Р Е Ш Е Н И Е
№ 104/18.10.2019 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и пети септември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА ДЖАМБАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при
секретаря Ю.К.
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело № 343 по описа за 2019 год.,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е възивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК вр. чл.365 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на Т.Г.Т., ЕГН **********, чрез
процесуалния й представител адв. Р. против решение № 433/21.05.2019г. на ОС – Варна, постановено
по т.д. № 1710/2018г., с което е отхвърлен предявения от въззивницата против „Енерго-Про
Продажби“ АД, ЕИК ********* иск за заплащане на сумата от 46 030 лева,
претендирана като дължима неустойка за продължително нерегламентирано
прекъсване на електроснабдяването по вина на ответника за периода 04.04.2014г.
– 30.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, на основание чл.92 ЗЗД вр. чл.34 от ОУДПЕЕ на „Енерго-Про Продажби“ АД.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на
решението като необосновано, постановено в противоречие с процесуалния и
материалния закон. Твърди се, че съдът не е обсъдил в съвкупност събраните по
делото доказателства, в резултат на което е достигнал до неправилни и
необосновани изводи относно фактическата обстановка по спора. В нарушение на
материалния закон и съдебна практика е приел, че след първоначалното спиране на
електроснабдяването и съдебното отричане дължимостта на суми по претендирани от ответника фактури е следвало
да бъде отправено повторно уведомление за оспорване и на вземанията, предмет на
гр.д. № 13642/2016г. Във връзка с това се твърдят и допуснати процесуални
нарушения по см. на чл.146 ал.2 ГПК – съдът не е дал указания, че страната не
сочи доказателства за уведомяване на ответника вр. оспорените вземания, предмет
на гр.д. № 13642/2016г. Иска се от настоящата инстанция да отмени
първоинстанционното решение и постанови друго, с което предявеният иск да бъде
уважен, ведно с присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за двете
инстанции.
В с.з., чрез процесуален представител жалбата се
поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна – „Енерго-Про Продажби“ АД, с който жалбата се оспорва като
неоснователна, изразявайки становище за правилност и законосъобразност на
обжалваното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
При
извършената проверка по валидността на първоинстанционното решение, съобразно
разпоредбата на чл.269 ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост.
Предявен е иск с правно основание чл.92 ЗЗД.
В исковата си молба въззивницата е навела твърдения, че е
потребител на ел.енергия за обект с аб. № **********, находящ се в гр. Варна,
кв.Чайка бл.29, вх.А, ап.50, заплащайки стойността на консумираната
електроенергия на ответното дружество – „Енерго-Про Продажби“ АД. Сочи, че
поради допуснато от нея забавяне в плащането на дължимите суми за периода
15.05.2010г. – 13.03.2013г. срещу нея е било образувано ч.гр.д. № 6478/2013г.
по описа на ВРС и издадена заповед по чл.410 ГПК за заплащане на сумата от
1 391.36 лева, ведно с лихва за забава в размер на 144.59 лева и 130.72
лева съдебни разноски. С оглед извършено междувременно от нея плащане на част
от дължимата сума и оспорвайки цялата присъдена по заповедта сума е депозирала
възражение по чл.414 ГПК, след което заявителят „Енерго-Про Продажби“ АД е
предявило иск с правно основание чл.422 ГПК, по който с решение по гр.д. № 9526/2013г.
на ВРС е признато, че дължи само сумата от 671.90 лева главница и 144.59 лева
лихви за забава /общо 816.49 лева/, както и е осъдена да заплати разноски в
размер на 125 лева. Твърди, че по време на съдебното производство, на
07.07.2013г., в нарушение на чл.20 ал.5 от Общите условия, по искане на
ответника е било спряно подаването на ел.енергия към имота й като електромерът
е бил демонтиран, а искането й от 15.07.2013г. за възстановяване на
ел.захранването не е уважено. След постановяване на решението по този иск на
04.04.2014г. е заплатила на каса на дружеството сумата от 816.49 лева и отново
е поискала пускане на тока. Твърди, че вместо да изпълни задълженията си за
възстановяване на ел.захранването е била уведомена от служител на дружеството,
че дължи още пари. От издадената й писмена справка е установила, че от нея се
претендират суми за консумирана ел.енергия, по-голямата част от която се
отнасяла за периода, предмет на иска по гр.д.№ 9526/2013г. Впоследствие е
констатирала, че част от заплатената от нея сума от 816.49 лева е отнесена за
погасяване на задължения от 2009г.-2010г., вместо за тези, признати по
съдебното решение. Оспорвайки наличието на предходни задължения отново е
сезирала дружеството с искане за възстановяване на ел.захранването, вх. №
3355970/08.10.2014г. Искането й отново не е уважено, поради което е предявила иск
за оспорване на претендираните от нея суми, по който е образувано гр.д. №
13642/2016г. на ВРС, а впоследствие и по гр.д. № 795/2018г. на ВРС, по които
искове съдът е приел, че въззивницата не дължи суми. Сочи се, че в нарушение на
ОУ ответното дружество не е възстановило ел.захранването на имота й въпреки
съдебното оспорване на претенциите му за неплатени сметки от нейна страна.
Същото е възстановено едва на 30.05.2017г.
С оглед на така изложените фактически твърдения и доводи за неправомерност
в поведението на ответната страна и с оглед предвидената в чл.34 от ОУ
неустойка е предявила и иска си за осъждане на въззиваемото дружество да й
заплати сумата от 46 030 лева като дължима неустойка за периода
04.04.2014г. – 30.05.2017г.
С допълнителната
искова молба горните твърдения са поддържат, като се допълват, че ответното
дружество постоянно е отправяло претенции за заплащане на различни суми, което
е довело до неяснота на същите и невъзможност въззивницата да се възползва от
правото си на оспорване.
С отговора по чл.367 ал.1 ГПК, както и с
отговора по допълнителната искова молба предявеният иск е оспорен като
неоснователен. Наведени са възражения за неприложимост на разпоредбата на чл.34
от ОУ, считайки, че отговорността за вреди от неправомерно прекъсване на
ел.захранването е уредена в чл.32 т.2 от ОУ, но в същата не е предвиден
конкретен размер, поради което и претърпените вреди следва да бъдат доказани.
Оспорва да е налице неправомерно прекъсване на ел.захранването, тъй като към
15.07.2013г. въззивницата е имала неплатени задължения за периоди, невключени в
исковата претенция по гр.д. № 9526/2013г. Сочи се, че ел.захранването е било
прекъснато още през 2008г. поради неплатени сметки, на въззивницата се е
„самовключила“, поради което на 15.07.2013г. електромерът й е бил демонтиран.
Навеждат се доводи, че въпросът относно правомерността на прекъсването е бил
предмет на съдебен спор по предявен от Т.Т. иск с правно основание чл.79 ЗЗД за
реално изпълнение на задължението за снабдяване с ел.енергия, който иск е
отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д. № 16549/2014г. на ВРС, т.е. към дата
29.04.2014г. не са били налице основания за възстановяване на ел.захранването в
процесния обект на потребление. С извършеното след постановяване на това
решение плащане на 08.01.2016г. на сумата от 62 лева също не са били погасени
всички задължения, като с нарочно писмо абонатът е уведомен за дължимостта на
незаплатените от него суми - задължения
за консумирана ел.енергия за периода 2009г. – 2014г. и законни лихви. С решение
№ 1930/11.05.2017г. ВРС е приел, че въззивницата дължи част от претендираните
суми, но въпреки това в хода на съдебното производство, а именно на
30.05.2017г. ел.захранването на обекта е било възстановено. Прави се и
възражение за погасяване на част от исковата претенция по давност, касаеща
претендираната неустойка за периода до 25.10.2015г.
Съдът,
като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните по
предмета на спора, събраните по делото доказателства и приложимия закон, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
Безспорно е между страните, че същите са в
договорни отношения относно доставката и потребление на ел.енергия за имот,
находящ се в гр.Варна, жк Чайка, бл.29, вх.А, ап.50, аб. № **********, като към
процесния период спрямо същите са приложими ОУ на договорите за продажба на
ел.енергия на „Енерго-Про Продажби“ АД, одобрени с решение на ДКЕВР
ОУ-061/07.11.2007г.
С доклада по чл.375 ал.1 вр. чл.146 ГПК в
първото с.з. първоинстанционният съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от
доказване между страните, че през периода 07.07.2013г. – 30.05.2017г.
електроснабдяването в горепосочения недвижим имот е било прекъснато, като с
решение от 17.02.2014г. по гр.д. № 9526/2013г.
на ВРС е уважен частично предявения от „Енерго-Про Продажби" АД срещу въззивницата иск за дължимост на суми
в размер от 816,49 лв., като е отхвърлен до претендирания размер от 1391,36
лв., с решение по гр.д. № 13642/2016г. на ВРС е прието за установено, че
Т.Т. не дължи на ответника сумата от 281,04 лв. по 5 бр. фактури, издадени през
периода 31.12.2009г. – 15.04.2010г., ведно с мораторни лихви в размер на 190,25
лв., като същевременно е отхвърлен иска й по отношение на сумите 18,29 лв. по
фактура от 22.06.2016г. и 8,71 лв. по фактура от 11.11.2017г., както и че на
04.04.2014г. въззивницата е отправила писмено искане до ответното дружество за
възстановяване на електроснабдяването.
Тези обстоятелства се установяват и от
приетите по делото писмени доказателства, конкретизиращи хронологично развилите
се между страните спорове относно прекъсването на ел.захранването в обекта,
собственост на въззивницата, претенциите на ответното дружество за наличие на
неплатени задължения от нейна страна, оспорването на същите и отправените от
въззивницата искания за възстановяване на спряната доставка на ел.енергия.
От съвкупния анализ на тези доказателства,
заключенията на в.л. по проведената пред първоинстанционния съд ССЕ, както и
приетото в настоящата инстанция ново писмено доказателство, се установява, че
след постановяване на решението по гр.д. № 9526/2013г., с което частично е
уважен предявения от „Енерго-Про Продажби“ АД иск с правно основание чл.422 ГПК
и е прието, че въззивницата дължи сумата от 816.49 лева, включваща непогасено
от нея задължение за заплащане на консумирана ел.енергия за периода
15.05.2010г. – 13.03.2013г. в размер на 671.90 лева и лихви за забава за
периода до подаване на заявлението по чл.410 ГПК в размер на 144.59 лева, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2013г., както и дължи разноски
в размер общо на 257.90 лева /125 лв. за заповедното производство и 132.90 лв.
за исковото/, на дата 04.04.2014г. въззивницата е заплатила на каса на
дружеството сумата от 816.49 лева, която първоначално е била отнесена за
покриване само на част от задължението й по гр.д. № 9526/2013г., а с другата
част са погасени задължения за период предхождащ 15.05.2010г., респ. следващ
13.03.2013г. /т.1 от заключението на ССЕ/. Поради тази причина искането на Т.Т.
за възстановяване на ел.захранването, обективирано в заявление от 04.04.2014г.
е било оставено без уважение. Последвала е размяна на кореспонденция между
страните, при която същите са посочвали позициите си относно наличието, респ.
липсата на задължения, вън от съдебно признатите /искания, изходящи от
въззивницата на л.9-11/, извършено на 08.10.2014г. плащане на сумата от 71.71
лева вр. фактури от 2013г., посочени в допълнителното заключение на в.л., а на
29.12.2014г. са били предявени и искове с правно основание чл.79 ЗЗД за
осъждане на въззиваемия и „Енерго-Про Мрежи“ АД да възстановят спряното
ел.захранване и снабдяване с ел.енергия /гр.д. № 16549/2014г. на ВРС/. По тези
искове е постановено решение от 24.06.2015г., с което същите са отхвърлени,
приемайки, че не са налице основания за възстановяване продажбата на ел.енергия
и възстановяване на спряното електрозахранване към обекта на въззивницата
поради наличието на непогасени задължения. Това решение е потвърдено с решение
на ОС – Варна по в.гр.д. № 2461/15г., устните състезания по което са приключили
на 21.10.2015г.
След постановяване на горното въззивно
решение от страна на „Енерго-Про Продажби“ АД е извършено сторниране на
направените погашения с част от сумата от 816.49 лева досежно задълженията,
които не са били предмет на уважения иск по чл.422 ГПК и тази сума изцяло е
отнесена към вземането, признато с решението по този иск, при което са останали
начислени по партидата на въззивницата като дължими сумите по сторнираните
задължения, непопадащи в тези за консумирана ел.енергия 15.05.2010г. –
13.03.2013г. В същото време, на 08.01.2016г. въззивницата е заплатила в полза
на ответното дружество сумата от 62 лева с посочено във вносната бележка
основание – „лихва върху главница от 617.90 лв. за периода 10.05.2013г. –
04.04.2014г.“ и на същата дата отново е отправила искане за възстановяване на
ел.снабдяването /искане на л.95/, което отново не е било сторено.
С писмо от 24.06.2016г. на „Енерго-Про
Подажби“ АД Т. е уведомена, че към тази дата все още дължи суми – лихва за
забава в размер на 18.29 лв. и задължения за ел.енергия за периода 12.2009г. –
12.2014г. в общ размер на 289.75 лева, които последната е оспорила. Фактурите,
по които се претендира главницата от 289.75 лева са подробно посочени в
допълнителното заключение на в.л. и същите не са част от предмета на вземането
по гр.д. № 9526/2013г.
На 07.11.2016г. въззивницата е предявила иск,
образуван в гр.д. № 13642/2016г. на ВРС, за установяване недължимост на сумата
от 500.75 лева, претендирана от ответното дружество като незаплатена стойност
на консумирана ел.енергия в размер на 308.04 лева по подробно посочени фактури,
касаещи периода м.12.2009г. – м.06.2016г., част от които са именно фактурите,
формиращи претенцията от 289.75 лева, посочена по-горе, както и сумата от 192.71 лв., претендирана като лихва
за забава върху вземанията по процесните фактури. Видно от приетата в настоящото производство
призовка, въззивното дружество е било уведомено за това съдебно производство на
15.11.2016г. По същото е постановено решение от 11.05.2017г., с което е прието,
че въззивницата не дължи сумата от 281.04 лева, представляваща претендирана от
ответника стойност на доставена и потребена ел.енергия в процесния имот по
фактурите за 2009г. и 2010г., и сумата от 190.25 лева, претендирана лихва за
забава върху главниците по тези фактури, поради погасяване на задълженията по
давност. За сумата от 8.71 лева, представляваща
непогасено по давност задължение за лихва за забава, начислено във
фактура от 11.12.2016г. и за сумата от 18.29 лева, представляваща също
задължение за лихва, за което е издадена фактура от 22.06.2016г. искът е
отхвърлен.
Междувременно, след постановяване на така
коментираното решение, но преди влизането му в сила, на 30.05.2017г.
електроснабдяването в имота на въззивницата е възстановено.
Относимата към настоящия спор разпоредба от
ОУ към договорите за продажба на ел.енергия, регламентираща отговорността на
въззиваемото дружество при неправомерно прекъсване на доставката на ток е
чл.34, съгласно която в случаите, когато потребителят остане без електрическа
енергия по вина на "Енерго-про Продажби" АД за повече от 24 часа след
получаване уведомлението от потребителя, то дружеството дължи неустойка в
размер на 30 лева и по 20 лева за всеки следващ период от 12 часа. Тази
разпоредба не визира само хипотезите на непредприети действия /бездействие/ от
страна на дружеството по възстановяване на ел.захранването вр. хипотезите по гл.VІІ
и чл.122 ЗЕ, но и в случаите на неправомерно прекъсване, т.е. когато това е
станало в нарушение на условията, визирани в чл.20 от ОУ. По този въпрос е налице констнатна съдебна
практика, цитирана от първоинстанионния съд. Същата приема, че ще е налице
неправомерно прекъсване и в случаите, когато със сила на пресъдено нещо
претендираното вземане е отречено, както и когато основанието за прекъсването е
оспорено от клиента, който е уведомил за това дружеството. Изрично в чл.20 ал.5
от ОУ е предвидено, че в случай на съдебно оспорване на основанието за
прекъсване от страна на потребителя "Енерго-Про Продажби" АД няма
право да поиска прекъсване на снабдяването с ел.енергия по отношение на спора.
Това означава, че ако междувременно при спазване на условията на чл.20 ал.1-4
ОУ доставката на ел.енергия е била преустановена, то от момента на узнаване от
страна на дружеството за предприетото съдебно оспорване на основанието за
спиране, за него възниква задължението да възстанови електроснабдяването. Ако
претендираното от него вземане бъде отречено, то спирането ще бъде изцяло
неправомерно и дружеството ще дължи неустойка съобразно чл.34 от ОУ за периода
от датата на спирането до възстановяването. Ако вземането бъде признато, но в
периода на съдебния процес не е спазена забраната на чл.20 ал.5 ОУ, то за този
период също ще е налице неправомерно прекъсване, за което също ще се дължи
визираната в чл.34 ОУ неустойка.
При установената по-горе фактическа
обстановка, настоящият състав намира, че с оглед постановено по гр.д. №
16549/2014г. на ВРС решение, потвърдено с решението на въззивната инстанция по
в.гр.д. № 2461/2015г., с което е отхвърлен предявения от въззивницата иск за
осъждане на въззиваемото дружество да възстанови спряното ел.захранване,
въпросът относно правомерността на това действие е разрешен със сила на
пресъдено нещо, доколкото предмет е било именно осъщественото през м.07.2013г.
прекъсване и отказа на дружеството да възстанови продажбата на ел.енергия към
момента на завеждане на иска, вкл. и по време на процеса. Това означава, че към
датата на приключване на устните състезания по в.гр.д. № 2415/2015г. на ОС -
Варна, т.е. 21.10.2015г., правото на въззивницата да иска да й бъде
възстановена електроснабдяването в имота не е съществувало. А доколкото до дата
21.10.2015г. единственото водено между страните съдебно производство досежно
оспорени от въззивницата претенции за задължения за ел.енергия е само това по
гр.д. № № 9526/2013г., което не изчерпва и други претендирани като непогасени
задължения, то следва и извода, че за периода 07.2013г. - 21.10.2015г.,
включващ и този на висящността на гр.д. № 9526/2013г. липсва неправомерно
прекъсване, което да обоснове ангажиране отговорността на "Енерго - Про
Продажби" АД по чл.34 ал.1 ОУ.
След постановяване на решението по иска по
чл.79 ЗЗД, от доказателствата по делото е видно, че след заплащане на
08.01.2016г. на сумата от 62 лв., с изрично посочено основание, че със същата
се погасява задължение за лихва вр. присъдените суми по гр.д. № 9526/2013г.,
въззивницата отново е уведомена, че има още непогасени задължения за
консумирана от нея ел.енергия, касаеща фактури, които не са предмет на исковата
претенция по гр.д. № 9526/2013г. /в частност, изхождайки и от предмета на
последващото заведено гр.д. № 13642/2016г. се касае за претендирани вземания по
стари фактури, останали като неплатени след извършеното сторниране вр.
платената на 04.04.2014г. сума в размер на 816.49 лева/, както и дължими лихви
за забава.
По делото няма данни тези вземания да са били
предмет на съдебно оспорване от въззивницата до датата на предявяване на иска
по гр.д. № 13642/2016г. - 07.11.2016г. В тази връзка съдът намира за
неоснователни доводите й, изложени в допълнителната искова молба, а именно, че
поради непосочване на точни и ясни размери на претендираните от нея суми,
същата е била поставена в невъзможност да ги оспори по съдебен ред. Още при
извършеното плащане на 04.04.2014г. същата признава, че е уведомена и за други
нейни задължения, както и в постановеното съдебно решение по гр.д. 9526/2013г.
ясно е посочено, че дължи и законната лихва върху главниците, считано от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК, последните незаплатени от нея към
04.04.2014г. В писмото от 24.06.2014г. е уведомена за размера на задълженията
й. В искането си от 08.10.2014г. същата признава за дължими от нея суми за
м.юни и юли 2013г.
За образуваното нова гр.д. № 13642/2016г.
ответното дружество е уведомено на 15.11.2016г., когато му е връчен препис от
депозираната искова молба. Същата е достатъчна за узнаване обстоятелството по
съдебното оспорване на основанието за спиране, без да е необходимо отправянето
на нарочно изявление от потребителя до дружеството. Поради това, именно от
датата на получаване на преписа от исковата молба същото е уведомено за
отпадане основанието за прекъсването на ел.захранването, с оглед разпоредбата
на чл.20 ал.5 ОУ. От този момент с непредприемането на действия по
възстановяване на спряното ел.захранване спирането се явява неправомерно,
поради което и са налице основания за ангажиране отговорността му за заплащане
на предвидената в чл.34 ал.1 ОУ неустойка. Същата се дължи за периода до
30.05.2017г., когато доставката на електроенергия е възстановена, която дата
предхожда приключване на исковия спор с влязло в сила решение. Частичното
отхвърляне на иска не рефлектира върху неправомерността на действията, по арг.
от чл.20 ал.5 ОУ.
Ето защо исковата претенция се явява
основателна за периода 15.11.2016г. - 30.05.2017г., включващ 196 календарни
дни, като на основание чл.34 ал.1 ОУ размерът на дължимата за този период
неустойка възлиза на 3 930 лева /30 лв. за първия ден и по 20 лв. за всеки
следващ период от 12 часа/. До този размер исковата претенция се явява
основателна, като за горницата до претендираната сума 46 030 лв. и за периода
04.04.2014г. - 15.11.2016г. следва да се отхвърли като неоснователна.
Доколкото направеното от въззиваемата страна
възражение за погасяване на исковата претенция по давност касае периода до
25.10.2015г., то поради изводите за неоснователност на същата за този период,
съдът не излага мотиви по това възражение.
Поради частичното несъвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, в която искът е отхвърлен до размер на сумата
от 3 930 лева, съставляваща дължима неустойка за периода 15.11.2016г. -
30.05.2017г. В останалата му част същото следва да бъде потвърдено.
С оглед различния изход по съществото на
спора, първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано в частта за
разноските.
На основание чл.38 ЗА вр. чл.78 ГПК вр. чл.7
ал.2 т.4 Наредба № 1/2004г. ответното дружество следва да заплати на
процесуалния представител на въззивницата адвокатско възнаграждение, което
съобразно уважената част от исковата претенция е в размер на 163 лева за всяка
една от инстанциите, или общо сумата от 326 лева.
На основание чл.78 ГПК въззивницата дължи
заплащане на направените от насрещната страна разноски съразмерно на
отхвърлената част от исковата й претенция. С оглед на това същата следва да
заплати сумата от 549 лева, представляваща съответна на отхвърления размер от
иска част от разноските на ответното дружество за първоинстанционното
производство, включващи 300 лева заплатен депозит за възнаграждение на вещо
лице и 300 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.78 ал.8 ГПК вр. чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Дължимите за
въззивното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно
отхвърлената част от въззивната жалба са 137 лева, при определен размер на
юрисконсултското възнаграждение за тази инстанция 150 лева.
На основание чл.78 ал.6 ГПК "Енерго-Про
Продажби" АД следва да заплати в полза на държавата, бюджета на съдебната
власт, по сметка на съда направените по делото разноски за възнаграждение на
вещо лице за сметка на въззивницата /200 лева/, както и следващите се държавни
такси за двете инстанции съобразно уважената част от иска, респ. жалбата в
размер на 235.80 лева /157.20 лв. за първоинстанционното производство и 78.6 лв.
за въззивното обжалване/.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 433/21.05.2019г. на ОС – Варна, постановено
по т.д. № 1710/2018г., с което е отхвърлен предявения от Т.Г.Т. против
„Енерго-Про Продажби“ АД, ЕИК ********* иск за заплащане на сумата от
46 030 лева, претендирана като дължима неустойка за продължително
нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването по вина на ответника за
периода 04.04.2014г. – 30.05.2017г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й
изплащане, на основание чл.92 ЗЗД вр. чл.34 от ОУДПЕЕ на „Енерго-Про Продажби“
АД ДО РАЗМЕР НА СУМАТА от 3 930 лева,
както и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
"Енерго-Про Продажби" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Варна, бул."Вл.Варненчик" № 258, Варна Тауър - Г ДА ЗАПЛАТИ на Т.Г.Т., ЕГН **********, с
адрес гр.Варна, кв. „Чайка" бл.29, вх.А, ап.50 сумата от 3 930 /три
хиляди деветстотин и тридесет/ лева, представляваща дължима неустойка за продължително неправомерно прекъсване на
електроснабдяването по вина на ответника за периода 15.11.2016г. –
30.05.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
завеждане на исковата молба - 25.10.2018г. до окончателното й изплащане, на
основание чл.92 ЗЗД вр. чл.34 от ОУДПЕЕ на „Енерго-Про Продажби“ АД и чл.86 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Т.Г.Т.,
ЕГН **********, с адрес гр.Варна, кв. „Чайка" бл.29,
вх.А, ап.50 ДА ЗАПЛАТИ на "Енерго-Про Продажби" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Варна, бул."Вл.Варненчик" № 258, Варна Тауър - Г сумата от 549 /петстотин четиридесет и
девет/ лева, представляваща дължими разноски за първоинстанционното
производство за възнаграждение на вещо лице и юлисконсултско възнаграждение,
съобразно отхвърлената част от иска й, както и сумата от 137 /сто тридесет и седем/ лева, представляваща
юрисконсулстко възнаграждение за въззивното производство, съобразно
отхвърлената част от жалбата, на основание чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА
"Енерго-Про Продажби" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Варна, бул."Вл.Варненчик" № 258, Варна Тауър - Г ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С.Р. ***, със
съдебен адрес *** сумата от 326 /триста
двадесет и шест/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за двете
инстанции, съобразно уважената част от иска, на основание чл.38 ЗА.
ОСЪЖДА "Енерго-Про
Продажби" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Варна,
бул."Вл.Варненчик" № 258, Варна Тауър - Г ДА ЗАПЛАТИ в полза на Държавата, бюджета на съдебната власт, по
сметка на съда сумата от 435.80 лева
/четиристотин тридесет и пет лв. 80 ст./, представляваща дължима държавна такса
върху уважената част от иска и въззивната жалба, и направени от бюджета на съда
разноски за вещо лице, на основание чл.78 ал.6 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280 ГПК, пред
Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.