РЕШЕНИЕ
№ 305
гр. София, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ НАКАЗАТЕЛЕН в публично
заседание на шестнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Снежана Душкова
Членове:Николай Джурковски
Карамфила Тодорова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
в присъствието на прокурора Павел Емилов Панов (АП-София)
като разгледа докладваното от Карамфила Тодорова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211000600498 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава 21- ва НПК.
Образувано е по въззивна жалба на адв. Р. Н. и адв. Д. П., защитници на подс.
И.Д., срещу присъда № 6 от 10.02.2021г., на Окръжен съд Благоевград, IV наказателен
състав, постановена по нохд № 428/20.
С присъдата подс. Д. е признат за виновен за това, че на 19.05.2019 г., в гр.
Сандански, в търговски обект – магазин на ул. „***“ № 3, направил опит да даде 50
/петдесет/ лева на Л. Б. Б., в качеството му на длъжностно лице - инспектор по
приходите в отдел „Оперативни дейности“, „Оперативна дейност“, главна дирекция
„Фискален контрол“ при ЦУ на НАП гр. София, като облага, за да не извърши
действие по служба - да не се състави на основание чл. 110, ал. 4 вр. чл. 50, ал. 1
ДОПК протокол за извършена проверка на описания магазин, при която е
констатирано нарушение на разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от ЗДДС - продажба на 1
брой калъф - гръб за мобилен телефон HUAWEI Y6, на стойност 8.00 лева от продавача
П. Г. М. без да бъде издадена фискална касова бележка от фискално устройство, модел
DATECS DP-15, е № DT415025 и от което следва издаване на акт за установяване на
административно нарушение и налагане на принудителна административна мярка
запечатване на обекта, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца
1
причини - престъпление по чл. 304, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 18, ал. 1 НК, поради което и на
основание чл. 54 от НК, е осъден на шест месеца лишаване от свобода и глоба в
размер на 500 лв. На основание чл.66, ал. 1 НК съдът отложил изпълнението на
наказанието лишаване от свобода за срок от три години, считано от влизане на
присъдата в сила.
На основание чл. 307а НК е присъдена равностойността на липсващия предмет
на престъплението – 50 лв., който подс. Д. следва да заплати в полза на държавата.
С жалбата се иска отмяна на присъдата и признаване на подсъдимия за
невиновен. Алтернативно се иска намаляване на наказанието или отмяна на присъдата
и връщане на делото за ново разглеждане. Съображенията на жалбата са сведени до
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на присъдата. Релевира се, че
съдът е постановил присъдата при липса на доказателства, които да правят
обвинението несъмнено. Според защитата, налице били само съмнителни, колебливи и
неподлежащи на контрол обстоятелства. Представя се кратък анализ на
доказателствената съвкупност, която била недостатъчна, а и по характера си
неубедителна, за постановяване на осъдителна присъда.
Срещу присъдата е представено допълнение към жалбата от адв. А. - защитник
на подсъдимия. В него са изложени подробни аргументи за необоснованост на
съдебния акт поради неверни изводи на съда относно времето на протичане на
процесните събития, относно присъстващите в процесния обект лица, относно
достоверността на показанията на св. Б., относно факта носел ли е чанта в обекта.
Аргументира се недостатъчност на обвинителните доказателства, тъй като предметът
на престъплението не бил открит, а показанията на основния свидетел Б. били
противоречиви. Релевира се и алогичност на тезата за даване на подкуп, за какъвто у
подсъдимия липсвал мотив. Напротив, твърди се, че сам св. Б. е измислил случая. За да
постанови присъдата, съдът си служил с предположения. Навежда се и правният довод
за доброволен отказ от довършване на деянието по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК. Прави
се искане за отмяна на присъдата и признаване на подсъдимия за невиновен.
В съдебно заседание пред въззивния съд защитниците адв. П. и адв. Н., не се
явяват. Явява се защитникът адв. А., която поддържа въззивната жалба и всички
доводи в нея. Поддържа, че изводите на първостепенния съд са изцяло грешни.
Повтаря аргументите относно времето на процесните събития, относно спорния
характер на факта на даването на подкупа, относно противоречията в показанията на
св. Б., относно нелогичност на тезата за даването на подкуп. Спира се и на външни
противоречия между показанията на св. Б. и св. П.. Спира се и на некоректния начин,
по който двамата свидетели провеждали данъчните проверки, тъй като се разделяли
вместо да присъстват едновременно. Описва маниера на св. Б. по време на проверката,
но и на разпита му пред съда, като непристоен. Отбелязва конфликтния характер на
комуникацията между него и подсъдимия. Твърди, че показанията на св. Б. са неверни.
Изтъква личността на подсъдимия като почтена, известна като такава в целия град,
където живее.
2
Подсъдимият в лична защита се присъединява към защитника си. Отрича да е
давал подкуп. Представя случая като изфабрикуван. Твърди, че самите проверяващи не
били убедени, че са прави и затова нямало и наказателно постановление за касовата
наличност. св. Б. имал недопустимо поведение.
Представителят на Софийска апелативна прокуратура навежда доводи, че дори
да се приеме, че държането на св. Б. не е било според очакванията за държавен
служител, това не опровергавало опита за подкуп. Обосновава достоверност на
показанията на този свидетел, които се подкрепяли от останалите доказателства. Не се
съгласява с тезата за фабрикуване на случая, което би съставлявало и набеждаване и за
каквото не открива мотив у св.Б.. Конфликтният характер на проверката не се явявал
достатъчен да обоснове като правдоподобна такава теза. Моли присъдата да се
потвърди.
Подсъдимият в последна дума заявява, че очаква оправдателна присъда.
Софийски апелативен съд, като съобрази доводите на жалбата и на страните, и
като сам служебно провери изцяло присъдата съгласно задълженията си по чл. 314
НПК, прие следното:
Жалбата е неоснователна.
Първостепенният съд е постановил законосъобразна и обоснована присъда. Той
не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила. Провел е всестранно,
пълно и обективно разследване. Подложил е доказателствата на вярна и прецизна
оценка. Изпълнил е стриктно задълженията си да обоснове защо кредитира част от тях,
доколкото е констатирал противоречия. Изразил е волята си по приложение на закона
и ясно и разбираемо, като е обхванал всички релевантни факти и въпроси от правна
страна. Само в приложението на материалния закон съдът е допуснал грешка изявена в
неправилна квалификация на предмета на престъплението, приемайки, че е „облага“
вместо „дар“. Поради това и присъдата подлежи на изменение в тази част.
Приетите за установени факти отговарят на доказателствата по делото и тяхното
действително съдържание, поради което се споделят от настоящата инстанция.
Установено е от фактическа страна, че подс. И.Д. бил регистриран като
едноличен търговец - ЕТ „И.Д.“ и стопанисвал търговски обект - магазин за
промишлени стоки в гр. ***, ул. „***“, № 3, нает от св. В. Д.. В магазина подсъдимият
продавал телефонни апарати и аксесоари за тях. Имал регистрирано фискално
устройство модел DATECS DP-15, е № DT415025. Продавачи в магазина били св. П.
М. и св. С. Т..
Свидетелите Л. Б. и И. П. били служители на Главна дирекция „Фискален
контрол“ при ЦУ на НАП гр. София. Изпълнявали длъжността „инспектори по
приходите“ в отдел „Оперативни дейности“ - гр. София. В това служебно качество, и
без да е необходимо непременно изрично писмено възлагане, свидетелите можели да
извършват оперативни проверки на търговски обекти, да установяват административни
3
нарушения на данъчното и осигурителното законодателство и да съставят актове за
установените нарушения.
На 19.05.2019 г. на двамата свидетели като екип били възложени проверки на
търговски обекти в гр. Сандански, един от които бил стопанисваният от подсъдимия.
Ръководител на екипите била св. Н. М.. Тя се намирала в гр. София и получавала
доклади за проверките по телефона.
На този ден св. П. и св. Б. първо влезли в магазина на св. Ц. Д., в непосредствена
близост до магазина на подсъдимия. Там св. П. направила контролна покупка, за която
св. Ц. Д. не издала фискален касов бон. От проверяващите бил съставен констативен
протокол, в който като начален час на проверката бил вписан 13:20ч., а краен - 14:50 ч.
Докато св. П. изготвяла протокола, св. Б. излязъл от този магазин и влязъл в
магазина на подс. Д.. Това направил, защото търговците бързо научили за проверките и
започвали да затварят обектите си.
При влизане в магазина, там се намирал подс. Д., неговият син и св. В. Д., които
броели пари. Нито подсъдимият, нито св. Б. обърнали внимание един на друг.
Между 13:30-13:35 часа св. Б. си купил от продавача св. П. М. калъф за телефон,
марка „Huawei Y6“, на цена 8 лв. Св. М. не издал касов бон за покупката.
св. Б. излязъл от магазина, отишъл при св. П., която уведомил за нарушението на
св. М.. Тогава и двамата отишли до магазина на подсъдимия. Там се намирали само св.
М. и св. Д. – наемодател на обекта. Подсъдимият бил междувременно излязъл. св. Б. и
св. П. се легитимирали, уведомили св. М. за пропуска му да издаде касов бон и за
данъчната проверка, която започват.
св. Д. отишъл да извика подсъдимия. През това време проверката започнала. Св.
М. по искане на служителите изготвил опис на парите в касата намираща се в чекмедже
в плота на обекта, всичко - 210 лв. Проверяващите поискали св. М. да издаде от
касовото устройство и т.нар. „Х-отчет“. Това бил междинен отчет, който показвал
състоянието на оборота към момента, но без да приключва дневния оборот. Този отчет
позволявал да се свери касовата наличност с отразения в апарата към този момент
дневен оборот. Вместо такъв отчет обаче свидетелят М. издал т.нар. „Z-отчет“, който
бил приключващ и нулиращ оборота за деня. Преди да бъде приключен описа с
подписването му от св. М., в търговския обект влязъл подс. Д.. Св. П. се върнала в
обекта на св. Ц. Д. за довършване на проверката там. св. Б. останал в магазина на
подсъдимия да пази доказателствата.
