Р Е Ш Е Н И Е

№480

 

гр. Русе, 10.12.2019 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в публично заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                          

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА

                                                     ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА АТАНАСОВА

     ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ

 

    при участието на секретаря Тодорка Недева, като разгледа докладваното от мл. съдия ТОДОРОВА в.гр.д. № 736 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

  Подадена е въззивна жалба от Прокуратурата на Република България, срещу Решение № 1411 от 11.09.2019 г., постановено по гр.д. № 2414/2019 г. по описа на Русенски районен съд, ХІ състав, в частта с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С.П.С., ЕГН **********, сумата от 7000 лева – обезщетение на неимуществени вреди, вследствие незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016 г. до окончателното и изплащане. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се, че в хода на делото не са ангажирани доказателства, които да установяват търпени неимуществени вреди като пряк резултат от воденото наказателно производство, което е прекратено. Изложени са съображения, че определеното от първостепенния съд обезщетение за неимуществени вреди е твърде завишено.

         С въззивната жалба се иска обжалваното решение да бъде отменено в обжалваната част, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди, или размерът на обезщетението намален.

  В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се сочат твърдения за неоснователност на жалбата, като се излагат съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

  Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа по същество.

  Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

С обжалваното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С.П.С., ЕГН **********, сумите: 7000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие незаконно обвинение и 100 лева – обезщетение за имуществени вреди ведно със законната лихва върху главниците, считано от 09.06.2016 г. до окончателното им изплащане, като е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 7000 лева до предявените 15000 лева, като неоснователен. В частта, с която съдът е уважил претенцията за имуществени вреди в размер на 100 лева и в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 7000 лева до предявените 15000 лв. не е обжалвано, поради което е влязло в законна сила.

Страните не спорят, че по образуваното през месец юни 2013 г. досъдебно производство – следствие № 111/2013 г. сл. № 46/2014 г. по описа на Русенска районна прокуратура въззиваемият С.П.С. е привлечен в качеството на обвиняем с Постановление за привличане от 11.11.2014 г., за извършено престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК – за това, че на 22.05.2013 г. в гр. Русе, в качеството си на длъжностно лице – с.п.,с.г.„о.о.р.“ към Първо РУП при ОД на МВР – Русе, в кръга на службата си, в съучастие с И.Й.Г.от гр. Русе, като извършител, подбуден от И.Й.Г., съставил неистински официален документ – „Глоба – фиш“, серия В, № 0 577484 на Г.Ю.Ю.от гр. Русе, в частта, удостоверяваща датата на съставяне на документа, в който удостоверил неверни обстоятелства, че документът е съставен на 20.05.2013 г., с цел да бъде използван този документ като доказателство за тези обстоятелства – че административно нарушение, извършено от Г.Ю.Ю.по реда на чл. 186 от ЗДвП при маловажен случай на нарушение, което е установено в момента на извършването му – на 20.05.2013 г. на мястото на нарушението, като случаят не е маловажен.

По отношение на С.П. и била взета мярка за неотклонение „подписка“, считано от 20.06.2014 г. до 30.05.2015 г., когато с Определение по НОХД 196/2015 г. на РРС мярката за неотклонение е отменена.

След приключване на разследването по посоченото досъдебно производство Русенска районна прокуратура е внесла обвинителен акт срещу въззиваемия, въз основа на който на 09.02.2015 г. е образувано НОХД № 196/2015 г. по описа на Русенски районен съд. След проведени две заседания производството е приключило с Присъда № 76/30.04.2015 г., с която С.П.С. е признат за виновен в извършването на престъплението, за което му е повдигнато обвинение, като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години.

Така постановената присъда е обжалвана от двамата подсъдими и протестирана от Русенска районна прокуратура, като въз основа на жалбите и протеста на 29.06.2015 г. е образувано ВНОХД № 347/2015 г. по описа на Русенски окръжен съд. След проведено едно заседание въззивното производство е приключило с окончателно Решение № 100/09.09.2015 г., с което е изменена Присъда № 76/30.04.2015 г., постановена по НОХД № 196/2015 г. по описа на РРС в частта, с която на двамата подсъдими не е приложен чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК, като вместо това е постановено лишаване на подсъдимия С.С. на основание чл. 37, ал. 1, т. 3 от НК от правото да заема държавна или обществена длъжност за срок от три години, считано от влизане на присъдата в законна сила.

По искане за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на другия подсъдим – И.Й.Г., на 06.04.2016 г. е образувано КНОХД № 102/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, приключило с окончателно Решение № 123/09.06.2016 г., с което е отменена присъда по НОХД № 196/2015 г. по описа на РРС и решение по ВНОХД № 347/2015 г. по описа на РОС и въззиваемият С.С. е оправдан по повдигнатото му обвинение.

По делото е представена кадрова справка за С.С. с изх. № 24179/18.06.2013 г., издадена от ОД на МВР – Русе.

Не съществува спор между страните, че непосредствено след повдигане на обвинението С.С. се е пенсионирал.

По реда на чл. 176 от ГПК въззиваемият и ищец в първоинстанционното производство е дал обяснения относно обстоятелствата по делото, в които посочва, че психическият и физически дискомфорт не са установени от лекар, една от причините му за развода била обстоятелствата около повдигнатото му обвинение. Не е посещавал лекар, защото за безсънието и за емоционалното състояние и стреса имал лекарства, които закупил от аптеката без рецепта. Посочва също така, че в разговор с колегите, между които вероятно е имало и по-висшестоящи служители, бил посъветван и стигнал само да извода, че е по-добре да се пенсионира.

При първоинстанционното разглеждане на делото са събрани гласни доказателства посредством разпита на свидетеля Д.П., който е брат на бившата съпруга на въззиваемия. В своите показания свидетелят посочва, че се познава със С. от 90-те години. С. му споделил за дело, което се водило срещу него, докато работил в полицията и бил много притеснен, че може да бъде уволнен от полицията и няма да може да си получи обезщетенията. Затова избързал да се пенсионира. Докато работил в полицията живеел във ведомствено жилище и когато се пенсионирал го напуснал. След пенсионирането си С. започнал работа в Инкасо, но се наложило да го освободят заради образуваното срещу него досъдебно производство. Това допълнително го притеснил много, наложило се да смени няколко работи. С. му споделил, че работи от дълги години в полицията, нямал никакви провинения и бил много огорчен от ситуацията. Преди това често се събирали в обща компания, но след образуването на досъдебното производство С. се отдръпнал, започнал да страни, затворил се в себе си. С. споделил на свидетеля, че не може да спи и е силно притеснен.

Въз основа на така установените правнорелевантни за спора факти от първоинстанционния и въззивния съд, съдът приема следното от правна страна:

Настоящата въззивна инстанция споделя изводите на първостепенния съд, че въз основа на установените по делото факти е налице основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент – Прокуратурата на Република България. Оправдаването на обвиняемия е достатъчно да се приеме, че обвинението е било незаконно, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ е без значение субективното отношение на длъжностното лице.

Основните оплаквания на Прокуратурата на Република България се свеждат до недоказаност на претендираните неимуществени вреди, както и относно справедливия им размер, определен по реда на чл. 52 от ЗЗД. По така релевираните възражения настоящата инстанция намира следното:

Обезщетението за претърпените вреди, за които държавата носи отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 от ЗЗД по справедливост, като се съобразяват установените по делото факти. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и други обстоятелства, имащи значение към претърпените морални страдания. В практиката последователно се приема, че обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са претърпени (в този смисъл – Решение № 427/16.06.2010 г. по гр.д. № 273/2009 г., ІІІ го на ВКС и Решение № 457/25.06.2010 г. по гр.д. № 1506/2009 г., ІV го на ВКС). В този смисъл възражението на Прокуратурата за липсата на каквито й да е вреди от повдигнатото незаконно обвинение се явява неоснователно.

Предвид конкретиката на казуса, от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че въззиваемият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания – притеснение, стрес, огорчение, срам. Това са все чувства и състояния, които са присъщи на всеки човек, срещу когото незаконосъобразно е повдигнато обвинение. Нарушенията в емоционалността на въззиваемия се установяват от разпита на свидетеля Д.П. – същият посочва, че след образуването на досъдебното производство С. е бил силно притеснен и огорчен, отдръпнал се е от социално контактуване, затворил се е в себе си и се наложило да смени много работи. Липсват пречки показанията на този свидетел да бъдат кредитирани, доколкото същите са логични, последователни и непротиворечиви, а от самите показанията се установява, че свидетелят е бил в близки отношения с въззиваемия и пресъздава преки възприятия за емоционалното му състояние. Съдът не намира за необходимо от гледна точка на доказването, че психическото състояние на пострадалите от деликт следва да се установява с медицински документи, издадени след преглед. В този смисъл е известно на съда, че не всяко негативно психическо преживяване се нуждае от съответна диагноза и медикаментозно лечение. Липсата на сън и като цяло негативните изживявания са естествена последица върху психиката на подсъдим, обвивен незаконно в извършването на престъпление. При обсъждането на конкретните вреди съдът взе предвид и данните от кадровото досие на въззиваемия с оглед конкретната преценка на личността му и оценка на това по какъв начин би му се отразило емоционално едно незаконно обвинение. Видно от същата въззиваемият е работил един продължителен период от време в МВР – още през 1989 г., като през цялата му служба последователно е бил повишаван в звание. На три пъти е бил награждаван за проявена бдителност и стриктно изпълнение на служебните задължения и на два пъти за проявен професионализъм. Наказван е два пъти с „мъмрене“ в началото на кариерата си. Така, преценявайки цялостната му кариера и професионални качества и поведение по време на службата му в МВР, съдът намира, че характеристиките отговарят на честен, отговорен и изпълнителен служител, поради което повдигането на обвинение и то за престъпление във връзка със службата, която изпълнява, несъмнено би породило у него чувство на огорчение и унижение. Не може да се подмине и фактът, че за извършеното деяние, да което му е повдигнато обвинение е бил подбуден от тогавашния му началник, като съдът счита, че йерархическата зависимост до голяма степен е допринесла при вземане на решение за извършването му.

Съдът намира за доказано и обстоятелството, че повдигнатото обвинение и впоследствие лишаването от право да заема държавна или обществена длъжност за срока до отмяна на постановената осъдителна присъда, е ограничило до известна степен правото на труд на въззивамея. От една страна, наличието на образувани досъдебни производства е пречка за встъпване на определени длъжности (в това число охрана „Инкасо“), а от друга страна лишаването от право по чл. 37, ал.1, т. 6 НК е пречка за встъпването на каквато и да е държавна или обществена длъжност. В този смисъл, дори да не са представени конкретни доказателства относно трудовата заетост на въззиваемия до постановяването на оправдателната присъда, самият факт на наличие на образувано досъдебно производство и лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, несъмнено са му създали трудност при намирането на работа, което е довело до допълнителни негативни преживявания.

Правилни се явяват изводите на първостепенния съд относно липсата на причинно-следствена връзка между повдигнатото обвинение и последвалото пенсиониране, напускането на ведомственото жилище и развода на въззиваемия. Този извод на съда може да се изведе пряко от дадените от въззиваемия обяснения по реда на чл. 176 от ГПК в хода на първоинстанционното производство. Така същият посочва, че негови колеги го посъветвали да се пенсионира и за това той решил да го направи, следователно този факт е настъпил по негова инициатива. Напускането на ведомственото жилище е последица от пенсионирането, респективно от прекратяване на служебното правоотношение с МВР. Що се отнася до развода, пак от обясненията на въззиваемия, както и от приложеното бракоразводно дело, съобразно собствените му изявления се установява, че бракът му е бил дълбоко и непоправимо разстроен, и то поради обстоятелството, че съпругата му преимуществено живее в чужбина. Следователно, посочените факти и претърпените във връзка с тях вреди не са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и държавата не отговаря за тях.

Въз основа на всичко изложено, настоящата инстанция обаче намира, че справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от въззиваемия неимуществени вреди е в по-нисък размер от определения от първоинстанционния съд, а именно 5000 лева. Така прецененият размер на обезщетението в най-пълна степен отговаря на претърпените от него вреди вследствие на незаконното обвинение, които, както беше изложено по-горе, се ограничават до обичайните, типичните вреди от едно незаконно обвинение – притеснение, огорчение, стрес, безсъние. В хода на делото не са събрани доказателства за претърпени вреди извън обичайните такива. За да определи този размер на обезщетението, въззивният съд изходи и от тежестта на престъплението, респективно предвиденото за него наказание, наложеното наказание с осъдителната присъда и продължителността на наказателното производство. Видно е, че става въпрос за деяние, за което е предвидено лишаване от свобода до 5 години, а наложеното с осъдителната присъда е три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66 от НК. Наказателното производство е завършило в рамките на 2 години с постановяването на окончателното решение на Русенски окръжен съд, след което е изминал период от около година до оправдаването на въззиваемия. В рамките на наказателното производство не се установява неоправдано забавяне на органите на разследването с оглед обстоятелството, че същото е образувано срещу повече от един подсъдими. Наложената мярка за неотклонение е най-леката такава, която минимално ограничава свободното придвижване на подсъдимия. В този смисъл, настоящата инстанция намира, че негативните преживявания на въззиваемия с оглед на посочените обстоятелства се проявяват в по-нисък интензитет, което не обуславя вреди над обичайните такива.

С оглед изложените мотиви съдът приема, че въззивната жалба е частично основателна, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която съдът е присъдил обезщетение за неимуществени вреди над сумата      5000 лева до 7000 лева и вместо това да се отхвърли искът в тази част.    

В това производство Прокуратурата на Република България е освободена от държавни такси, същата не е сторила разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по реда на чл. 78 от ГПК. 

 

 

 

Воден от горните мотиви, Русенски окръжен съд

 

 

 

 

 

Р Е Ш И:  

 

ОТМЕНЯ Решение № 1411 от 11.09.2019 г., постановено по гр.д. № 2414/2019 г. по описа на Русенски районен съд, ХІ състав, в частта с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С.П.С., ЕГН **********, сумата над 5000 лева до 7000 лева – обезщетение на неимуществени вреди, вследствие незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016 г. до окончателното й изплащане и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от С.П.С., ЕГН **********, против Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата над 5000 лева до 7000 лева - обезщетение на неимуществени вреди, вследствие незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016 г. до окончателното й изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА  

 

Решение № 1411 от 11.09.2019 г., постановено по гр.д. № 2414/2019 г. по описа на Русенски районен съд, ХІ състав, в частта с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С.П.С., ЕГН **********, сумата до 5000 лева – обезщетение на неимуществени вреди, вследствие незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2016 г. до окончателното й изплащане.

В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба, в едномесечен срок от съобщението при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК.

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         

         ЧЛЕНОВЕ: 1.

                     

                    2.