№ 14078
гр. София, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА Гражданско
дело № 20231110145306 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 415 от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Макроадванс“ АД, с ЕИК: *********,
подадена чрез процесуалния му представител – юрк. Л.И., в качеството му на
цесионер по договор за цесия, сключен между него и дружеството
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД /понастоящем „Кей Би Си Банк България“
ЕАД – с правоприемник „ОББ“ АД/, срещу Е. А. Й., с ЕГН: **********, с
която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 1/ сумата от 3302.24 лева – главница по договор за
банков кредит от 31.01.2008 г. и 2/ сумата от 1007.65 лева – обезщетение за
забава за периода от 10.01.2020 г. до 10.01.2023 г. включително, както и
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2607/2023 г. по
описа на СРС – 17.01.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че между страните съществува валидно
облигационно отношение, възникнало по силата на сключен на 31.01.2008 г.
договор за банков кредит между „Райфайзен Банк (България)“ ЕАД,
/понастоящем „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/, като кредитодател, от една
страна и С. Н. П., като кредитополучател и Е. А. Й., в качеството на
съдлъжник. Твърди се, че въз основа на така сключения договор заемодателят
е отпуснал кредит в размер на 10 150 лева., със срок на изплащане до
15.01.2018 г. С оглед на това се посочва, че падежът на задължението по
процесния договор за кредит е настъпил на 15.01.2018 г., поради което и с
1
оглед приложимата към процесния случай 5-годишна давност, същата би била
изтекла на 15.01.2023 г. Посочва се обаче, че за периода на действащо
извънредно положение в България от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. не е текъл
давностен срок относно процесното вземане, поради което давността изтичала
на 22.03.2023 г. От своя страна заявлението по чл. 410 от ГПК е депозирано в
съда на 17.01.2023 г., а по пощата на 12.01.2023 г., поради което процесното
вземане не било погасено по давност.
На следващо място в исковата молба се посочва, че на 24.10.2017 г.
заемодателят като цедент е сключил с ищеца като цесионер договор за
прехвърляне на вземания, по силата на който му е прехвърлил вземанията си
по процесния договора за банков кредит, като цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми длъжника. Поддържа, че уведомление за цесията е било
изпратено до ответника, като прилага като доказателство разписка изх. №
RVI00496. Уточнява се, че и към момента на предявяване на иска ответникът
продължава да не е изпълнил задълженията си.
С исковата молба са представени: рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) и приложение № 1 и № 1А към него,
потвърждение за сключена цесия, договор за банков кредит от 31.01.2008 г.,
уведомление за извършено прехвърляне на вземания, известие за доставяне и
обратна разписка към него.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор
от страна на Е. А. Й., чрез еднолично адвокатско дружество „Н. М.“, с който
оспорва предявените искове като недопустими, евентуално – неоснователни.
Оспорват се предявените искове като недопустими, тъй като ищецът не
е посочил как е изчислена претендираната сума от 4309,89 лева, дали в нея се
включва само незаплатена главница по кредита или освен главница са
включени и други вземания, не става ясно в какъв размер е погасено
задължението за връщане на кредита, как е отразено погасяването, кои вноски
точно са забавени, дали в тази сума се включват капитализирани лихви, като
посочва, че неяснотата относно посочените факти затруднява правото на
защита на ответника.
Оспорва се цесията да има действие спрямо длъжника, тъй като е
цедирано само вземането срещу длъжника С. П., но не и срещу съдлъжника.
Посочва, че макар с договора за цесия в полза на кредитора да се прехвърлят и
всички обезпечения, посоченото задължение е самостоятелно, тъй като
ответницата е съдлъжник, а не поръчител. Оспорва се действителността на
извършената цесия и с твърденията, че ответницата не е била надлежно
уведомена за извършената цесия. На ответницата не била предоставена
информация за точния размер на вземането, нито за банкова сметка, по която
да погасява задължението си. Поради всичко посочено дотук се оспорва
пасивната легитимация на ответницата.
На следващо място предявеният иск се оспорва и доколкото не били
представени доказателства дали въобще кредитът е бил усвоен, кога е станало
това и по какъв начин.
Релевира се възражение за погасителна давност на претендираните
2
вземания. Посочва се, че доколкото съобразно договора всяка погасителна
вноска се дължи на 15-то число на съответния месец, то давността за всяка
една вноска започва да тече от 16-то число на съответния месец, тъй като
всяка вноска става изискуема с настъпване на съответната падежна дата, а
давността тече от настъпване на изискуемостта – на всяка вноска по отделно.
Отделно от това се обръща внимание, че съгласно чл. 10 от договора
при неплащане на задължението по договора изцяло или отчасти в
продължение на повече от 150 дни кредитът, заедно с акцесорните плащания
ставал автоматично предсрочно изискуем, т.е. без да е необходимо
уведомление. Поради това ответницата, счита че давността за цялото вземане
е започнала да тече от 151-вия ден, поради което твърди, че давността е
изтекла към датата на подаване на заявлението.
В условията на евентуалност твърди, че в случая се прилага кратката 3-
годишна давност.
Оспорва се и искът за обезщетение за забава като недължим и погасен
по давност.
Поддържа се и че кредиторът е следвало да се обърне за изпълнение
първо към главния длъжник – кредитополучателя, а обръщането за
изпълнение към длъжника, който не е усвоил кредита нарушава правилата на
добросъвестността.
С тези аргументи се иска предявеният иск да бъде отхвърлен.
С определение № 780/08.01.2024 г. по делото като трето лице помагач на
страната на ответницата е конституирано лицето С. Н. П., с ЕГН: **********.
Последният не се явява по делото като не е взел и становище по исковете.
В хода на производството по делото е извършена и приета съдебно
счетоводна експертиза с вх. № 97334/25.03.2024 г.
В съдебно заседание, проведено на 18.06.2024 г., ищецът, редовно
призован, чрез процесуалния си представител поддържа исковата молба като
счита исковите претенции за основателни доказани. Обръща внимание, че не
се позовава на предсрочна изискуемост на задълженията по кредита като не е
обявявана такава, а съгласно съдебната практика предсрочната изискуемост не
настъпвала автоматично.
Ответницата Е. А. Й. се представлява в съдебно заседание от
процесуален представител – адв. М.. Последният излага доводи, че съгласно
уговореното в договора – кредитът бил автоматично обявен за предсрочно
изискуем – още 2017 г. – като за настъпване на автоматичната предсрочна
изискуемост е необходимо единствено изпадане в забава повече от 150 дни, не
и отправяне на уведомление в този смисъл до длъжника. Поддържа се и че
процесните вземания били погасени по давност.
От ответницата са постъпили и писмени бележки.
Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От ищцовото дружество е депозирано заявление за издаване на заповед за
3
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответницата и
още едно лице / С. Н. П., с ЕГН: **********/ при условията на солидарност за
вземанията, които са предмет на настоящото производство. В тази връзка по
подаденото заявление районният съд е издал заповед № 5305/15.02.2023 г. по
ч.гр.д. № 2607/2023 г. по описа на СРС. Заповедта е връчена на длъжника Е. А.
Й. чрез лице от домашните.
От представено по делото копие от договор за банков кредит от
31.01.2008 г. се установява, че на посочената дата между дружеството
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД, от една страна, като заемодател и лицето С.
Н. П. като заемополучател и ответницата Е. А. Й. като съдлъжник, е сключен
договор за паричен заем при следните параметри: сума на кредита: 10 150
лева, срок на кредита 120 месеца – с падеж на първа вноска 15.02.2018 г. и с
падеж на последна вноска – 15.01.2018 г., годишен процент на разходите /ГПР/
8.19 % - към датата на сключване на договора и годишен променлив лихвен
процент /ГПЛП/ - в размер на 7.70 % - към датата на сключване на договора.
Уговорено е че лихвеният процент се формира от стойност на банковия ресурс
/СБР/, определен от банката + 2.70 %. В договора е уговорено, че месечните
вноски са анюитетни – като първата вноска е 88.98 лева, а останалите 119
месечно вноски – са всяка по 121.54 лева. Доколкото договорът е сключен на
31.01.2008 г., то към същия не се съдържа погасителен план съответно не
става ясно каква част от лихвата и каква част от главницата се погасяват с
всяка вноска.
В договора изрично е отбелязано, че лицето С. Н. П. като заемополучател
и ответницата Е. А. Й. като съдлъжник отговарят солидарно за задълженията
по кредита.
Посочено и че при забава в плащанията над 150 дни, целият остатък от
кредита става автоматично предсрочно изискуем, считано от 151 ден – без
банката да уведомява за това кредитополучателя.
Ищецът по делото не се позовава на обявена предсрочна изискуемост на
вземанията по кредита, нито представя доказателства да е отправял
уведомления в този смисъл до кредитополучателя или съдлъжника.
Ответницата от своя страна също не твърди да й е била съобщавана
предсрочна изискуемост на вземанията по кредита, но счита, че такава е
настъпила автоматично.
На следващо място видно от рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 10.11.2016 г. и приложение № 1 към него от 24.10.2017 г.,
сключен между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД като цедент и
„Макроадванс“ АД като цесионер, вземанията на „Райфайзенбанк
(България)” ЕАД по договор от 31.01.2008 г. срещу С. Н. П. в качеството му на
длъжник са прехвърлени на ищцовото дружество. Съгласно списък към
приложението вземанията са както следва: главница към 24.10.2017 г. в
размер на 3302.24 лева, договорна лихва от 174.77 лева, обезщетение за забава
от 499.98 лева и разноски от 69.54 лева.
Съгласно рамковия договор за цесия понятието „длъжник“ обхваща всяко
ФЛ или ЮЛ – кредитополучател, картодържател, съдлъжник или поръчител,
4
което е задължено за изплащането на конкретно вземане, предмет на цесията.
Освен това в договора за цесия е установено и че вземания се прехвърлят към
цесионера изцяло, заедно с привилегиите, обезпеченията, изтеклите лихви и
други принадлежности. От своя страна е уговорено и че цедентът
упълномощава цесионера да уведоми длъжниците за извършената цесия. В
тази връзка по делото е представено потвърждение за извършената цесия,
както и изрично пълномощно от цедента в полза на цесионера.
По делото е представено и уведомление за извършена цесия от 15.11.2017
г., което няма данни да е получено от ответницата
Исковата молба заедно с приложенията към нея е връчена на ответницата
на 13.10.2023 г. чрез упълномощен процесуален представител – адвокат М..
По делото е изготвена и приета съдебно счетоводна експертиза /ССчЕ/, от
която се установява, че сумата от 10 150 лева е преведена от заемодателя по
банкова сметка на заемополучателя IBAN BG87RZBB 9155 1066 2351 16 – с
титуляр С. Н. П. – като в тази връзка кредитът е усвоен на 31.01.2008 г.
Вещото лице е изготвило и погасителен план, съгласно който при
спазване уговорките на договора общата сума за връщане възлиза на 14553.03
лева – от които 10 150 лева главница и 4403.03 лева – договорна лихва – като
посоченото изчисление е направено при лихва от 7.70 %.
На следващо място от ССчетЕ се установява, че в изпълнение на
задълженията по кредита е постъпила сумата от общо 12 328.08 лева. След
цесията няма постъпили плащания.
Според в.л. в счетоводството на кредитодателя с постъпилите суми са
погасени: 6847.76 лева главница, 5363.13 лева – договорна лихва и 117.19 лева
обезщетение за забава. Ако обаче се следват уговорките на договора обаче
след заплащане на сумата от 12 328.08 лева биха останали дължими: 2098.38
лева главница. Върху тази сума дължимото обезщетение за забава за периода
от 15.05.2020 г. до 17.01.2023 г. възлиза на 571.47 лева. При използване
изчисленията на в.л. съдът достигна до извод, че обезщетението за забава за
периода от 12.01.2020 г. до 10.01.2023 г. възлиза на 602.79 лева /като в периода
на извънредното положение не е начислена лихва/.
От извършена проверка в счетоводството на кредитодателя в.л. е
установи, че има осчетоводена предсрочна изискуемост на кредита – на
23.03.2016 г.
Съгласно експертизата към датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК – задълженията по кредита са както следва: 3302.24 лева главница и
2016.57 лева – обезщетение за забава за периода от 11.11.2016 г. до 17.01.2023
г.
На последно място от експертизата се установява, че след депозиране на
ЗИЗП не са постъпвали повече суми за погасяве на задължения по кредита.
Изготвената експертиза следва да бъде кредитирана, доколкото
експертните изследвания са задълбочени, подробни и компетентно
извършени, а по делото липсват и данни за евентуална заинтересованост на
вещото лице от изхода на производството. Освен това експертизата е приета
5
без оспорвания от страните по делото, които са се възползвали от
възможността да поставят допълнителни въпроси на вещото лице.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Установителните искове са с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с чл.
9 от Закона за потребителския кредит /ЗПК – чл. 4 ЗПК отм.// вр. с чл. 79, ал. 1
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване
вземанията на ищеца към ответницата като съдлъжник по договор за кредит
от 31.01.2008 г., за които е издадена заповед № 5305/15.02.2023 г. по ч.гр.д. №
2607/2023 г. на Софийския РС за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е
депозирал възражение срещу същата в срока по чл. 414 от ГПК. Това е
наложило даване на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка предявеният установителен иск е допустим
като целта му е заповедта за изпълнение да влезе в сила след установяване
съществуването на вземанията по съдебен ред в исково производство.
Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя за
връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане респективно
надлежно обявяване на предсрочна изискуемост относно вземанията, спрямо
които не е настъпила падежна дата.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата
и задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК / чл. 4 от ЗПК отм./. Тук следва да се
отбележи, че процесният договор за кредит е сключен още през 2008 г.,
поради което приложими към него са изискванията на ЗПК – обн.бр. ДВ № 53
от 30.06.2006 г. и отм. ДВ бр. 18 от 05.03.2010 г. в сила от 12.05.2010 г./
Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 6 от ЗПК /отм./ писмена
форма, а съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със
специалната уредба на този вид договори, които са уредени в чл. 7 от ЗПК
/отм./. Кредитът е действително усвоен от главния кредитополучател по
негова банкова сметка, което се установи от ССчет. – поради което доводът на
ответницата в противния смисъл няма как да бъде споделен. По тези
съображения и съдът приема, че между страните е налице валидно
облигационно отношение.
В договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на
кредитополучателя, срока на договора (120 месеца), падежите на всяка вноска
(15-то число на съответния месец), брой на вноските (120 – при първа вноска),
При действието на отменения ЗПК не е имало изискване за изготвяне на
6
погасителен план, а посочването на общия размер на плащанията по кредита
не е било задължително. Предвид липсата на изискване за погасителен план и
не е посочено каква част от главницата и договорната лихва се погасява с
всяка от анюитетните вноски. Поради това и в тази част съдът основава
изводите си на приетата ССчетЕ.
В договора е уговорен променлив лихвен процент – състоящ се от
фиксирана надбавка от 2.70 % и плаваща компонента – т.нар. стойност на
банковия ресурс /СБР/ - определян едностранно от банката.
Горното налага извод, че не са налице основанията за недействителност
на договора за кредит, съдържащи се в чл. 14 от ЗПК, вр., чл. 6 и чл. 7 от ЗПК
/отм./. По тези съображения и наведените в тази връзка доводи на ответника
са неоснователни.
Налице е настъпила изискуемост на пълния размер на кредита –
доколкото последната падежна дата е била 15.01.2020 г.
В тази връзка и с оглед наведените от ответницата възражения по делото
са налице няколко основни спорни въпроса: дали правоприемника на
кредитодателя е бил длъжен първо да се обърне към главния длъжник /лицето
заемополучател С. П./ или не е задължено да спазва поредност и може да се
обърне и към съдлъжника – ответницата; има ли действие цесията на
процесните суми спрямо ответницата – доколкото не й е съобщена преди
делото, а и в приложение № 1 към рамковия договор за цесия е отбелязано
само името на заемополучателя С. П., обявена ли е предсрочна изискуемост на
кредита и ако не е обявена от кога тече погасителната давност за процесните
суми по кредита – от падежа на всяка отделна вноска или от последната
падежна дата на целия договор за кредит.
По първия въпрос съдът намира доводите на ответницата за
неоснователни. Това е така, доколкото ответницата е съдлъжник по кредита –
като е приела да отговаря за задълженията като солидарен длъжник. В тази
връзка и доколкото солидарността е изрично уговорена, то за кредитодателя
или неговия правоприемник не съществува законово задължение да спазва
поредност при насочване на претенцията си спрямо длъжниците – като може
да стори това срещу двамата длъжници или срещу един от тях – както
кредитополучателя така и съдлъжника – по своя преценка и спрямо своя
интерес /обусловен най-често от платежоспособност на лицето/. Ето защо и
обстоятелството, че ищецът е избрал да насочи претенциите си спрямо
ответника като съдлъжник, а не спрямо главния кредитополучател не
представлява злоупотреба с право.
На следващо място неоснователно е и възражението на ответницата, че
цесията не е произвела действие спрямо нея. В тази връзка на първо място
следва да се отбележи, че действително в приложението към рамковия договор
като „длъжник“ е вписан само С. П.. Както е видно от установеното по-горе от
фактическа страна, обаче понятието „длъжник“ съгласно рамковия договор
включва както кредотополучателя, така и съдлъжника. Освен това съгласно
договора вземанията се прехвърлят заедно с всичките си обезпечения. В тази
връзка и при тълкуване на рамковия договор и приложението съдът достигна
7
до извод, че волята на страните по рамковия договор е била да се прехвърлят
вземанията по договора срещу всички длъжници още повече, че по процесния
кредит ответницата и лицето С. П. се явяват солидарни длъжници /т.е.
изпълнение може да се претендира от всеки от тях до пълния размер на
задължението/. Нещо повече ако се приеме, че се цедират вземания само
спрямо единия длъжник /каквато тези обосновава ответницата/ би се стигнало
до положение всеки от двамата кредитори /цедент и цесионер/ да претендират
пълния размер на задълженията по кредита от всеки от длъжниците, което не е
целта на цесията и в последна сметка е във вреда на длъжниците, а не ги
ползва.
Съгласно постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно
решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постановените по реда на чл.
290 ГПК Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и
Решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., за да
произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4
ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за
уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде
защитен при изпълнение на неговото задължение – да изпълни задължението
си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на
вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до
длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението,
извършено от новия кредитор /цесионера/.
Допустимо е обаче по силата на принципа на свободата на договаряне
съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия
кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД.
Не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от
цедента да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и
съобщението са издадени от съда, а не от цедента, нито от негов
пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на
исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия
пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде
игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото
производство цесията има действие спрямо длъжника.
Поради това и съдът приема, че цесията е произвела действие спрямо
ответницата с връчване на преписа от исковата молба – на упълномощен
процесуален представител. В случая ответницата не твърди плащания /а и
такива не се установяват след цесията от ССчет/ след цесията, поради което и
същата не е застрашана от претенция за двойно плащане.
Досежно последната група възражения на ответницата следва да се
отбележи, че действително първоначалният кредитодател е осчетоводил
8
предсрочна изискуемост на кредита. Ищецът обаче не се позовава на такава,
нито представя доказателства за обявяването й. Ответницата също не твърди
да й е връчвано уведомление за предсрочна изискуемост.
Относно уговорената автоматична предсрочна изискуемост, настоящият
състав отбелязва, че е налице трайна съдебна практика, съгласно която
уговарянето на такава не изключва необходимостта от съобщаването й на
длъжника. Това е така, доколкото обявяването на предсрочната изискуемост
на кредита е право на кредитора като в настоящия случай това право не е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Предсрочната изискуемост на вземането има
действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави
кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените
в договора за кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Посочените
изводи, следва от т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. дело
№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която в хипотезата на предявен иск по
чл. 422, ал. 1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да
събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с
неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната му изискуемост.
Поради това и доколкото в настоящия случай кредитът е с изцяло
настъпил падеж към датата на заявлението, ищецът не се позовава на
предсрочна изискуемост, а ответницата не твърди да й е обявена такава, то
съдът приема, че предсрочна изискуемост на вземанията по кредита не е
обявена. Следователно и не може да се приеме, че тече давност от счетоводно
отразена дата на предсрочна изискуемост – още повече, че в случая не се
претендира и обезщетение за забава от тази дата.
На последно място по въпроса от кога тече погасителната давност по
договора за кредит – то на съдебния състав е известно, че е образувано
Тълкувателно решение № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, по което обаче към
датата на обявяване на настоящия акт няма постановено решение. В тази
връзка и практиката на ВКС е противоречива – доколкото в Решение №
45/17.06.2020 г. по търг.дело № 237/2019 г. на 2-ро т.о. ВКС се застъпва
тезата, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е
моментът на изискуемостта на съответната вноска, а в Решение №
50173/13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на 3-то г.о. на ВКС се застъпва
тезата, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по
договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила
предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита.
Във всяко от посочените съдебни решения са отбелязани други актове на
ВКС в единия или другия смисъл – т.е. нито едно от решенията не съставлява
9
изолирана практика. Аргументите в полза на едната или на другата теза
настоящият състав не намира за нужно да повтаря. Предвид липсата към
момента на задължително тълкувателно решение съдията докладчик поддържа
втората изложена теза, а именно, че при договор за банков кредит, за който не
е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, давността тече
от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Тук следва да се
отбележи, че при кредит става дума за едно задължение, разсрочено на вноски
по волята на страните /аргумент и в полза на петгодишната давност/ - поради
което в избор на кредитора при неизправност на длъжника е дали да изчака да
изтече целият срок на кредита – след което да претендира плащане на
главницата, договорната лихва и обезщетение за забава от изтичане на
крайния падеж или да обяви кредита за предсрочно изискуем – като
претендира преди крайния падеж главницата по кредита, но загуби
договорната лихва до края на уговорения срок за издължаване.
Предвид тези доводи, съдът намира, че процесното вземане на главница
не е погасено по давност – доколкото от 15.01.2018 г. до 12.01.2023 г. /когато е
подадено заявлението/ не са изтекли пет години, а освен това в част от този
период /от 13.03.2020 г. до 15.05.2020 г. не е текла давност поради обявеното
извънредно положение/.
Тук следва да се обсъди и възражението на ответницата, че давността по
вземанията за главница е тригодишна, то настоящият състав, счита че е налице
обилна съдебна практика, която в това отношение е непротиворечива –а
именно, че давността за лихви е тригодишна, но за вноските за главница по
кредита е петгодишна /така отново вече цитираното Решение №
50173/13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на 3-то г.о. на ВКС и много
други/. В случая обезщетението за забава /с изключение на два дни/ е
съобразено с тази давност.
Предвид горното и исковете за главница и обезщетение за забава се
явяват доказани по своето основание.
При преценка размера на исковете съдът се основава на приетата
ССчетЕ. Съгласно същата като се съобразят извършените плащания от
12 328.08 лева спрямо уговорките в договора за кредит, така както е сключен –
т.е. при договорна лихва от 7.70 %, то неплатена и дължима е главница от
2098.38 лева – до който и размер искът се явява основателен. За разликата от
1203.86 лева искът следва да бъде отхвърлен.
От своя страна обезщетението за забава за периода от 12.01.2020 г. /три
години преди заявлението/ до 10.01.2023 г. възлиза на 602.79 лева /като в
периода на извънредното положение не е начислена лихва/. За разликата от
404.86 лева искът следва да бъде отхвърлен.
Тук следва да се отбележи, че съдът приема ССчетЕ с договорна лихва
от 7.70 % - т.е. в размер на същата съгласно първоначално уговореното в
договора. Това е така, доколкото клаузата за изменение на договорната лихва
едностранно от банката е недействителна – така отново Решение №
50173/13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на 3-то г.о. на ВКС и много други.
По исканията за разноски на страните:
10
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. с чл.
415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските,
направени в заповедното производство като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Искане за разноски е направила само ищцовата страна:
По разноските в производството по ч.гр.д. № 2607/2023 г. по описа на
Софийски РС /заповедно производство/:
В това производство ищцовото дружество /заявител/ претендира
разноски в размер на общо 136.20 лева, от които 86.20 лева държавна такса и
50 лева юрисконсултско възнаграждение. Отговорността за разноски обаче е
разделна, поради което от ответницата може да се претендират само ½ част от
тази сума или 68.10 лева.
С оглед изхода на делото съобразно уважената част от претенциите от
тези разноски следва да му бъде присъдена сумата от 42.68 лева.
Длъжницата не претендира разноски в това производство.
По разноските в производството по гр.д. № 45306/2023 г. по описа на
СРС /исково производство/:
В това производство ищцовото дружество претендира разноски в размер
на общо 1151.20 лева, от които 86.20 лева държавна такса, 360 лева –
юрисконсултско възнаграждение, 705 лева – разноски за експертиза. На
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ на ищеца следва да бъдат определени
разноски за юрисконсулт в минималния размер от 150 лева. От така
посочените суми /общо 941.20 лева/ с оглед изхода на делото на ищеца следва
да бъдат присъдени разноски в размер на 589.89 лева съобразно уважената
част от исковете.
Ответната страна претендира разноски от 1500 лева адвокатски хонорар
– действително заплатени. От ищеца е направено възражение за прекомерност
на същите, което съдът намира за основателно – предвид цената на исковете и
фактическата и правна сложност на делото. Съгласно Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7,
ал. 2, т. 2 – хонорарът възлиза на 731 лева. Предвид сложността на делото
съдът намира, че хонорарът следва да бъде намален до 1000 лева. В тази
връзка и на ответницата се дължи сумата от 373.26 лева.
Водим от горното, Софийският районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Е. А. Й., с ЕГН: ********** и
адрес: гр. София, адрес ДЪЛЖИ на „Макроадванс“ АД, с ЕИК: ********* и
адрес на управление: гр. София, ул. Г.С. Раковски № 147, ет. 5, ап. 14 /в
качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен между него и
11
дружеството „Райфайзенбанк (България)” ЕАД /понастоящем „Кей Би Си
Банк България“ ЕАД – с правоприемник „ОББ“ АД/, следните суми: 1/ сумата
от 2098.38 лева – главница по договор за банков кредит от 31.01.2008 г.,
сключен между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Е. А. Й. като съдлъжник и
2/ сумата от 602.79 лева – обезщетение за забава за периода от 12.01.2020 г. до
10.01.2023 г. включително, както и законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 2607/2023 г. по описа на СРС – 17.01.2023 г., до окончателното
изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2607/2023 г. по описа
на СРС КАТО ОТХВЪРЛЯ исковите претенции за 1/ за сумата от 1203.86
лева – разликата до пълния претендиран размер на главницата по договора за
кредит от 3302.24 лева и 2/за сумата от 404.86 лева – разликата до пълния
претендират размер на обезщетението за забава от 1007.65 лева, както и искът
за същото за периода от 10.01.2020 г. до 11.01.2020 г. вкл. , поради
неоснователност на претенциите в отхвърлената част.
ОСЪЖДА Е. А. Й., с ЕГН: ********** и адрес: гр. София, адрес ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Макроадванс“ АД, с ЕИК:
********* и адрес на управление: гр. София, ул. Г.С. Раковски № 147, ет. 5, ап.
14 сумата от общо 42.68 лева, представляваща разноски в производството по
ч.гр.д. № 2607/2023 г. по описа на СРС и сумата от общо 589.89 лева,
представляваща разноски в настоящото исково производство – съобразно
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, ул. Г.С. Раковски № 147, ет. 5, ап. 14 ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на Е. А. Й., с ЕГН: ********** и адрес: гр.
София, адрес, сумата от общо 373.26 лева, представляваща разноски в
настоящото исково производство – съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната
на ответницата – С. Н. П., с ЕГН: **********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните вкл. на третото лице помагач.
СЛЕД влизане на решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д.
№ 2607 по описа за 2023 г. на Софийският районен съд да бъде върнато на
съответния състав, като към него се приложи и препис от влязлото в сила
решение по настоящето дело.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12