РЕШЕНИЕ
№ 736
гр. Бургас, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20212100501291 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба вх.№260771/8.01.2021г. по описа на РС-
Бургас, подадена от М. Ф. М. /неправилно в жалбата е посочено, че същата действа в
качеството на майка и законен представител на детето Б., тъй като спорът по чл.127а, ал.2
СК е между родителите, а не между детето и единия от родителите/, чрез адв.Миглена
Христова от БАК, против Решение № 260764 от 21.05.2021г., постановено по гр.д.№
114/2021 по описа на Бургаския районен съд, с което е отхвърлено искането да бъде
разрешено на детето Б. Б. да пътува с майка си или с друг възрастен с писмено съгласие на
майката, без съгласието на бащата и без ограничения на броя на пътуванията и тяхната
продължителност от България в държави от Европейския съюз, Великобритания, Турция,
Северна Македония, Сърбия и Руска Федерация и обратно до България и е отхвърлено
искането за издаване на международен паспорт на детето.
Изразява се несъгласие с мотивите на съда да постанови отказ за даване на
заместващо съгласие за пътуването на детето в чужбина поради наличието на коронавирусна
инфекция, която би била опасност за здравето на детето при евентуални пътувания.
Развити са съображения, че здравето на детето е от важно и определящо значение, но
отговорността и грижите на майката за това не бива да се поставят под съмнение. Сочи се,
че по делото не са разглеждани и обсъждани факти относно грижите, които майката полага
за здравето на детето. Въззивната страна заявява, че в случай на опасност за здравето на
1
детето, майката не би предприела каквото и да е пътуване. В случая обаче съдът нямал
никакво основание да се съмнява в родителските качества, капацитета и преценката на
майката, както и възможността й да се грижи за здравето на детето. Същевременно се
изтъква, че децата в ранна детска възраст са най-малко застрашени от КОВИД-19, дори
заболеваемостта им и риска от заразяване са минимални. Сочи се, че рискът при пътуване в
самолет е по-нисък от този при пътуване в автобусния транспорт в гр. Бургас, както и че
вероятността от заразяване в България е също толкова голяма, а дори повече, отколкото в
Република Чехия. Различна щяла да бъде здравната грижа на тези две места, но съдът не
изследвал този въпрос. Намира, че при осъществяване на режима на лични контакти на
бащата с детето последното е подложено на не по-малък риск, поради контактите на баща
му с лица извън семейния кръг. Затова намира, че решението на съда относно наличието на
опасност за детето от коронавирусна инфекция е необосновано и базирано на
предположения и хипотези, а не на реални факти или доказателства. Изтъква, че изнесеното
в интернет пространството /интернет страница на МВнР/ относно рисковете относно
пътуване до Чешката република е неотносимо и не е обвързващо съда, както и че данните се
променят ежедневно, а искането касае по- дълъг период от време. Намира, че пререшаването
на въпроса в друг процес не може да бъде адекватен изход предвид принципа за
процесуална икономия, както и допълнителното време и разноски за страните, при
положение, че реални мотиви за отказа липсват.
Сочи се, че майката желае да пътува до Чехия с цел посещение при партньора си,
който се установил да живее и работи там, а в останалите страни- с цел туризъм.
Посещенията нямало да бъдат случайни, необмислени и рискови, а напротив- в домашни
условия, каквито детето имало и в България, при близък човек, когото детето познава,
общува и обича и който осъществява не малка грижа за детето.
Поддържа се становището, че майката няма да ограничава режима на лични контакти
с бащата на детето и ще го спазва, като от показанията на свидетелите и социалния доклад
било установено, че майката не спира детето да се среща с бащата дори извън определения
режим. Майката, като отговорен и всеотдаен родител искала детето да поддържа връзка с
роднините си по бащина, а и по майчина линия, но това според нея не означава, както
неправилно приел районния съд, че детето ще бъде непрекъснато на път и ще посещава /
живее в Чехия всеки път, когато не е при баща си. Заявява, че пътуванията биха могли да
бъдат веднъж месечно или с друга продължителност и периодичност, докато майката не е
установена трайно да живее и работи в Чехия. Счита, че невъзможността да пътува би
лишила както детето, така и майката от близък контакт с нейния партньор, а детето не
следва да бъде лишавано от положителни емоционални преживявания. Изтъква се, че всяко
пътуване само по себе си обогатява мирогледа, ценностното и културно развитие на всеки,
особено на децата в ниска възраст.
Акцентира, че между родителите няма спор относно упражняването на родителските
права, което е възложено на майката. Предвид пътуванията на майката в Чехия и за да може
същата да упражнява пълноценно родителските права и да се грижи за детето, било
необходимо да се осигури възможност на детето да пътува с нея при осигуряване на всички
2
необходими условия. В противен случай майката щяло да бъде лишена от възможността да
пътува.
Изтъква се още, че с обжалваното решение е нарушен интереса на детето да пътува
свободно, както и интереса му да осъществява контакт с близки за него хора. Сочи се, че
категоричният отказ на съда, без да са изложени реални мотиви за него и без да е упражнено
правомощието на съда в производството по спорна съдебна администрация свободно да
определи условията на разрешението, без да е обвързан от искането за времетраене в
молбата, нарушава правата на детето и на майката и е в противоречие със задължителната
съдебна практика- ТР №1/2017 по тълк.д.№1/2016г. ОСГК на ВКС.
Моли решението да бъде отменено, а вместо него да се постанови ново, с което
исковете бъдат уважени, като се даде заместващо съгласие за издаване на паспорт на детето
и му бъде разрешено пътуването в чужбина при условията и до страните, посочени в
исковата молба за срок до навършване на 18- годишна възраст от детето или по-кратък.
Претендират се разноски.
Въззиваемият С. Б. Б. е депозирал отговор на въззивната жалба, подаден от адв.
Диана Вълчева от БАК. С него жалбата е оспорена като неоснователна. Въззиваемият
намира, че съдебният акт е съобразен със закона, задължителната съдебна практика и
събраните по делото доказателства. Сочи, че обжалваното решение е правилно и
обосновано.
Изтъква, че по начина, по който е предявено искането, по същество се цели промяна
на местоживеенето на детето, като същото трайно да бъде установено в Република Чехия, а
това според въззиваемия е недопустимо съгласно цитираното по-горе тълкувателно
решение.
Заявява, че в хода на делото било установено, че отношенията между родителите
били изострени, комуникацията помежду им- нарушена, като липсвало родителско
сътрудничество между двамата. Самата ищца представила комуникация между страните по
делото /неприета от съда/, от която било видно, че е дала на въззиваемия прозвището
„ЦИГАНИНА“. Ето защо, при това нейно отношение към бащата последният счита, че не
може да се даде вяра на изявленията й, че няма да препятства контактите между бащата и
детето, както и че няма да го отчуждава от него. Установено било наличието на силна
емоционална привързаност между бащата и детето, както и че бащата осъществява контакти
с него, макар и не-рядко да е бил възпрепятстван от майката. Оспорва твърденията, че
детето познава партньора на майка си, както и че между двамата имало близост и
привързаност. Не било установено също и какви са точно отношенията между майката и
този мъж, при какви условия ще живее детето в Чехия, дали ще бъде прието в детска
градина, какви ще са заниманията му там, кой ще се грижи ежедневно за него там и в каква
среда ще живее. Ето защо въззиваемият счита, че не може да се приеме, че е в интерес на
детето да напусне България и да пребивава в Чехия за неопределен период от време. Дори да
бъдели възприети твърденията на майката за възможна бъдеща работа в Чехия, това не
променяло извода, че не била установена никаква трайна уседналост, осигуреност на
материални придобивки- дом, препитание, осигуровки и пр.
3
Не се установило в хода на делото твърдението, че ищцата няма възможност да
работи в България, тъй като е ангажирана с отглеждането на детето и не е възможно да
намери работа, която да съвместява грижите за детето. Същевременно било установено, че
бащата участва активно в издръжката на детето, полага активни грижи при отглеждането и
възпитанието му, като включително детето живяло при него 6 месеца за периода от
29.12.12019г.- 15.06.2020г. поради отсъствие на майката. През този период детето се
чувствало прекрасно с баща си и било записано на детска градина, макар да не я посещавало
поради едноличното решение на майката по неясно какви причини.
Акцентира, че отказът му да даде съгласие детето да напуска България е свързан с
неговите опасения, че майката ще отиде да живее в Чехия, а това ще направи невъзможно
или значително ще затрудни контактите му с детето. Освен това изричните и системни
закани на майката, че ще направи всичко възможно да отчужди детето от бащата формирали
у въззиваемия съмнение, че майката няма да върне детето в страната. Затова намира за
неверни изявленията на въззивницата, че майката е давала уверения на бащата, че ще
осигури и съдейства по всички възможни начини да не бъде прекъсната връзката и личните
контакти на детето с бащата, включително изменение на споразумението за режима, понеже
неколкократно изрично се заканвала, че ще съди бащата за всичко възможно и ще направи
всичко възможно да откъсне детето от баща му. В тази връзка сочи, че отказът му е
мотивиран и от намерението и желанието на майката да отчужди детето от него.
Изтъква, че ако бъде предоставено заместващо съгласие за напускане пределите на
страната, ще бъде ограничен и възпрепятстван режима на лични контакти между бащата и
детето, тъй като в исковата молба и пред БРС ищцата е заявила, че желае заедно с детето да
се установят трайно в Чехия. Т.е. не се касае за кратковременно напускане на страната и
връщане, а за трайно пребиваване, което ще доведе до промяна в местоживеенето на детето.
Сочи наличието на непротиворечива съдебна практика, че разрешението за неограничено
извеждане на детето от територията на страната без съгласието на единия родител не е в
интерес на детето. Сочи, че не е в интерес на детето всяка седмица да пътува между
България и Чехия, необходимо за осъществяването на режима на лични отношения между
бащата и детето. Следвало да бъде осигурен контакт и с роднините по бащина линия, които
живеят в България.
На следващо място се сочи, че ищцата не е изложила причини, поради което се
налага да се даде разрешение за пътуването на детето до останалите страни /освен Чехия/,
при положение, че намерението й е да се установи с детето в Чехия. Не били ангажирани и
доказателства в тази насока.
В заключение се сочи, че по начина, по който са поискани, пътуванията не са в
интерес на детето, понеже биха довели до нарушаване на установения режим, начин на
живот и занимания на детето, а от друга страна- до нарушаване на контактите на детето с
биологичния му баща, при което съществува опасност детето да загуби емоционалната си
връзка с бащата.
Изтъква още, че правилно районният съд е отчел наличието на пандемична
обстановка в света и по този начин е защитил по най-добрия начин интересите на детето.
4
Ето защо, според него претенцията на въззивницата правилно е отхвърлена изцяло.
Моли решението да бъде потвърдено, а на въззиваемия да се присъдят разноските за
адвокат за въззивната инстанция. Прилага пълномощно и договор за правна защита и
съдействие, както и вносна бележка за платено адвокатско възнаграждение.
Дирекция „Социално подпомагане“ Бургас не представя писмено становище.
По допустимостта на въззивното производство:
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законоустановения срок, от страна, която има правен интерес от обжалването. Жалбата
отговоря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради което делото следва
да бъде разгледано по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на М. Ф. М. със
съдебен адрес в гр. Бургас против С. Б. Б. от ***, с която са предявени обективно съединени
искове с правно основание чл.127а, ал.2 от СК- за постановяване на заместващо съгласие от
съда за издаване на паспорт на малолетния Б. С. Б., както и за напускане от детето за срок до
навършване на 18- годишна възраст, неограничено пределите на Република България, като
пътува до държавите – членки на Европейския съюз, Великобритания, Република Турция,
Северна Македония, Сърбия и Русия, придружавано от майка си или друг възрастен с
писмено съгласие на майката. Направено е искане за допускане на предварително
изпълнение на решението.
Ищцата твърди, че от съвместното си съжителство страните имат дете- Б.. Със
съдебна спогодба, одобрена по гр.д.№2233/19г. /по описа на БРС/, упражняването на
родителските права спрямо детето било предоставено на нея, а на бащата бил определен
режим на лични отношения с детето и същият бил осъден да му заплаща издръжка в размер
на 150 лв.
Сочи, че преди раждането на детето е живяла дълъг период в Република Кипър,
където работила като детски аниматор. Връзката й с бащата на Б. станала причината да се
завърне в България. След раздялата на страните, тя била принудена да напусне съвместно
обитаваното от тях жилище и понеже нямала собствено жилище се установила под наем.
Сочи, че сама отглежда детето, като няма възможност да разчита на помощта на близки,
приятели и роднини. Нямала възможност да работи, понеже детето не посещавало детско
заведение и тя била ангажирана с отглеждането му. Освен определената издръжка не
получавала от бащата никаква финансова, материална или друга подкрепа. Затова срещала
затруднение да работи, да осигури на детето нужния комфорт и да му предостави
възможности за пълноценно развитие. Заявява, че от две години има друга сериозна интимна
връзка. Мъжът, с когото била в близки семейни отношения и когото детето познавало и
приемало, понастоящем живеел и работел в Република Чехия. Именно той бил този, който се
грижи за нея и детето и им изпращал средства за издръжка. Възможно било веднага да бъде
осигурена работа на майката, а в жилището на новия й партньор било пригодно и имало
всички необходими удобства за отглеждане на дете, за да се установят в него майката и
детето. В близост имало и детско заведение, което детето да посещава. Заявява, че желае да
се установи трайно с детето в чужбина- в Република Чехия, където да бъде в състояние да
5
осигури на детето стандарт на живот и възможности, които не би могла да му осигури в
България.
Въпреки многобройните разговори с ответника и уверенията на ищцата, че ще
съдейства по всички възможни начини да не бъде прекъсната връзката и личните контакти
на детето с бащата, включително и чрез изменение на споразумението в частта за режима на
лични отношения, последният не давал съгласие детето да пътува извън страната. Липсата
на съдействие от негова страна на ответника, с което същият лишавал детето от
възможността да му бъде осигурен по- висок стандарт на живот, да пътува, да опознае други
страни и да разшири мирогледа си, която възможност била гарантирана от КРП, ЕКПЧ и
Конвенцията за правата на детето, налагало да се поиска от съда постановяване на
заместващо съгласие за издаване на паспорт и разрешение за пътуване в чужбина. Ангажира
доказателства.
В законоустановения едномесечен срок ответникът С. Б. Б. от ***, чрез
пълномощникът си адв. Диана Вълчева, е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
исковете като неоснователни. Изтъква, че съгласно постигнатото от страните споразумение
местоживеенето на детето е определено при майката, т.е. по нейния адрес на местоживеене
н България, а на него като баща е определен разширен режим на лични отношения с детето.
Заявява, че предявените искове целят промяна на местоживеенето на детето, което е
недопустимо и в разрез с практиката, застъпена в ТР №1 от 3.07.2017г. по тълк.д.№1/2016г.
на ОСГК на ВКС в частта, в която е прието, че не бива да се допуска разрешението за
пътуване да води до промяна в местоживеенето на детето. Сочи, че отношенията между
родителите са изострени, а комуникацията между тях е нарушена, като между тях липсвало
родителско сътрудничество. Между ответникът и детето имало изключително силна
привързаност и емоционална близост. По вина на майката на няколко пъти бащата бил
възпрепятстван да се вижда с детето, а през 2020г. бил възпрепятстван да осъществи режима
на лични отношения през лятото, за което сезирал прокуратурата. Твърди, че участва
активно в издръжката на детето, а поради отсъствие на майката детето е живяло при него в
периода от 29.12.2019г. до 15.06.2020г. Било записано и на детска градина, но по желание на
майката детето не я посещавало. Оспорва твърденията, че извън издръжката не участва със
средства в отглеждането на детето; че майката е възпрепятствана да работи защото отглежда
детето и не й е възможно намирането на работа. Заявява, че е готов и желае той да полага
непрекъснато грижи за детето. Твърди, че отказът му да даде разрешение за пътуване на
детето е продиктуван от намерението на ищцата да промени постоянното му местоживеене в
Чехия, както и многократно декларираното пред него пред ответника нейно намерение и
желание да отчужди детето от ответника. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Ангажира
доказателства.
Районният съд е приел писмени доказателства и социален доклад, а освен това е
разпитал двама свидетели.
За да постанови обжалваното решение, районният съд е съобразил следните
обстоятелства.
На първо място е констатирал, че искането за пътуване в чужбина до и от страните в
6
ЕС, Великобритания, Република Турция, Северна Македония, Сърбия и Русия не е свързано
с продължителен престой на детето в чужбина, а с цел туризъм /“екскурзия“/, който по
принцип е краткотраен. Затова е счел, че дължи преценка налице ли е реален и конкретен
риск при пътуването на детето с единия родител в чужбина, която преценка предполага
„позоваване на елементи на психологическо, емоционално, материално и медицинско
естество“. Посочил е, че детето не е навършило 4 години и е на възраст, в която още няма
формирани ясни критерии в определена насока, които да следва и/ или развива чрез
посещения в чужбина. Видно от социалния доклад, детето имало „свои“ интереси, които не
винаги съвпадали с тези на родителя. Затова е заключил, че до достигането на възраст, при
която детето ще има по- конкретна визия за интересите и желанията си и възможност
мотивирано да изложи както пред родителите си, така и пред съда защо желае да посещава
конкретна държава или държави, евентуални екскурзии в чужбина, евентуални екскурзии в
чужбина нямало да допринесат до личностното му и културно развитие. Районният съд е
посочил още, че според т.1 от ТР №1 от 3.07.2017г. на ВКС по т.д.№1/2016г. на ОСГК на
ВКС, съдът не бива да допуска разрешението за пътуване да води до промяна в
местоживеенето на детето, ако искането за разрешение не е съпроводено и с искане за
промяна в местоживеенето на детето, понеже промяната на местоживеенето на родителя,
който упражнява родителските права неминуемо води до промяна и на местоживеенето на
детето. В тази връзка, като е отчел заявеното от ищцата намерение да живее в Чехия, съдът е
приел, че в случая се налага преразглеждане на определения режим на лични отношения и
произнасяне по искове по чл.59, ал.9 СК, които са обуславящи по отношение на исковете по
чл.127 а, ал.2 СК, но каквито не били предявени извън или в настоящото производство.
На следващо място съдът е изложил аргументи, че според официалната интернет
страница на МВнР по отношение на Чехия, Кралство Великобритания, Турция, Северна
Македония, Сърбия и Руската Федерация индексът на риска е ниво 4 „Предупреждение за
преустановяване на пътуванията в цялата страна /освен тези при крайна необходимост/“,
при което е заключил категорично, че не е в интерес на детето да пътува в тези държави.
Посочил е, че в останалите страни от ЕС ситуацията във връзка с пандемията от „Ковид- 19“
също е усложнена, като по-ниско ниво на риск имало само по отношение на Гърция, но и за
тази държава не се препоръчвало пътуване. Затова, с оглед липсата на единни правила за
пътувания на гражданите на ЕС в рамките на съюза, както и липсата на възможност за
поставяне на ваксини на деца на толкова ниска възраст с цел предпазване от коронавирусна
инфекция, районният съд е приел, че опасността за здравето на детето е реална, а не
„латентна“, а опазването на здравето му е приоритетно пред желанието за туризъм. Посочил
е също, че тези интереси са преценени към момента на произнасянето и не могат да бъдат
съобразявани бъдещи несигурни събития- кога и в каква насока ще се променят условията за
пътуване във връзка с пандемията от „Ковид- 19“.
На следващо място районният съд е посочил, че след като майката иска да живее с
детето в Чехия, а това няма да пречи на осъществяването на режима на лични отношения
между ответника и детето, това означавало детето задължително да бъде в България и то в
гр. Бургас всеки първи и трети уикенд от месеца от 18.00 ч. на петъчния ден до 17.00 ч. на
7
неделния ден, а подобно често пътуване от Чехия до България и обратно представлявало
стрес за организма и не е в интерес на дете с ниска възраст в сравнение с евентуалните
„ползи“ от посещението.
По изложените съображения районният съд е приел за неоснователно и е отхвърлил
искането за даване на заместващо съгласие за пътуването на детето извън България, а като
последица за това е счел за безпредметно и е отхвърлено и искането за издаване на паспорт
на детето.
Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства.
Съобразно правомощията си по чл.269 ГПК въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в законоустановената
писмена форма, съдържа реквизитите по чл.236, ал.1 ГПК, при ясно изложение на мотивите,
при които е формирана волята на съда за отхвърляне на исковете, поради което намира, че
същото е валидно, а не нищожно. Постановено е по допустим иск, в рамките на търсената
защита, поради което е допустимо.
Ето защо спорът следва да се разгледа по същество.
От фактическа страна се установява следното:
Детето на страните- Б., е родено на ***г. и понастоящем е навършило 5 годишна
възраст.
На 15.05.2019г. е одобрена съдебна спогодба по гр.д.№2233/2019г. на БРС, съгласно
която упражняването на родителските права спрямо детето Б. е предоставено на ищцата, а
местоживеенето му е определено в дома на майката /неконкретизиран/, като е посочено, че
детето ще следва нейното местоживеене, до навършване на пълнолетие. На ответника е
определен режим на лични отношения с детето както следва: всеки първи и трети уикенд от
месеца от 18.00 ч. на петъчния ден до 17.00 ч. на неделния ден, с преписване при бащата, 30
дни през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката; първите 5 дни
от времето, определено за зимна ученическа ваканция; по време на великденските празници-
в неделя на Великден от 10.00 ч. до 18.00 ч. всяка нечетна година; по време на официално
обявените Коледни празници- всяка четна календарна година от 10.00 ч. на първия
празничен ден до 18.00 ч. на следващия празничен ден; по всяко друго време на годината,
след предварително постигнато съгласие с майката за времето и продължителността на
срещите. Бащата се е задължил да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 150 лв., а
на ищцата- 120 лв., представляващи половината от месечния наем за наемане на ново
жилище, в което майката да живее с детето Б., а при увеличение на наема над 240 лв.,
страните следвало да делят разликата в месечната наемна цена над тази стойност.
Представен е договор за наем, сключен на 10.06.2020г., съгласно който ищцата е
наела апартамент в ***.
Не се спори, че детето не посещава детско заведение, макар да е било записано от
бащата във филиала в гр. Крайморие към детска градина „Радост“ гр. Бургас, считано от
15.09.2020г.
От свидетелските показания на разпитания по делото свидетел С. К., който няма
родство със страните се изяснява, че свидетелят познава страните по делото. Известно му е,
8
че ищцата има връзка с лице на име Ж. от август 2019 г., с когото свидетелят се запознал
през лятото на 2019г. Според него Ж. е с висше образование, IT- специалист, работи и е
устроен добре в Чехия- в апартамент под наем в Кралови, който свидетелят не е посещавал.
Твърди, че ищцата и Ж. са нормална двойка, добри хора, интелигентни, работливи и
отзивчиви. Сочи, че Ж. се грижи добре за ищцата и детето, изпраща им средства, по около
1500- 1800 лв. месечно. Между Ж. и детето имало изградена емоционална връзка, то питало
постоянно за него, а когато си говорили по телефона детето направо „цъфтяло“. Ж. имал
намерение да се върне в България. Според свидетеля ответникът също има добре изградена
връзка с детето и ищцата прави всичко възможно това да е така, например- поканила го на
рождения ден на детето. Сочи, че когато през 2019г. ищцата била за няколко месеца в Чехия,
тя държала да остави детето при баща му, макар че можела да го остави при свои близки.
Според свидетеля, по данни от ищцата, детето не ходи на градина защото често боледува от
настинки.
Свидетелят Б. Б.- баща на ответника, заявява, че отношенията между сина му и
детето на страните са идеални. Сочи, че ответникът взима детето в определения му режим на
лични отношения, но не и извън него, тъй като майката казвала, че и този режим му е много.
Заявява, че ответникът и родителите му са отглеждали детето в период от около 6 месеца в
началото на през 2020г., когато ищцата заминала в чужбина- по нейни думи в Англия.
Тогава те нямали връзка с нея, нито знаели адреса й. Когато се върнала, взела детето отново
при себе си. Пред ответника и съпругата на свидетеля ищцата казвала, че ще направи всичко
възможно да отчужди детето от тях. Заявявала също, че роднини на бащата на детето не й
трябват, а тя щяла да се грижи сама за него. Сочи, че между страните липсва комуникация,
двамата общували само когато вземат детето и го предават. Сочи, че знае, че ищцата има
нов приятел още от времето когато страните живели съвместно. Според него ищцата искала
да заведе детето при него, което било повод за отказа на ответника да й даде разрешение за
пътуване извън България, понеже считал, че повече няма да види сина си. Сочи, че
приятелят на ищцата се обаждал по телефона на ответника, започнал да заплашва него и
родителите му, което наложило да подадат жалба в полицията.
По делото е приет социален доклад. От него се установява, че ищцата е заявила, че
желае да се установи с детето в Република Чехия, да живеят заедно при нейния приятел, с
което ще предостави на детето възможности и стандарт на живот, които не би могла да му
осигури в България. Многократно провеждала разговори с ответника по този въпрос, но той
отказвал категорично да даде съгласието си детето да пътува извън страната. Посочила е, че
не поддържа връзка със своите роднини.
Ответникът е заявил пред социалните работници, че по принцип не възразява детето
да пътува в чужбина, стига той самият да е наясно къде отива, за колко време и при какви
условия, но не е съгласен детето да промени местоживеенето си в друга държава. Майката
не му давала информация къде ще живеят и при какви условия. Изказвал и опасения
относно извънредната обстановка във връзка с „Ковид- 19“.
От социалният доклад се изяснява, че детето не е запознато от страните с предмета на
делото, като тази тема не е коментирана с него. Детето е с нормално за възрастта си
9
физическо и нервно- психическо развитие, бързо и лесно установява контакти с непознати
хора, започва разговор без притеснение. Същото има изградена емоционална връзка с
родителите си, познава баба си и дядо си по бащина линия. В доклада е посочено още, че
родителите са успели да формират у детето чувство за значимост, както и да създадат
сигурна и спокойна семейна среда за неговото развитие, задоволяват емоционалните му
потребности, като създават у него усещането, че е особено ценно и значимо. Посочено е
също, че отношенията между родителите остават конфликтни и след раздялата им, като и
двамата заявяват, че желаят най- доброто за детето си, но не могат да постигнат единодушие
относно важните неща от живота на детето.
Пред въззивната инстанция ответникът сочи, че от 2.08.2021г. детето живее при него.
Взел го , за да осъществи режима на лични отношения за летния период, за срок от тридесет
дни, но когато трябвало да го върне на майката на 1.09.2021г. тя му заявила, че няма да може
да се върне в България до 30.09.2021г. Това обстоятелство не се оспорва от процесуалният
представител на ищцата.
При така изяснената фактическа обстановка, въззивната инстанция приема следните
правни изводи:
Съгласно чл.127а, ал.2 от СК, когато родителите на детето не постигнат съгласие по
въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаване на необходимите лични
документи за това, спорът между тях се разрешава от районният съд по настоящия адрес на
детето.
Предвид липсата на конкретна нормативна регламентация, съдебната практика, в ТР
№ 1/2016 от 3.07.2017г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСГК на ВКС, т.1 е изяснила въпроса при
какви ограничения, с оглед интересите на детето, съдът следва да разреши по реда на
чл.127а СК пътуването му в чужбина без съгласието на другия родител, като изрично е
прието, че това може да стане само за пътувания за определен период от време и/ или до
определени държави, респективно държави, чийто кръг е определяем.
В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че съдебното производство по
чл.127а СК е такова по спорна съдебна администрация на гражданските правоотношения, в
рамките на което съдът прави преценка по целесъобразност. Интересът на детето за
пътуване в чужбина се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно
установените по делото обстоятелства. Изискването за съществуването на конкретно
защитен интерес на детето при пътуването му извън страната налага разрешението за това да
бъде дадено за определен период от време, в определена държава или в държави, чийто кръг
е определяем или за неограничен брой пътувания, през определен период от време, но също
до определени държави. Изрично е прието, че интересът на детето при дадено разрешение за
пътуване в чужбина, не е защитен в достатъчна степен, защото не е извършена
предварителна преценка на мястото, условията и средата, при които детето ще пребивава в
даден момент, за да се прецени има ли конкретен риск за него. Посочено е още, че текстът на
чл.127а, ал.1 СК сочи, че съдът се произнася само по отделен, конкретно възникнал спор
между родителите, но не може веднъж за винаги да замени съгласието на родителя и да
постанови неограничено по време и територия пътуване. Предвид задължението на съда да
10
гарантира най- добрия интерес на детето, изначално следва да бъде изключена възможността
то да бъде отведено в място на размирици, в място, където още не са отстранени
последиците от скорошни природни бедствия или в място, където макар и временно, не е
препоръчително пътуване, като така би се избегнала възможността детето да бъде поставено
в риск. Също така съдебното решение следва да изключва възможността българската
държава да бъде лишена от всякаква възможност за контрол върху действията на родителя,
комуто са предоставени родителските права- например детето да бъде отведено в държава, с
която България няма сключен договори за правна помощ, които не са членки на ЕС или не
са членки на Хагската конвенция от 1980 г., за гражданскоправните аспекти на
международното отвличане на деца, или държави, които прилагат законодателство,
различно от светското, тъй като не би могло да бъде гарантирано изпълнението на
българските решения за осъществяване на мерки за лични отношения между детето и
родителя, който се е противопоставил на извеждането му зад граница, което в никакъв
случай не е в интерес на детето. Посочено е, че преценката, която съдът следва да направи в
производството по чл.127а СК изисква да се съберат доказателства не само относно фактите,
обуславящи необходимостта от пътуване на детето извън границите на страната, но и
относно мястото, условията и средата, при които то ще пребивава. Затова искането следва да
е конкретизирано по такъв начин, че да позволява събиране на доказателства за преценката
за наличието на конкретно защитения интерес на детето при излизането му в чужбина.
В тълкувателното решение са разгледани най- общо две хипотези.
Първата е пътуване на детето в чужбина с цел екскурзия, почивка, за посещение на
близки, обучение, културни или спортни прояви, състезания, лечение и пр. В тази хипотеза
съдът подлага на преценка причината за искането и при липса на данни за съществуващ
конкретен и реален риск за детето, съдът определя параметрите на разрешението.
Втората хипотеза касае случаите, когато пътуването на детето в чужбина и
снабдяването му с документи за самоличност е свързано с промяната на местоживеенето на
родителя, при когото е определено детето да живее, извън България. Изрично е посочено, че
в този случай съдът трябва задълбочено да изследва всички условия за живот на детето,
аналогично на случаите, когато се определя при кого ще живее детето в страната, тъй като в
тази ситуация промяната в живота на детето е комплексна. Промяната на местоживеенето на
детето в чужбина засяга и интересите на родителя, който има определен режим на лични
отношения, който режим следва да бъде променен и съобразен, или преместването-
отказано. Относно тази хипотеза изрично е прието, че съдът не бива да допуска
разрешението за пътуване да води до промяна на местоживеенето на детето, ако искането не
е съпроводено и с искане за промяна на местоживеенето на детето.
Изрично е посочено още, че когато родител се противопоставя на пътуването на дете
в чужбина, следва да бъде направена преценка на действителните му мотиви и дали са
свързани с интересите на детето или произтичат от нагласите му към другия родител или от
конфликти между двамата.
Видно от изявленията в исковата молба, в конкретния казус искането за даване на
заместващо съгласие за напускане на територията на България, както и за издаване на
11
паспорт на детето не касаят конкретни краткосрочни пътувания в посочените в исковата
молба страни, а същото е мотивирано с намерението на ищцата да замине с детето за
Република Чехия, за да заживее с новия си партньор, който живее и работи там. Това явства
и от искането разрешението да бъде дадено за максимално възможния срок- до навършване
на 18- годишна възраст на детето, след което съгласието на родителите както за пътуване
извън България, така и за издаване на документи за самоличност не е необходимо.
В разрез с цитираната задължителна съдебна практика, ищцата не е отправила искане
да промяна на местоживеенето на детето, нито за промяна на режима на лични отношения с
бащата. Освен това по делото липсват каквито и да било конкретни твърдения, както и
безспорни доказателства къде е местоживеенето на новия партньор на ищцата в Чехия, каква
е социалната среда и битовите условия, в които евентуално ще пребивава детето, дори и при
краткотрайни пътувания дотам, както и дали същите са подходящи за дете на толкова малка
възраст. Видно е, че св. К. има само бегли и повърхностни впечатления от няколкото си
срещи с партньора на ищцата, не е посещавал дома му, поради което от тях не може да се
направи обоснован извод, че пътувания на детето до Република Чехия дори и с краткосрочна
цел, например за среща с партньора на майка му, са в интерес на детето.
От обясненията на ответника, както и от тези на разпитания свидетел- баща на
ответника, е видно, че отказът му да даде съгласие е свързан единствено с обстоятелството,
че ще бъде лишен от възможността да има пълноценна връзка с детето си, тъй като
постигнатото от двамата родители споразумение относно режима на лични отношения
очевидно няма да може да бъде спазвано. Доколкото искането по чл.127а, ал.2 СК в случая
не е придружено с искане за изменение местоживеенето на детето, както и с искане за
съобразяване на режима на лични отношения между бащата и детето, и най- вече поради
това, че не са налице данни за това дали средата, в която ще бъде отведено детето би била
подходяща да правилното му отглеждане и възпитание, въззивната инстанция намира, че
тези опасения на бащата са основателни, а не е налице хипотеза на злоупотреба с права.
Основателни са оплакванията в жалбата, че районният съд неправилно е мотивирал
отказа си да даде заместващо съгласие най-вече с тежката епидемиологична обстановка в
Република Чехия по повод пандемията от „Ковид- 19“ към момента на постановяване на
решението му, както и с оглед ниската възраст на детето и липсата на изявени интереси в
конкретни области, поради което е счетено, че пътуванията не биха го обогатили.
Въззивната инстанция споделя доводите на въззивната страна, че ситуацията с
развитието на пандемията от „Ковид- 19“ е динамична, същата представлява глобален
проблем, а не е такъв само на посочените в решението на БРС държави, като при съпоставка
между ситуацията в Република България и тези държави не може да се направи обоснован
извод, че детето принципно се намира в по-безопасна среда в родината си. Ето защо
продължаващото разпространение на това заболяване в световен мащаб само по себе си не
може да бъде решаващ критерий при разрешаване на спора по чл.127а, ал.2 СК. Съдът
изцяло споделя и доводите в жалбата, че всяко пътуване в чужбина до посочените в
исковата молба страни по принцип предполага обогатяването на мирогледа, ценностите и
културата на децата в ниска възраст, така че липсата на данни за конкретни интереси и
12
хобита на детето в областта на спорта, изкуството или др. подобни/ само по себе си не може
да бъде основание да бъде отказано пътуването му в чужбина.
Въпреки горното, предвид изтъкнатите по- горе в изложението обстоятелства:
същественият недостатък на искането по чл.127а, ал.2 СК, а именно- това, че не е съединено
с искания за промяна на мерките относно местоживеенето на детето и режима на лични
отношения с другия родител, при което уважаването му би застрашило изградената близка
връзка между бащата и детето, както и липсата на конкретни и безспорни доказателства за
социалните и битови условия, при които ще живее детето дори и в случай на краткотрайно
пребиваване в Чехия с цел поддържане на връзката с новия партньор на майката, въззивната
инстанция намира, че не може да се направи обоснован извод, че към настоящия момент
искането за даване на заместващо съгласие за пътуване в чужбина и за издаване на паспорт
на детето Б. е в най- добрия интерес на детето. Затова същото следва да бъде отхвърлено
като неоснователно.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното съдебно
решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото въззивницата следва да заплати на въззиваемия разноските
за въззивното производство в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение, което
според представените доказателства- договора за защита и съдействие и вносна бележка е в
размер на 500 лв. На въззивницата не се дължат разноски.
По аргумент от чл.280, ал.3, т.2 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване, понеже споровете по чл.127а, ал.2 СК не са сред изключенията, предвидени в
посочената норма /на обжалване подлежат единствено решенията по искове с правно
основание чл.59, ал.9 СК/.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.271, ал.1, т.1 ГПК, Бургаският окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260764 от 21.05.2021г., постановено по гр.д.№
114/2021 по описа на Бургаския районен съд.
ОСЪЖДА М. Ф. М. ЕГН: ********** да заплати на С. Б. Б. ЕГН:********** сумата
от 500 лв., представляваща разноски за въззивното производство по ВГД №1291/2021г. по
описа на Окръжен съд Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13