№ 6606
гр. София, 20.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Яна Борисова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20221100512550 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца М. Г. С., чрез адв. Н., срещу решение
№ 20050282/26.07.2022г., постановено по гр.д. № 21658/2021г. по описа на СРС, 165-и
състав, с което е отхвърлен предявеният срещу ответника „Н.“ ООД иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за сумата 67.32 лева, получена недължимо по
договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г., сключен от разстояние по
ЗПФУР.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение било неправилно и
необосновано. Неправилно първоинстанционният съд не кредитирал заключението на
изслушаната по делото ССчЕ, която установила, че действителният размер на ГПР по
договора бил 184%, т.е. над максимално установения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
предвид на което договорът бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1
ЗЗД. Нарушени били императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2 и чл.
10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. Недействителността следвало да бъде съобразявана към момента
на сключване на договора, а не с оглед реално заплатените суми по него и фактите,
настъпили след този момент. Излага съображения, че неустойката по чл. 6, ал. 1 от
договора, водела до пълната му нищожност, предвид обстоятелството, че за заемателя
не съществувала реална възможност да избегне плащането й. Същата имала
невъзможен предмет и противоречала на добрите нрави. Излага подробни съображения
1
за нейната неравноправност и нищожност. Неправилно в ГПР не бил включен и
разходът за неустойка по чл. 6 от договора. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО и
твърди, че налице била хипотезата на чл. 23 ЗПК. Моли за отмяна на
първоинстанционното решение, а вместо това да бъде постановено друго, с което
искът му бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции. Адв. Н. претендира
присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Н.“ ООД депозира писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Правото на неустойка
възниквало винаги след сключването на договора без да има сигурност ще възникне ли
и в какъв размер, предвид на което неустойката не се включвала в ГПР - чл. 19, ал. 3, т.
1 ГПК и пар. 1 ДР на ЗПК. Неоснователни били и твърденията за нищожност на
клаузата за неустойка – уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено
договорно задължение, поето доброволно от едната страна, не нарушавало добрите
нрави, ищецът получил информацията преди сключването на договора и изрично се
съгласил със съдържанието му, имал и опциите по чл. 3.2.7 и чл. 3.2.8 от ОУ, не бил
нарушен баланса между правата и интересите на кредитора и кредитополучателя,
неустойката изпълнявала функциите, посочени в ТР № 1/2009г. ОСГТК на ВКС, не
била в необосновано висок размер. Моли по подробно изложените съображения
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение правилността на обжалваното първоинстанционно решение
настоящият съдебен състав намира следното:
Със сезиралата съда искова молба ищецът М. Г. С. излага, че на 12.09.2019г.
сключил с ответника „Н.“ ООД договор за потребителски заем и получил заемната
сума в размер на 400 лева. Ищецът погасил заема като по договора заплатил сума в
общ размер 618 лева. Намира, че недължимо заплатената от него сума възлизала на 218
лева, тъй като договорът бил изцяло нищожен – в чл. 11 от него бил посочен ГПР –
46.21%, но в действителност не били описани данните, послужили за изчисляването
му, което противоречало на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ГПК,
предвиденото с нормата на чл. 4, ал. 3 от договора задължение за предоставяне на
гаранция и свързаната с неизпълнението му неустойка по чл. 6 от договора на практика
поставяло потребителя в изначална невъзможност да изпълни изискванията, предвид
на което същият разход следвало да бъде включен при определянето на ГПР, при което
2
действителният му размер бил 192%. Нарушена била императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, заобиколени били изискванията на ЗПК за посочване на финансовата
тежест за длъжника – чл. 21, ал. 1 ЗПК, налице била хипотеза на непосочен ГПР по см.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при което целият договор се явявал недействителен. Позовава
се на Директива 2008/48/ЕО и практика на СЕС, твърди предпоставки по чл. 23 ЗПК.
Евентуално – нищожни били отделни договорни клаузи – неустойката по чл. 6, поради
нарушение на закона, добрите нрави, респ. чл. 146 ЗЗП. Излага и други подробни
съображения. Претендира ответникът да бъде осъден да му върне сумата 67.32 лева –
пълен размер на задължението за недължимо получени суми по договор за
потребителски кредит № *******/12.09.2019г., ведно със законната лихва от
16.04.2021г. до окончателното погасяване (изменение на размера по чл. 214, ал. 1 ГПК
в о.с.з. на 16.03.2022г., съобразно молба л. 111 от преписката на делото на СРС).
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Н.“ ООД оспорва предявения иск и
изложените с исковата молба твърдения досежно действителния размер на ГПР.
Страните били обвързани от валиден договор, валидна била и клаузата за неустойка.
Излага подробни съображения. Моли за отхвърляне на иска.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата
67.32 лева, като заплатена по договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г.
при начална липса на основание.
Съгласно правилото на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и трайно установената съдебна
практика, изразена в ППВС № 1/1979 г., в тежест на ищеца по иск по чл. 55, чл. 1 ЗЗД и
в трите й хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на ответника да
установи наличието на основание за получаване, респ. за задържане на това плащане. В
този смисъл - Р 13/12г. т.д. 15/10г. II т.о. на ВКС.
Пред настоящата съдебна инстанция между страните няма спор и от
представените по делото и неоспорени писмени доказателства - договор за
потребителски кредит № *******/12.09.2019г., стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация по потребителски кредити, ОУ, информация за заявката и
неоспорените по делото заключения на ССчЕ и СТЕ, съдът приема за установено, че
ответникът „Н.“ ООД и ищецът М. Г. С. сключили договор за потребителски кредит от
разстояние, по силата на който и в изпълнение на поетите с договора задължения,
ответникът „Н.“ ООД предал на ответника С. заемната сума от 400 лева.
От съдържанието на приложения договор за потребителски кредит №
*******/12.09.2019г. с инкорпориран в съдържанието му погасителен план се
установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 3 месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 142 лева. Страните уговорили падежи на
вноските, начиная от 13.10.2019г. до 13.12.2019г., лихвен процент (ГЛП) – 38.59% и
годишен процент на разходите (ГПР) – 46.21%. Конкретно в договора било посочено
3
цялото задължение по кредита в абсолютна стойност, а именно 426 лева.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора за кредит страните предвидили
задължение за кредитополучателя, в срок до края на следващия ден от сключване на
договора да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в ОУ по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от
небанкова финансова институция, следвало да бъде за сума в размер на 426 лева, със
срок на валидност до 14.12.2019г. Неизпълнението на задължението било
санкционирано с неустойка по чл. 6, ал. 1 от договора, в размер на сумата 192 лева,
която се начислява месечно (чл. 6, ал. 2), считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3
от договора. Със следващите алинеи на чл. 6 от договора било предвидено в случай, че
срокът, за който се начислява неустойката, е по-кратък от срока между две
погасителни вноски, неустойката да се начислява на ден в размер на 1/30 от месечната
неустойка, неустойката да се дължи само за периодите, в които кредитът е без
осигурена гаранция, а начислената неустойка да се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска от погасителния план.
От представените по делото писмени доказателства и заключение на приетата
по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по договора от 12.09.2019г.
ищецът заплатил на ответника сума в общ размер на 467.32 лева, от които 400 лева –
главница, 26 лева – договорна лихва и 41.32 лева – неустойка. При разпита си по чл.
200 ГПК вещото лице пояснява, че ГПР при предоставяне на потребителския кредит,
без включване на неустойката, отговарял на посочения в договора такъв (46.21%). При
вариант с включена в ГПР неустойка ГПР възлизал на 184.89%.
Предвид нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В пар. 1, т. 1 ДР на ЗПК законодателят е дал легална дефиниция на понятието
общ разход по кредита за потребителя, а именно: това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
С нормата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК законодателят предвидил, че при
4
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Ето защо вземането на кредитора за неустойка, като санкция за
неизпълнение на предвидено в договора задължение, правилно не е съобразено като
разход при изчисляването на ГПР по кредита.
Неоснователно се явява възражението за нищожност на договора за
потребителски кредит поради некоректно изчислен годишен процент на разходите, в
който е следвало да се включи и разходът за заплащане на уговорената неустойка. Не е
налице твърдяното от въззивника несъответствие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. ГПР включва само предвидимите към момента на сключване на договора
разходи. Основателни са възраженията на ответника, че вземането за неустойка не
само, че не е възникнало към сключването, не е ясно дали ще възникне, но и размерът
му не може да бъде отнапред определен.
Неоснователно е и възражението на въззивника, основано на нормите на чл.
10а, ал. и ал. 4 ЗПК, доколкото неустоечната клауза няма характера на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а и по делото се
твърди, нито от доказателствата се установяват такива разходи.
Условията и предпоставките, при наличието на които уговорената неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според указанията в т. 3 от решението неустойката
следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД тогава, когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на
примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка
задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни
способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението.
Горепосочената клауза на чл. 6, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 3 от договора е израз на
признатата в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето. Фактът на двустранното уговаряне на
неустойката обаче сам по себе си е ирелевантен за валидността на неустоечната клауза,
ако тя не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в
частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски
правоотношения.
Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената в чл. 6, ал. 1,
вр. чл. 4, ал. 3 от договора неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Посредством тази клауза кредиторът по един
5
вече отпуснат кредит получава имуществена облага от насрещната страна в определен
размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил
допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава
принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава.
Отделно неустоечната клауза заобикаля закона, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в
размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко
обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Така се стига до кумулирана
неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е
недопустимо.
Съдът намира, че нищожността на клаузата за неустойка не води до нищожност
на сключения между страните договор. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори Държавите-членки определят изискването, включените неравноправни
клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са
обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се
изпълнява и без неравноправните клаузи. Директивата по правило няма директен ефект
в правоотношението между частните лица, но е налице задължение на националния
съдия, произтичащо от задължението за лоялно сътрудничество на държавите-членки,
предвидено в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство
съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително така както е
извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед целите, които са
предвидени за постигане от посочената директива.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице
основание процесният договорът за потребителски кредит да бъде приет за
недействителен, доколкото не е налице нито една от посочените чл. 22 ЗПК хипотези.
Неоснователно е и възражението за нарушение на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото от неоспореното заключение на ССчЕ се установява, че
ГПР при предоставяне на потребителския кредит, без включване на неустойката,
6
отговарял на посочения в договора такъв от 46.21%. За процесния период от
12.09.2019г. до 13.12.2019г. основният лихвен процент на БНБ бил 0 % + 10 пункта
/съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 г. приложимо към 2009 г./. Следователно законната
лихва към дата на сключване на договора била 10 %, а петкратният й размер - 50 %.
Поради това съдът намира, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
В конкретния случай, за периода на действие на договора за потребителски
кредит върху главница от 400 лева, размерът на законната лихва, определен
посредством използването на лихвен калкулатор възлиза на 10.33 лева. Ето защо
договорената възнаградителна лихва от 26 лева не е прекомерно висока, нито е
договорена във вреда на потребителя, нито накърнява изискванията за
добросъвестност. Ищецът дължи да заплати на кредитора и договореното
възнаграждение по договора под формата на лихва в размер на сумата 26 лева.
По горните мотиви по делото се установи твърдението на ищеца, че по
сключения договор за потребителски кредит № *******/12.09.2019г. ответникът
получил процесната сума 67.32 лева, от която 26 лева – договорна лихва и 41.32 лева –
неустойка.
Нищожността на клаузата за неустойка съставлява отрицателен юридически
факт, който препятствал възникването на вземането на кредитора за неустойка. Ето
защо за ответника не е налице основание да получи и задържи сумата за неустойка,
предвид на което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен до размер на
сумата 41.32 лева. Първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено в
частта, в която този иск е отхвърлен, а вместо това да постанови друго, с което искът за
сумата 41.32 лева – недължимо заплатена неустойка бъде уважен.
По горите мотиви по делото се установи, че ответникът има основание да
получи и задържи сумата 26 лева – договорна лихва, предвид на което искът за
връщане на същата сума се явява неоснователен и правилно е отхвърлен от първата
инстанция. Решението в същата част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред СРС ищецът претендира и доказва сторени разноски в общ размер 200
лева, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. С оглед изхода на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК има право на разноски в размер на 122.76 лева, които
следва да му бъдат присъдени.
Пред СРС ищецът е представляван от адв. И. П. Н., който претендира разноски в
размер на сумата 300 лева за безплатно предоставената правна помощ на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА. На адвоката с оглед изхода на спора следва да бъде присъдено
възнаграждение за осъществената пред СРС защита в размер на сумата 184.14 лева.
7
Пред СГС ищецът претендира и доказва сторени разноски в размер на 25 лева –
заплатена държавна такса. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има
право на разноски в размер на 15.34 лева, които следва да му бъдат присъдени.
Пред СГС ищецът е представляван от адв. И. П. Н., който претендира разноски в
размер на сумата 400 лева за безплатно предоставената правна помощ на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА. На адвоката с оглед изхода на спора следва да бъде присъдено
възнаграждение за осъществената пред СГС защита в размер на сумата 245.51 лева.
С оглед искането по чл. 78, ал. 3 ГПК и изхода на делото, на ответника „Н.“
ООД не следва да се присъждат разноски. Макар и исковете да не са уважени изцяло,
по делото се установи нищожна клауза в договора, сключен с потребител, като
процесните искове са предявени в защита от неравноправните клаузи. Предметът на
делото изцяло попада в обхвата на въпросите, намерили отговор с решение от
16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз. В т.
96 от решението СЕС е приел, че принципът на ефективност трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски
да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените
суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на
договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна
правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол
върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В практиката си ВКС
приема, че решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C224/19 и C-259/19 на СЕС се
прилага по искове по чл. 55 ЗЗД за връщане на дадено по неравноправни клаузи, като
уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК за разпределение на разноските в тежест на потребителя,
съразмерно с отхвърлената част от иска, създава съществена пречка, която може да
възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на
ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни
клаузи, поради което същата не е съобразена с европейското законодателство и не
следва да се прилага в конкретния случай – така определение № 366 от 16.08.2022 г. по
ч. т. дело № 1085/2022 г. на ВКС, Търговска колегия, първо отделение. Ето защо и
поради обстоятелството, че делото е в защита права на потребител и се установява
неравноправна клаузи в потребителски договор, чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да се
прилага и въпреки изхода на делото, разноски в тежест на ищеца не следва да се
присъждат. Ето защо първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено
и в частта, в която на ответника „Н.“ ООД са присдени разноски.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
8
ОТМЕНЯ решение № 20050282/26.07.2022г., постановено по гр.д. №
21658/2021г. по описа на СРС, 165-и състав, в часта, в която е отхвърлен предявеният
от М. Г. С., ЕГН **********, срещу „Н.“ ООД, ЕИК *******, иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 41.32 лева, недължимо получена по договор за
потребителски кредит № *******/12.09.2019г., сключен от разстояние по ЗПФУР, и в
частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, М. Г. С., ЕГН **********, е осъден да
заплати на „Н.“ ООД, ЕИК *******, сумата 800 лева – разноски по делото, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *******, да заплати на М. Г. С., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 41.32 лева, представляваща недължимо
получена неустойка по чл. 6, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 3 от договор за потребителски кредит
№ *******/12.09.2019г., ведно със законната лихва от 16.04.2021г. до окончателното
погасяване.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20050282/26.07.2022г., постановено по гр.д. №
21658/2021г. по описа на СРС, 165-и състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният
от М. Г. С., ЕГН **********, срещу „Н.“ ООД, ЕИК *******, иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за горницата над 41.32 лева до пълния предявен размер от 67.32
лева, която разлика представлява договорна лихва по договор за потребителски кредит
№ *******/12.09.2019г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Н.“ ООД, ЕИК *******, да заплати
на М. Г. С., ЕГН **********, сумата 122.76 лева, представляваща разноски по делото,
сторени пред СРС и сумата 15.34 лева – разноски по делото, сторени пред СГС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, „Н.“ ООД,
ЕИК *******, да заплати на адв. И. П. Н., ЕГН **********, сумата от 184.14 лева –
полагащо се адвокатско възнаграждение за защита по делото пред СРС и сумата 245.51
лева - полагащо се адвокатско възнаграждение за защита по делото пред СГС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9