Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1252
гр. Русе, 09.07 .2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД… ХII граждански състав…в публично заседание
на 11 юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Десислава Великова
при
секретаря Светла Георгиева и в присъствието на прокурора……………….. като
разгледа докладваното от СЪДИЯТА гр. д. №5649 по описа на 2018 г., за да се
произнесе съобрази:
Предявен е иск с
правно основание чл.422 от ГПК.
Ищецът Агенция за контрол на
просрочени задължения ООД твърди, че на 08.04.2015 г. между „Фератум България” ЕООД и ответника Н.Н.М. бил подписан
Договор за кредит № 245263, сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние (електронна поща, уеб-сайт) във формата на електронен документ и
реализиран при спазване на законовите изисквания, като му бил отпуснат кредит в
размер на 700 лева, който следвало да бъде върнат ведно с лихва, представляваща
печалба на кредитора в размер на 83,93 лева за срок от 180 дни. Поради
наложената законова необходимост по чл. 16 от ЗПК ответника предложил
обезпечение, предоставено от гарант – „Фератум Банк” ЕООД, което дружество било одобрено от ищеца и
фигурирало под № 237 в Списъка на кредитните институции. На 08.04.2015 г. между
Фератум Банк” ЕООД и
ответника бил сключен Договор за гаранция № 245263, с който ответника се
задължил да плати на гаранта такса за гаранция в размер на 406,07 лева.
Ответникът не изпълнил договорното си задължение да върне отпуснатия кредит в
уговорения срок, поради което ищеца поискал изпълнение от солидарно задълженото
дружество-гарант, вследствие, на което Фератум Банк” ЕООД погасило дължимата сума в пълен размер към
ищеца, встъпило в правата на кредитор и за него възниквал правен интерес за
предявяване на претенциите по съдебен ред. Датата на последната вноска по
кредита била на 05.10.2015 г., като вземането било изискуемо в пълен размер
след тази дата. Ответникът изпаднал в забава, не върнал дължимите вноски до 20
дни след падежната дата, поради което му била начислена такса в размер на 300
лева, представляваща административна такса за събиране на вземането. На
01.12.2017 г. бил сключен договор за цесия между ищеца и „Фератум
банк” ЕООД с рег. № С 56251, по силата на който
настоящото вземането било прехвърлено в полза на ищеца изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Ответникът бил уведомен за
извършената цесия на 14.12.2017 г. с писмо с обратна разписка. Предвид
неизпълнение на задълженията, ищецът подал Заявление по чл. 410 от ГПК и било
образувано ч.гр. дело № 2844/2018 по описа на РРС, била издадена заповед за
изпълнение, с която било разпоредено на ответника да заплати на ищеца сумата от
700,00 лева – главница, 83,93 лева – договорна лихва за периода от 08.05.2015
г. до 05.10.2015 г.; 300,00 лева – административна такса за събиране на
вземането; 406,07 лева – такса за гаранция по кредитната сделка; 19,33 лева – мораторна лихва за периода от 06.10.2015 г. до 22.03.2018
г., ведно със законната лихва от 29.03.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането и разноски в размер на 130,19 лева. По заповедното производство
ответникът бил призован по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, предвид което искат
установяването им по исков ред. Искат да
бъде признато за установено, че ответника им дължи сумите: 700,00 лева –
главница, 83,93 лева – договорна лихва за периода от 08.05.2015 г. до
05.10.2015 г.; 300,00 лева – административна такса за събиране на вземането;
406,07 лева – такса за гаранция по кредитната сделка, ведно със законната
лихва, считано от 29.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ответникът Н.Н.М. чрез назначения
си особен представител оспорва предявените искове.
Съдът,
след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от
фактическа страна следното:
По заявление на ищеца е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 02.05.2018 г. по гр. д. № 2844/2018 г. по
описа на РРС, с която е разпоредено на длъжника Н.Н.М. да заплати сумата от 700,00
лева – главница, ведно със законната лихва от 29.03.2018 г. до изплащане на
вземането; 83,93 лева – договорна лихва за периода от 08.05.2015 г. до
05.10.2015 г.; 300,00 лева – такси; 406,07 лева – гаранция по кредитната
сделка; 19,33 лева – мораторна лихва за периода от
06.10.2015 г. до 22.03.2018 г.; 30,19 лева - държавна такса по делото и 100,00
лева – юрисконсултско възнаграждение. Длъжникът бил призован по реда на чл.47,
ал.5 от ГПК и съдът дал указания на ищеца да предяви иск за установяване на вземането
си, който е предмет на настоящия правен спор.
С договор за предоставяне
на потребителски кредит № 245263/08.04.2015 г., „Фератум
България” ЕООД следвало да предостави на ответника заем в размер на 700 лева. Предоставеният
кредит следвало да се изплати на 6 месечни вноски, включващи главница и лихва в
общ размер на 130.65 лв. На 08.04.2015
г. между „Фератум Банк”
ЕООД и ответника бил сключен Договор за гаранция, с който ответника се задължил
да плати на гаранта такса за гаранция в размер на 406,07 лева за предоставена
гаранция по процесния договор за кредит. Според Потвърждение от „Фератум България” ЕООД, гарантът бил заплатил всички
дължими суми по договора за паричен заем, тъй като длъжникът не изплатил в срок
задълженията по договор за предоставяне на потребителски кредит №
245263/08.04.2015 г . На 01.12.2017 г. бил
сключен договор за Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани
потребителски кредити между ищеца и „Фератум банк” ЕООД, по силата на който настоящото вземането било
прехвърлено в полза на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Към исковата молба е приложено
уведомление за извършената цесия до ответника.
Въз основа на установеното от фактическа
страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск, в
производството, по който ищеца цели да установи, че ответникът му дължи парични
суми по сключен договор за гаранция във
връзка с договор за предоставен потребителски кредит № 245263/08.04.2015, въз
основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Предявеният иск е процесуално допустим, тъй като длъжникът бил уведомен за
издадената заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Разгледан по същество, същият се явява неоснователен.
Съгласно чл.6 от ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Съгласно чл. 7 от
ЗПФУР страни по договора са доставчикът и потребителят, а в ал.2 на същия член
е разписано, че потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. С оглед изложеното,
правоотношението между „Фератум България” ЕООД и
ответника попада изцяло в обхвата на ЗПФУР.
Разпоредбата на чл.18 от ЗПФУР предвижда, че при договори
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да
докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл.8
от същия закон на потребителя, както и че е получил неговото съгласие за
сключване на договора. За доказване на посочените обстоятелства се прилага
разпоредбата на чл.293 от Търговския закон, а в случаите с електронни изявления
се прилага Законът за електронния документ и електронен подпис (сега Закон за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги).
При твърдени от ищеца облигационно правоотношение,
възникнало от вид договор за заем, между „Фератум България” ЕООД и ответника, в който случай
потребителят на този кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност, а кредиторът пък действа по занятие, т.е. предоставянето на
кредити е основният му предмет на търговска дейност, следва да се прилагат
изискванията на ЗПК.
Съгласно чл.10 от ЗПК договорът трябва да е сключен в
писмена форма на хартиен или друг носител. Разглежданият договор се твърди, че
е сключен от разстояние, което според настоящият съдебен състав е допустимо
съгласно ЗПФУР.
По делото липсват електронни записи, от които да се
установява по безспорен и категоричен начин, че волеизявленията на страните по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 245263/08.04.2015 г. са
насочени към сключване на договор, чието изпълнение се претендира от ищеца. Съгласно
чл.2 и чл.3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги/ ЗЕДЕУУ/, електронно изявление е словесно изявление, представено в
цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално
представяне на информацията/ редакция ДВ, бр. 34 от 2001 г., в сила от 7.10.2001
г.). Електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014
г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни
трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73
от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък Регламент (ЕС) № 910/2014. Посочения
регламент определя електронният документ като всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален
запис. Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление.
Съгласно Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., електронното изявление, се счита за подписано при условията
на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ. Според посочената разпоредба „електронен подпис“
означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в
електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е
подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен
документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.
180 ГПК).
Във връзка с изложеното дотук, съобразявайки се и с
практиката на ВКС по този въпрос, Съдът намира, че не е налице валидно сключен
договор за заем.
В действителност представеният договор № 245263/08.04.2015
г. не носи подписа на ответника, но доколкото същият се твърди да е сключен от
разстояние и в този случай изявленията на страните са разменени чрез средства
за комуникация от разстояние, като същите са записани на технически носител,
позволяващ възпроизвеждането им, то макар и неподписани тези електронни
документи съставляват доказателства по смисъла на чл.184, ал.1 ГПК. Същите,
обаче, не са достатъчни, за да се приеме възникването на облигационна връзка
между „Фератум България” ЕООД и ответника.
Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът не доказа при
условията на пълно главно доказване сключването на процесния договор №
245263/08.04.2015 г., с оглед на което не би могъл да се направи обоснован и
категоричен извод, че в правната сфера на ответника са възникнали претендираните с исковата молба задължения, поради което установителните искове за същите следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни само на това основание.
Не се установява и получаването на заемната сума от заемополучателя-ответник в настоящото производство.
Предвид изложеното съдът счита, че от събраните по делото
доказателства не се доказа, че между „Фератум България” и ответника е сключен договор с
посоченото в исковата молба съдържание, както и че ответникът е получил
заемната сума, поради което искът следва да бъде отхвърлен на това основание.
При това положение не следва да бъдат преценявани
договора за цесия и надлежното уведомяване на ответника. За пълнота следва да
се отбележи, че съгласно практиката на ВКС уведомлението за цесията, изходящо
от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99 ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД, но не и
в хипотезата, когато това уведомление е получено от назначения на основание
чл.47 ал.6 от ГПК особен представител на длъжника.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че последователна
е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова
възражение да не е било направено от потребителя. По отношение на договорите за
кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.
143 – чл.148 от ЗЗП.
Макар и поместени в индивидуалния договор с ответника, а
не в общите условия към него, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по
смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични
контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито
е твърдял, нито е доказал условията по договора да са били уговорени с
ответника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да
бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност –
арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
В глава четвърта
от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 година относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи
следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.5 от договора за заем, се
обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк” ЕООД, се намира в пряко противоречие с преследваната
с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика подобна уговорка води
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да приеме обезпечение, като чрез него дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се
увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността
на потребителя, както е изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение лично или реално от самия заемател, а не
да се предоставя от посочено от кредитора лице, въз основа на изводите от
проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за кредит. В
конкретния случай няма никакви данни как е извършена проверката за кредитоспособност
на ответника и какво е становището на кредитния консултант.
Процесният договор за кредит е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит, в който се съдържат
разпоредби от императивен порядък, които служебно следва да бъдат съобразни от
съда. Императивно правило, за чието спазване съдът следи служебно е уредено в
нормата на чл. 33 ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съгласно нея при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. Въведената в договора за кредит
отговорност за отнапред определени
разходи чл.10, т.1-8 от ОУ към договор
за кредит в размер на 300 лв., представлява по съществото си неустойка, дължима
при забава в изпълнението за заплащане на текущите задължения по кредита, а не
е плащане за покриване на разходи по събиране на вземането. С предвиждането на
тези плащания в размер на 300 лв. очевидно се цели заобикаляне на ограничението
на чл. 33 ЗПК и въвеждането на допълнителни плащания, чиято дължимост
изцяло е свързана със забава на длъжника. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на този закон, е нищожна.
При това положение съдът
намира, че предявените искове следва да
се отхвърлят като неоснователни.
Мотивиран така,
съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Васил Левски” №
114, ет. Мецанин, п.к.1527 срещу Н.Н.М.,
ЕГН **********,***, обективно съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК
за установяване съществуването на
парични задължения за сумата от 700,00 лева – главница, 83,93 лева –
договорна лихва за периода от 08.05.2015 г. до 05.10.2015 г.; 300,00 лева –
административна такса за събиране на вземането; 406,07 лева – такса за гаранция
по кредитната сделка, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането, по прехвърлено от „Фератум
Банк” ЕООД чрез цесия вземане по Договор за гаранция
от 08.04.2015 г. сключен между ответника и „Фератум Банк” ЕООД във връзка с Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 245263/08.04.2015 г. сключен между ответника и „Фератум България” ЕООД за които е издадена заповед за
изпълнение от 02.05.2018 г. по гр. д. № 2844/2018 г. по описа на РРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред Русенски окръжен
съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от решението до страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: