Р Е Ш Е Н И Е
№….…/…….07.2020г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в открито съдебно заседание, проведено на седми юли през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
РАДОСТИН ПЕТРОВ
при
секретар Мая Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията Чавдарова
въззивно търговско дело №339 по описа за 2020г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по постъпила въззивна
жалба, подадена от КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр.София, срещу решение №5138/22.11.19г.,
постановено по гр.д. №17172/18г.
на ВРС, с което са отхвърлени
предявените от
КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, срещу К.М.Г., с
адрес ***, искове за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумите от 349.50 лв., представляваща неизплатена главница, дължима
по Договор за кредит № **********, сключен на 20.05.2015г. между „4финанс“ ЕООД
и К.М.Г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска –
14.11.2018 год. до окончателното изплащане на задължението и 78.38лв.,
представляваща наказателна лихва, начислена на основание т. 13.3 от ОУ на
договора за кредит, за периода 17.11.2015 год. – 31.01.2018 год., които
вземания, по силата на Договор за цесия от 01.02.2018 г., са прехвърлени от
„4финанс“ ЕООД на КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, на основание чл.99, ал.1 и сл. ЗЗД вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.240,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В жалбата въззивникът е навел
твърденията, че решението е неправилно, постановено в противоречие с
материалния и процесуален закон. Твърди, че съдът е допуснал съществени
нарушения на процесуалните правила, като не е отчел направеното от ищеца със
становище от 17.10.19г. искане за задължаване на трето лице да представи разписка
за получаване на процесната сума. Счита, че от съдържащите се и приложените към
исковата молба електронни документи данни може да се изведе извода за
сключването на договора за кредит. Излага, че с изпращане на
съгласие/потвърждение потребителя изявява воля за сключване на договора и
приема ОУ, като договора представлява доказателство за приемане на
предложението. Моли да бъде отменено решението, като бъде уважен иска
В
срока за отговор на депозираната въззивна жалба от възз.страна К.М.Г., действащ чрез особен представител адв.В.К., е
постъпил отговор, с който счита жалбата за неоснователна и моли обжалваното
решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора Варненски
Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано
по предявен от КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ ЕООД,
срещу К.М.Г. иск с правно
основание чл.9 от ЗПК във вр. с чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние за осъждане на ответника да заплати
сумата в размер на 349,50лв, представляваща неплатена
главница по Договор за кредит № **********, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане
на задължението, както и сумата от 78,38лв., представляваща наказателна лихва за периода 17.11.2015
год. – 31.01.2018 год, които
вземания са цедирани от „4финанс“ ЕООД на КРЕДИТРЕФОРМ
БЪЛГАРИЯ ЕООД по силата на договор за цесия от 01.02.18г.
В исковата молба поддържа, че на 20.05.2015г. между „4финанс“ ЕООД,
опериращо на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“ и ответника е сключен Договор за кредит № 9962261001, по реда на чл. 6 ЗПФУР. Сочи се,
че договора бил оформен съгласно разпоредбите на
чл. 3, вр. чл. 2 от ЗЕДЕУУ, като кредитополучателят подавал заявка за
отпускане на кредит след регистрация в системата на Вивус на интернет
страницата на кредитодателя-www.vivus.bg., на която се предоставяли ОУ и
стандартния европейски формуляр с преддоговорната информация. Излага, че след
подаване на заявката проекта за договора се предоставял на кредитополучателя на
същата страница като последният трябвало да го подпише чрез натискане на бутона
„подпиши“. Сочи, че процесният договор
бил сключен за сумата от 350лв и за период от 30 дни с падежна дата 19.06.15г,
като сумата била отпусната на името на кредитополучателя в Изи Пей на същия
ден. Твърди, че ответникът се възползвал от правото да удължи срока за връщане
на кредита като новата падежна дата била 16.11.15г. Предвид неизпълнение на
падежа била начислена наказ.лихва съгл. т.13.3 от ОУ в размер на 10,01% към
договорния лихвен процент /0%/ за периода на просрочието. Сочи, че на 01.02.2018г. между „4финанс“ ЕООД и „Кредитреформ България“ ЕООД бил
сключен договор за прехвърляне на вземане, по силата на който ищецът придобил
вземанията по договора.
В отговор на исковата молба К.М.Г., действащ чрез особен представител адв.В.К., оспорва предявеният
иск. Оспорва материалноправната легитимация на ищеца предвид
липсата на връчено уведомление за прехвърляне на вземането. Оспорва факта на
получаване на исковата сума от ответника, както и факта на сключване на
договора по електронен път с оглед липсата на писмен документ за съгласието му.
Оспорва дружеството да притежава разрешение за извършване на банкова дейност.
Прави и възражение за погасяване на вземанията по давност.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Определянето на правната квалификация на иска е
задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоят.част на исковата
молба факт.твърдения, които формират основанието на иска, и от заявения
петитум. В разглеждания случай като се съобразят заявените от ищеца твърдения в
исковата молба се налага извода за предявен иск по чл.9 от ЗПК във вр. с чл.6 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Първоинстанционният съд е разгледал предявения иск като се е занимал с въпроса
налице ли е сключен договор за кредит от разстояние, но същевременно е
квалифицирал иска като такъв по чл.99, ал.1
и сл. ЗЗД вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Независимо, че във въззивната жалба не са
наведени оплаквания за неправилност на решението на ВРС поради неправилна
квалификация на иска, въззивната инстанция следва да поправи този порок на
решението, тъй като се касае до нарушение на императивна правна норма, за
спазването на която съдът следи служебно /в този см. са разясненията, дадени в
ТР №1/13г. по т.д. №1/13г. на ОСГТК на ВКС/.
Основният спор по
делото, въведен с въззивната жалба, се
свежда до това възникнала ли е облигационна връзка между
страните въз основа на сключен между тях договор за кредит от разстояние по правилата на
ЗПФУР.
Представените
по делото договор за кредит
№**********/20.05.15г. и общи
условия към него характеризират
договора като такъв
за предоставяне на финансови услуги от разстояние. С оглед на това и като се съобразява нормата
на чл.18, ал.1 от ЗПФУР, съгласно която при този тип договори доставчикът
е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключването
на договора, то в
тежест на ищеца е доказването при условията на пълно
и главно доказване сключването
на процесния договор за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно чл.18, ал.2 от с.з. за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския
закон, а за електронните изявления - Законът
за електронния документ и електронния подпис.
Съгласно чл.13, ал.4 от ЗЕДЕП / в редакцията му към
датата на сключване на договора/ на саморъчен подпис се приравнява единствено квалифицирания
електронен подпис, но законът допуска страните да се
уговорят в отношенията помежду си да придадат на
електронния подпис по ал. 1 и 2 на същия член
стойността на саморъчен. Такава именно уговорка се съдържа в чл.3.1. от ОУ към
договора. В исковата молба ищецът
твърди, че облигационната връзка между страните е възникнала чрез
натискане на бутон „подпиши“ на
интернет страницата на „Вивус“. Доказателства
обаче, предвид и предприетото от отв.страна оспорване, че именно
кредитополучателят е извършил гореописаните действия по
потвърждаване на договора, с което същият да се
идентифицира като автор на електронното изявление, не са
ангажирани. Липсват доказателства, вкл. тези, посочени в чл.3.1 от
ОУ, които да удостоверяват самото електронно изявление на
ответника за сключването на договора, за
да се счете, че е създаден подписан електронен документ.
Извод за наличието на възникнало между страните облиг.правоотношение
не може да се изведе и от приложената по делото разписка от 20.05.15г. Същата
установява единствено извършен към Изипей превод на сумата от 353,44лв, без да
са налице данни, че тя е реално получена от ответника. Въпреки допуснатото пред
настоящата инстанция доказ.искане на ищеца в тази връзка, основано на
констатирани от възз.съд процесуални нарушения при разглеждане на делото от
първата инстанция, въззивникът не е ангажирал съответните доказателства.
Следователно ищецът не е успял съобразно носената от него
доказ.тежест да докаже в производството както факта, че ответникът е автор на електронното изявление
за сключване на процесния договор, така и реалното
получаване на сумата от ответника като елемент от
фактическия състав на неговото сключване. Ето защо предявеният иск се явява неоснователен и като
такъв следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане крайния извод на настоящата инстанция с този на първоинстанционния съд, решението на ВРС
следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 5138/22.11.2019г., постановено по гр.д. № 17172/2018г. по описа на Варненски районен съд, с което са отхвърлени предявените от КРЕДИТРЕФОРМ
БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, р-н Красно
село, ул.Шандор
Петьофи №10, срещу К.М.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, искове с правно
основание чл.9 от ЗПК във вр. с чл. 6 от ЗПФУР за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 349,50лв,
представляваща неплатена главница по
Договор за кредит № 9962261001, сключен на
20.05.2015г. между „4финанс“ ЕООД и К.М.Г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска –
14.11.2018 год. до окончателното изплащане на задължението, и сумата от 78,38лв., представляваща
наказателна лихва, начислена на основание т.13.3 от ОУ на
договора за кредит за периода 17.11.2015 год. – 31.01.2018 год.,
които вземания, по силата на Договор за цесия от 01.02.2018г. са прехвърлени от
„4финанс“ ЕООД на КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване
съгл. чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: