Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 13
гр. Перник, 20.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично
заседание на 22.11.2019 г.,
в състав:
Съдия:
Кристиан Петров
при секретаря Катя Станоева като
разгледа търг. дело № 00036 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са искове от „Юробанк България АД“ АД срещу О.П.,
Е.Л. и Д.П. за солидарно заплащане: 1) на осн чл.
430, ал. 1 ТЗ сумата 36 837,64 евро - неплатена главница по предоставен
кредит, съгласно договор за кредит за покупка на недвижими имот № ***; 2)
на осн
чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата 5118,39 евро – възнаградителна
лихва за периода от 15.11.2015г. до 10.07.2018г. 3) сумата 1476,88 евро – /мораторна лихва/ обезщетение за забава за периода от
15.11.2015г. до 10.07.2018г., както и сумите: 325,15 евро – такси, дължими на осн. чл. 4 от договор за кредит за покупка на недвижими
имот № *** за периода от 15.02.2016г. до 10.07.2018г., 98 евро – застраховки,
дължими на осн. чл. 14 от договор за кредит за
покупка на недвижими имот № *** за периода от
14.03.2016г. до 10.07.2018г. и 694,83 лева – разноски, от които 514,83 лв. за
подновяване на ипотека и 180 лв. за връчване на уведомления на ответниците,
дължими на осн. чл. 10 и чл. 13, ал. 2 от договор за
кредит за покупка на недвижими имот № *** за периода от
16.01.2018г. до 10.07.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане.
Ответниците П. и Л. по подробно изложени съображения оспорват исковете по
основание и размер. Твърдят нищожност на клаузите на договора за кредит и доп.
споразумения към него регламентиращи механизма и методиката, по който се
формира лихвата върху главницата по кредита, и
в частност тези на чл.
3, ал. 1, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит; чл. 5 и чл. 6 от
споразумение от ***; чл. 5 от споразумение от ***, както и чл. 5 и чл. 4, ал. 3
от споразумение от ***, които на основание чл. 146, ал. 1, вр.
с чл. 143 от
ЗЗП са неравноправни клаузи, респ. нищожни, защото позволяват на
банката да накърнява договорното равноправие и едностранно да променя лихвения
процент по кредита. В доп. споразумения се предвижда
едновременно начисляване на лихва върху лихва – анатоцизъм, която уговорка
е нищожна и противоречи на чл. 16, ал. 2 от Наредба № 9/19.12.2002г. и в равна
степен е неравноправна клауза съгласно чл. 143 от
ЗЗП. Изтъква се, че споразумението от *** е сключено с "Бългериън ритейл сървисиз" АД /"БРС"/, което не е банкова
институция и не можело да предоговаря условия по
договори за банков кредит. Възразяват, че както първата цесия между банката и
"БРС" АД, така и втората - обратна цесия между "БРС" АД и банката,
са им непротивопоставими предвид несъобщаването им и
на ответниците, като длъжници, съобразно законовото
правило на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Това е направено едва с уведомленията до
ответниците за предсрочна изискуемост на договора за кредит, направени чрез
частен съдебен изпълнител.
Ответникът И. оспорва и възразява,
че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит,
както и банката да е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и съответно да е обявила на ответника предсрочната изискуемост по
надлежен начин, тъй като не е спазена процедурата по чл. 47 от ГПК. Твърди
нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, 3 и ал. 5 на договора на основание чл.
146, ал. 1 във вр. с чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12 от
ЗЗП. Клаузите позволяват на банката едностранно да променя размера на
договорната лихва, е неравноправна клауза, респ. нищожна, защото води до
значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора, тъй
като това става без участието и съгласието на потребителя и представлява противоправно изкривяване на задълженията на
кредитополучателя в противоречие с чл. 143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП.
Те са
предварително и едностранно формулирани от кредитора и не са индивидуално
договорени, като в договора липсва
разпоредба предвиждаща възможност другата страна да се откаже от договора в
противоречие с чл. 143, ал. 1, т. 12, пр. второ от ЗЗП. Клаузата на чл. 3, ал.
3 от договора, според която при забава обезщетението е в размер на възнаградителната лихва плюс надбавка от 10 пункта или общ
размер на 16,50% противоречи на чл. 33, ал. 2 от ЗПК, според който
обезщетението за забава не може да надвишава размера на законната лихва. В
договора се предвижда
едновременно начисляване на лихва върху лихва – анатоцизъм, което
противоречи на закона. Прави възражение, че договорът за кредит е унищожаем поради грешка в предмета и лицето, което се
аргументира с твърдението, че при сключването му у нея е била предизвикана невярната
представа за това, че ще бъде
поръчител по кредита и разрешеният кредит е в размер на 2500 евро, в момент в
който е имала тежки здравословни и семейни проблеми.
В срока по чл. 372, ал. 1 ГПК ищецът оспорва възражението на ответника И. за унищожаемост
на договора за кредит на твърдяното основание – грешка, поради това, че е
сключила процесния договор като кредитополучател, а
не като поръчител и при положение, че процесният
договор е целеви – за покупка на недвижим имот и няма как да бъде в сочения
размер от 2500 евро.
В срока по чл. 373, ал. 1 ГПК ответникът И. заявява, че в първоначалната и доп. искова молба, както и в
уведомлението до нея няма конкретна дата, от която банката да твърди, че са
настъпили двете предпоставки за предсрочна изискуемост – обективният факт на
неплащането и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
Пернишкият
окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
Установява се, че на *** между ищеца "Юробанк
България" АД /банката/ и кредитополучателите О.П., Е.Л. и Д.П. е сключен договор за кредит за
покупка на недвижими имот № ***, по
силата на който кредитополучателите
солидарно /чл. 1, ал. 3/ са се задължили да върнат предоставения им от ищцовата банка заем в размер на 38 000 евро в срок от 240 месеца на равни месечни
вноски, включващи главница и лихва в размер на всяка вноска от по 283,32
евро, считано от датата на усвояване на отпуснатите по
договора суми, която е усвоена съгласно чл. 5, Приложение от 15.02.2008 г., като с подписването му страните са удостоверили,
че датата на усвояване на кредита е 15.02.2008 г. За обезпечение вземането на банката, последната
вписва законна ипотека върху
недвижимия имот, подробно описан в чл. 1, ал. 1 от договора /чл. 13/. В договора е уговорена възнаградителна
лихва, както такса и застраховки, в сроковете и размерите, уговорени в договора /чл. 3, ал. 1 и 3,
чл. 4 и чл. 14/. Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора при неиздължаване на три
последователни месечни вноски изцяло или частично, целият остатък по кредита се
превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на
последната вноска.
С Договор за цесия от 09.04.2008 г. банката прехвърля на "Бългериън ритейл сървисиз" АД /"БРС"/ всички свои вземания по договори за потребителски и
жилищни кредити, съобразно Приложение към договора, заедно с всички
обезпечения, привилегии и други принадлежности, включително солидарните длъжници по кредитите. Вземането по Договор за кредит за
покупка на недвижим имот № ***
е включено в Приложение № 2 към договора. На *** между "БРС" АД и О.П., Е.Л. и Д.П. е сключено доп. споразумение към договор № ***, с което страните са констатирали размера на задълженията по
договора, както и просрочените задължения. Уговаря се дванадесетмесечен режим
на облекчено погасяване на общия дълг, като непогасената част от просрочените
вземания се прибавя към дължимата главница. На *** между „БРС" АД и банката е сключен договор за цесия, с който вземането по договор № *** е прехвърлено на банката. След прехвърляне на вземанията по процесния
договор, между банката и П., Л. и И. са сключени
доп. споразумения на ***, ***, *** Съгласно чл. 2 от Доп. споразумение от *** страните са констатирали, че към датата на
сключването му задълженията на кредитополучателя по договор № *** са в
размер на 452,67 евро – просрочена главница, 863,17 евро – просрочена лихва, 129,43 евро – просрочени такси, 37141,17 евро – редовна главница, както и редовна лихва,
която ще бъде начислена от датата на падежа, предхождащ датата на
допълнителното споразумение до датата на падежа следващ датата на
допълнителното споразумение, но към датата на допълнителното споразумение все
още не е изискуема. В чл. 3 от доп. споразумение е предвидено, че всички просрочени
плащания след приспадане на сумата от 194 евро се преоформят
служебно от банката чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от
главницата по първоначално предоставения кредит. С чл. 4
страните са уговорили и размерът на годишната лихва
по време на периода на облекчено погасяване, именно на действащия към
датата на споразумението референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни
кредити в съответната валута (който към момента на
сключване на споразумението е 5,2 %), плюс договорна лихвена
надбавка в размер на 0,9
пункта, като през периода
на облекчено погасяване, кредитополучателят погасява дълга на равни месечни погасителни вноски
в размер на 194 евро на месец. След периода
на облекчено погасяване върху общия размер на дълга след натрупването лихвата се начислява
годишна лихва в размер равен на сбора действащия към датата на споразумението
референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в съответната
валута плюс договорна лихвена надбавка в размер на 3,6
пункта като до
окончателното погасяване на дълга, кредитополучателят погасява дълга на равни месечни погасителни
вноски.
Договор
№ ***, приложението
към него и всички последвали
доп.
споразумения
към договора носят
подписите на ответниците-кредитополучатели,
чиято истинност не е
опровергана и съгласно чл. 180 ГПК означава, че частните документи съставляват
доказателство, че изявлението е направено от ответниците.
Към момента на
сключването му е действал отмененият ЗПК /обнародван в ДВ 53/2006 г./, който не
се прилага към процесния договор с оглед размера на
кредита - над 40 000 лв. /чл.3 ал.3 т.5 ЗПК-2006 г./ и това, че
задълженията по сделката са обезпечени с ипотека върху недвижим имот /чл.3 ал.5 т.1 ЗПК-2006
г./, което означава, че е неприложим ЗПК (отм.) и в частност чл. 19, ал. 2 от ЗПК-2006 г. /чл. 33, ал. 2 от ЗПК-2010 г./, нито на § 5 от ПЗР ЗПК от 2010 г. и
разпоредбите относно изискването за съставяне на погасителен план, като условие
за действителност на договора, поради което възражението на ответниците в
обратен смисъл е неоснователно.
Възражението на ответниците, че както първата цесия
между банката и "БРС" АД, така и втората - обратна цесия между "БРС"
АД и банката, са им непротивопоставими предвид
несъобщаването им, съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД са без
значение, тъй като липсата на уведомяване има материалноправно,
а не процесуалноправно значение, т.е. уведомяването на длъжника има значение за
редовността на плащането от длъжника и по-конкретно на кого точно да плати
доброволно, но то не рефлектира върху качеството на цесионера
като кредитор. Няма данни за доброволно плащане от ответниците на цедента "БРС"
АД и такива твърдения не са правени.
Възражението на ответниците че споразумението от ***
е сключено с "БРС" АД, което не е банкова институция и не можело да предоговаря условия по договори за банков кредит също е без
значение за спора. Със сключването на
договорите за прехвърляне на вземане, не е променен характерът на вземането, а
именно такова произтичащо от сключен договор за кредит. След като прехвърлянето
на вземането има за последица само промяна на кредитора, то и ако след поредица
от прехвърляния, вземането отново стане притежание на банката, първоначален
кредитор, последната, доколкото никога не е губила качеството си на страна по
договора за кредит, може да предяви осъдителен иск за вземането, предмет на
цесиите. Дали
извършеното прехвърляне е действително или не - е без правно значение, доколкото
дори да се приеме, че е недействително, то не е породило правно действие и
съответно титуляр на вземането е отново ищецът. В конкретния случай,
претенцията на ищеца се основана на договор № *** и измененията, направени с доп.
споразумение от *** Следователно извън предмета на делото остава въпросът
относно действителността на договорите за цесия.
Възражението на ответника И. за унищожаемост на договора поради грешка в предмета и лицето е неоснователно. Категорични
доказателства при условията на пълно и главно доказване, релевантни за сочените
пороци във волята й по делото не са налице. Събраните в тази насока св.
показания не водят до обратен извод, тъй като изнесените от свидетелите данни
са израз на субективната им преценка от казаното им от ответника И., но същите
не са участвали нито при водените между страните преговори, нито при сключване
на сделката, нито при изпълнение на същата и поради това не следва да бъдат
подведени към конкретния договор. Освен това условията по връщане на отпуснатия
кредит са били предоговаряни от страните, като същите
са били изменяни последователно с няколко анекса, подписването на които е било
инициирано от всички настоящи ответници. Също така договорът и анексите са изпълнявани доброволно изцяло или частично във вида, в който са подписани и съгласно чл. 35, ал. 2 ЗЗД и чл. 293, ал.3 от ТЗ в този случай страната не може да
се позовава на неговата унищожаемост/нищожност, тъй като от поведението й следва, че договорът е потвърден, респ. не е оспорвала действителността на изявлението си за
встъпване в облигационната връзка, като във всичките горепосочени
документи изрично се е подписвала като кредитополучател и при положение, че процесният
договор е целеви – за покупка на недвижим имот и няма как да бъде в сочения
размер от 2500 евро. Неоснователно
е и възражението
на ответника И.,
че не са налице условията за солидарното й осъждане, тъй като не е действителен
кредитополучател, а
сумата
е преведена изцяло по сметката на О.П.. С договора страните са
уговорили изрично, че длъжниците ще отговарят за
всички задължения солидарно, т. е. ответницата в качеството си на кредитополучател-длъжник
по договора, дължи
една и съща престация на ищеца и той може да иска
изпълнение от всеки един. Без значение е и извън предмета на спора е как и от кого е била
разходвана сумата по кредита, респ. дали ответницата е
ползвала сумата предоставена от банката.
Уговорената в чл. 18 от
договора предсрочна изискуемост на
кредита, е обусловена от наличието на два елемента: обективен - неизпълнение от
страна на кредитополучателя на поетите с договора задължения; и субективен -
упражняване от страна на кредитора на правомощието да направи кредита
предсрочно изискуем, който избор следва да е обективиран
в съответно волеизявление /уведомление/, достигнало до кредитополучателя.
Относно субективния елемент се установява, че на
12.04.2018 г. по възлагане от
ЧСИ съгласно чл. 43 ЗЧСИ банката е изпратила до ответника
О.П. уведомление, в което е посочено, че по изложените причини и на основание
чл. 18 от договора обявява за незабавно изискуеми и предсрочно платими всички
суми по договора и анексите към него, в това число цялата усвоена главница, начислената
лихва, такси, застраховки и разноски, които към 05.04.2018 г. възлизат на
посочените в уведомлението суми. Връчването на уведомлението е извършено на П.
по реда на чл. 46 ГПК на 07.06.2018г. Уведомление със същото съдържание по възлагане от частен съдебен изпълнител съгласно
чл. 43 ЗЧСИ
е връчено на ответника Л. лично на 07.06.2018г. Връчването на уведомлението е
извършено на ответника И. по реда на чл. 47 ГПК, вр.
чл. 43 ЗЧСИ чрез залепване на уведомление на таблото на ***, за което е
съставен протокол от ЧСИ на 17.05.2018г., в който е констатирано, че при
посещение на адреса на 20.04.2018г. и по сведения на съсед е установено, че
няма такъв човек на посочения адрес; залепено е уведомление като указаният
2-седмичен срок за получаване на книжата в канцеларията на ЧСИ е изтекъл
безрезултатно на 07.05.2018г. В последните две допълнителни споразумения от *** и ***,
както и в пълномощните към тях ответникът Д.И. изрично е посочила адрес, на
който й е изпратено за връчване въпросно уведомление на банката за обявяване на предсрочната
изискуемост. В чл. 26 изречение второ от договора е предвидено, че ако някоя от страните промени адреса
си, тя е длъжна да уведоми писмено другата страна, като посочи новия си адрес,
а до получаването на такова уведомление всички съобщения, достигнали до стария
адрес, ще се считат за получени. Предвид горецитираните
договорни клаузи и официалното удостоверяване от ЧСИ, че ответникът Д.И. не
живее на посочения от нея адрес, на който й е изпратено съобщението следва
извод, че същото се счита за
получено
на 07.05.2018г. Другите възражения относно мястото на поставяне на съобщението,
посещенията на адреса и т.н. са
ирелеванти предвид на уговорката в договора и чл.
47, ал. 1, изр. последно ГПК. Връчването е напълно редовно и извършено в
съответствие е императивните изисквания на закона и константната съдебна
практика. В
противовес на доводите на ответниците, липсват нормативни изисквания и
съдебната практика е последователна относно липсата на строги изисквания към
документа, в който обявяването по чл. 60, ал. 2 ЗКИ се съдържа, в същата
степен, както към извлечението от сметка. В уведомленията е налице достатъчно
информация, която реално и обективно да отразява фактическото състояние на
задължението към посочения момент 05.04.2018 г. - посочен е размерът на задълженията
по отпуснатия кредит по отделни елементи по конкретния договор. Така или иначе в
настоящото производството по осъдителния иск, исковата молба има
характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно
изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска, предсрочната
изискуемост се обявява на длъжника. С оглед на горното не отговаря на фактите възражението
на ответниците в изложения
от тях смисъл, тъй като и в трите горецитирани
уведомления е посочена датата 05.04.2018 г., от която банката твърди, че е
настъпил обективният факт на неплащането и за неговия актуален към този момент,
съответно в исковата молба изрично е посочено, че кредитът и предвид неплащане
от ответниците на задълженията по договора е обявен за предсрочно изискуем с
уведомления до ответниците, връчени на П. и Л. на
07.06.2018г., съответно на П. – на 07.05.2018г. В допълнение
неоснователно
е възражението на ответниците
за ненастъпила предсрочна
изискуемост, при недаден срок за изпълнение от кредитора. Такъв срок на първо
място се съдържа в самия договор - падежът на вноските е уговорен при сключване
на договора и на второ - се съдържа в посочената по-горе клауза на чл. 18,
ал. 2 от договора - с още 90 дни след падежа, за да се плати.
От момента на спиране на плащанията до обявяването на предср.изискуемост,
както и след това до предявяване на иска страната е имала възможност в
достатъчно дълъг период да погаси задълженията си, но нито в отговора на исковата молба, нито в хода
на производството ответниците са заявявали готовност за плащане, поради което
не би могло да се приеме, че банката е в неизпълнение на свое задължение за
даване на подходящ срок за изпълнение, като условие за упражняване на правото й
да иска предсрочно връщане на кредита.
Преди
произнасяне относно обективните
предпоставки - неизпълнение на задължението на кредитополучателя за заплащане
на месечните погасителни вноски, във връзка с възраженията на ответниците се налага преценка дали
уговорките в договора,
даващи право на банката едностранно да променя условията по него са
неравноправни, както и че договорът не съдържа ясни правила относно метода за
изчисляване на лихвения процент.
Клаузата
на чл. 3, ал. 1
от договора
установява, че за предоставения кредит кредитополучателите заплащат годишна
лихва в размер на сбора на базов лихвен процент /БЛП/
на банката за жилищни
кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка от 0,15 пункта, като към момента на сключване на договора
БЛП за жилищни кредити в евро е в размер на 6,35 %. Съгласно чл. 3, ал.5
действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните, като по силата на чл. 6, ал.3 в случай, че банката
промени базовия лихвен процент, размерът на погасителните вноски се променя
автоматично. При това съдържание на посочените
клаузи
от договора съдът приема, че
съставляват
неравноправна клауза, тъй като са уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя на банковата услуга по
смисъла на чл. 143, ал.
1 ЗЗП.
В
клаузите от договора изобщо липсват указания на точна методика по
която банката изчислява БЛП и математическа формула за изчисляване,
нито са установени предпоставките за промяната му. Фактът, че такава методология
е приета на 22.04.2013г.
(при това след
сключване на договора), не променя извода за неравноправност, защото
потребителите на банковата услуга са били в неизвестност за тази методология.
В договора не е указано как и поради какви причини, стоящи извън контрола на
банката, тя има право да увеличи БЛП, липсват каквито и да било критерии, по
които банката следва да увеличава възнаградителната
лихва, респективно да променя договорените като размер анюитетни
вноски. В договора за кредит е
посочено, че размерът на лихвата се влияе от БЛП на банката и неговата промяна
е задължителна за страните, но размерът на БЛП на самата банка зависи от
субективна преценка на кредитора. Липсва яснота относно начина на формиране на
едностранно променената лихва, както и липсва обвързаност на конкретния размер
на лихвата с размера на индекси, които се определят независимо от волята на
кредитора, респ., че изменението ще се дължи на външни независещи от банката
причини. Начинът на формулирането на клаузите на чл. 3, ал.5 и чл. 6, ал.3 от
договора е общ, без всякаква конкретика, и дава почти
неограничена субективна власт на банката едностранно да променя лихвата, с
оглед на което клаузите са уговорени във вреда на длъжника и не отговарят на
изискването за добросъвестност. Поради липсата на критерии, които могат да
бъдат изведени като основателна причина за промяната на БЛП и възможността за
едностранна субективна промяна от страна на банката, както и поради липсата на
възможност за кредитополучателите да прекратят договора, след като бъдат
уведомени за промяната, изключението на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде
приложено. Всичко това води до извод за неравноправност на посочените клаузи,
определящи промяна във възнаградителната лихва поради
противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 10,
12
и 13 от ЗЗП,
поради което и на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП са нищожни.
В
останалата си част клаузата, в която страните са уговорили, че към момента на
сключване на договора годишната възнаградителна лихва
е в размер 6,5 % /БЛП 6,35 % + надбавка
от 0,15 пункта/ е действителна предвид ясното й и
недвусмислено съдържание, и същата следва да бъде приета като цена на договора
за целия негов период.
В тази връзка при произнасяне относно размера на
задължението следва да бъде взет предвид първоначално уговореният между страните
размер на възнаградителната лихва -
6,5 %,
като не трябва да се вземат предвид сключените анекси към договора, тъй като
уговорките по тях касаят общ размер на вземането, формирано при приложение на
неравноправни клаузи. Без значение е, че по делото е установено, че размерът на
лихвения процент освен
увеличаван е и намаляван през исковия период,
защото при констатирана неравноправност на дадена клауза, съдът не следва да я
прилага и в този смисъл е недопустимо в зависимост от конкретните последици за
длъжника да преценява дали да я приложи или не. Ето
защо, приложим в отношенията между страните остава първоначално договореният
начин на погасяване на поетите задължения – чрез месечна анюитетна
вноска в размер от 283,32 евро от преди изменението на лихвата и същият ще бъде
отправна точка при преценката на съществуването и размера на вземането на ищеца
срещу ответниците.
Категорично установено е от доказателствата
и заключенията на ССчЕ, че кредитът е изцяло усвоен, като сумата от
38 000 евро е отпусната на
15.02.2008 г. по разплащателна сметка с титуляр ответникът
О.П.. От съвкупната преценка и анализа
на заключенията на ССчЕ /първоначално, допълнително,
повторно и пр./ се установява, че от падежа на първата
дължима вноска – 15.03.2008 г. до юни- юли 2018 г. по кредита са направени
плащания в общ размер на 23821,88 евро, с която сума банката е погасила падежирали 92 вноски за периода от 15.03.2008 г. до 15.10.2015
г., от които 4155,62 евро – главница; 18192,66 – лихва; 130,28 евро – лихва за просрочие и 1343,32 евро – разноски по кредита. От вноска №
93 с падеж 15.11.2015г. банката е считала кредитът за необслужван, поради липса
на плащания за погасяване на
задълженията за вноски след това.
При горния извод, че приложим в отношенията между
страните е първоначално уговореният лихвен процент от 6,5%, респ. остава
първоначално договореният начин на погасяване на поетите задължения – чрез
месечна анюитетна вноска в размер от 283,32 евро от
преди изменението на лихвата и при липса на
изрична клауза в процесния договор, която да определя други
условия и ред за прихващане на изпълнението /т. 1 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. №
3/2017 г., ОСГТК/ погасяването настъпва по силата на закона - първо лихвите и
след това главницата, т.е. приложение намира чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Следователно
плащанията по кредита в общ размер на 23821,88 евро и отнесени от кредитора за
погасяване на 4155,62 евро – главница;
18192,66 – лихва; 130,28 евро – лихва за просрочие и
1343,32 евро – разноски по кредита, следва да се зачетат като вноски за
погасяване на първо място на падежиралата възнаградителна лихва и след това, ако има остатък, той да
се отнесе за погасяване на изискуемата главница към 15.10.2015г. Съгласно първоначалния договор от *** за
периода от първата падежна вноска – 15.03.2008 г. до 15.10.2015 г. са падежирали 92 вноски по 283,32 евро или общо 26065,44 евро,
от които 18936,36 евро възнаградителна лихва /92
вноски по 205,83 евро месечна вноска за лихва/ и 7129,08 евро главница /92
вноски по 77,49 евро месечна вноска за главница/. Съобразно направените
изчисления съгласно правомощията му по чл. 162 и 202 ГПК съдът прави извод, че с
постъпилата сума от общо 23821,88 евро банката е следвало да погаси изискуемите
си задължения в поредността на чл. 76, ал. 2
от ЗЗД като се погасят най-напред падежиралите
задължения за възнаградителни лихви от 18936,36 евро
- изцяло, след това с остатъка от 4885,52 евро се погаси част от падежиралата към 15.10.2015 г. главница от 7129,08 евро,
след което към 15.10.2015 г. остава непогасена падежирала
главница от 2243,56 евро. При тези плащания /в цялост са погасени 92 вноски за
лихва и 92 вноски частично за главница/, като считано от 93-та месечна
анюитетна
вноска, включваща
главница и лихва с падежна
дата 15.11.2015г. и насетне
погасяванията са преустановени. Плащането
на договорените месечни анюитетни вноски, включващи
главница и лихва, е преустановено, считано от 15.11.2015г. За периода от 15.11.2015
г. до 07.05.2018г./07.06.2018 г., съответно до 12.07.2018г. са падежирали и не са платени 122/123, съответно 124 месечни
анюитетни
вноски от по 283,32 евро, включващи
главница и лихва. Следователно още към
15.11.2015г. е установено основание
(продължаваща забава в
плащането на три последователни месечни вноски изцяло или частично
по договора - падежирала и неплатена главница от
общо 2243,56 евро), което съгласно чл. 18 от договора е породило право на банката да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което право е надлежно упражнено с
уведомяването на длъжниците за обявяването на
предсрочната изискуемост на задължението им на 07.05.2018 г. за ответника Д.И.
и на 07.06.2018г. за ответниците О.П. и Е.Л., респ. с
предявяването на 12.07.2018г. на настоящия осъдителен
иск.
Вноските за предоставената по договора парична сума
(главницата) са дължими независимо дали се претендират като такива с настъпил
падеж или предсрочно изискуеми, тъй като с договора ответникът е поел
задължение да върне заетата сума /т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т.
д. № 3/2017 г., ОСГТК/. Неплатеният остатък за главница за периода от 15.11.2015
г. до 07.05.2018г./07.06.2018 г., съответно до 12.07.2018г. е все в размер на
33114,48 евро /целият предоставен заем –главница от 38
000 евро минус платената част от падежиралата към 15.10.2015г. главница в размер на 4885,52
евро при месечна вноска за главница от по 77,49 евро/, за която сума от
33114,48 евро искът за главница с пр. осн. чл. 430, ал.
1 от ТЗ е основателен, ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на настоящата искова молба – 12.11.2018г. до окончателното й
изплащане, така както изрично е поискано от ищеца. За разликата до пълния
предявен размер от 36837,64 евро искът е неоснователен.
Съгласно т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по
т. д. № 3/2017 г., ОСГТК за периода до настъпване
на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до
този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди
изменението му, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ
период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се
дължи. За периода 15.03.2008
г. до 15.10.2015 г. /92 вноска/ са падежирали месечни
анюитетни
вноски от по 205,83 евро за
лихва общо в размер на
18936,36 евро, които съгласно приетото по-горе от съда са изцяло платени. За
периода от 15.11.2015 г. /93 вноска/ до 07.05.2018г./07.06.2018 г., съответно
до 12.07.2018г. са падежирали и не са платени 30/31,
съответно 32 месечни анюитетни вноски за
лихва
– общо в размер на
6174,90/6380,73 евро, съответно 6586,56 евро. Видно е, че и до трите крайни
периоди неплатеният остатък е по-голям като размер от претендираната възнаградителна лихва от 5118,39 евро. С
оглед диспозитивното начало искът с пр. осн. чл. 430, ал.
2 от ТЗ е основателен за предявения размер от 5118,39 евро.
По иска за /мораторна лихва/
обезщетение за забава
Искът е за сумата 1476,88 евро за
периода от 15.11.2015г. до 10.07.2018г., която претенция не е основана на съдържаща се в процесния договор клауза с неустоечен
характер /неустойка, надбавка за
забава, санкционираща лихва и пр./, поради което съдът приема, че се търси
обезщетение за неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва
от деня на забавата, която се дължи по силата на закона - чл. 86 ЗЗД. Поради
установеното неизпълнение от падежа на вноските за главницата и договорната /възнаградителна/ лихва считано от 15.11.2015 г., ответниците
са в забава и дължат обезщетение по чл. 86 ЗЗД, без да е необходима покана (чл. 84,
ал.1, изр. първо ЗЗД). След предсрочната изискуемост обезщетение по чл. 86 ЗЗД се дължи само върху непогасения остатък от
предоставената по договора парична сума (главницата), без за това да е
необходима друга покана и след обявяване на кредита за предсрочно изискуем - в
този смисъл е т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г.,
ОСГТК. При изчисление от съда се потвърждава, че сумата, върху която се
претендира мораторна лихва не включва възнаградителни лихви и неустойки, а касае само неплатена
главница – чистата сума на кредита, поради което възражението на ответниците в
обратен смисъл е неоснователно. Пресметната по правилата на чл. 86 от ЗЗД и
изчислена от съда на осн. чл. 162 ГПК при използване
на публично достъпен калкулатор за размер на лихва, определяема по нормативно
установена методика (ПМС № 426/2014 г.), мораторната
лихва върху неплатената главница от 33114,48 евро за периода на забавата
15.11.2015г. – 10.07.2018 г. възлиза на 8915.85 евро,
т.е. в по-голям размер от претендираната сума от 1476,88 евро. Ето защо, искът
за процесния период е доказан по основание, но
съгласно диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК,
сумата следва да бъде присъдена в претендирания
размер от 1476,88 евро.
По исковете за такси, застраховки и разноски
Претендира се сумата 98 евро – застраховки,
дължими на осн. чл. 14 от договор № *** за периода от
14.03.2016г. до 10.07.2018г. Съгласно
цитираната
клауза от договора, сключването на
договор за имуществена застраховка на предоставения като обезпечение недвижим
имот е задължение на кредитополучателя. Банката е овластена
да сключи застраховката от името и за сметка на кредитополучателите, но ищецът
не твърди и по делото не са представени съответните застрахователни полици
и съответно доказателства, че за процесния период са
сключени договори за имуществена застраховка от банката и че последната е
заплатила начислените застрахователните премии, като
липсата им не може да се преодолее чрез констатациите на експертизата. Претенцията за поети за сметка на
кредитополучателите застрахователни премии в претендирания размер и период е недоказана и следва да се отхвърли изцяло.
По отношение на разходите от 180 лв. по
връчване от ЧСИ на уведомления на ответниците, дължими на осн.
чл. 10 и чл. 13, ал. 2 от договора за периода от 16.01.2018г. до 10.07.2018г., съдът не намира основание за възлагането им в тежест
на кредитополучателя. В договора като разходи за сметка на длъжниците
са посочени само евентуалните разходи по преводи при изпълнение на плащанията
по усвояване и издължаване на кредита (чл. 2, ал. 3) и разходите по учредяване и застраховане на
обезпечението и организиране на провеждането на принудителното изпълнение върху
ипотекирания имот (чл. 10, т. 2). Само по себе си уведомяването на длъжниците за упражнено право на предсрочна изискуемост не
представлява част от реализизация на обезпечението,
за да може да се признае за разноски по принудително изпълнение, а и в самия
договор страните са уговорили много по-евтини варианти за уведомяване, за които
няма данни да са били неефективни /изпращане на писмени уведомления – по факс, лично
доставяне или изпращане по пощата с обратна разписка или с препоръчана поща или
с телеграма – чл. 26 от
договора за кредит/. Претендираните суми за връчване на уведомления на ответниците не се основават на поето от кредитополучателя
задължение по договора, тъй като в него липсва изрично уговаряне на такова задължение.
Ищецът е в правото си да избере способ за връчване на уведомлението за
извършените цесии и обявяване на предсрочната изискуемост, но поради липса на
уговорка, че уведомяването следва да стане именно по този начин, съответно
липса на задължение за кредитополучателя да заплати разноските за това,
претенцията е неоснователна. Правилото на чл. 78 ЗЗД, възлагащо на длъжника отговорност за
разноски, направени за изпълнението на уговорената престация
е неприложимо. Това правило касае разходите, направени от страната която
изпълнява, а не от тази която търси принудително липсващо изпълнение. В
допълнение, неоснователността на претенцията произтича и от липсата на
представени доказателства за заплащане от ищеца на посочените разходи,
а липсата им не може да се преодолее чрез констатациите на експертизата. Следователно и този иск в претендирания размер и период е неоснователен.
За претенцията за разходи от 514,83 лв. за подновяване на ипотека, ищецът не е представил доказателства за заплатени такси за
подновяване на ипотеката. Не са налице и данни за извършено подновяване, поради
което този иск също е неоснователен.
Относно иска за 325,15 евро – такси, дължими на осн. чл. 4 от договора за периода от 15.02.2016г. до
10.07.2018г. Съгласно
договора за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплаща годишна
такса за управление в размер на
0, 3% върху непогасената главница по кредита, дължима в
началото на всяка следваща година, считано от откриването на заемната сметка по
кредита. Констатира се от заключенията на експертизите, че на ответниците е
начислявана такса за просрочен кредит. Основание за събиране на тези такси съдът не установява. От една страна
допълнителна такса е била начислявана от банката въз основа на споразумението,
чието действие съдът отрича. От друга страна подобна такса не може да бъде
обоснована с някаква допълнителна услуга, предоставяна на клиента и по
естеството си представлява второ обезщетение за забава, тъй като следва да се
събира при просрочие. Добавянето и на такова
допълнително обезщетение към останалите първоначално договорени би нарушило равновесието в правата на насрещните страни и
действието му следва да се отрече като резултат от неравноправно договаряне. В
допълнение, неоснователността на претенцията произтича и от липсата на
представени доказателства за дължимостта на претендираните такси, а липсата им не може да се преодолее
чрез констатациите на експертизата. Видът, размерът и действието, за
което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора.
Не са изложени никакви обстоятелства какви конкретни
услуги са били извършени от банката, обосноваващи начисляване на такси. За да се търси заплащане на такси следва да е обосновано
реалното извършване на услуги за тях, но твърдения и доказателства за това липсват. При тази неопределеност на задължението следва, че не е ясно и претендирането му в този вид
противоречи и на принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното правоотношение и следователно клаузите на договора, предвиждащи
начисляване на такси за
просрочен кредит, съдът намира за нищожни по см. на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.
По разноските
Ищецът
доказва разноски общо 7407,70 лв., от които 3458,79 лв. – държавна такса, 3748,91
лв. – адв. възнаграждение
и 200 лв. - за счетоводна експертиза (съгласно
представените доказателства като възнаграждението е платено по банков път,
удостоверено с приложена фактура и преводно нареждане, и списък по чл. 80 ГПК и
списък по чл. 80 ГПК,), които на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК му се дължат от ответниците
съразмерно с уважената част от исковете /39709,75/
и общия размер на всички предявени
искове /44550,89/, т.е. има право на разноски от 6602,74 лв.
Ответниците П. и Л. доказват разноски общо 1000
лв., от които 600 лв. – адв. възнаграждение и 400 лв.
- за счетоводна експертиза (съгласно представените доказателства като в
представения договор за правна защита е отбелязано, че възнаграждението е
платено изцяло и в брой и списък по чл. 80 ГПК,), които на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК им се дължат от ищеца съразмерно с отхвърлената част от
исковете /4841,14/ и общия размер
на всички предявени искове /44550,89/, т.е. имат право на разноски от 108,66
лв.
Ответникът
Д.П. доказва разноски общо 5130
лв., от които 4560 лв. – адв. възнаграждение и 570 лв. - за експертизи (съгласно
представените доказателства като в представения договор за правна защита е
отбелязано, че възнаграждението е платено изцяло и в брой, и списък по чл. 80 ГПК). Възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното
от ответника П. адв. възнаграждение от 4560 лв. е неоснователно. На първо
място поради това, че се касае до пет отделни обективно съединени иска, всеки
от които има отделна цена, поради което за него се дължи отделно възнаграждение
- чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г, което съгл. чл. 7, ал. 2, т.1, 2, 3
и 4 от Наредбата е в минимален размер от 4553,63 лв., т.е. в случая минималният
размер е почти равен на заплатеното от ответника. На второ – възнаграждението
за правна помощ се определя по свободно договаряне, като Наредбата само
определя минималния размер за съответния вид помощ, като чл. 78, ал. 5 ГПК изисква
прекомерност, каквато не е налице в случая, преценявайки съотношението от една
страна между фактическата и правна сложност на делото, обема на процесуалните
действия, извършени от пълномощника и от друга - заплатеното адв. възнаграждение и предвидения минимален размер.
Доказаните от ответника разноски общо от 5130 лв. на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК му се дължат от ищеца съразмерно с отхвърлената част от
исковете /4841,14/ и общия размер
на всички предявени искове /44550,89/, т.е. има право на разноски от 557,45 лв.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът следва да заплати в полза на
съда сумата 800 лв. – платено от бюджета на съда възнаграждение на вещо лице.
Предвид изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА О.Г.П., ЕГН **********, Е.В.Л., ЕГН ********** ***,
и Д.Й.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, да
заплатят солидарно на "Юробанк България"
АД, ЕИК *********, гр. София, ул. "Околовръстен път" № 260, на осн. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата 33114,48 евро - непогасена главница по договор за кредит за покупка на недвижими
имот № ***, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба – 12.07.2018 г. до окончателното й
изплащане; на осн. чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата
5118,39 евро - възнаградителна лихва за периода от 15.11.2015г. до 10.07.2018г.; на осн. чл. 86 ЗЗД сумата
1476,88 евро – /мораторна лихва/ обезщетение за
забава върху главницата 33114,48 евро за периода от 15.11.2015г. до
10.07.2018г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главница с пр. осн. чл. 430, ал. 1 ТЗ над присъдения размер от 33114,48 евро до пълния предявен
размер 36 837,64 евро,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ исковете на "Юробанк
България" АД, ЕИК *********, гр. София, ул. "Околовръстен път" №
260, срещу О.Г.П., ЕГН **********, Е.В.Л.,
ЕГН ********** ***, и Д.Й.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, за
солидарно заплащане на сумата 325,15
евро – такси на осн. чл. 4 от договор за кредит за
покупка на недвижими имот № *** за периода от
15.02.2016г. до 10.07.2018г.; сумата 98 евро –застрахователни премии на осн. чл. 14 от договор № *** за периода от
14.03.2016г. до 10.07.2018г. и сумата 694,83 лева – разноски, от които 514,83
лв. за подновяване на ипотека и 180 лв. за връчване на уведомления на осн. чл. 10 и чл. 13, ал. 2 от договор за кредит за покупка
на недвижими имот № *** за периода от 16.01.2018г. до 10.07.2018г., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА О.Г.П., ЕГН **********,
Е.В.Л., ЕГН ********** ***, и Д.Й.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
да заплатят на "Юробанк България" АД, ЕИК *********, гр. София, ул.
"Околовръстен път" № 260, сумата от общо 6602,74 лв. - разноски за производството пред ОС – Перник.
ОСЪЖДА "Юробанк
България" АД, ЕИК *********, гр. София, ул. "Околовръстен път" №
260
да заплати на О.Г.П., ЕГН ********** и Е.В.Л., ЕГН ********** ***, сумата 108,66 лв.
- разноски за производството пред ОС – Перник.
ОСЪЖДА "Юробанк
България" АД, ЕИК *********, гр. София, ул. "Околовръстен път" №
260
да заплати на Д.Й.П., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, сумата 557,45 лв. - разноски за производството пред ОС –
Перник.
ОСЪЖДА "Юробанк
България" АД, ЕИК *********, гр. София, ул. "Околовръстен път" №
260 да заплати по сметка на Окръжен съд Перник сумата 800 лв. - платено от бюджета на
съда възнаграждение на вещо лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен срок от връчването на
страните.
Съдия: