Р Е Ш Е Н И Е
№ 485
гр. Хасково, 12.12.2018 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд…………………………………………………………..…….………...… в открито заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. АННА ПЕТКОВА
2. ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
при секретаря Ж.Гр............................................................……...…и
в присъствието прокурора………………………………………………………като
разгледа докладваното от съдия И В А Н О В А …….…в.гр.д.№.....744..….по
описа за 2018 год., взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 – чл.273 от ГПК.
ВЪЗЗИВНИКЪТ – П.Н.Ш. е останал
недоволен от Решение № 244 / 17.07.2018 год., постановено по гр.д. № 56 / 2018
год. по описа на Районен съд - Димитровград, с което е признато за установено,
че дължи на В.М.П. сумите от 1 350 лева, произходяща от неизпълнение на
договор за заем от 10.02.2016 год. и от 300 лева – неустойка за
неизпълнение на договор за заем, ведно
със законната лихва, считано от подаване на заявлението за издаване на зповед
за изпъленние и деловодни разноски, поради което го обжалва с молба същото да
бъде отменено и вместо него въззивният съд постанови друго, с което отхвърли
иска.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ
– В.М.П. – оспорва жалбата.
Съдът, след преценка на събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с два иска, предявени в обективно – кумулативно съединение от
В.М.П. против П.Н.Ш., да се признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземания в размер на
1 350 лева – неизплатено задължение по договор за заем от 10.02.2016 год.
и в размер на 300 лева – неустойка по договор за заем от 10.02.2016 год., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 23.11.2017
год., присъдени със заповед № 1172 от
27.11.2017 год. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, издадена
по ч.гр.д. № 1888 / 2017 по описа на Районен съд – Димитровград.
Правният
интерес от предявяване на положителния установителен иск, ищецът е обосновал с
подадено от длъжника възражение срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение, установяване съществуването на присъдените с която вземания
се явява предмет на иска, чиято правна
квалификация се съдържа в нормата на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК.
На 10.02.2016 год. между ищеца в
качеството му на заемодател и ответника -
заемател е сключен договор за заем,
приет като писмено доказателство по делото, представен в копие и в оригинал.
Видно от съдържанието на същия е, че ищецът е предал напълно и в брой на ответника сумата от 1 350 лева, която
е договорено да бъде върната в срок до
10.12.2016 год. В раздел IV, чл.11 от
договора е предвидено още, че при неизпълнение на задължението за връщане в
срок на заемната сума, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
300 лева.
От
страна на ответника не са представени доказателства, установяващи изпълнение на
задължението за връщане на заемната сума.
При така възприетата фактическа
обстановка, като безспорно съдът приема, че между ищеца в качеството му на
заемодател и ответника в качеството му на заемател е възникнало
облигационно отношение по силата на сключен помежду им договор за заем, в
изпълнение на който на 10.02.2016 год.
на последния е била предадена сума в
размер на 1 350 лева. В подкрепа на това обстоятелство съдът цени приетия като
писмено доказателство договор за паричен заем, който обективира елементите от
фактическия състав на заемното правоотношение – постигнато между страните
съгласие и предаване на сумата от заемодателя на заемополучателя. В тази насока съдът изхожда от съдържащите се
в договора волеизявления на страните, от
които може да се направи категоричния извод, че ответникът е получил в заем
предадената му от ищеца сума. Изрично в чл.2 от
договора е посочено, че „заемната сума е предадена от заемодателя
напълно и в брой на заемателя“. Договорен е и срок, в който сумата ще бъде върната. В договора липсва
изявление на страните, че даването на сумата ще се извърши в по-късен момент от
подписване на договора. Предвид реалния характер на договора за заем за
потребление по чл.240, ал.1 от ЗЗД и изхождайки от съдържането му, съдът приема
същият като доказателство както за сключването му, така и за изпълнение на
задължението на заемодателя да предаде на заемателя определена парична сума. В
подкрепа на този извод е и извършеното на втора страница от документа
отбелязване, че „договора за заем служи като разписка за предаване на сумата
напълно и в брой в размер на 1 350 лева“. От страна на ответника не бяха
представени доказателства, че е изпълнил задължението си по договора за заем да
върне в срок предадената му от ищеца сума, поради което следва да бъде
ангажирана отговорността му да заплати сумата в размер на 1 350 лева, поради
допуснато от него неизпълнение на поетото с договора за заем задължение да
върне заемната сума в срок до 10.12.2016 год., съгласно чл.3 от договора и чл.240,
ал.1, предл.2 – ро от ЗЗД, в която норма
се съдържа и правното основание на предявения иск за установяване
съществуването на вземане в размер на 1 350 лева.
Като
основателен и доказан съдът намира и втория иск, предявен на основание чл.92 от ЗЗД, предвид наличието на изрична договорна клауза – чл.11 от договора за заем,
според която заемодателя има право на неустойка в размер на 300 лева, при
допуснато от страна на заемателя неизпълнение на задължението за връщане на
заемната сума в договорения срок, което съдът приема за безспорно установено, с
оглед изложените по-горе съображения във връзка с основателността на иска,
предявен на основание чл.240, ал.1, предл.2-ро от ЗЗД.
Като
недоказано съдът намира заявеното от ответника оспорване съдържанието на
приетия като писмено доказателство договор за паричен заем от 10.02.2016 год.,
представен в копие и оригинал, поради това, че в откритото производство по
оспорване на документа, съгласно чл.193
от ГПК, от страна на ответника не са представени никакви доказателства,
подкрепящи твърдението му за извършено манипулиране на документа, чрез
едностранно – без негово съгласие дописване на клауза, предаваща на договора
значението на разписка и подправяне размера на заемната сума. Възлагането на
доказателствената тежест върху ответника
да опровергае верността на
оспорения от него договор, се основава на вида на документа – частен, свидетелстващ и носещ
подписа на оспорващия го. В подкрепа недоказаността на оспорването на документа,
съдът цени и заключението по допуснатата графологическа експертиза, според
което в договора за заем от 10.02.2016
год. няма дописани пасажи, думи или числа и, че всички са изписани едновременно
с един и същ пишещ прибор. Заключението не е оспорено от страните, поради което
при постановяване на обжалваното решение, първостепенният съд го е ценил като
обективно дадено.
Като
необосновани съдът намира и изложените във въззивната жалба доводи за допуснато
от първоинстанционния съд съществено
процесуално нарушение, обосновано от въззивника с твърдение, че доколкото при
разглеждане на делото са събрани доказателства за извършено от въззиваемия
престъпление, изразяващо се в нерегламентирано предоставяне на кредитни
средства, съдът е следвало да сезира прокуратурата. По делото не са събрани
доказателства, разкриващи престъпни обстоятелства, от установяването на които
зависи изходът на гражданския спор, поради което не са били налице и
предпоставките, визирани в нормата на чл.229, ал.1, т.5 от ГПК. От друга
страна, при наличие на доказателства за извършено престъпление, въззивникът е
могъл да подаде жалба до прокуратурата, с което да обоснове евентуално искане
за спиране разглеждането на гражданския спор. Доколкото въведено от въззивника
оплакване може да бъде квалифицирано и като възражение на нищожност на
договора, като такъв противоречащ на закона, съгласно чл.26, ал.1, предл.1-во
от ЗЗД, следва да се отбележи, че същото съдът преценя като неоснователно с
оглед предвидената в ЗЗД възможност да сключване на договор за заем между физически лица и за суми, размерът
на които не надвишава този, предвиден в чл.3 от Закона за ограничаване на
плащанията в брой.
Достигайки
до същите фактически и правни изводи за основателност на предявените искове,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което по изложените
по-горе съображения следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени
направените от него разноски в размер на 500 лева – възнаграждение за адвокат,
съгласно договор за правна защита и съдействие от 05.12.2018 год.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 244 от 17.07.2018 год.,
постановено по гр.д. № 56 / 2018 год. по описа на Районен съд – Димитровград.
ОСЪЖДА
П.Н.Ш., ЕГН ********** *** да заплати на В.М.П., ЕГН ********** *** сумата в
размер на 500 /петстотин/ лева – деловодни разноски – възнаграждение за адвокат
за осъществено процесуално представителство пред въззивния съд.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: