Решение по дело №4850/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№…….

 

гр. София, 14.07.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІII - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                                      Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

     при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. дело № 4850 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

     Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

     С решение № 58990 от 05.03.2021 г. по гр. дело № 379/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 144 състав, е осъден на основание чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. последно КЗ С.И.Д., ЕГН ********** да заплати на З. „Б.И.“ АД, ЕИК********* сумата от 200 лв., като регресно вземане за изплатено обезщетение на Р.А.А., ЕГН ********** по застраховка гражданска отговорност с полица № BG/02/116000727199 с период на покритие от 01.03.2016 г. до 28.02.2017 г. и образувана щета по него № **********/10.01.2017 г. във връзка с ПТП, настъпило на 22.04.2016 г. в гр. Варна, при управление на МПС – лек автомобил „Фолксваген голф“ с рег. ******, поради нарушаване правилата за движение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП – ответникът се е движил с несъобразена за пътната обстановка скорост и така е реализирал ПТП, като е навлязъл в съседна, дясна пътна лента и не е пропуснал движещия се по нея лек автомобил „Мазда 323“, в резултат на което са причинени щети по лекия автомобил и са увредени лицата Д.А.А.и Р.А.А., ведно с 15 лв. ликвидационни разноски и законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лв. – разноски.

     Постъпила е въззивна жалба от ответника – С.И.Д., чрез назначения му особен представител адвокат Д.Б., с която се обжалва първоинстанционното решение, като са изложени доводи за неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът не е изследвал фактическата обстановка, като видно от представените по делото доказателства ответникът не е управлявал на 22.04.2016 г. в района на Аспарухов мост, гр. Варна лекия си автомобил при „несъобразена с пътната обстановка скорост“, както е прието в обжалваното решение. Съдът не е направил разграничение между управление на превозно средство при превишена скорост за съответния пътен участък и хипотеза на управление при несъобразяване на специфични пътни условия като заледяване, мокра настилка и др. Не е обсъден и въпросът репарация на какви вреди се иска, тъй като видно от протокола от съдебното заседание по наказателното дело, от деянието не са причинени имуществени вреди, като спрямо процесния протокол е приложима разпоредбата на чл. 300 ГПК. Сочи се и съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като пострадалото лице не е имало предпазен колан, в резултат на което е получило контузии на главата, съответно изплатеното обезщетение следва да бъде редуцирано. Това обстоятелство се твърди, че не е взето предвид от първоинстанционния съд, въпреки направеното в срока по чл. 131 ГПК възражение за съпричиняване; докладът по чл. 146 ГПК е непълен, не е разпределена доказателствена тежест относно възражението за съпричиняване. Предвид изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на иска.

     Въззиваемата страна – З. „Б.И.“ АД, чрез адвокат М.Г., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Моли се за потвърждаване на решението. Претендират се разноски.

     Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа страна:

     Ищецът твърди, че на 22.04.2016 г. в района на гр. Варна, на Аспарухов мост до стълб № 8169 е реализирано ПТП, с участието на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, рег. № ******, собственост на Р.И.Ш., управляван от С.И.Д. и лек автомобил марка „Мазда“, модел „323“, рег. № ******, собственост на К.А.С., управляван от В.П.П.. В съставения констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 1109/22.04.2016 г. е посочено, че вина за настъпването му има ответникът, който е навлязъл в съседната дясна пътна лента, като не е пропуснал движещото се по нея МПС „Мазда 323“ с рег. № ******, в резултат на което са пострадали пътници в посочения автомобил – Д.А.А.и Р.А.А.. Управляваният от ответника автомобил е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ищцовото дружество по застрахователна полица № BG/02/116000727199. След направена оценка на щетите е изплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди на пострадалия Р.А.по заведена от него щета под № ********** в размер на 200 лв. Ответникът е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма и при липса на правоспособност за управление на съответната категория МПС към датата на ПТП. С регресна покана ищецът е поканил ответника да погаси задължението си, но плащане не е последвало. Моли се за осъждане на ответника да заплати сумата от 200 лв. – главница, сумата от 15 лв. – ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендират се сторените по делото разноски.

     С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор ответникът, чрез назначения му особен представител, оспорва иска като неоснователен, не оспорва констатациите в протокола за ПТП и приложните доказателства от НОХД № 5538/2016 г. по описа на Варненски районен съд, XXVII състав, като счита, че от същите се установяват механизма на ПТП, вида и обема на причинените вреди, причинната връзка между ПТП и вредите. В отговора на исковата молба не е въведено възражение за съпричиняване (такова е направено в хода на устните състезания пред първоинстанционния съд). Моли се съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.

     Видно от представения по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица на 22.04.2016 г., около 19,25 ч., в гр. Варна, Аспарухов мост до стълб № 8169 е настъпило ПТП с участието на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, рег. № ******, собственост на Р.И.Ш., управляван от С.И.Д. и лек автомобил марка „Мазда“, модел „323“, рег. № ******, собственост на К.А.С., управляван от В.П.П.. Като обстоятелства и причини за ПТП е посочено, че водачът на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, рег. № ******, е навлязъл в съседната дясна пътна лента, като не е пропуснал движещото се по нея МПС „Мазда 323“ с рег. № ******. Като пострадали лица са посочени Д.А.А., Р.А.А., М.Я.. Съставен е акт за административно нарушение на първия участник. В протокола за ПТП е отразено, че водачът С.И.Д. е управлявал с концентрация на алкохол в кръвта – 1,80 промила, както и че не притежава СУМПС.

     От представената застрахователна полица се установява, че на 01.03.2016 г. между Р.И.Ш.и ищеца е сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“. Срокът на действие на договора е 1 година от 01.03.2016 г. до 28.02.2017 г.

     Видно от представения препис от протокол от проведеното на 13.12.2016 г. открито съдебно заседание по НОХД № 5538/2016 г. по описа на Варненски районен съд, XXVII наказателен състав, съдът е одобрил на основание чл. 382, ал. 7 НПК споразумение, с което подсъдимият С.И.Д. е признат за виновен, че на 22.04.2016 г. в гр. Варна, при управление на МПС – л. а. „Фолксваген Голф“, рег. № ******, нарушил правилата за движение на ЗДвП – чл. 21, ал. 1 ЗДвП: „При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава ограниченията за населено място“ и по непредпазливост причинил на Д.А..Асредна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лявата раменна кост, обусловило трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за период от около 3-4 месеца, като деянието е извършено в пияно състояние и без да има необходимата правоспособност – без свидетелство за управление на моторно превозно средство, и на основание чл. 343, ал. 3, б. „а“, вр. с чл. 342, ал. 1 и чл. 54, ал. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане в сила на споразумението.

     По реда на чл. 380 КЗ при ищеца е заведена щета под № 17100007300-18508/10.01.2017 г. от пострадалия Р.А.А., за настъпили увреждания: контузия на главата, на лява подбедрица с травматичен оток и кръвонасядания в същите области, за сумата от 12 500 лв., за което са представени медицински документи, като видно от Доклад по щета под № 171000073001/20.03.2017 г. на пострадалия е изплатена сумата от 200 лв., за което е приложено и преводно нареждане от 30.03.2017 г.

     С регресна покана с изх. № ОК-164731/14.03.2018 г. ищецът е поканил ответника да му заплати сумата от 225 лв. – заплатено на пострадалия застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски. Плащане не е постъпило.

     При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна:

     Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. първо КЗ.

     Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

     Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

     Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

     Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че районната инстанция е дала неправилна правна квалификация на предявения иск като такъв по чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. последно КЗ, вместо по чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. първо КЗ.

     Нормата на чл. 500, ал. 1, т. 1 КЗ регламентира, че застрахователят има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпване на ПТП е извършил нарушение по Закона за движението по пътищата, като е управлявал моторното превозно средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотици или други упойващи вещества или е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотици или други упойващи вещества. В случая твърденията на ищеца са, че ответникът е управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, за което твърдение СРС е разпределил и доказателствената тежест по реда на чл. 146 ГПК, поради което правилната правна квалификация на иска е по чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. първо КЗ. Определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. Съгласно разясненията на ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, се касае до нарушение на материалния закон, а не до недопустимост на решението. С оглед същността на въззивното производство, ако въззивният съд приеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, при непроменени фактически твърдения и петитум, той следва да разреши спора по същество в съответствие с действителното правно основание, като обезпечи служебно правилното приложение на материалния закон. В този смисъл е и формираната съдебна практика - решение № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО.

     В конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал всички факти, на които ищецът се е позовал в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на спорното право, което задължава въззивния съд да даде вярната квалификация и да се произнесе по съществото на спора.

     За уважаване на иска по чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. първо КЗ в тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, следните предпоставки: 1) наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между ищеца застраховател и застраховано при него лице към датата на настъпване на застрахователното събитие; 2) възникнало в полза на увреденото лице вземане на извъндоговорно (деликтно) основание срещу причинителя на вредата - т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез негово виновно и противоправно поведение съгласно чл. 45 ЗЗД; 3) заплащане от страна на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на застрахователно обезщетение на увреденото лице или на встъпилото в неговите права лице при настъпване на застрахователно събитие; 4) че делинквентът-ответникът е причинил виновно ПТП, управлявайки моторното превозно средство, застраховано при ищеца, с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма.

     Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът носи доказателствената тежест за установяване на посочените релевантни обстоятелства при условията на пълно и главно доказване.

     В разглеждания случай за лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, рег. № ******, е имало валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за периода 01.03.2016 г. – 28.02.2017 г., през време на действието на застрахователния договор – на 22.04.2016 г., е настъпило ПТП, причинено от водач на МПС, гражданската отговорност на който е покрита от ответника. Причина за настъпилото ПТП е несъобразяването на ответника с правилата за движение на ЗДвП – чл. 21, ал. 1 ЗДвП, което нарушение е извършено в пияно състояние и без ответникът да има необходимата правоспособност – без свидетелство за управление на моторно превозно средство. С поведението си ответникът е станал причина за настъпилото ПТП, като неговия механизъм е безспорно установен по делото. В предвидените от закона случаи застрахователят се освобождава от задължението му към застрахования, тъй като не отговаря за умишлено причиняване на риска от застрахования или за такова негово поведение, което увеличава риска в степен, в която той не носи отговорност, какъвто е случаят на управление на МПС в пияно състояние, респ. когато водач е отказал да се подложи или виновно се е отклонил от проверка за алкохол.

     С одобрено от съда споразумение е ангажирана наказателната отговорност на ответника във връзка с процесното ПТП. Като е съобразил представеното по делото споразумение, решаващият съд не е допуснал соченото от жалбоподателя процесуално нарушение, тъй като съгласно нормата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Тази норма намира приложение и по отношение на одобреното от съда споразумение за решаване на делото, на основание чл. 383, ал. 1 НПК, тъй като то има последиците на влязла в сила присъда. С посоченото споразумение е установена вината на водача на лекия автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, рег. № ******, участието му в настъпилото на 22.04.2016 г. ПТП, противоправността на деянието, включително нарушението на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, както и това, че по време на настъпване на ПТП ответникът е управлявал МПС с алкохол в кръвта над допустимата по закон норма и без да има необходимата правоспособност (като квалифициращи признаци на престъплението). При постановяване на решението си първоинстанционният съд е съобразил влязлото в сила споразумение, като в мотивите и в диспозитива на решението си е посочил, че водачът е нарушил чл. 21, ал. 1 ЗДвП, като се е движел с несъобразена за пътната обстановка скорост, което сочи именно на хипотезата на управление на превозно средство при превишена скорост за съответния пътен участък. Поради това възраженията, че районната инстанция не била съобразила фактическата обстановка по делото са неоснователни. 

     Неоснователно е и оплакването в жалбата, че не било изпълнено искането на въззивника за приобщаване на цялата преписка по НОХД № 5538/2016 г., образувано пред Варненския районен съд. Такова искане не е правено в хода на първоинстанционното производство, а освен това при наличие на препис от протоколното определение, с което е одобрено постигнатото споразумение по наказателното дело, цялата преписка не е необходима за целите на гражданското производство.

     По делото не е спорно, че претенцията на ищеца е за имуществени вреди. Във връзка с оплакването, че в протокола, с който е одобрено постигнатото споразумение, не е посочено настъпването на имуществени вреди, съответно те не подлежат на репариране, въззивният съд споделя трайната практика на ВКС, според която при наличие на влязла в сила присъда, от елементите на непозволеното увреждане следва да се приемат за безспорно установени деянието, противоправността и вината на ответника по делото. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело и с оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респективно наказателното производство. Установеният в наказателното производство размер на причинените от престъпното деяние вреди обвързва и гражданския съд със задължителна сила, но когато вредите са елемент от фактическия състав на престъплението (решение № 7 от 9.03.2022 г. по гр. д. № 2000/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., ГК). Когато размерът на вредата е елемент от престъпния състав, констатациите на присъдата относно размера на причинените вреди са задължителни за съда, когато решава гражданското дело, какъвто не е настоящият случай (така и решение № 22 от 5.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК). В случая, имуществените вреди от деянието не са част от състава на престъплението и настъпването им, съответно обезщетяването им подлежи на доказване в хода на производството пред гражданския съд.

     По делото е установено, че ищецът е заплатил на пострадалия Р.А.(за когото не е спорно, че е претърпял вреди в резултат на процесното ПТП) застрахователно обезщетение в размер на 200 лв., във връзка с образувана пред застрахователя щета, както и че последният е сторил ликвидационни разноски в размер на 15 лв., поради което искът е доказан по основание.    

     Относно оплакванията, че първоинстанционният съд не е разгледал възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд приема следното:

     Съгласно правната норма, уредена в чл. 133 ГПК, вр. с чл. 147, т. 1 ГПК, при пропуск на ответника да релевира материалноправни възражения относно възникването и съществуването на предявеното спорно материално право, вкл. и възражение за съпричиняване на вредоносните последици - в срока за отговор на исковата молба, това негово процесуално право се преклудира, освен ако основанието за възникване на насрещното отбранително материално право не е могло да бъде узнато, посочено или доказателства за неговото съществуване не е могло да се представят своевременно (в този смисъл са разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 17 от 6.03.2015 г. по гр. д. № 3174/2014 г. по описа на ВКС, IV г. о., ГК и др., в които се приема, че „съгласно чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с отговора на исковата молба ответникът следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, а когато не стори това, съгласно чл. 133 ГПК той губи възможността да го направи по-късно. С изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, невъведените от ответника възражения срещу предявения иск се преклудират, в т. ч. възражението за съпричиняване от страна на пострадалия от деликт...“). В случая ответникът в преклузивния срок (срока за отговор на исковата молба) не е въвел в процеса възражение за съпричиняване, нито е твърдял или доказал, че са били налице извинителни причини за неговото процесуално бездействие - това възражение е направено едва в хода на устните състезания пред районния съд, поради което е преклудирано и не намира приложение нормата на чл. 147, т. 1 ГПК. Поради това не са налице и твърдените процесуални нарушения във връзка с доклада по чл. 146 ГПК и липсата на разпределена доказателствена тежест по възражението за съпричиняване, доколкото такова не е било наведено в преклузивния за това срок, съответно не следва да бъде обсъждано и от настоящата инстанция.

     По изложените съображения съдът счита, че са налице предпоставките на чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. първо КЗ, поради което следва да се ангажира отговорността на ответника до размера на платеното от застрахователя обезщетение от 200 лв., ведно с обичайните разноски, направени за неговото определяне в размер на 15 лв. Ето защо предявеният иск е изцяло основателен. С оглед основателността на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за присъждане на лихва за забава от датата на подаване на исковата молба - 11.09.2019 г. до окончателното плащане.

     Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено, но при правилна правна квалификация на предявения иск.

     По отношение на разноските:

     При този изход на спора ответникът – въззивник следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 150 лв. – депозит за особен представител. Доказателства за сторени други разноски от страна на ищеца – въззиваем не са представени по делото.

     Предвид изложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА решение № 58990 от 05.03.2021 г. по гр. дело № 379/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 144 състав, но при правилна правна квалификация на иска по чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. първо КЗ.

     ОСЪЖДА С.И.Д., ЕГН **********, с адрес;*** да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК на З. „Б.И.“ АД, ЕИК*********, с адрес: ***, сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева) – разноски за въззивното производство.

     Решението е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1. 

                          

 

 

 

                                                                                                                   2.