Още с влизането в обекта подсъдимият започнал да оспорва действията на св. Б.
най-вече с оглед на възможната разлика в касовата наличност и отразеното в отчета,
която свидетелят би могъл да констатира. Заявявал претенции, че касовата наличност
била такава поради вкарани предварително в касата пари. Оспорвал и часа на
проверката, заявявайки, че е по – късен. Отричал на този ден да е имало други
продажби от контролната. Държал се конфликтно и предизвикателно, опитвайки се да
4
представи, че касовата наличност не е от продажби. Дръпнал описа от продавача,
смачкал го и го скъсал. св. Б. успял да дръпне обратно документа и да го прибере в
джоба си. Подсъдимият разбрал, че проверката ще приключи със съставяне на
протокол, в който ще се отрази установено нарушение, че ще последва издаване на акт
за административно нарушение и че е възможно спрямо обекта да се наложи
принудителна административна мярка и се запечата.
Тогава подсъдимият отпратил св. М. извън магазина с поръчка да купи кафе и
вода. св. Д. също бил излязъл да вземе личната карта на продавача. Подсъдимият и св.
Б. останали сами. Подсъдимият казал на св. Б. няколко пъти: „Дай да оправим нещата,
да измислим нещо, да почерпя“. св. Б. отговарял, че няма какво да черпи и че проверка
ще бъде извършена.
На работната маса в обекта стояла откопчана раницата на св. Б. и преброените
пари от касата. Подсъдимият се движел из обекта. св. Б. го видял да влиза зад преграда.
В един момент подс. Д. доближил св. Б.. Носел в ръка лист бяла хартия, формат
А4, сгънат на две, от който се подавала банкнота от 50 лева. Протегнал ръка към
отворената раница на св. Б., за да пъхне в нея листа с банкнотата като казвал: „Да
почерпя, да оправим нещата“. Изненадан от това св. Б. реагирал с думите: „Г-не, какво
правите? Не искам нищо да ме черпите“, дръпнал си раницата без подсъдимият да
успее да пъхне листа. Бързо излязъл от магазина и отишъл при св. П. в съседния
търговски обект като й споделил случилото се.
Св. Ц. Д., видяла св. Б., който бил развълнуван и го чула да казва на св. П.: „Сега
ще видят те“.
Тогава двамата проверяващи отново се върнали в магазина на подсъдимия.
Продължили проверката при значително ескалирало напрежение. В магазина вече били
освен подсъдимият, още и св. М., и св. Д..
Подсъдимият и св. Д. започнали да отправят към св. Б. обиди, като и двамата го
наричали „лъжец“. Подсъдимият още го и нарекъл „мишка“. Заплашил го, че ще го
„смачка“, че „ще види какво ще стане“, определил го като „некомпетентен“.
Св. П. уведомила за създалата се ситуация ръководителя екипи - св.М., която
разбрала, че търговецът отказва съдействие и че бил направен опит за подкуп. Двете
със св. П. се разбрали да поискат съдействие от полицията. Св. П. се обадила от
служебния си телефон Междуведомствения координационен център за
противодействие на контрабандата и контрол на движението на рискови стоки и
товари. Сигналът бил приет от дежурен полицейски служител и предаден на органите
на Районно управление на МВР – Сандански. /писмо на л. 174 нохд/.
След постъпване на сигнала в ОДЧ в 15:38 часа, на място в магазина дошли
служителите от „Охранителна полиция“ при РУ – Сандански - св. С. Г. и св. Д. К.. Тъй
като се касаело за вероятно престъпление, те изчакали идването на дежурна група.
В разговор със св. Б. и св. П. полицейските служители научили, че подсъдимият
5
направил опит да подкупи Б.. Подсъдимият в присъствието на полицейските
служители няколко пъти влизал и излизал от магазина. Говорел, че проверяващите не
били извършвали контролна покупка, че само развалили 50 лв. и нищо не са им
продавали. Поискал да подаде сигнал срещу проверяващите, за което св. П. му дала
телефон, на който да се обади.
Междувременно и предвид присъствието вече и на служители на МВР, св. Б. и
св. П. успели да съставят констативен протокол за проверката, връчен на подс. Д. в
17:05 часа.
На обекта било извършено претърсване – за времето от 18:00 ч. до 18:30ч. на
същата дата – 19.05.2019г., но не били намерени нито пари, нито други вещи свързани
със случая. / протокол на л. 4, ДП/
И на подсъдимия бил проведен обиск на същата дата и за времето от 18:55ч. до
19:10ч., но по същия начин не били намерени нито пари, нито други вещи от значение
за процесния случай. / протокол на л. 7 ДП/
св. Б. предал с протокол за доброволно предаване на 19.05.2019г. закупения от
него калъф , както и 2 бр. парчета /листове/ хартия, бели на цвят, от описа на парите от
касата. /протокол на л. 9 ДП/
Срещу подсъдимия като едноличния търговец бил съставен акт са установяване
на административно нарушение № F488381 от 27.05.2019 г. по чл. 118, ал. 1 ЗДДС за
неиздаден касов бон за продажбата, последван от наказателно постановление с
наложена санкция в размер на 500 лв. Наказателното постановление не било
обжалвано от подсъдимия и влязло в сила.
Изложената фактическа обстановка е изведена от първостепенния съд въз основа
на точното и стриктно анализиране и съпоставяне на съдържанието на доказателствата
по делото, интерпретирани както поотделно, така и в цялостната им система. Това са
показанията на св. Л. Б., св. И. П., св. Н. М. като служители на НАП, на полицейските
служители - св. С. Г. и св. Д. К., на обясненията на подсъдимия и свързаните с тях
показания на близки до него лица – св. В. Д. – наемодател на обекта, св. П. М. –
продавач в обекта, св. С. Т. – също продавач в обекта, както и показанията на св. Ц. Д.
– търговец в съседен обект. За фактическите си изводи съдът е анализирал прецизно и
приложения по делото писмен доказателствен материал, така също и намиращите се
веществени доказателства.
Съдът прецизно е изложил всички следващи се от съответните доказателствени
източници факти, до пределни детайли. В тази дейност е имал последователен подход,
не е пропуснал нито един източник, нито е придал съдържание различно от
действителното. Не е допуснал смислови превратности и е изградил правилно
вътрешното си убеждение за релевантните факти.
Вярно първостепенният съд е констатирал, че, що се отнася до длъжностното
качество на св. Б. и св. П., както и до компетентността им да извършват проверки и
6
следващите се от това правомощия да съставят протоколи и административни актове за
нарушение, доказателствата са безспорни и ясни. Не само от приложените писмени
доказателства – длъжностни характеристики и документи от трудовите досиета на
свидетелите, но и от показанията им, в това число и показанията на ръководител екип
св. М., няма съмнение, че св. Б. и св. П. са били изпратени като напълно надлежни
контролни органи за извършване на проверки на търговски обекти за спазване на
данъчното законодателство.
Правилно по-натам първостепенният съд е констатирал, че между
доказателствата по отделни съществени въпроси, в това число и по най-съществения –
давал ли е подсъдимият подкуп на св. Б., са налице противоречия. Всички тях е
обсъдил надлежно като е изпълнил задълженията по чл. 305, ал. 3 НПК да обоснове
кои доказателства, с оглед взаимното им отрицание, кредитира.
Както вече се отбеляза, главното противоречие е засегнало въпроса опитал ли се
е подсъдимият да даде подкуп. Около това противоречие, изявено в конфликта между
показанията на св. Б., от една страна, и обясненията на подсъдимия, от друга страна,
във вторична връзка се намират и показанията на свидетели, свързани с подсъдимия, от
една страна, и свързани със св. Б. - от друга. Сред тях се открояват и показанията на
абсолютно неутрални за случая лица, каквито се явяват свидетелите полицейски
служители.
Въззивната инстанция споделя изцяло преценката на първия съд на показанията
на св. Б. като достоверни и убедителни. Те са последователни за хода на проверката, за
разделянето на двамата проверяващи, за това, че в един момент е останал насаме с
подсъдимия, именно когато той е направил опит да даде сумата от 50 лв. В
показанията не се откриват такива противоречия, които да ги разколебават, нито да
разкриват св. Б. като неблагонадежден. Напротив. Основните елементи от показанията
му са преповторени и потвърдени от редица други свидетели – св. П. /доминиращо
чрез показанията й от досъдебното производство/, св. М. и полицейските служители св.
Г. и св. К..
Към развитите от първия съд съображения настоящият ще добави, че няма
основания за приемането на версията представена от защитата, че св. Б. е инсценирал,
измислил, изфабрикувал случая. Неоснователни са аргументите, че св. Б. имал мотиви
за това, тъй като имал конфликт с подсъдимия, бил засегнат и поради това, че срещу
него щял да бъде подаден сигнал.
Логиката на развитието на процесната обстановка и поведението на св. Б. в нея
изключват подобна версия.
Веднага след опита на подсъдимия да даде 50 лв. св. Б. е излязъл и разказал за
това на св. П.. Случаят оттам веднага е станал достояние на ръководителя на екипа –
св. М.. След това е станал достояние и на органите на МВР, т.е. със случая са били
запознати, и то не лично от Б., и то в аспекта на търсене на помощ и съдействие, а не
самоцелна репресия, други отговорни институции. Което изключва и прави крайно
несъстоятелна хипотезата св. Б. да си е измислил случая, без да са налице дори
7
минимално приемливи причини за подобно решение.
Причините изтъквани от защитата – че свидетелят бил засегнат от конфликта, от
това, че някой го оспорва, както и поради негови личностови особености, тъй като не
знаел как да се държи и пред съд използвайки неприемливи изрази от рода на „шибана“
/това определение свидетелят използва, за да предаде динамиката на ситуацията/, не се
възприемат от този съд като състоятелни. Това е така, доколкото те почиват на
предположения за вътрешните субективни процеси у свидетеля, и по-скоро му се
приписват, отколкото да са установени, и на второ място - по никакъв начин не държат
сметка за цялостната фактическа обстановка, за цялата система от действия на
участващите лица, от това издават ли тези действия определени интереси, преследвани
цели и какви.
Факт, който прави несъстоятелна версията, че св. Б. си е измислил случая, е, че
той е реагирал веднага на изненадалото го действие на подсъдимия, изпаднал е в
емоционално състояние, което не се подправя и имитира, още повече, че в случая няма
и защо да го прави. Той незабавно е уведомил св. П.. Именно тези непринудени и
бързи, моментални реакции на св. Б. правят крайно неправдоподобна и изключват
версията за фабрикуван сюжет. Тази версия предполага спокойна обстановка и
хладнокръвно обмисляне, а обстановката, в която се е намирал св. Б. и времето, за
което е реагирал изключват подобни възможности. Напротив. св. Б. е действал напълно
спонтанно и в логиката на случилото му се именно като случило се в действителност.
Версията, че причината за такова решение е желанието на св.Б. да отмъсти на
подсъдимия за конфликтното му поведение е също несъстоятелна.
Ще се допълни към вече представените доводи, че св. Б. не се е намирал в
отношения с подсъдимия, които нормално да предпоставят и да мотивират, дори в
минимална степен, решение да го набеди. Тук следва да се добави, че се касае за
допускане с приписваното му от подсъдимия поведение св.Б. да е извършил тежко
престъпление срещу правосъдието. Подсъдимият обаче не представя убедителни
причини, поради които св. Б. би пристъпил към извършване на такова престъпление,
извън неправдоподобно приписваните му акт на отмъщение и силов отговор срещу
опитите на подсъдимия да се „защити“.
Не на последно място, аргумент, че св. Б. е добросъвестен, че разказът му за
случая е неподправен и че отсъстват каквито да е скрити подбуди, е отношението,
което показва в очната ставка с полицейския служител св. С. Г.. /л. 57 нохд/. Тук св. Б.
чистосърдечно заявява, че не бил уведомявал св. Г. /който евентуално би служил след
това за производен доказателствен източник по този факт/ за опита за подкуп, а това
направила св. П.. Св. Г., обратно, заявява, че именно св. Б. го уведомил за това.
Оставяйки настрана несъщественото противоречие, тъй като, така или иначе е
несъмнено, че полицейските служители Г. и К. са узнали на място за опита за подкуп,
позицията на св. Б. по никакъв начин не се съвместява с приписваната му воля
самоцелно да навреди на подсъдимия. Ако беше така и ако действително свидетелят бе
измислил фактите, той би имал интерес и да ги доказва, да търси подкрепа у всеки
един възможен доказателствен източник. След като, според защитата, св. Б. фабрикува
8
подкупа, той би фабрикувал и доказателствата за него, или най-малкото би бил пасивен
при наличието на такива, които корелират на „сценария“. св. Б. обаче има точно
обратното поведение. Не се съгласява с твърдение, защото то, според него, не е вярно,
дори да ползва „сценария“. С което убедително показва нагласа и стремеж да се
придържа към истината. И на това основание, разобличена е тезата, че свидетелят е
толкова засегнат и толкова непримирим поради конфликта с подсъдимия, че стига
дотам да фалшифицира факти.
И обратно, не свидетелят Б., а подсъдимият е имал интерес от спъване на
проверката и прикриване на евентуални нарушения. Поради което подкупът е стоял
именно пред него, не пред друг, като приемливо разрешение на проблемите. В това са
стояли и неговите мотиви. Изобличен и веднага разкрит именно от св. Б., който е и
единствен очевидец на деянието, подсъдимият е имал логичната, основателна и
сериозна причина да отхвърли съмненията от себе си като ги обърне срещу св. Б.,
стремейки се да подрони неговата надеждност като свидетел. Това обяснява и
енергията, която подсъдимият влага в атаките срещу св. Б., с откритото желание да го
представи в последователно негативна светлина. Ясно се откроява избраната от
подсъдимия защитна тактика като тактика нападателна срещу свидетеля, при която се
стига до твърдения дори за набеждаване, без да са налице действителни, обективни и
достоверни доказателства, които да ги правят и минимално правдоподобни.
Верен е анализът на първостепенния съд и че изречената от св. Б. фраза „сега ще
видят те“, веднага след опита за подкуп, не е достатъчна причина да се приеме, че
свидетелят фабрикува случая. Такава реакция от страна на св.Б. е нормална, предвид
напрежението, на което е бил подложен и последвалия от това афект. Което не
означава, че пренася всичко в сферата на фантазиите, до които го довежда „злата“ му
воля.
Споделя се напълно логиката на първостепенния съд, с която обяснява липсата
на отделни детайли в първоначалните показания на св. Б., а именно – с особености на
досъдебното разследване, целящо да изясни по-общите рамки на случая, докато
подробностите могат да са обект на по-нататъшно внимание в централната, съдебна
фаза на производството. Но това не означава, че съответният свидетел е
неблагонадежден, или че факти разкрити едва пред съда не отговарят на истината.
Верен е анализът на първостепенния съд и на обясненията на подсъдимия.
Правилно съдът е оценил, че те не са достоверни в частта, с която отрича да е давал
подкуп на св. Б.. Версията, с която подсъдимият си служи – че не е давал подкуп, а св.
Б. бил пристрастен и го набеждавал, като знаел, че подсъдимият не е допускал
нарушения, както и поради собствената си недобросъвестно проведена проверка, е
несъстоятелна, в пълен разрез с достоверните доказателствени източници и изява на
защитна теза. И обратно, голяма част от обясненията на подсъдимия са насочени към
това да го представят като коректен, да обосноват отсъствие на нарушение и оттук – да
внуши тенденциозност на проверката и в частност на отношението на св. Б. към него.
Анализът на обясненията на подсъдимия обаче показва, че те представят проверката,
респективно и поведението на св. Б., превратно и манипулативно.
9
Още в началото на срещата с проверяващите подсъдимият е показал конфликтно
и агресивно отношение, влизайки в пререкания и пречейки им да упражняват спокойно
службата си. Настоявал е да се съгласят с неговите твърдения за касовата наличност
поради предварително внесени в касата пари, при условие, че ако е имало такива, те е
следвало да бъдат надлежно отразени, и всякакъв спор по този въпрос е бил неуместен.
Сам се е държал несъответно на положението, в което се и намирал, и на авторитета на
държавните служители, който очевидно не е зачитал. По-нататъшните му обидни думи
и закани към св.Б. само затвърждават този извод, доколкото са логическа ескалация на
изначалната му нагласа.
Дори от собствените му обяснения, но още и от показанията на св. Б. и св. П., се
вижда, че, не свидетелят Б., а подсъдимият се е държал предизвикателно, дръзко,
настоявайки на свои положения, оказвайки ненужна и недопустима психическа преса
на проверяващите. Фактите също така показват, че подсъдимият не само не е
съдействал на проверката, в разрез с очакванията за сътрудничество по смисъла на чл.
13, ал. 1 ДОПК, но не е бил поне неутрален. Напротив, изнервял е обстановката,
изисквал е от служителите непременно да възприемат неговата версия, било за
времето, в което е изготвен касовият отчет, било за произхода на средствата в касата,
без да се знае с категоричност дали и колко е коректна тази версия, още по-малко да
остави служителите на спокойствие за изяснят въпросните спорни положения.
От нито едно доказателство не се извежда тезата на подсъдимия, че св. Б. е искал
да го набеди. Напротив. Подсъдимият се е държал изначално предизвикателно,
агресивно и неподобаващо спрямо длъжността на проверяващите, като не им е дал
възможност да изяснят мирно всички релевантни факти. Фактът на скъсания касов
опис добре илюстрира това. Изчезването на парите от касата, докато св. Б. шокиран е
избягал навън, също е показателно за желание за препятстване нормалния ход на
проверката. Демонстративното желание на подсъдимия да се обади на телефон за
оплаквания и то веднага, докато проверката е протичала, и срещу която явно се е
противопоставял, е израз най-малко на неподобаващо за подконтролен субект
поведение. Показателно е и за неприемлива агресивност и желание за волево
пречупване, за парализиране на решителни действия от служителите с насаждане на
страх от евентуална отговорност, независимо дали основанията за това са
несъществуващи или крайно преувеличени. Както се вижда и от по – нататъшния
развой на случая, причини за дисциплинарни мерки спрямо проверяващите нито са
релевирани, нито съответно са намирани за реални.
Несъответно на версията за „измислянето“ на подкупа от страна на св.Б. е това,
че не той е бил активната страна при сигнализиране на полицейските органи и оттам на
органите на наказателното преследване. Св. П. е тази, която се е обадила на
ръководител екип и заедно с нея са решили да се търси съдействието на полицията.
/показания на св. П. на л. 137 нохд, както и писмо от ЦУ на НАП на л. 174 нохд/. Което
пък е в разрез с тезата за инсцениране на подкупа, тъй като очакваното поведение в
такъв случай, би било св. Б., сам, по своя воля, да инициира полицейска намеса /макар
това, дори и така, да не говори само за себе си, че опит за подкуп действително не е
имало/. Първоначалната активност за намеса на органите на реда не на св. Б., а на св.
10
П., убедително показва несъстоятелността и на версията за отмъщение, тъй като реални
действия на Б. в този дух липсват, независимо че по-късно е разказал за подкупа на
пристигналите полицейски служители. /показания на св. Б. – л. 56 нохд, св. П. – л. 137
нохд/
Повтарянето от подсъдимия още на място, че св. Б. не бил извършил контролна
покупка, а само развалил пари, /потвърдено от показанията на св. Б. и на св. П. – л. 137
нохд/ също добре илюстрира нагласата му да твърди положения в разрез с истината,
само за да защити интересите си. На фона на това, обвиненията на подсъдимия срещу
св. Б., който се държал тенденциозно и имал задача да го набеди в нарушение, са
голословни и напълно опровергани.
По-нататъшната версия на подсъдимия, че нямало логика да дава подкуп от 50
лв., за да спести глоба от 3 700 лв., очевидно акцентирайки на несъответствието между
двете стойности, също е несъстоятелна и не е причина да се отхвърли такава
възможност. Това, каква сума подсъдимият вижда за достатъчна да предотврати по-
нататъшния неблагоприятен за него развой на проверката, не се подчинява на
обективни критерии за логичност или не, доколкото стои изцяло в неговата субективна
сфера на преценки и решения.
Недостоверни са обясненията на подсъдимия и че не е заплашвал и обиждал св.
Б., нито е оставал насаме с него. Обясненията отново се явяват средство за защита,
доколкото са опровергани от показанията на св. Б. пред съда /л. 36 нохд, гръб/.
Обосновано първостепенният съд е отказал да приеме, че в показанията на св. Б.
има такива противоречия, които разстройват неговата убедителност. Неоснователни са
възраженията на защитата за непоследователност в показанията относно банкнотата от
50 лв. като подаваща се от листа, в който била поставена, и за които особености св. Б.
говори едва пред съда. /л. 36 нохд, л. 37 нохд./ Тези показания не се намират в
противоречие с показанията от досъдебното производство, каквото защитата вижда.
Показанията на св. Б. съдържащи се в протокола на л. 2-3 от досъдебното производство
не са съществено различни, а имат само по-бегло и общо съдържание, при което
свидетелят описва в едри щрихи, че му е подадена банкнота от 50 лв., която била в бял
лист. Но като не съдържат детайлите на описанието дадено пред съда, те не стават
различни. Така или иначе и в показанията в досъдебното производство, и в тези пред
съда св. Б. е еднопосочен, че подсъдимият се е опитал да му даде подкуп от 50 лв. Без
значение е, че едва пред съда свидетелят е разпитан относно начина, по който е успял
да види банкнотата и така го е уточнил.
Чисто логически, възможността банкнотата да се вижда, предполага тя
действително да се подава от листа. Именно този фактически детайл свидетелят е и
прецизирал в съдебното заседание. От друга страна, възможността банкнотата да се
види отговаря и на волята на подсъдимия да мотивира св. Б. към желаното пропускане
на службата. За тази цел му е било нужно служителят да знае какво точно му се дава и
как точно бива навеждан към такъв изход.
Това че банкнотата се е подавала от листа и така св. Б. я е видял, се потвърждава
11
производно и от показанията на св. П., на която Б. разказал веднага случило се.
/показания на л. 134, гръб/.
Верен и убедителен е анализът на първостепенния съд и на значението на
времето на извършената от св. Б. проверка и достоверността на относимите по този
факт доказателства. Правилно съдът е интерпретирал съответния спор като използван
от подсъдимия, който, чрез настояване на своята версия, представя св. Б. като
недобросъвестен и оттук, представя като правдива тезата, че подкупът е измислен.
Въззивният съд намира за прецизни, поради това ги и споделя, аргументите на първата
инстанция, чрез които обосновава правдивостта на показанията на св. Б. и св. П. и по
този въпрос. Няма съмнение и за въззивния съд, че касата е била приключена от св. М.
по погрешка, в хода на започналата проверка и след извършената продажба.
На това място въззивната инстанция намира за уместно да добави, че спорът за
времето на проверката, а така също и за основанието на което сумата от 200 лв. е била
в касата, е тясно свързан с тезата на подсъдимия, че св. Б. не е имал основания да
приеме, че е извършено нарушение поради неотчитане на средства от продажби.
Първостепенният съд е взел отношение по съществото на този спор, като е приел
тезата на подсъдимия – че сумата от 200 лв. била служебно въведена в касата сутринта.
С това съдът е оборил версията на подсъдимия, че св. Б. е искал да си измисли
нарушение, което да вмени, като е обосновал, че действително факти за такова
нарушение не е имало, нещо, което се е съзнавало и възприело и от самия Б..
Стриктно погледнато, този спор не е свързан с главния факт по делото –
извършил ли е подсъдимият опит за подкуп. Поради това този съд отново ще повтори,
че няма за задача да установява извършил ли е подсъдимият действително
административно нарушение - неотчитане на оборот, към каквото разследване насочва
голяма част от неговите аргументи, а и тези на защитата. Спорът е ирелевантен за
делото. Той е показателен, в която част се приема и за значим, само за изострената
обстановка на проверката. Възприема се като показателен и като част от причината,
поради която подсъдимият е взел решение да даде подкуп. За подсъдимия това е било
начин да убеди св. Б. да не се занимава повече с въпроса за касовата наличност, с
въпроса за неиздадената касова бележка, а и изобщо с въпроса за каквито и да е
възможни данъчни нередности в търговския обект. Спорът се възприема от настоящия
съд като показателен и за причината, поради която подсъдимият е развил негативното
си отношение към проверяващите, тъй като в никакъв случай не е искал да възприемат
факти и за нарушение свързано с касовата наличност. Разрешаването на този спор
обаче, било в полза на подсъдимия или обратно, доказващ правотата на св. Б., няма
никаква връзка с факта на опита за подкуп. Спорът няма самостоятелно значение и за
това дали св. Б. е бил недобросъвестен, и оттук - пристъпил ли е към следващата
крачка - да вмени на подсъдимия несъществуващи факти, тъй като това е комплексен
въпрос, изводим от цялата доказателствена съвкупност по делото, не само от нечия
едностранчиво представена версия.
Поради изложеното настоящата инстанция и не възприема като релевантни, а и
основателни, пространните аргументи на защитата относно времето на проверката,
12
насочени към това да докажат, че тя не е започнала в твърдения от проверяващите час,
а по-късно. Този въпрос е със силно преувеличено значение за предмета на делото.
Може да се каже, че такова значение той няма. Още повече, че съдът и не бива убеден в
правотата на тезата на защитата. Фактическите положения относно началния час на
проверката и евентуални разминавания в минути в никакъв случай не изясняват и не
разрешават възможен спор относно действително случилото се.
Независимо от това, настоящата инстанция намира, че св. Б. и св. П. /в частност
в показанията си от досъдебното производство/ са последователни, синхронни и
еднопосочни и по въпросите за хода и хронологията на проверката. Относно
показанията на св. П. следва да се постави уговорката, че изводът се извежда
доминиращо от показанията й от досъдебното производство, поради отслабения
спомен за събитията, който тя заявява в съдебното. Показанията на двамата свидетели
са еднопосочни в това число и за времевото разположение на проверката спрямо
момента на продажбата. Поради това, аргументите дали свидетелите цитират
стриктните часове и минути на протичане на различните събития или не, и търсенето в
това на някакви съществени и компрометиращи разминавания, само извеждат
разследването от главното и го насочват към второстепенното.
Независимо от това, и по същество - некоректна е интерпретацията проведена от
защитата във въззивната жалба, че е налице разлика в показанията на св. Б. и св. П.
относно времето на извършване на опита за подкуп. За целта защитата анализира
показанията на св. П. дадени в съдебното заседание от 14.01.2021г., че след като св. Б.
се върнал от магазина на подсъдимия я е уведомил за контролната покупка и опита за
подкуп. От това защитата прави извод, че св. П. явно не е ходила преди това в обекта.
Очевидно защитата едностранчиво разглежда показанията на св. П., тъй като по-натам
тя ясно описва, че описът на касата бил съставен пред нея. Следователно е присъствала
на проверката. Св. П. добре си спомня и изваждането на приключващ дневен отчет, а
не междинен. Ето защо, незначителното разминаване в показанията на св. П. относно
последователността на действията на св. Б., по – специално кога за пръв път той я е
извикал в обекта на подсъдимия, не може да се използва за дискредитирането й като
свидетел. Наред с това св. П. сама заявява в съдебното заседание, че спомените й не са
най-точни, доколкото не може да каже колко пъти е посетила магазина на подсъдимия.
Противоречието в показанията й е преувеличено от защитата, още повече, че то се
разрешава от по-нататъшния разказ на св. П., и още повече се разрешава от
прочетените показания от досъдебното производство /л. 24-25 ДП/. Там св. П.
еднозначно и съвсем конкретно описва, че св. Б. дошъл при нея /в обекта на св. Д./ и я
уведомил, че в обекта на подсъдимия е направил контролна покупка, за която не му
бил издаден касов бон, след което двамата отишли в този обект. Престоявайки в обекта
на подсъдимия известно време св. П. се върнала в първия обект, едва след което св. Б.
дошъл и й съобщил за опита за подкуп.
Преувеличени са от защитата и противоречията между показанията на св. Б. и
св. П. относно: как бил съставен описът на касата, дали св. М. е съдействал или не,
дали подс. Д. е скъсал описа, колко лица се намирали в магазина на подсъдимия, когато
св. Б. и св. П. дошли в него.
13
Вярно е, че св. П. говори за присъствие на три лица, когато придружила св. Б., но
от по- нататъшните й показания става ясно, че тя има предвид момента, когато към
проверяващите били отправяни обиди и нападки, когато към подсъдимия и св. М. вече
се е присъединил и св. В. Д.. Това явно е моментът следващ опита за подкуп. Вече се
посочи по-горе, че показанията на св. П. в съдебното заседание, с оглед изтеклото
време, не претендират за най-голяма подреденост и последователност, поради което
същите следва да се оценяват заедно с прочетените й показания от досъдебното
производство. Пред съда св. П. не разграничава стриктно стадиите на проверката, в
които е участвала – този след покупката и този след опита за подкуп. Объркването на
стадиите се коригира посредством отнасянето им към показанията от досъдебното
производство, където свидетелката е имала много по-пресен спомен за събитията. Тези
именно непосредствени наблюдения, при разминавания, следва да бъдат и приети за
меродавни.
Преувеличено е и противоречието между св. Б. и св. П. относно факта скъсал ли
е подсъдимият описа от касата, тъй като св. П. пред съда заявява, че не си спомня дали
това е станало в нейно присъствие, което не означава, че твърди обратното на св. Б.,
следователно такова противоречие, стриктно погледнато, няма.
Преувеличено е противоречието и относно оказваното съдействие.
Действително св. Б. заявява, че св. М. оказал съдействие – и това е така, доколкото
съставил опис и издал касовия отчет. Оттам нататък обаче развоят на събитията е
такъв, че дава основание за извода, че съдействие, повече от това, на проверяващите не
е оказвано. То е спряло до действията на св. М.. От този момент нататък е започнало
обструктивното поведение на подсъдимия, подпомаган от св. В. Д.. Поради това и св.
Б., и св. П. имат причини да считат, че съдействие, позволяващо да приключат успешно
проверката, липсва. Неслучайно, и това е безспорен факт, св. П. се е обърнала към
ръководителя екип със съответното оплакване, а такъв сигнал, с искане за съдействие,
е бил подаден и до органите на МВР.
Преувеличено е значението на непоследователността и относителната
хаотичност, която, действително, св. П. показва в показанията си пред съда. От една
страна, както посочва защитата, тя заявява, че присъстващите на проверката лица
отказвали да опишат наличните пари в касата. По- натам обаче в показанията й тя
казва, че опис на касата бил съставен, макар да не може да си спомни как точно и от
кого бил скъсан. Но дори и за първото твърдение пресилено би било да се определя
като изцяло невярно. Това е така, доколкото между св. Б. и подсъдимия е имало спор
точно за наличните пари от касата. Подсъдимият е настоявал, че те не са пари от
оборота на касата, не е бил съгласен да са описани като такива, поради което е и скъсал
описа.
Изобщо, показанията на св. П. действително са трудни за възприемане поради
липса на подреден и строго последователен ход на събитията. В тях се открива и не
съвсем прецизно фактологично описание, по начин, по който трудно се обособява
действително настъпилото и прецизното му съдържание. Показанията могат да се
определят като разбъркани и неточни в детайлите, смесващи отделни епизоди. Не
14
такива обаче са показанията на свидетелката от досъдебното производство, поради
което съвсем правилно окръжният съд ги е приобщил чрез прочитане, на основание
както открити противоречия, така също и поради липса на спомен.
Тук следва да се обърне внимание, че свидетелката е искала да си служи в
разпита й пред съда със записки от констативния протокол от проверката, което добре
показва, че не се е чувствала сигурна в спомените си. По възражение на защитата обаче
се е отказала от тази възможност. Логично, с оглед на така изложеното, свидетелката
по-натам в разпита си заявява, че не си спомня или не може да възпроизведе отделни
детайли. Още в началото на разпита си е поставила уговорката, че не си спомня всички
подробности от извършената проверка, тъй като е минало доста време. /л. 133, гръб,
нохд/. Ето защо, некоректно би било да се търсят непоследователности в установените
факти като се имат за отправна точка и като меродавни точно тези показания, в
частност – онези от тях, които не намират потвърждение било в показанията от
досъдебното производство, било в други доказателствени източници от кръга на
незаинтересованите.
Що се отнася до причините, поради които проверяващите не са се занимавали с
евентуално нарушение свързано с касовата разлика, няма основания да не се приемат
за верни представените от св. П., а именно, че след като бил унищожен описът нямало
как да установят касовата наличност и дали има разлика между наличните парични
средства в обекта и оборота съгласно издадения финансов отчет. /показания на л. 134,
гръб, нохд/
Неоснователни са възраженията на защитата и за неяснота на предмета на
деянието – а именно подкуп от 50 лв. И св. Б., и св. П. са последователни и
еднопосочни по този факт. В показанията си пред съда св. Б. неколкократно повтаря,
че подадената му банкнота е била от 50 лв. /л. 36, л. 37 гръб, л. 39 гръб, л. 56, нохд/, за
такава банкнота говори и в показанията си в досъдебното производство /прочетени л. 2
ДП/. Действително св. П. в съдебно заседание заявява, че св. Б. й бил казал за няколко
подаващи се банкноти от листа формат А4, като не казал точно колко. В прочетените
показания обаче от досъдебното производство, при пресни възприятия, св. П.
недвусмислено заявява, че ставало въпрос за банкнота от 50 лв. Очевидно е, че се касае
за несъществено разминаване в пресъздаването на фактите, обяснимо с избледняване
на спомените на свидетелката и чисто когнитивните трудности, поради изтеклото
време, да бъде съвсем прецизна. Наред с това, дали в листа е имало и други банкноти,
доколкото такива не са предмет на обвинение, а и доколкото не са възприети и
следователно за тях няма ясно знание у никого от свидетелите, остава без значение.
Некоректни, поради което се и отхвърлят, са аргументите на жалбата на
защитата изведени от времето на започване и приключване на проверките в двата
търговски обекта и оттук – некоректно е твърдението за невярност на показанията на
св. Б. и св. П. за хронологията и поредността на събитията, както и за съответните
фактически изводи на първостепенния съд. Некоректно е и че окръжният съд не е
отделил място на този въпрос в мотивите си. Напротив, съдът специално е подчертал и
във фактическата част, и в доказателствения анализ, че проверките са били прекъсвани.
15
Поради това, от отразените в протоколите часове за край на проверката, специално за
обекта на св. Д., не могат да се правят заключения за възможността или
невъзможността определено действие да е извършено в точно определен момент.
Проверките в двата обекта са протичали паралелно. Те освен това са били спирани и
продължавани отново, който факт вписаният в протокола краен момент на проверката
не отчита. Поради което фиксираните като финални часове не са показателни за
времето на отделните стадии и действия, когато имат за отправна точка било
началният, било крайният момент на проверката. Още повече, че св. Б., говорейки за
излизане от обекта на св. Д., за да провери обекта на подсъдимия, е посочил, че
проверката била към приключване, в частност предстояло оформяне на протокола. Но
това не говори стриктно за времето, което това оформяне е отнело, още повече, когато
се е наложило и прекъсване.
Освен това жалбата на защитата не отчита, че св. П. е прекъснала
приключването на проверката в обекта на св. Д., за да присъства на действията в обекта
на подсъдимия след покупката, за която не била издадена касова бележка.
Ето защо и този съд отхвърля като неоснователни аргументите за невярност на
показанията на свидетелите Б. и П. с оглед на отразените в протоколите часове. Тези
аргументи не отчитат съществения момент на прекъсване на проверките. Този съд не
се съгласява с тезата на защитата за показанията на св. М. и св. Д. като верни по тези
факти. И двамата свидетели са пристрастни към защитната теза на подсъдимия, която
подкрепят. Сам св. Д. е и участвал в нападките към св. Б.. Показанията им освен това
не стъпват и на никакви обективно защитими положения. Както се аргументира,
положенията изведени от вписаното в протокола за проверката в обекта на св. Д. не
могат да се интерпретират като подкрепящ довод по начина провеждан от защитата. Те
не потвърждават верността на показанията на св. М. и св. Д.. Св. М., ще се припомни,
че по никакъв начин не е показал при контролната покупка, че обектът е затворен,
касата приключила и не може да извърши продажбата, или най – малкото не е
предупредил, че поради това няма да може да издаде касова бележка. Това не е сторил
нито пред св. Б. преди или по време на покупката, нито пред него и пред св. П., когато
двамата са се върнали и легитимирали за началото на проверката. Няма причини да не
се вярва на свидетелите Б. и П. и когато говорят, че по тяхно искане св. М. е издал
отчет, по погрешка издаден от него като приключващ.
Не е аргумент срещу факта на подкупа, представеният от защитата, че св. Б. не
бил предпочел да остане на място веднага след деянието. Това, според защитата,
внасяло съмнение за надеждността на Б. като свидетел. Оставането на място
предполагало той да може да запази доказателствата и да покаже, че се касае за
действителен случай. Аргументацията на защитата обаче на държи сметка, че освен
рационална, обстоятелствата са имали и емоционална страна. В момент, в който св. Б. е
бил шокиран от опита на подсъдимия за даване на подкуп и е реагирал спонтанно и
афектирано /нещо което се потвърждава и от св. П., а донякъде и от св. Д./, логично от
него не може да се търси хладнокръвна преценка кое действие ще е най – подходящо с
оглед успешното доказване на деянието. В частност – преценката, че следва да остане
на място, защото това ще позволи запазване на доказателствата, / макар че и
16
оставането на място не би било абсолютна гаранция, че доказателствата действително
биха били запазени/.
Освен това, случаят има и друга рационална страна, тъй като с напускането на
обекта св. Б. е показал, че иска категорично и дефинитивно да се разграничи от
всякакви подозрения, от и най-малкия риск поведението му да се тълкува като
съгласие със случващото се или дори като пасивното му приемане. В избора на
реакция, в която преобладава субективният елемент, и в която не следва да се търси
непременно стройна логика /макар че и такава има, именно в смисъла посочен по-
горе/, не може да се търси и довод за опровергаване достоверността на свидетеля.
Логиката на всичките му действия по – нататък – когато веднага е уведомил св. П. и
веднага са се върнали за продължаване на проверката, е естествено продължение на
ситуацията като отговор именно на подкупа като действителен факт.
На следващо място, към факта на опита за подкуп, това дали е имало или не
основания за приемане на административно нарушение, извършено от подсъдимия,
също не се явява от значение. Това е било от значение единствено за началото на
предизвикателното и обструктивно отношение на подсъдимия към проверяващите.
Аргументите на подсъдимия, че не е имало нарушение, различно от неиздаването на
касова бележка, са елементи на спор, чието място не е тук и в това производство. А ако
тези аргументи се използват от подсъдимия да покажат ненадлежно поведение на
проверяващите, то те също не постигат тази цел. Това е така, доколкото по делото се
намират убедителни, обективни и достоверни доказателства, че не проверяващите, а
подсъдимият е търсел конфликт и постоянно е оспорвал действията и преценките им,
което поведение е ескалирало до отправяне на обиди и закани. Ако по този начин
подсъдимият е търсел средство за защита, то това средство е недобросъвестно и зле
употребено, в разрез с добрите нрави по смисъла на чл. 6, ал.1 ДОПК. Наред с това, то
не опровергава факта на опита за подкуп, напротив прави го още по-логичен, особено
след като е бил отхвърлен и за подсъдимия ситуацията е станала по-опасна, сложна и
застрашителна и то по напълно легитимните си последици.
Поради това, представените повече в духа на защита на подсъдимия показания
на св. В. Д., че въпросните 200 лв. са били сложени в касата като предварителна
наличност и не от оборота, за това в колко часа е била приключена касата, че
продавачът казал, че касата е приключена, /като цяло опровергано, доколкото
продавачът - св. М., не е заявявал такъв факт на проверяващите и доколкото е бил
помолен от проверяващите да издаде междинен отчет, /а не краен/, в колко часа е
започнала проверката, дали вписаният час в протокола бил верен, са показания по
ирелевантни факти за предмета на делото, тъй като то се интересува от това дали
подсъдимият е направил опит да даде подкуп на св. Б., а не верни ли са неговите
констатации на проверяващ орган. По тези въпроси съдът вече се спира по – горе.
Макар че и по този спор, провеждан и от подсъдимия, и от св. В. Д., както на място и
по време на проверката, така и в хода на цялото производство, да няма ясен отговор, а
само индиции за такъв, доколкото неговото разрешение е предмет на друго
изясняване.
17
Това е така, доколкото е факт, че в касата на обекта е имало 210 лв., че те не
могат да се обосноват от касовия отчет, както и че не е изпълнено изискването,
/представено в показанията на св. П./ в случай на служебно въведени средства в касата
- те да са отразени счетоводно и чисто формално и в самия касов отчет. А фактите не
показват изпълнение на тези формални задължения, така щото въпросните спорни 200
лв. да могат спокойно да бъдат приети за служебно внесен касов аванс.
В по-голямата си част показанията на св. В. Д. са изградени в синхрон с
обясненията на подсъдимия, а именно - че не е видял св. Б. и подсъдимия да дърпат
лист, и че няма спомен дали подсъдимият и св. Б. са оставали сами в момент от
проверката, както и че няма спомен дали служителят носел чанта. Стриктно по своя
смисъл те нямат определено отношение към релевантните факти, които нито
потвърждават, нито опровергават. Ето защо интерпретацията във въззивната жалба, че
и св. Д., и св. М. установявали, че подсъдимият и св. Б. не били оставали насаме, е
невярна. Невярна е интерпретацията на показанията на св. Д., именно поради тяхната
неопределеност и липса на конкретност, в полза на тезата, че св. Б. не носел чанта в
обекта.
Като цяло общият смисъл на показанията на св. Д. е ориентиран към
обосноваване верността на тезата на подсъдимия за липса на несъответствия в касовата
наличност и оборота като основание за евентуално административно нарушение.
Което, както вече се подчерта, няма пряко отношение към главния факт по делото. Все
пак, и този свидетел, достоверно показва ескалацията на напрежението между
присъстващите на място, като не скрива, че е нарекъл св. Б. „лъжец“, респективно - че
взема страната на подсъдимия, присъединявайки се и той към демонстрацията на
негативно отношение.
Показанията на св. М., който е служител на подсъдимия, респективно е поставен
във финансова и трудова зависимост от него, и като цяло също е пристрастен, са в
синхрон с неговите обяснения и в подкрепа на защитната теза. В частта на твърденията
за касовата наличност, за това кога и дали е приключена касата и другите
обстоятелства от значение за евентуално административното нарушение, доводите за
ирелевантност засягат и тези показания. Но доводите за невярност също, доколкото в
тази част показанията на св. М. са убедително опровергани от показанията на св. Б., св.
П., св. М. и полицейските служители.
Като цяло и показанията на св. М. показват насоченост срещу проверяващите,
към това да ги уличат в тенденциозност, доколкото свидетелят подчертава, че искали
да „набедят“ подсъдимия, че парите били реализирани от продажби /л. 53, гръб, нохд/,
и че предполага, че това с „подкупа е измислено“, независимо че такава
тенденциозност обективно не се установява, нито свидетелят може да знае дали
подкупът е „измислен“. Специално за факта дали св. М. е бил вече приключил касата
или това направил, когато проверяващите поискали да издаде междинен отчет,
заявеното от него, че е бил приключил, е категорично невярно, оборено от показанията
на проверяващите данъчни служители, и отново само показва негова пристрастност
към тезата на подсъдимия.
18
Що се отнася обаче до стриктно релевантния факт дали подсъдимият и св. Б. са
оставали сами, показанията на св. М. в тази част – че не са оставали, са неверни. Те са
опровергани от показанията на св. Б., св. П. и производно – от свидетелите полицейски
служители – св. Г. и св. К.. В тази част те се явяват продължение на защитната линия,
която св. М., самият той в зависимост от подсъдимия като негов работодател, вкл. и
към съдебното следствие пред първостепенния съд, очевидно заема в хода на
цялостното си фактическо изложение.
Невярна е интерпретацията на защитата на доказателствата относно скъсания
опис, за какъвто никой, освен св. Б., не твърдял. Фактът, че е съставен опис се твърди
не само от Б., но и от св. П.. Този опис е и предаден като веществено доказателство по
делото /на л. 114 ДП/. Укриването на парите в брой от касата след излизането на св. Б.
от обекта е и в логиката на скъсването на описа, все действия насочени срещу
установяването на евентуално, свързано с тези факти, нарушение.
Неоснователни са възраженията на въззивната жалба, че не било установено
дали св. Б. бил с чанта /раница/ в обекта на подсъдимия. За целта защитата се позовава
на показанията на св. Д.. Показанията на тази свидетелка обаче не са еднозначни.
Техен характерен белег е схематичността, относителна липсата на последователност в
събитията и неподреденост. Не следва да се пренебрегва и това, че за първи път
свидетелката е разпитвана едва пред съда, близо две години след процесните събития,
поради което е естествено да няма точен спомен. Освен това, действително, тя
разкрива, че св. Б. дошъл много афектиран в обекта и двамата със св. П. оставили
„някакви“ чанти. От по-нататъшното описание става ясно, че свидетелката има
предвид идването на св. Б. след опита за подкуп, когато и той самият действително
твърди, че си е взел раницата. За този момент св. Д. описва още, че докато чакала Б. и
П., видяла, че имало хора, имало и от полицията „униформени господа“. Безспорно е
по делото, че служителите на МВР са пристигнали след опита за подкуп, защото след
него е било потърсено и тяхното съдействие.
Относно първото идване в обекта пък свидетелката заявява, че св. Б. „взел нещо“
от неговите чанти.
При така представените от свидетелката твърде общи и неясни спомени, при
които се взема „нещо“ от „чантите“, при които проверяващите писали „протоколи“,
влизали и излизали, се налага извод, че показанията нямат нужната прецизност,
конкретност, яснота и последователност, които да могат да бъдат противопоставени на
показанията на св. Б. и св. П.. /в частност тези от досъдебното производство/. Особено
доколкото те са били и най-тясно ангажираните с проверката лица. За разлика от тях,
св. Д. се явява второстепенно, с невнимателни наблюдения върху събитията, лице.
Наред с това, не следва да се пренебрегва, че св. Д. също е имала причини за
изграждане на отрицателно отношение към проверяващите, тъй като и за нея те са били
установили административно нарушение. Това отношение добре се извежда от общия
дух на свидетелското й изложение. Според него, денят на проверката не бил работен
ден, тя казала на проверяващите, че не работи, но въпреки това им продала стока. Те
19
приели, че има нарушение заради това, че не е издала касова бележка, независимо че
виждали, че не работи, с това тя се примирила, помолила ги преди това, но дотам.
От показанията на свидетелката се извеждат елементи и на пристрастност към
тезата на подсъдимия. Свидетелката твърди, че разбрала от него, че спорът бил за това,
че св. Б. и св. П. влезли в магазина след приключване на работния ден, което „така си и
било“. Последното обаче не почива на преки наблюдения на св. Д. и все пак
свидетелката го заявява. Поради това, показанията й, че работното време на обекта на
Д. било действително изтекло, не могат да претендират за правдоподобност.
Свидетелката няма откъде самостоятелно да знае това, освен ако не го е узнала от
самия подсъдим. Ето защо показанията на св. Д. в тази част следва да са обект на
резервирано приемане и критична оценка.
По-натам първостепенният съд обстойно се е занимал и с твърденията на
подсъдимия за невярност на съставения от проверяващите протокол за проверка на
обекта, като убедително е показал тяхната несъстоятелност. Това е аргументирано
добре с факта на паралелното протичане на проверките в обектите и на св. Д., и на
подсъдимия, както и с факта на междинните прекъсвания. Съдът е показал, че и това
положение е превратно представено от подсъдимия. Като такова то няма убедителност
да осветли служителите като тенденциозни, дори като извършители на ново
престъпление - документно /и второ след набедяването/, и оттук - да се приема нова
причина св. Б. да „измисли“ подкупа.
Ирелевантни за предмета на обвинението и въпросите по доказването са
доводите на защитата и за лошо възпитание на св. Б. поради начина, по който се
изразявал и поради това, че по време на проверката дъвчел дъвка. Няма отношение и
специфичният начин, по който св. Б. и св. П. са избрали да провеждат проверките си, а
именно – като на техните отделни етапи се разделят.
При тези правилно установени от първостепенния съд факти, въз основа на
верен анализ на доказателствата, който настоящият съд само разгърна, задълбочи и
разшири в отговор на възражения на защитата, отхвърлят се, като неоснователни,
доводите, че присъдата почива на предположения.
Неоснователни са оплакванията, че изводите на окръжния съд стъпват само на
показанията на св. Б.. Макар той да е основният свидетел, очевидец на деянието, тъй
като е и негов обект, показанията му, освен че не са пристрастни и неправдоподобни,
както защитата аргументира, още не са и изолирани. На доказаността на деянието не се
отразява и това че неговият предмет – банкнотата от 50 лв. и белия лист не били
намерени. Липсата на банкнотата е напълно закономерна и естествена, при положение
че св. Б. е излязъл от обекта и е дал възможност на подсъдимия да укрие уликите.
Освен това претърсването в обекта, и последвалото обискиране на подсъдимия са
станали в момент доста късен след деянието и последвалото напускане на св.Б. на
обекта, вкл. и след идването на служителите на МВР - св. Г. и св. К. на място. И
претърсването, и обискът са проведени от 18:30 ч. нататък. Междувременно и докато
всички чакали дежурната група, и в присъствието на полицейските служители,
20
подсъдимият на няколко пъти влизал и излизал от магазина. Всичко това показва, че
подсъдимият е имал достатъчно време и възможности за премахване на предмети,
които биха го свързали с извършеното.
Убедителен довод в този смисъл е и липсата на парите от касата – 210 лв., който
факт специално е бил обсъждан от окръжния съд. Тези пари са се намирали в магазина
към момента на излизането на св. Б. оттам, но впоследствие също не са били намерени.
За тези пари няма спор, че са били налични в магазина. Но и те, както и банкнотата от
50 лв., не са открити при претърсването. Това показва, че, както сумата от 210 лв. е
била укрита, така е имало всички условия за укриване и на банкнотата от 50 лв. Както
вече се посочи по – горе, укриването и на тези пари /210 лв./ убедително разкрива
волята на подсъдимия да попречи на установяването на нарушения, или най-малкото
на фактите, такива каквито са.
На следващо място и с оглед възраженията на защитата въпросът кога
проверяващите са сигнализирали за обструкции от проверявания и опит за подкуп
също не е аргумент срещу установените факти. Все пак установено е, че св. П. е
уведомила своевременно ръководителя екип и оттам и органите на МВР, пристигнали
на място в обекта. Това че проверките на обекта на св. Д. и на подсъдимия са
провеждани като паралелни, също не е аргумент срещу установените факти.
Засегнатата чест на св. Б. се релевира от защитата като факт в полза на тезата за
пристрастното му отношение, но първо – не е ясно дали и до каква степен свидетелят
се е чувствал засегнат. Осен това, което е и по-важният довод, свидетелят не е
променил служебното си поведение. От друга страна, съвсем естествено е св. Б. да е
със засегната чест, след като е бил обект на незачитащо авторитета му отношение, на
обиди, нападки, квалификации и закани. Но от това не следват непременно изводите,
които защитата прави.
При правилно установени факти и оценка на доказателствата за тях,
първостепенният съд е приложил материалния закон частично правилно. Всички
признаци от обективна и субективна страна са вярно преценени от съда, с изключение
на признака от обективна страна за предмета на деянието. Погрешно окръжният съд е
приел, че предметът на деянието следва да се квалифицира като „облага“, в какъвто
смисъл е и обвинението, вместо „дар“. Само в тази част присъдата подлежи на
съответното изменение.
Настоящата инстанция напълно се съгласява, че св. Б. като заемащ длъжност
„инспектор по приходите“ в отдел „Оперативни дейности“, „Оперативна дейност“,
главна дирекция „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП гр., е „длъжностно лице“ и в
това си качество е имал правомощията, с оглед на които е извършен опитът за даване
на подкуп. Длъжностното качество на св. Б. се подвежда под дефиницията на чл. 93, т.
1, б. „а“ от ДР на НК, съгласно която, „длъжностно лице“ е това, на което е възложено
да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно служба в държавно
учреждение с изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение.
св. Б. е имал правомощия да провежда проверки по приложение и спазване на
21
данъчното законодателство, да съставя съответните протоколи за тези проверки и въз
основа на тях да преценява извършено ли е административно нарушение, за което, при
положителен отговор, да състави съответния акт. При така проведена проверка по-
натам съответният публичен орган би могъл да наложи на търговеца принудителна
административна мярка и административно наказание, все последици неблагоприятни
за неговата стопанска и правна сфера.
Като длъжностно лице св. Б. се явява годен обект на деянието по смисъла на
Постановление № 8 от 30.11.1981, по н. д. № 10/1981 г., Пленум на ВС, изискващо, то
да може „лично да извърши или да не извърши съответно действие или бездействие по
служба, което произтича от служебната му компетентност или възложена работа, за
което получава дар или друга имотна облага“. Следователно дарът следва да е даден за
действия или бездействия попадащи изцяло в сферата на служебните функции на
лицето. Настоящият случай е именно такъв.
Не отговаря на смисъла на закона тълкуването дадено от защитата на чл. 12, ал.
2 ДОПК, че правомощията на св. Б. и св. П. са се ограничавали само до проверки на
стоки с висок фискален риск, във връзка с което и представя в съдебното заседание
писмени доказателства – заповеди на министъра на финансите за определяне на стоки в
такъв риск и сред които стоките, които са се продавали в магазина на подсъдимия не
са. Тезата вероятно стъпва на това /без защитата изрично да развива такива
съображения/, че проверяващите не са действали стриктно в рамките на правомощията
си, следователно – подкуп свързан с правомощия извън законовите, не може да се
счита съставомерен. Съгласно чл. 12, ал. 2 ДОПК органът по приходите, който е
оправомощен да извършва фискален контрол върху движението на стоки с висок
фискален риск, има и всички общи правомощия уредени по чл. 12, ал. 1 ДОПК. Сред
тях са: да извършва проверки и ревизии, да установява административни нарушения,
да проверява отчетността на контролираните обекти, да проверява счетоводни,
търговски или други книжа. Възможността органите по приходите да проверяват и
стоки с висок фискален риск е допълваща техните основни правомощия, каквито
иманентно притежават и именно каквито и св. Б., и св. П. са упражнявали.
Дарът от 50 лв., който подсъдимият е искал да даде, е бил предназначен да
мотивира св. Б. към определен начин на изпълнение на неговата служба. По-точно, към
пропускане да изпълни службата, съгласно обвинението – да не състави на основание
чл. 110, ал. 4 вр. чл. 50, ал. 1 ДОПК протокол за извършена проверка на търговски
обект, при която е констатирано нарушение на разпоредбата на чл. 118, ал. 1 ЗДДС –
продажба без да бъде издадена фискална касова бележка от фискално устройство, от
което следвало издаване на акт за установяване на административно нарушение и
налагане па принудителна административна мярка запечатване на обекта.
Обосновано окръжният съд е приел, че подсъдимият, с опита да даде подкупа, е
имал за цел и този резултат, независимо, че в хода на проверката основният спор е бил
за евентуално второ нарушение – това, свързано с разликата между касовата наличност
и регистрирания в касовия апарат оборот. Цялата комуникация между подсъдимия и
проверяващите е била подчинена именно на този въпрос. Затова и подсъдимият е
22
настоявал, че сумата от 200 лв. била служебно внесена от него, за това е и скъсал
изготвения опис, затова и самата сума от касата е била укрита. Това е и
предопределило преценката на проверяващите, че не биха могли да констатират годно
такова нарушение. /заявено в показанията на св. П. на л. 134 гръб нохд/
Независимо че подсъдимият не е спорил за нарушението за неиздадения касов
бон и го е приемал, нещо, което заявява и пред съда, установените фактически
положения, са давали достатъчно основание на прокурора, и това правилно е било
възприето и от първостепенния съд, че подсъдимият, по начина, по който е представил
подкупа, е искал благоприятен за него резултат на проверката изобщо и в най-общ
смисъл. Смисъл, при който св. Б. да си „затвори очите“ за всякакви потенциално
констатирани нарушения, в това число и за неиздадения касов бон, в това число и за
касовата разлика. Именно такова разрешение налага значението на изразните средства,
използвани от подсъдимия, като: „Дай да оправим нещата, да измислим нещо, да
почерпя“.
Доколкото предмет на обвинението е подкуп насочен към това св. Б. да не
констатира нарушение, че не е издаден касов бон, заложеното от подсъдимия и друго
предназначение – такова, при което да не се констатира нарушение за касовата
разлика, което е извън рамките на обвинението, не подлежи на обсъждане и не му се
придава правно значение.
С изложените дотук съображения, настоящият съд само за прецизност показва,
че, макар недоминиращо, приетото от първия съд предназначение на подкупа за
предотвратяване последиците на нарушението свързано с неиздадения касов бон, не е
без фактическо основание и не е грешно, независимо от ролята му на паралелно и на
част от цялото предназначение. Това доколко субективно подсъдимият е бил уверен в
своята правота и в действителната основателност на нарушенията, е без значение за
факта на подкупа, тъй като както неговото даване, така и неговото предназначение са
били ясно показани.
От обективна страна подсъдимият е направил опит да „даде“ подкуп. Това
тълкуване на материалния закон е в съгласие и с постановките на Тълкувателно
решение № 1 от 12.03.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСНК на ВКС.
Съгласно решението, при „даването“на дара е необходимо да се установят
конкретни фактически действия на дееца, насочени към прекъсването на собствената
му фактическа власт върху предмета на престъплението и предоставянето му на
длъжностното или на друго лице по такъв начин, че то да има безпрепятствена
възможност да се разпореди с него. Подсъдимият е започнал изпълнението на деянието
по предоставяне на дара като първо е следвало да го изведе от собствената си
фактическа власт /държане/ и след това го постави в държане на свидетеля Б.. За
деянието „даде“ е без значение дали подкупваният е изразил съгласие за приемане на
дара и дали реално го е приел. От значение е извършването на действието по промяна
на фактическата власт върху предмета на подкупа. И тъй като тази власт в настоящия
случай е останала непроменена, защото подсъдимият не е успял да постави банкнотата
23
в раницата на св. Б., деянието е останало недовършено по смисъла на чл. 18, ал. 1 НК.
То е спряло във фазата на опита.
Само що се отнася до прецизното определяне на стадия на осъществяване на
опита, в частност дали се касае за „довършен“ или „недовършен“ опит, настоящият
съд ще изрази несъгласието си с приетото от първостепенния съд, че се касае за
„довършен опит“. За да е довършен опитът, е необходимо да е осъществено
изпълнителното деяние на престъплението, но поради препятстващи обстоятелства,
неговите последици да не са настъпили. За разлика от довършения опит,
недовършеният не предполага изпълнение на цялото изпълнително деяние, а
прекъсването му на определен етап. Довършеният опит е характерен за резултатните
престъпления, но е невъзможен при формалните /на просто извършване/. При тях още
с факта на осъществяване на изпълнителното деяние престъплението е довършено.
Общественоопасните последици се съдържат в самото изпълнение. Само при
формалните престъпления изпълними чрез няколко акта, с междинни стадии, е
възможен недовършен опит. Изпълнителното деяние „даване“ на подкуп е на просто
извършване, с междинни стадии – този по извеждане от фактическата власт на дееца и
поставяне във фактическа власт на длъжностното лице.
Квалифицирането на опита като „довършен“ в настоящия случай не отговаря на
разрешенията дадени в цитираното ТР № 1/2021 на ОСНК на ВКС, и в частност това,
че за определяне на деянието като „даване“ на подкуп не е необходимо неговото
приемане от длъжностно лице, а само промяна на фактическата власт и създаване на
възможност лицето да го „приеме“ и да се разпорежда с него /по формулата на
решението: „да може безпрепятствено да упражни фактически и/или юридически
действия“./
Наред с това, евентуалното приемане на подкупа и не съставлява резултат, който
изпълнителното деяние „даде“ причинява, а е съвсем отделно и самостойно друго
действие. Следователно, даването няма за резултат и неговото приключване не зависи
от това дали подкупът е бил приет, за да може в зависимост от това да става въпрос и за
„довършен“ опит.
Освен това първоинстанционният съд не е съобразил, че подкупът не е бил дори
поставен на фактическо разположение на длъжностното лице, което на по-голямо
основание предполага въпросът по неговото приемане /или не/ да не стои на
обсъждане. В случай, че подсъдимият бе успял да постави дара на фактическо
разположение на длъжностното лице, т.е. да го „даде“, с това престъплението би било
довършено. И тъй като довършването му не зависи от настъпването на други
последици, респективно не би ставало въпрос за опит.
Изложените доводи са само на плоскостта на теоретичното разглеждане и не
променят иначе правилното от първостепенния съд приложение на материалния закон,
доколкото действително е налице „опит“ към престъпление, независимо дали
„довършен“ или „недовършен“.
Деянието е останало недовършено, но неуспехът да се довърши не се дължи на
24
волята на самия подсъдим, а на външни за него сили – свидетелят Б. активно се е
противопоставил на довършването на деянието като си е взел раницата и напуснал
обекта.
На следващо място, и доколкото защитата специално представя и такъв довод,
не е налице доброволен отказ от довършване на деянието съгласно чл. 18, ал. 3 НК.
Това е алтернативна защитна теза, доколкото основната е, че подсъдимият изобщо не е
извършвал деянието. И алтернативната теза е неоснователна. Установените факти не
разкриват наличие на собствена подбуда у подсъдимия да довърши изпълнението на
престъплението. Като вече се мотивира, действията на подсъдимия са били прекъснати
от св. Б.. С вземането на раницата и излизането си от обекта той не е дал възможност
на подсъдимия да осъществи докрай намерението си. В тази поредица от действия
липсва изявена собствена воля на подсъдимия да прекрати изпълнението на деянието
преди неговия край, респективно - преди да са настъпили общественоопасните
последици.
От обективна страна също така, подсъдимият е направил опит да даде „дар“, а
не както вече се отбеляза по – горе „облага“. Квалификацията „дар“ отговаря на
имуществения и веществен характер на предмета на подкупа. Понятието е по-тясно от
общото понятие „облага“, което може да е всякакво благоприятно изменение в личната
и социална сфера на подкупеното лице, включително нематериално. „Дарът“, като
понятие със специално съдържание и по – тясно от общото понятие „облага“, дерогира
последното.
Изложеното тълкуване отговаря на разясненията дадени в Ръководството по
приложение на Конвенцията срещу корупцията на ООН, второ допълнено издание,
2012г., стр. 65, т. 196, че престъплението „подкуп“ покрива и случаите, в които
предмет не е само „дар“ или друга „движима вещ“. Предмет на подкупа могат да са и
всякакви неследващи се облаги, движими или недвижими, с имуществен или
неимуществен характер. Следователно, в обсега на понятието „облага“ попадат
случаите на „дар“, т.е. предмети с веществен и имуществен характер, но и всички
случаи, в които положението на подкупеното лице се изменя благоприятно за него и му
се създава някакво предимство.
Правилно окръжният съд е приложил закона и с оглед субективната страна на
престъплението, изискващо пряк умисъл. Подс. Д. е съзнавал общественоопасния
характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал
настъпването им. Верни са изводите на съда, че той е съзнавал всеки един признак на
престъпния състав – длъжностното качество на данъчния служител, неговите
правомощия, даването на дара и че той има предназначение да мотивира да не се
изпълнят служебни задължения.
Наложеното на подсъдимия наказание за така извършеното престъпление е
„лишаване от свобода“ в размер на шест месеца и кумулативно - наказание „глоба“ в
размер на 500 лв.
Предвиденото за престъплението наказание по закон е „лишаване от свобода“ до
25
шест години и „глоба“ до пет хиляди лева. Окръжният съд е съобразил разпоредбата на
чл. 18, ал. 2 НК, според която и при опит деецът се наказва с наказанието предвидено
за довършеното престъпление, като се взема предвид степента на осъществяване на
намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено.
Първостепенният съд при определяне на наказанието правилно е съобразил
обема от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Определил е
наказание насочено съществено към законовия минимум от три месеца по чл. 39, ал. 1
НК и благоприятно за дееца.
Вярна е преценката на съда и за смекчаващите отговорността обстоятелства,
каквито са: чистото съдебно минало, трудова ангажираност, доброто семейно и
материално положение, ниската стойност на предмета на престъплението.
Само по един от доводите на съда касаещи наказанието настоящата инстанция
има друго разбиране. За разлика от окръжния съд, въззивният не разглежда даването на
обяснения от подсъдимия като смекчаващо обстоятелство, доколкото те нямат
характер на самопризнания, не допринасят за разкриване на обективната истина, не
сътрудничат на органите на наказателното производство, отричат обективно доказани
факти и имат изцяло защитна функция. Отпадането на обясненията като смекчаващо
обстоятелство обаче не се отразява на крайния изход на делото.
Вярно, по-натам, първостепенният съд е съобразил и отегчаващите
обстоятелства сведени обобщено до арогантното, агресивно и обструктивно поведение
на подсъдимия по време на проверката.
При това съотношение на значимите за наказанието обстоятелства, правилно
съдът е преценил, че не е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 2 НК или чл. 58, б. „а“
НК. Не са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, нито
изключително такова, които да правят и най – лекото предвидено в закона наказание
несъразмерно тежко. Правилно съдът е преценил и че прекъсването на деянието да
даде „дар“ не разкрива по-ниска степен на обществена опасност на извършеното и на
дееца. Прекъсването се дължи изцяло на реакцията на св. Б. да се противопостави и се
разграничи от извършеното. Именно поради това негативното отношение на
подсъдимия по-натам е ескалирало в ожесточаване и отправяне на обиди и заплахи,
което допълнително наслагва върху вече показаната опасност на деянието и дееца.
Ето защо, наложените на подсъдимия наказания са справедливи и изцяло
подчинени на чл. 36 НК за постигане на целите на специалната и генерална превенция.
Нормата на чл. 66, ал. 1 НК за отлагане изпълнението на наказанието „лишаване от
свобода“ за срок от три години също е приложена правилно, тъй като обществената
опасност на дееца и конкретна опасност на деянието, не говорят за такава степен, която
да налага непременно изолация от обществото.
Тъй като предметът на подкупа липсва, с оглед разпоредбата на чл. 307а НК,
законосъобразно съдът е присъдил в тежест на подсъдимия неговата равностойност.
26
При цялостен служебен преглед на присъдата въззивната инстанция не намери
да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да налагат нейната отмяна
и връщане на делото за ново разглеждане от съда. Не са налице и основания за отмяна
на присъдата и постановяване на различно от нейното разрешение на въпроса за
вината. Налице е само основание за частично изменение на присъдата като се приложи
закон за същото престъпление по смисъла на чл. 337, ал.1, т. 2, пр.1 НПК и
преквалифицира предмета на престъплението от „облага“ в „дар“.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 334, т. 3, чл. 337, ал. 1, т. 2, пр.1
НПК и чл. 338 НПК, Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 1 – ви състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда № 6 от 10.02.2021г., на Окръжен съд Благоевград, четвърти
наказателен състав, постановена по нохд № 428/2020, като преквалифицира предмета
на престъплението от „облага“ в „дар“.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване или протест в 15 дневен срок от
съобщаване до страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
27