-л. 74 и л. 104-л. 106/ безспорно се доказа, че размерът на
ГПР възлиза на 49.25%, колкото е посочено и в процесния договор. Ето защо следва да
се обоснове категоричния извод, че същият не надвишава максималния размер,
предвиден в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В посочената разпоредба законодателят е
предвидил, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България като
съгласно посочената разпоредба законодателят е предвидил, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
За пълнота следва да се посочи и следното: константната практика на СЕС
относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008
г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. В
този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
4
разходи по кредита за потребителя.
С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите разходи по кредита за
потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР
представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите,
посочени в член 19, параграф 2.
С оглед изложените съображения съдът счита, че договорът за потребителски
кредит отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него е отразен
действителният процент на ГПР.
Един от основните спорни въпроси между страните по делото е дали
ответникът е надлежно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на
сключения договор за кредит. В тази връзка следва да се изложат следните
съображения: съобразно задължителните постановки на т. 18 от Тълкувателно решение
№ 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК в хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере
вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му
изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на
изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент
са настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи
настъпването й. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не
се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на
кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се
съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването
на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на
длъжника. Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост
факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното
основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно
5
изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или
по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има
за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице
уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване не
може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение
за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на
установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила
момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново
основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на
заповед за изпълнение. /в този смисъл са Решение №161/08.02.2016 по дело
№1153/2014 на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. №
362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №77/10.05.2016 по дело №3247/2014 на ВКС, ТК, II
т.о./
В случая от представеното по делото уведомление за предсрочна изискуемост
/л. 42/ се установява, че ищецът е изпратил до ответницата уведомление за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор от
07.02.2024г. /л. 42/, което е получено лично от ответницата на 21.02.2024г. /л. 43/.
Предвид гореизложените съображения съдът намира, че ответницата е
надлежно уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията, поради
което възраженията в тази насока са изцяло неоснователни.
От приетата по делото ССчЕ се установява, че размерът на неплатената
главница възлиза на сумата от 9298.40 лева /л. 74/. По отношение на възражението на
ответницата, че e заплатила част от главницата, следва да се посочи, че действително
от приетата ССчЕ се установява, че ответницата е заплатила сумата от 4806.96 лева /л.
74, стр. 2/, но с посочената сума са погасени следните вземания: със сумата от 1039.02
лева е погасено вземането за главница; със сумата от 3713.50 лева е погасено
вземането за договорна лихва и със сумата от 54.44 лева е погасено вземането за
обезщетение за забава. В тази връзка следва да се съобрази и нормата на чл. 76 ЗЗД, в
която законодателят е предвидил принципното положение, че този, който има към едно
и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да
погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява като ако не е заявил това, погасява
се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни
задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно. Законодателят е посочил още, че когато изпълнението не е
достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. В случая ответницата не е
ангажирала каквито и да било доказателства, че е заявила изрично желанието си със
заплатената сума от 4806.96 лева да бъде погасена единствено и само главницата,
6
поради което и съобразно изискването на нормата на чл. 76 ЗЗД със заплатената сума
са погасени различните вземания по процесния договор, съобразно отбелязаното от
вещото лице по приетата по делото ССчЕ.
С оглед гореизложените съображения искът се явява основателен и доказан
изцяло.
Основателно е искането за присъждане на законна лихва, считано от
25.03.2024г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на
вземането.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ за сума в размер на 879.21 лева – възнаградителна лихва
за периода от 15.09.2023г. до 21.02.2024 г.
Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на
следните императивно необходими предпоставки: основание и размер на дължимата
възнаградителна лихва; настъпила изискуемост.
Съгласно чл. 9 от договора /л. 6/ между страните е уговорено задължение за
заплащане на възнаградителна лихва като фиксираният годишен лихвен процент по
заема възлиза на 41.13%. По отношение на претендираната възнаградителна лихва
следва да се вземе предвид следното: в случая е видно от съдържанието на договора,
че между страните е била договорена възнаградителна лихва, каквато е допустима
съобразно разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ. Но волята на страните е меродавна, само
ако тя не надвишава най - високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от
ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето законодателство. Критерий за
извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя
да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да
не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват
в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг.
Съгласно нормата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се
прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните
клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли
7
да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или
комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като
насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените
разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и
съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се
преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език –
чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни
се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато
при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума
потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за
неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора,
обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който
той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение №
1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите
нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от
съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по
нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по
делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия
договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността
според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
В настоящия случай при годишен процент на разходите по кредита, дължими
от потребителя, уговорен в размер на 49.25% /л. 6/, който не надвишава пет пъти
размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, възражението на ответницата за свръхпрекомерност на
лихвения процент от 41.13%, който е част от годишния процент на разходите, е
необоснован. Настоящият съдебен състав намира, че след като годишният процент на
разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то
уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е
нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване
на целия договор за недействителен.
Във връзка с гореизложеното следва да се посочи още, че подписвайки
договора, ответницата се е съгласила с размера на предвидената възнаградителна
лихва, който е бил ясно посочен още при самото сключване на договора.
В приетата по делото ССчЕ вещото лице е посочило, че размерът на
неплатената възнаградителна лихва възлиза на 1587.90 лева /л. 74/. По отношение на
изискуемостта, същата е доказана по делото, доколкото от приетата по делото ССчЕ се
установи, че последното плащане е извършено на 13.11.2023г. /л. 73, стр. 2/ като след
8
тази дата не са постъпвали каквито и да било плащания. В тази връзка и на основание
чл. 16.2 от процесния договор /л. 9/ е настъпила предсрочната изискуемост на
вземанията, за което ответницата е уведомена по надлежния ред, съобразно
изложените по-горе съображения.
С оглед изложеното предявеният иск е основателен и доказан изцяло.
По отговорността за разноските:
Съобразно изхода на спора право на разноски възниква за ищеца, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
сумата от 830.39 лева /сумата от 200.39 лева – ДТ; сумата от 50.00 лева –
юрисконсултско възнаграждение и сумата от 580.00 лева – депозит за ССчЕ/.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. т. 12 от ТР № 4/2013год. на ВКС на ищеца се
дължат разноски, които съдът намира за доказани в размер на 271.55 лева по гр. д. №
625/2024год. по описа на РС – Дупница, III състав.
Мотивиран от изложеното, РС – Дупница
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ от „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК
*********, с адрес: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54 срещу Ц. Й. К., с
ЕГН **********, с адрес: с. ***, че Ц. Й. К. дължи следните суми: сума в размер на
9298.40 лева – главница по сключен договор за потребителски кредит №
**********/10.10.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението – 25.03.2024 г. до изплащане на вземането и сума в размер на 879.21 лева
– възнаградителна лихва за периода от 15.09.2023г. до 21.02.2024 г., за които суми е
издадена заповед по чл. 417 ГПК от 26.03.2024г. по гр. дело № 625/2024г. по описа на
РС – Дупница, III с-в.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ц. Й. К., с ЕГН **********, с адрес:
с. *** да заплати на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев” № 52-54 сума в размер на 830.39 лева – разноски за исковото
производство и сума в размер на 271.55 лева – разноски по гр. д. № 625/2024год. по
описа на РС – Дупница, III състав.
9
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ОС – Кюстендил в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
10