Решение по дело №2832/2021 на Административен съд - Пловдив

Номер на акта: 92
Дата: 17 януари 2022 г. (в сила от 17 януари 2022 г.)
Съдия: Дичо Иванов Дичев
Дело: 20217180702832
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 27 октомври 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ № 92

гр. Пловдив, 17.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Административен съд – Пловдив, II състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ

 

при секретаря ТЕОДОРА ЦАНОВА като разгледа докладваното от съдия Дичев адм. дело № 2832  по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е образувано по жалба на Е.Г.Б., ЕГН **********,***, срещу Заповед № ЗСПД/Д-РВ/19415/29.09.2021г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане" - Пловдив. В жалбата се твърди, че заповедта е изцяло незаконосъобразна, постановена при неспазване на целта на закона и противоконституционна, както и в противоречие на чл.3 и сл. от Конвенцията за борба срещу дискриминацията в областта на образованието /влязла в сила в НРБ 1963г./ и се моли съда да я отмени, както и да задължи Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Пловдив да издаде заповед, с която да бъде отпусната предвидената еднократна помощ по чл10б, ал.1 от ЗСПД за ученик, записан в 8-ми клас. Претендират се разноски на осн. чл. 38, ал. 3 от Закона за адвокатурата. В СЗ процесуален представител поддържа жалбата.

 Ответникът не се представлява и не взема становище по жалбата.

Жалбата е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.  С оспорената заповед е отказана еднократна помощ по чл.10б, ал.1 от ЗСПД с мотиви, че детето не е записано в държавно или общинско училище. Съгласно цитираната разпоредба „На семействата, чиито деца са записани в осми клас на държавно или общинско училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето.“

По отношение соченото в жалбата противоречие на разпоредбата на ЗСПД с Конституцията на Република България, съдът намира необходимо да отбележи, че единственият орган, който може да установява противоконституционност на закон е  КС на РБ. Противоконституционният закон може да бъде само унищожаем, като тази унищожаемост не може да бъде проверявана и обявявана инцидентно по повод прилагането му. Тази забрана важи и за съдилищата, вкл. и за върховните съдилища. Противоконституционният закон поражда правен ефект и действа до евентуалната му отмяна, като може да бъде обезсилен само занапред, и то единствено от КС /чл.149, ал.1, т.2 от КРБ/.  В този смисъл направеното оплакване за противоконституционност няма  как да бъде обсъждано, съответно разгледано в рамките на настоящото производство.

На следващо място неоснователно е оплакването за противоречие на нормата с чл.2, ал.2, т.8 от  самия ЗСПД, тъй като последно посочената разпоредба е обща, като в същото време липсва законова забрана същата да бъде доразвита в други разпоредби на закона.

По отношение твърдяното противоречие с чл.4, ал.1 от ЗЗДискриминация съдът намира, че на практика косвено /инцидентно/ отново се иска контрол за конституционосъобразност на закон /ЗСПД/ с КРБ, доколкото чл.4 от ЗЗДискриминация и чл.6 от КРБ уреждат на практика едни и същи обществени отношения, при което мотивите изложени по-горе са изцяло относими и тук.  

На следващо място следва да се отбележи, че датите на издаване и връчване на заповедта имат отношение към сроковете за обжалване, но не и върху законосъобразността на акта, съответно не е налице основание за отмяна, както претендира жалбодателката. 

Макар и лаконични, мотивите на заповедта са достатъчни за да бъде изведена волята на административния орган, съответно същите мотиви съответстват напълно на законовото изискване за отказ за отпускане на помощта, както и покриват изискванията на чл.146 от АПК, а посочването на вх. № на заявление-декларацията и посочването на трите имена на детето и законния му представител са достатъчни за индивидуализацията им.

По отношение твърдяното противоречие с чл.3 и сл. от Конвенцията за борба срещу дискриминацията в областта на образованието  следва да се има предвид, че  съгласно чл.3, б.в от конвенцията  е допустимо  допускане на различия между учащите, включително по отношение на стипендии, помощи и т.н., стига те да са основани на „…техния /на учащите/ успех или нужди“, което ще бъде обсъдено по-подробно в следващия абзац.  

Най-накрая - причините поради които законодателството и конкретно ЗСПД допускат привилегии в рамките на общия режим на семейните помощи за деца, в повечето случаи стоят извън изчерпателно посочените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията социални признаци за недопустимост за ограничаване на права или предоставяне на привилегии  /Решение № 14 от 1992 г. по к.д. № 1 от 1992 г.; Решение № 1 от 1997 г. по к.д. № 27 от 1996 г.; Решение № 10 от 1999 г. по к.д. № 36 от 1998 г./. Законодателят приема, че свързаният с тях резултат изисква неговата намеса за изпълнение на задължението му по чл. 47, ал. 1 от Конституцията. Доколкото семейните помощи за деца са въпрос на държавна политика /Решение № 13 от 2003 г. по к.д. № 11 от 2003 г.; Решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13 от 2010 г./, която се финансира със средства от държавния бюджет, няма пречка законът да установи и други признаци, на основата на които в рамките на общия режим да се предоставят привилегии на определени категории лица, стига да не се нарушава изискването на чл. 6 от Конституцията.

Действително в правовата държава законодателят е обвързан да урежда подобните случаи по еднакъв начин. Само така може да се гарантира равенството пред закона и да се осигури справедливост в обществото. От своя страна наличието на съществени разлики изисква от законодателя да се намеси и да диференцира уредбата с цел да обезпечи равна закрила и равно подпомагане. Член 14 от Конституцията заявява, че семейството е под закрилата на държавата, а чл. 47, ал. 1 от Конституцията изисква от държавата да подпомага родителите при отглеждането и възпитанието на децата. Няма как обаче нормативната уредба по подпомагането на семействата чрез предоставяне на семейни помощи да не се диференцира поради факта, че се наблюдават съществени различия с оглед нуждата от тях. Само така ще се гарантира и равенството пред закона при получаване на семейни помощи за деца, за която настоява чл. 6 от Конституцията. Затова и намесата на законодателя в полза на определени лица гарантира равната закрила на семейството и децата /чл. 14 от Конституцията/ и справедливостта от гледна точка на отношението на държавата. Заключението за нарушаване на принципа за равенството пред закона трябва да се прави на базата на преценка, дали определена група родители/деца се оказват в неравностойно положение спрямо други родители/деца, съответно дали едни деца получават по-добра грижа от други. Семейните помощи за деца се предоставят на семейството и затова въпросът дали съществува неравенство, трябва да се преценява от гледна точка на семейството като цяло в смисъла, който влага в него § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗСПД. С други думи, когато се съобразява дали е налице неравенство, ще трябва да се отчита материалното и социалното положение на семейството като среда, в която родителите отглеждат и възпитават децата си.

Предвид изложеното съдът намира, че жалбодателката неправилно се позовава на ал.2 на чл.10б от ЗСПД, доколкото тази алинея е относима и следва да бъде тълкувана единствено свързана неразривно с ал.1 на същата разпоредба, т.е. изразът „Помощта по ал.1 се отпуска независимо от дохода на семейството.“ следва да се отнася единствено до посочените в ал.1 лица. Липсват обаче пречки, както беше посочено и по-горе,  законодателят да предвид  привилегии в рамките на общия режим на семейните помощи за деца, при спазване на посоченото по-горе ограничение. В този смисъл съдът намира, че в случая не става въпрос за дискриминация, а за законодателна  преценка, извършена на база съответните нужди на определени категории лица, като правото на тази преценка е предоставена единствено на законодателния орган в РБ – Народното събрание.

По изложените аргументи и след извършената служебна проверка на оспорения акт по реда на чл.168 от АПК, настоящият съдебен състав констатира, че заповедта отговаря на всички изисквания за законосъобразност по чл.146 от АПК, при което  жалбата е неоснователна и  същата следва да бъде отхвърлена.

Мотивиран от горното, съдът

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е.Г.Б., ЕГН **********,***, срещу Заповед № ЗСПД/Д-РВ/19415/29.09.2021г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане" - Пловдив.

Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: